Реймънд Чандлър
По-малката сестра (26)

Глава 26

Колата й беше черен спортен мъркюри с вдигнат гюрук. Когато отворих вратата, Долорес се плъзна по седалката към мен.

— Ти ще караш, амиго. Много мразя да шофирам.

Светлината от дрогерията хвърли отблясъци върху лицето й. Пак бе сменила дрехите си, но гамата бе спазена — всичко черно, с изключение на огненочервената риза. Панталони и свободно горнище, като спортно мъжко сако. Облегнах се на вратата.

— А защо тя не ми позвъни?

— Нямаше как. Нито знаеше телефонния ти номер, нито имаше достатъчно време.

— Защо?

— Трябваше да се обади, докато някой излезе за малко от стаята.

— Откъде?

— Не знам как се казва улицата. Но мога да открия къщата. Затова именно дойдох. Хайде, моля те, влизай и да побързаме.

— Може да вляза. А може и да се въздържа. Годините и артритът са ме направили предпазлив.

— Дай ти само да се шегуваш. Странен човек си.

— Шегувам се само когато е уместно. Иначе съм съвсем обикновен човек с една-единствена глава, към която са се отнасяли много зле. И винаги е започвало по този начин.

— Ще се любим ли довечера? — попита нежно.

— Да оставим въпроса открит. Вероятно не.

— Уверявам те, че няма да съжаляваш. Не съм изрусена блондинка с кожа като шмиргел. Тези бивши перачки имат огромни кокалести ръце, остри колене и расли-недорасли бюстове.

— Хайде поне половин час да не говорим за секс. Той е знаменита работа — като шоколадова мелба, обаче понякога предпочиташ да си прережеш гърлото. За мен моментът е точно такъв.

Заобиколих колата, плъзнах се зад кормилото и запалих мотора.

— Тръгни на запад — каза тя. — Ще прекосим Бевърли Хилс и ще продължим по шосето.

Отпуснах съединителя, бавно завих зад ъгъла и потеглих на юг към Сънсет булевард. Долорес извади една от кафявите си цигари.

— Носиш ли пистолет? — попита.

— Не. За какво ми е?

Притиснах леко с ръка лугера под мишницата си.

— Е, може би така е по-добре.

Тя нагласи цигарата в миниатюрните златни щипци и я запали със златната запалка. Светлината от огънчето, отразила се върху лицето й, сякаш бе погълната от бездънните й черни очи.

Завих на запад, за да се включа в Сънсет, и бях всмукан от трите платна, по които състезатели в спортни коли натискаха до дъно педалите на газта, забързани за никъде, където нямаше да вършат нищо.

— Що за неприятности има мис Уелд?

— Не знам, амиго. Каза само, че е загазила, много се бои и има нужда от теб.

— Разполагаше с достатъчно време да съчиниш по-достоверна история.

Долорес не отговори. Спрях на светофара и се обърнах да я погледна. Тя плачеше беззвучно в мрака.

— Никога нищо лошо не бих сторила на Мейвис. Знам обаче, че няма да ми повярваш.

— Всъщност фактът, че не си съчинила нещо по-правдоподобно, говори в твоя полза.

Тя се плъзна към мен.

— Стой си в твоята половинка. Трябва да управлявам тая таратайка.

— Не искаш ли да сложа глава на рамото ти?

— При това напрегнато движение? Не.

Спрях на зелено при Феърфакс, за да може колата до мен да направи ляв завой.

Отзад неистово натискаха клаксоните. Когато потеглих, задният автомобил рязко изви, изравни се с мен и шишкавият шофьор по фланелка изрева:

— Защо не вземеш да си полегнеш?

После даде рязко напред и така ме засече, че натиснах спирачките, за да не се врежа в него.

— Едно време този град ми харесваше — казах, колкото да се намирам на приказки и да попреча на мислите си да ме тормозят. — Много отдавна. Покрай булевард Уилшър имаше дървета. Бевърли Хилс беше провинциално градче. Уестуд представляваше голи хълмове, парцелите се предлагаха за по хиляда долара и пак нямаше купувачи. Холивуд се състоеше от няколко дървени къщи покрай железопътната линия. Лос Анджелис бе просто голям слънчев град, в който бяха забранени спиртните напитки, с грозни къщи, демоде, но затова пък с голямо сърце и много спокойствие. Климатът беше чудесен, сега можем само да си спомняме за него. Хората спяха по верандите. Разни групички, които се имаха за интелектуални, го наричаха американската Атина. Нищо общо нямаше с Атина, разбира се, но не беше и неонов бордей.

Прекосихме Ла Сиенега и навлязохме в извивката на Стрип. „Танцьорите“ светеха ослепително. Терасата беше претъпкана. Паркингът приличаше на полазен от мравки презрял плод.

