Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

Глава 14

Имах конкретен повод, за да се върна в кантората. Куриерът с бързата поща трябваше да е пристигнал вече с едно писмо, съдържащо оранжева квитанция. Повечето от прозорците на сградата бяха тъмни, но тук-таме светеше. Не само в моя бранш се работи и нощем. Момчето от асансьора ме поздрави гърлено и ние се затътрузихме нагоре. През отворените към коридора врати се виждаше как чистачките изсмукват останките от прахосаните часове. Завих покрай небрежно бръмчаща прахосмукачка, влязох в тъмния си кабинет и отворих прозорците. Седнах зад бюрото, без да правя нищо, без дори да мисля. Писмото не беше пристигнало. Целият шум от сградата, с изключение на прахосмукачката, сякаш се бе изсипал на улицата и се бе изгубил сред препускащите колела на безбройните автомобили. После навън в коридора някой засвири с уста „Лили Марлен“ — изискано и виртуозно. Знаех кой е това — нощният пазач, който проверяваше вратите на канторите. Светнах нощната лампа и той подмина моята врата, без да я провери. Стъпките заглъхнаха, сетне се дочуха отново, само че по-различни, провлачени. Сигурно беше куриерът. Отидох да си получа писмото, но не бях познал.

Дебел мъж в небесносини панталони тъкмо затваряше вратата с красивата липса на припряност, която постигат само много пълните хора. Не беше сам, но първо огледах него. Висок и широк, нито млад, нито хубав, но с трайна изработка. Над небесносините габардинени панталони бе навлякъл двуцветно сако, което би изглеждало отвратително върху някоя зебра. Канареножълтата риза бе разкопчана на врата и това явно беше наложително. Не носеше шапка, но затова пък главата му бе украсена с прилично количество яркорижа коса. Носът му е бил чупен, но добре сраснал, макар че по рождение едва ли е бил предназначен за колекцията на някой ценител.

Придружаващото го създание беше хилаво, подсмърчащо, със зачервени очи. Двайсетинагодишно, метър и седемдесет и пет, мършаво като кибритена клечка. Носът му шаваше конвулсивно, устата и ръцете — също, а видът му бе крайно жалък.

Дебелият се усмихна добродушно.

— Сигурно сте мистър Марлоу.

— Кой друг?

— Малко е късничко за делово посещение — продължи той и скри половината стая, като разпери ръце. — Надявам се, че нямате нищо против. Или може би сте много зает?

— Не ме будалкайте, че нервите ми и без това не са наред. Кое е това наркоманче?

— Влез, Алфред — обърна се към спътника си. — И престани да се правиш на фльорца.

— Дрън-дрън — отвърна Алфред.

Едрият се обърна пак към мен.

— Не разбирам защо всички наркомани казват това — спокойно се зачуди. — Нито е забавно, нито е остроумно. Нито пък значи нещо. Този Алфред ми е голяма грижа. Отучих го от наркотиците, нали разбирате? Поне временно. Кажи „добър вечер“ на мистър Марлоу, Алфред.

— Що не се гръмнеш?

Дебелият въздъхна.

— Името ми е Тоуд[1]. Джоузеф Тоуд.

Нищо не казах.

— Смейте се де — продължи той. — Свикнал съм. Цял живот си нося името. — Приближи се с протегната ръка. Аз я поех. Дебелият се усмихна благо. — Хайде, Алфред — каза, без да се обърне.

Алфред едва помръдна, но в резултат на почти незабележимото движение бе насочил срещу мен тежък автоматичен пистолет.

— Внимавай, Алфред — предупреди го събеседникът ми, като стискаше ръката ми като в менгеме. — Задръж така.

— Дрън-дрън — отвърна наркоманчето.

Пистолетът сочеше гърдите ми. Пръстите около спусъка се напрегнаха. Не откъсвах поглед от тях. Знаех точно в кой миг стягането на пръста ще доведе до освобождаване на петлето. Но някак си не ми пукаше. Имах чувството, че действието се развива в безвкусен евтин филм. Не ме засягаше.

Спусъкът щракна. Нищо. Алфред свали пистолета с раздразнено изсумтяване и той изчезна там, откъдето бе изникнал. А наркоманът пак зашава конвулсивно. Обаче докато действуваше с пистолета, движенията му бяха съвсем сигурни. Попитах се какъв ли е наркотикът, от който го бяха отучили.

Едрият пусна ръката ми, а благата усмивка отново се разстла по широкото му червендалесто лице. Потупа джоба си.

— Пълнителят е у мен. Алфред е станал неблагонадежден напоследък. Като нищо ще ви застреля, копелето му с копеле.

