Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Филип Марлоу (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Little Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2007)
Допълнителна корекция
hammster (2012)

Издание:

Реймънд Чандлър. Дамата от езерото. По-малката сестра

„Народна култура“, София, 1986

Превела от английски: Жечка Георгиева

Рецензент: Жечка Георгиева

Американска. Първо издание

Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557–153–86

Редактор: Мариана Неделчева

Художник: Стефан Десподов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Йордан Зашев

Коректор: Евелина Тодорова

Дадена за набор февруари 1986 г. Подписана за печат април 1986 г.

Излязла от печат май 1986 г. Формат 84×108/32

Печатни коли 27. Издателски коли 22,68. УИК 24,01. Цена 3,20 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4

ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Н. Ракитин“ 2

 

Raymond Chandler. The Lady in the Lake

Vintage Books, A Division of Random House, New York, 1976

Raymond Chandler. The Little Sister

Penguin Books Ltd, Harmonsworth, Middlesex England, 1966

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от hammster

Глава 20

В коридора пред кабинета ми както винаги гъмжеше от народ, а когато отворих вратата и се озовах в познатата плесенясала тишина на малката чакалня, отново изпитах чувството, че съм паднал в кладенец, пресъхнал преди двайсет години и който вече на никого нямаше да потрябва. Мирисът на отдавнашна прах тежеше във въздуха — спарен и изветрял като интервю с футболист.

Бутнах междинната врата и ме лъхна същият дъх на умряло, същата залежала прах, същата неизпълнена надежда за охолен живот. Отворих прозорците и включих радиото. То гръмна и докато намалявах звука, телефонът задрънча така, сякаш от половин час е звънял. Свалих шапката си и вдигнах слушалката.

Крайно време беше да ми се обади. Хладният й стегнат глас започна направо:

— Този път наистина се обади!

— Слушам те.

— Преди те излъгах, но сега говоря истината. Орин ми се обади.

— Продължавай.

— Но ти не ми вярваш! По гласа ти познавам.

— По гласа ми нищо не можеш да познаеш. Нали съм детектив. Откъде се обади?

— От Бей Сити.

— Почакай малко. — Оставих слушалката върху старата изплескана попивателна и запалих лула. Нямаше защо да бързам. Лъжите могат да потърпят. После пак я вдигнах. — Вече водихме този разговор. Още си много млада, за да забравяш. Доктор Зъгсмит би се огорчил.

— Не ме дразни, моля те. Работата е сериозна. Получил писмото ми. Отишъл в пощата и го взел. Знаеше къде ще отседна и по кое време ще бъда тук, затова се обадил. Работи при някакъв лекар, с който се запознал в Бей Сити, и живее у тях. Нали ти казах, че две години учи медицина.

— Как се казва лекарят?

— Много особено име — доктор Винсънт Лагарди.

— Един момент. Някой звъни на вратата.

Внимателно оставих слушалката върху бюрото. Току-виж, се оказала чуплива. От стъклени нишки. Извадих носната си кърпа и избърсах дланта, с която я държах. Станах, отидох до вградения гардероб, отворих вратата и се погледнах в напуканото огледало. Нищо ми нямаше. Малко напрегнато изражение, но нали живеех устремно.

Доктор Винсънт Лагарди, Уайоминг Стрийт № 965. Срещу погребалното бюро „Венец“. Ъглова дървена къща. Спокойна. В приятен квартал. Приятел на покойния Клозън. Може би. Не и според самия доктор. Но все пак не бе изключено.

Върнах се при телефона и изгоних от гласа си треперливите нотки.

— Как се пише името му?

Каза ми го по букви — без да се запъва, съвсем точно.

— Значи всичко е наред — рекох. — И ангелите са доволни, както биха се изразили в Манхатън, щата Канзас.

— Престани да ме иронизираш. Орин е закъсал. Някакви… — Гласът й потрепери и тя задиша учестено. — Някакви гангстери са го подгонили.

— Стига си приказвала глупости, Орфамей. В Бей Сити няма гангстери. Всички работят в киното. Кой е телефонният номер на доктор Лагарди?

Тя ми го продиктува. Същият. Не бих казал, че нещата си идваха на мястото, но поне заприличаха на части от една и съща картинна мозайка. Повече от това никога не съм постигал, не съм се и надявал.

— Моля те, иди се срещни с него и му помогни. Страх го е да излезе от къщата. В края на краищата нали ти платих.

— Аз ти върнах парите.

— Е, предложих ти ги повторно.

— Ти и друго ми предложи, което не бих приел.

Пауза.

— Добре де, добре — предадох се аз. — Ако все още съм на свобода. Защото и аз загазих.

— Какво стана?

— Лъгах и мазах. В такива случаи рано или късно ме разкриват. Нямам късмет като някои хора.

— Вярвай ми, Филип, не те лъжа. Честна дума. Обезумяла съм от тревоги.

— Поеми си въздух и обезумей така, че да те чуя.

— Може да го убият — прошепна тя.

— А какво прави през всичкото това време доктор Лагарди?

— Той нищо не знае, разбира се. Моля те, много те моля — иди веднага. Ей сега ще ти дам адреса. Почакай малко.

Чух малкото звънче — онова, дето дрънчи в дъното на коридора, много тихичко, но трябва да го чуеш. Какъвто и шум да се вдига наоколо, ти трябва да го чуеш, за свое собствено добро.

— Сигурно го има в телефонния указател — рекох. — По една случайност разполагам с указателя на Бей Сити. Обади ми се след четири. Или пет. По-добре в пет.

И побързах да затворя. Станах и спрях радиото, без да бях чул нищо. Затворих отново прозорците. Извадих лугера от чекмеджето на бюрото и го пъхнах в кобура. Нахлупих шапката си. На излизане се погледнах в огледалото.

Имах вид на човек, твърдо решил да се хвърли в пропастта.