— А сега разни стийлгрейвовци са собственици на ресторанти. Пълно е и с хора като онзи шишко, който ми крещя. Много пари, мошеници, комисионери, печалбари, гангстери, избягали от Ню Йорк, Чикаго, Детройт и… Кливланд. В техни ръце са скъпите заведения, нощните клубове, хотелите, жилищните блокове, мошениците, проститутките и останалата измет. Търговци на луксозни стоки, вътрешни архитекти педерасти, модистки лесбийки и прочие сган, плъпнала из големите градове, с обаяние и индивидуалност на пластмасови чашки за кафе. В скъпите крайни квартали милите татковци четат по пантофи спортните страници на вестника пред прозорци с красиви гледки и се имат за много изискани, защото гаражите им са за по три коли. А майчетата седят пред разкошни тоалетки и се опитват да замажат с френски гримове чувалите под очите си. Синчетата пък се обаждат по телефона на гимназистки, които говорят неправилен английски и в тоалетните си чантички носят противозачатъчни средства.

— Във всички големи градове е така, амиго.

— Истинските градове са по-различни, със своя скелетна система под мръсотията. А Лос Анджелис си има Холивуд и го ненавижда. Всъщност би трябвало да се има за късметлия. Ако не беше Холивуд никой нямаше пет пари да дава за него. Всеки друг град би бил по-свестен.

— Нещо си озлобен тази вечер, амиго.

— И аз си имам неприятности. Единствената причина, поради която съм тук в колата редом с теб, е, че съм затънал в такава каша, та повече няма накъде.

— Накриво ли си стъпил? — попита тя и пак се плъзна към мен.

— Просто колекционирам трупове. Всичко зависи от гледната точка. Полицаите мразят, когато ние, аматьорите, им вършим работата. Имали си собствено обслужване.

— Какво ще ти направят?

— Дори да ме изгонят от града, пак не ми пука. Не ме натискай толкова. С тази ръка сменям скоростите.

Тя рязко се отдръпна.

— Ни се водиш, ни се караш. При Лост Каньон Роуд завий надясно.

Минахме покрай университета. Градът бе запалил светлините си и те се стелеха като килим на юг по склона и по-нататък, до безкрая. Над главите ни бръмчеше самолет, снижаваше се, сигналните му светлини ту светваха, ту изгасваха. При Лост Каньон свих вдясно, покрай огромната порта за Бел-Еър. Пътят започна да криволичи и да се изкачва нагоре. Движението беше много натоварено, фаровете се отразяваха ярко и сърдито във виещия се бял бетон на шосето. Задуха лек ветрец, който донесе аромата на градински чай, тръпчивия щипещ привкус на евкалипт, мириса на прах. По склоновете проблясваха прозорци. Подминахме двуетажна бяла сграда, струваща не по-малко от седемдесет хиляди. На фасадата пишеше с неонови букви: „Развъдник за кучета“.

— Следващата вдясно — обади се Долорес.

След завоя пътят стана още по-стръмен и по-тесен. Зад високи стени и живи плетове имаше къщи, но нищо не се виждаше. На разклона бе спряла полицейска кола със светещ червен буркан, а срещу нея — други два автомобила под прав ъгъл. Направиха ни знак с фенерче. Намалих и спрях успоредно на полицейската кола. Вътре седяха и пушеха две ченгета. Изобщо не помръднаха.

— Какво става?

— Нямам представа, амиго.

Гласът й бе приглушен, леко дрезгав. Може би се уплаши. Не знам от какво.

Мъжът с фенерчето заобиколи, приближи се, насочи снопа светлина към лицето ми, после го свали.

— Тази вечер пътят е затворен — съобщи. — Къде отивате?

Дръпнах ръчната спирачка и посегнах към фенерчето, което Долорес бе извадила от жабката. Запалих го и го насочих към мъжа. Висок, със скъпи панталони, спортна риза с инициали на джобчето и шалче на точки около врата. Очила с рогови рамки и лъскава вълниста черна коса. Олицетворение на Холивуд.

— Ще получа ли някакво обяснение… или вие създавате законите?

— Законите ги създават ей ония отсреща. Ако искате, говорете с тях. — Гласът му прозвуча презрително. — А ние сме частни лица. Това тук е жилищен район. И държим да остане такъв.

От тъмнината изникна втори мъж със спортна пушка и застана до високия. Държеше я преметната през лявата си ръка, с цевта надолу. Но нямаше вид на човек, комуто е нужна само за баласт.

— Както кажете — отвърнах. — Нямам намерение да променям облика на квартала. Просто отиваме на едно място.

— Къде по-точно? — хладно попита високият.