Малкият седна на един стол, наклони го към стената и задиша през устата си. Аз отпуснах пети на пода.

— Бас държа, че ви изплаши — каза Джоузеф Тоуд.

Усетих солен вкус в устата си.

— Не сте много корав — продължи той, като ме ръгна с дебел пръст в корема.

Отстъпих назад, без да откъсвам поглед от очите му.

— Колко ще струва? — попита той почти нежно.

— Да влезем в кабинета — предложих.

Обърнах му гръб и влязох във вътрешната стая на кантората. Трудно ми беше, но се справих. Бях мокър от пот. Минах зад бюрото и застанах прав, докато го чаках. Мистър Тоуд ме последва спокойно. Наркоманчето също влезе, като потръпваше конвулсивно.

— Имате ли някакво списание с картинки? — попита Тоуд. — За да се забавлява и да си трае.

— Седнете. Ще проверя.

Той се хвана за облегалките на стола, а аз дръпнах чекмеджето и сграбчих дръжката на лугера. Бавно го вдигнах, без да откъсвам очи от Алфред. Той дори не ме погледна. Разучаваше тавана и правеше отчаяни опити да попречи на устата си да влезе в окото му.

— Не разполагам с по-забавна картинка от тази — рекох.

— Няма да ви потрябва — все тъй приветливо каза дебелакът.

— Чудесно. — Имах чувството, че не аз, а някой друг говори — отдалече, през плътна стена. Едва различавах думите. — Но в случай на нужда, ето го. При това е зареден, за разлика от вашия. Искате ли да ви докажа?

Едрият за малко да се разтревожи — и това сигурно щеше да е за пръв път в живота му.

— Съжалявам, че така приемате шегата. Аз толкова съм свикнал с Алфред, че почти не го забелязвам. Но може и да сте прав. Ще трябва да взема някакви мерки.

— Да. Трябваше да ги вземете днес следобед, преди да дойдете тук. Сега е вече късно.

— Ама почакайте, мистър Марлоу — вдигна Тоуд ръка. Аз замахнах към нея с лугера. Той реагира бързо, но не достатъчно. Сцепих му кожата с мерника. Той се отдръпна и засмука порязаното. — Но моля ви! Алфред ми е племенник. Дете на сестра ми. Аз, така да се каже, се грижа за него. Всъщност не би сторил зло и на муха.

— Като дойдете следващия път, ще му приготвя муха, на която да не стори зло.

— Ама недейте така, мистър. Моля ви. Аз идвам с такова примамливо предложение…

— Млък! — Отпуснах се полека в стола. Лицето ми пламтеше. Едва изговарях думите. Чувствувах се като пиян. Казах бавно, защото езикът ми трудно се превърташе: — Един приятел ми разказа какво се случило с негов познат, на когото скроили същия номер. Седял си зад бюрото както аз сега. И имал пистолет — също като мен. Отсреща му били двама, както сте вие с Алфред. Човекът на моето място побеснял от яд. Не можел да се сдържи. Разтреперил се. Дума не бил в състояние да отрони. Само стискал пистолета. И както си мълчал, стрелял два пъти под бюрото, точно където е шкембето ви.

Едрият стана жълто-зелен и взе да се надига. Ала промени намерението си. Извади носна кърпа в непоносима за зрението разцветка и попи лицето си.

— Гледали сте го на кино — рече.

— Така е. Но режисьорът ми каза откъде е заимствувал идеята. Това обаче го нямаше във филма. — Сложих лугера на бюрото пред себе си и продължих с по-естествен глас: — Трябва да внимавате с огнестрелното оръжие, мистър Тоуд. Изглежда, нямате представа колко може да се впрегне човек, комуто щракат в лицето с военен пистолет четирийсет и пети калибър — особено ако не знае, че не е зареден. Доста се притесних в един момент. От сутринта не съм си бил морфин.

Той ме заоглежда проницателно с присвити очи. Наркоманчето стана, отиде при друг стол, обърна го с крак, седна и облегна мазната си коса на стената. Носът и ръцете му все така потръпваха.

— Аз пък бях чувал, че сте доста корав тип — бавно произнесе Тоуд, като продължаваше да ме гледа зорко, със студени очи.

— Неправилно са ви осведомили. Много съм чувствителен. От нищо се разтрепервам.

— Ъхъ. Ясно. — И ме зяпа известно време, без да каже нищо. — Може би сбъркахме с подхода си. Ще ми позволите ли да бръкна в джоба си? Не нося пистолет.

— Бъркайте. Ще ми доставите невъобразимо удоволствие, ако се опитате да измъкнете оръжие.