— Кажи къде — обърнах се към Долорес.

— Бялата къща на върха на хълма.

— Какво щяхте да правите? — продължи високият.

— Там живее мой приятел — остро се сопна тя.

Той я освети за миг с фенерчето.

— Страхотно изглеждате. Но приятелят ви не ни харесва. Мразим типовете, които се опитват да организират игрални домове в жилищен район като този.

— За пръв път чувам за някакъв игрален дом — все тъй остро продължи момичето.

— Полицията също. Дори не желаят да отидат и да проверят. Как се казва приятелят ви, миличка?

— Не ви влиза в работата — изсъска тя.

— Тогава върви вкъщи да плетеш чорапи, кукло. — Високият се обърна към мен: — Сега разбрахте защо пътят е затворен тази вечер.

— Мислите ли, че ще успеете да наложите забраната?

— Във всеки случай няма вие да сте този, който ще ни разколебае. Да знаете само какви данъци плащаме! Погледнете онези маймуни в колата и още колко като тях в кметството — всеки път, когато поискаме да приложат закона, се правят на глухи. Затова сами си вършим работата.

Отворих вратата. Той отстъпи назад, за да сляза. Отидох до полицейската кола. Двете ченгета се бяха изтегнали лениво назад. Радиостанцията едва чуто мърмореше. Единият ритмично дъвчеше дъвка.

— Какво ще кажете да вдигнете бариерата и да пуснете гражданите да си гледат работата?

— Нямаме никакви заповеди, приятел. Тук сме само за да пазим реда. Ако някой започне нещо, ние ще го довършим.

— Онези твърдят, че там някъде имало игрален дом.

— Така казват.

— Не им ли вярвате?

— Дори не се опитваме, приятел.

И се изплю покрай рамото ми.

— Ами ако имам важна работа?

Той ме изгледа безизразно и се прозя.

— Благодаря, приятел — казах.

Върнах се при колата, извадих портфейла си и подадох на високия една от визитните си картички. Той насочи фенерчето към нея, после попита:

— Е и?

Загаси и зачака мълчаливо. Лицето му бавно започна да изплува от мрака.

— Идвам по работа. Много важна — за мен. Пуснете ме и може би повече няма да има нужда да затваряте пътя.

— Много на едро приказваш, приятел.

— Имам ли вид на човек, който разполага със суми за залагане в частен игрален дом?

— Ти нямаш, но за нея не бих казал същото — посочи с очи Долорес. — Откъде да знам, че не те е довела в качеството на телохранител? — Обърна се към мъжа с пушката: — Какво мислиш?

— Дай да рискуваме. Само двама са, при това трезвени.

Високият включи пак фенерчето и махна с него наляво и надясно. Запали се мотор. Една от колите, препречили пътя, даде на заден и се отмести до бордюра. Влязох в колата и се промуших през възтесния отвор, който се образува. В огледалото видях как автомобилът отново се върна на предишното си място, след което изгаси дългите фарове.

— Това ли е единственият път?

— Те така си мислят, амиго. Има и друг, но е частен и минава през едно имение. Щеше да се наложи да заобиколим откъм долината.

— За една бройка да не ни пуснат. Не ми е ясно как е възможно мис Уелд да разчита на нашата помощ.

— Знаех, че ще измислиш нещо, амиго.

— Работата намирисва — подхвърлих злобничко. — Не на диви люляци.

— Колко си подозрителен! Не искаш ли поне да ме целунеш?

— Трябваше да пуснеш чара си в действие преди малко, на шосето. Високият ми се видя самотен. Можеше да го отведеш в храстите.

Тя ме зашлеви през устата с опакото на ръката си.

— Мръсник такъв — рече небрежно. — Следващата пряка вляво, ако обичаш.

Изкачихме едно възвишение и пътят рязко свърши в широка кръгла площадка, обрамчена с варосани камъни. Пред нас имаше телена ограда с широка порта и надпис: „Частен път. Забранено за външни лица“. Портата зееше отворена, на единия стълб бе метната веригата с катинара. Заобиколих цъфнал бял закум и се озовах в паркинга на ниска бяла къща с гараж за четири коли под голям балкон. Двете огромни порти на гаража бяха затворени. Нито един прозорец не светеше. Високата луна хвърляше синкави отблясъци по бялата гипсова мазилка на стените. Някои от прозорците на долния етаж бяха със затворени капаци. На долната площадка на стълбите имаше четири кашона, пълни със смет. Огромната кофа за боклук бе обърната с дъното нагоре, празна. Имаше и два метални контейнера, натъпкани с хартии.