Той се намръщи, после много бавно извади портфейл от свинска кожа, а от него — хрускава нова стодоларова банкнота. Сложи я на ръба на стъклото, което покрива бюрото ми, изтегли втора, досущ като първата, после една по една още три. Нареди ги старателно, като срещна краищата им. Алфред пусна предните крака на стола да тупнат на пода и зяпна банкнотите с отворена уста.

— Пет стотака — рече дебелият. Затвори портфейла и го прибра в джоба си. Наблюдавах зорко всяко негово движение. — За нищо — само да не си пъхате носа, където не ви е работа.

Аз го гледах.

— Никого не търсите — продължи той, — никого не сте намерили. Нямате време да приемате нови поръчения. Нищо не сте чули, нищо не сте видели. Чистичък сте. Колкото пет стотака. Нали така?

В кабинета ми настана пълна тишина, като изключим подсмърчането на Алфред. Едрият извърна леко глава.

— Тихо, Алфред. Ще ти бия една инжекция, щом си тръгнем. Опитай да се държиш прилично.

И пак засмука разранената си ръка.

— Едва ли му е много трудно, ако взема пример от вас — обадих се аз.

— Що не се гръмнеш? — рече Алфред.

— Много му е ограничен речникът — поясни дебелият. — Много. Е, приятел, стана ли ясно? — посочи парите. Аз опипах с пръст дръжката на лугера. Мъжът се наклони леко напред. — Успокойте се, стига вече. Работата е много проста. Това е аванс. За да го спечелите, не трябва нищо да правите. Нищо. И ако продължите да не вършите нищо известно време, ще получите още толкова. Просто, нали?

— А за кого няма да работя?

— За мен. За Джоузеф Тоуд.

— С какви далавери се занимавате?

— Бизнесмен съм — бихте могли така да ме наречете.

— А още как бих могъл да ви нарека? Като изключим онова, което ми идва на ума?

— Ами човек, желаещ да помогне на друг, който не иска да причини неприятности на трети.

— И как се казва тази прелестна личност?

Джоузеф Тоуд събра петте банкноти на едно място, старателно подравни краищата им и ги побутна към мен.

— Просто човек, който предпочита да пролива пари вместо кръв. Но ако се наложи, и кръв ще пролее.

— А той как е с шишовете за лед? Защото вече видях колко го бива с пищовите.

Дебелият подъвка долната си устна, после я издърпа с два пръста и подъвка вътрешната страна — също като преживяща крава.

— Не става дума за шишове — каза най-сетне, — а само за това, че може да стъпите накриво и много да загазите. А от друга страна, ако изобщо никъде не стъпвате, всичко ще бъде наред и ще потекат парички.

— Кое е русото маце? — попитах.

Той се позамисли, после кимна с глава и въздъхна.

— Изглежда, сте нагазили много надълбоко. Вече може да е късно да преговаряме. — След малко обаче се наклони напред и добави кротко: Дадено. Ще питам шефа до каква степен е готов да изплува на повърхността. Може пък да свършим работа в края на краищата. Нека нещата останат непроменени до следващото ми обаждане. Съгласен ли сте?

Нищо не отговорих. Той се подпря с две ръце на бюрото и много бавно се надигна, без да откъсва очи от пистолета, който побутвах леко заедно с попивателната.

— Задръжте парите — каза. — Хайде, Алфред.

И като се обърна, излезе с твърда стъпка от кабинета ми.

Алфред го проследи косо с поглед, който прехвърли рязко върху парите. Огромният пищов отново се появи изневиделица в дясната му ръка. Приближи се отривисто, като змиорка. Насочи дулото срещу мен и посегна с лявата ръка към банкнотите, които изчезнаха в джоба му. Ухили ми се самодоволно, хладно и безизразно и си тръгна, без да си даде сметка нито за част от секундата, че и аз държах пистолет.

— Хайде, Алфред — остро подвикна дебелият от другата стая.

Наркоманчето се плъзна навън и го изгубих от поглед. Външната врата се отвори и затвори. В коридора отекнаха стъпки. Аз седях и премислях разговора, опитвах се да реша дали беше пълна идиотщина или нов начин за сплашване.

След пет минути звънна телефонът. Приятен плътен глас.

— Още нещо, мистър Марлоу. Сигурно познавате Шери Балу?

— Не.

— Не сте чували за Шеридан Балу? Големият импресарио? Няма да е зле да му се обадите някой път.

Помълчах известно време, преди да попитам:

— Той ли е нейният импресарио?

— Не е изключено. — Джоузеф Тоуд също помълча. — Дано ви е ясно, мистър Марлоу, че ние с вас сме само дребни риби. Нищо повече. Дребни риби. Някой искаше да разбере нещо повече за вас. Това изглеждаше най-лесният начин. Сега вече не съм толкова убеден.

Не отговорих. Той затвори. Почти веднага телефонът иззвъня отново. Прелъстително гласче попита:

— Ти май не ме харесваш, амиго?

— Харесвам те, как да не те харесвам. Само престани да ме занасяш.

— Аз съм у дома, в Шато Берси. И съм много самотна.

— Повикай си някой кавалер.

— Но моля те! Така не се говори. Става дума за нещо много важно.

— Не се и съмнявам. Едва ли обаче ми влиза в работата.

— Оная уличница… Какво ти наговори за мен?

— Нищо. Е, може да те е нарекла мексиканска курва, но ти надали ще обърнеш внимание на такава дреболия.

Това я развесели. Сребристият кикот дълго оглася ухото ми.

— Голям си шегобиец, нали? Но тогава още не знаех, че си детектив. А разликата е голяма.

Бих могъл да й разправя надълго и нашироко колко греши, но казах само:

— Стана дума за някаква работа. Каква е тя, ако пак не ме занасяш?

— Искаш ли да спечелиш пари? Много, много пари?

— Без да ме застрелят ли?

Чух как затаи дъх.

— Si — рече замислено. — И това не бива да се забравя. Но ти си толкова смел, толкова едър, толкова…

— Ще бъда в кабинета си утре в девет часа, мис. Сутрин съм далеч по-храбър. А сега, ако ме извиниш…

— Среща ли имаш? Хубава ли е? По-хубава от мен?

— За бога! От време на време не мислиш ли и за нещо друго, освен за това?

— Върви по дяволите, миличък.

И ми тресна телефона.

Изгасих лампите и си тръгнах. Към средата на коридора насреща ми се зададе някакъв човек, който гледаше номерата на стаите. В ръцете си държеше плик. Така че трябваше пак да се върна в кабинета и да го прибера в сейфа. Междувременно телефонът иззвъня.

Оставих го да си звъни. За днес ми стигаше. Вече не ми пукаше. Ако ще да е Савската царица в прозрачно неглиже — или без него. Толкова бях уморен, че нищо не ме интересуваше. Усещах главата си като кофа, пълна с мокър пясък.

Бях стигнал до вратата, а тон все звънеше. Нямаше как. Наложи се да се върна. Инстинктът е по-силен от умората. Вдигнах слушалката.

— Ах, мистър Марлоу — изчурулика Орфамей Куест. — Откога ви звъня! Толкова съм разстроена. Направо съм…

— Утре сутринта. Вече затварям.

— Моля ви, мистър Марлоу… Само защото си изтървах нервите…

— Утре сутринта.

— Трябва на всяка цена да ви видя! — Гласът и премина почти в писък. — Много е важно!

— Ъхъ…

Тя подсмръкна.

— Вие… ме целунахте…

— И по-добре ме целуваха… след това.

Реших да я пратя по дяволите. Заедно с всички жени.

— Орин ми се обади.

Това ми затвори за миг устата, после се изсмях.

— Вие сте една малка лъжкиня. Дочуване.

— Наистина ми се обади. По телефона. Същия, по който сега говоря… където съм отседнала.

— Добре. Тогава изобщо не ви трябва детектив. А дори да ви трябва, в собственото ви семейство има далеч по-добър от мен — аз дори не можах да разбера къде сте отседнали.

Кратка пауза. Във всеки случай тя постигна нещо — продължих да разговарям с нея. Не й затворих телефона. Не можех да не й призная заслугите.

— Бях му писала къде ще бъда — каза най-сетне.

— Ъхъ. Само че не е получил писмото, защото се е изнесъл, без да остави адрес, на който да му препращат пощата. Забравихте ли? Опитайте пак, когато не съм толкоз изморен. Лека нощ, мис Куест. И вече няма защо да ми съобщавате къде сте отседнали. Спирам да работя за вас.

— Добре, мистър Марлоу. Тогава ще се обадя в полицията. Съмнявам се обаче, че това ще ви допадне. Дори никак.

— Защо?

— Защото става дума за убийство, мистър Марлоу, а тази дума е ужасно грозна, не мислите ли?

— Я се качете. Ще ви изчакам.

И затворих. Извадих бутилката уиски. Движенията, с които си налях и после изсипах чашата в гърлото си, не бяха никак мудни.

Бележки

[1] Крастава жаба (англ.). — Б.пр.