Откъм къщата не долиташе никакъв звук, нямаше признак на живот. Спрях колата, загасих фаровете и останах зад волана. Долорес се отдръпна в другия край. Стори ми се, че седалката се друса. Пресегнах се и я докоснах. Тя трепереше.

— Какво ти става?

— Моля те… моля те, излез — произнесе през тракащи зъби.

— А ти?

Момичето отвори вратата и скочи навън. Аз също слязох, но оставих отворено, дори не извадих ключовете. Тя заобиколи отзад и се приближи — усетих я как трепери още преди да се допре до мен. После се притисна плътно към гърдите ми, прегърна ме през врата.

— Толкова съм глупава — рече тихо. — Той ще ме убие за това… така, както уби Стейн. Целуни ме.

Целунах я. Устните и бяха горещи и сухи.

— Той тук ли е?

— Да.

— Кой още?

— Никой… освен Мейвис. И нея ще убие.

— Чуй…

— Целуни ме пак. Малко ми остава да живея, амиго. Когато си доносник на хора като него, умираш млад.

Отблъснах я, но много нежно.

Долорес отстъпи назад и бързо вдигна дясната си ръка. Държеше пистолет.

Не можех да откъсна очи от него. Проблясваше матово на слабата лунна светлина. Ръката й беше спряла да трепери.

— Ако натисна спусъка, ще стане ясно чия приятелка съм.

— Откъм пътя ще чуят изстрела.

Тя поклати глава.

— Не. Помежду ни лежи голям хълм. Едва ли ще чуят, амиго.

Помислих си, че пистолетът ще отскочи в момента на изстрела. Ако навреме се хвърля на земята…

Нищо нямаше да излезе. Мълчах, а езика си усещах огромен. Тя продължи бавно с тих, уморен глас:

— Убийството на Стейн беше без значение. Сама бих го премахнала, и то с удоволствие. Беше отрепка. Колко е лесно да умреш, а да убиеш — още повече. Но да примамваш хората към смъртта им… — Тя изхлипа. — Амиго, ти така ми харесваше, и аз не знам защо. Би трябвало отдавна да не се влияя от такива глупости. Мейвис ми го отне, но не искам да я убива. Светът е пълен с богати мъже.

— Той ми се стори доста симпатичен — обадих се, без да откъсвам очи от пистолета. Ръката й не трепваше.

Долорес се изсмя презрително.

— Че как иначе? Нали затуй е постигнал всичко това. Имаш се за голям мъжага, амиго. А си презряла праскова в сравнение със Стийлгрейв.

Свали леко ръка — сега беше моментът да се хвърля отгоре й. Но все още не бях във форма.

— Убил е десетки хора — продължи. — Винаги с усмивка. Много отдавна го познавам. Още от Кливланд.

— От времето на шишовете за лед?

— Ако ти дам пистолета, ще го убиеш ли? Заради мен.

— А ти ще ми повярваш ли, ако ти обещая?

— Да.

Някъде далече, под хълма, запали кола. Ала все едно, че беше на Марс — лишено от смисъл като маймунските пререкания в бразилската джунгла. Нищо общо с моя милост.

— Ще го убия, ако се наложи — казах и облизах устни.

Бях напрегнат, с присвити колене, в изходно положение за отскок.

— Лека нощ, амиго. Нося черно, защото съм красива и лоша… и защото с мен е свършено.

И ми подаде пистолета. Поех го и останах така. Измина един безкраен миг, в който мълчахме, без да помръднем. Сетне тя се усмихна, отметна глава и се шмугна в колата. Запали мотора и затвори с трясък вратата. После намали оборотите и се загледа в мен. Широко усмихната.

— Бива ме, нали? — попита тихо, спокойно. Колата даде рязко на заден ход, гумите яростно изсвистяха по асфалта. Фаровете блеснаха ярко, заобиколиха закумовия храст и завиха наляво към частния път. Понесоха се между дърветата, шумът на мотора се сля с монотонното виене на дървесните жаби. После и това изчезна, настъпи тишина. Единствената светлина бе уморената стара луна.

Отворих да видя пълнителя. Имаше седем патрона и един в цевта. С два по-малко, отколкото трябваше. Помирисах дулото. Беше стреляно — от последното почистване насам. Може би два пъти.

Върнах пълнителя на мястото му и сложих пистолета върху дланта си. Бяла кокалена дръжка, калибър трийсет и втори.

В Орин Куест бе стреляно два пъти. Двете гилзи, които намерих на пода, бяха от трийсет и втори калибър.

А вчера следобед в стая 332 на хотел „Ван Найс“ едно русо момиче с пешкир пред лицето насочи към мен автоматичен пистолет с бяла кокалена дръжка — същия калибър.

Може много да си въобразиш, когато става дума за такива неща. А може и да не си въобразиш достатъчно.