Джон Лав
Вяра (8)

5.

Полицията следваше строго инструкциите на Суон и продължаваше да ги води по тесни пътища и скоростни магистрали право към Блентпорт. След около половин час се изравниха с висока трийсетина стъпки ограда — външния периметър на космопорта. Пътят отдясно бе задръстен от тежък трафик, над тях непрестанно прелитаха машини. А те продължаваха да се клатушкат под тях.

Малко след това забръмча интеркомът.

— Командир Фуурд?

— Кой се обажда?

— Халил Бусейд. Полковник Халил Бусейд, комендант на това, което остана от гарнизона на Блентпорт. Повечето от хората ми се отправиха към хълмовете.

— Благодаря ви, че се обадихте, полковник. Смитсън заяви, че сте единственият истински човек, когото бил срещнал в космопорта.

Бусейд се засмя.

— Сигурно има пред вид сега, след като повечето хора са заминали… Командире, тук положението е доста сериозно и бих искал да се върнете на кораба, преди някой да е пострадал. Очаквам ви при Портал 14. Ще трябва да продължите още дванайсет мили покрай периметъра…

— Дванайсет мили?

— Командире, Блентпорт е голямо място. И моля ви, побързайте. Обстановката тук се влошава.

— Благодаря ви, полковник.

Оградата отляво продължаваше. Беше окичена с електронни монитори, оборудвана с автоматични оръдия и пропукваше от високоволтажен ток, а това бе само външна ограда — двете вътрешни бяха още по-укрепени. За централните градове Блентпорт бе като бавно туптящо сърце, заобиколено от бързонарастващи органи, то ограничаваше техния растеж и същевременно го подхранваше. Може би така гледаше Федерацията на Земята.

От краткия поглед към Блентпорт, докато се приземяваха, Фуурд помнеше голяма жълтеникава равнина, заобиколена от градове, с три концентрични огради, наподобяващи клетъчни стени, които сякаш пазеха и нея, и околните градове от инфектиране. Тук, на приземно равнище, изглеждаше като единственото обитаемо място в Котловината. Отгоре портите бяха разположени на равни разстояния, но докато следваха оградата, тези разстояния се оказаха далеч по-големи.

Колесницата ускори ход. Все по-често се срещаха барикади, но войниците им махаха да преминават. Другите машини, с които деляха пътя, бяха предимно товарни камиони.

В далечината се чуваха сирени от полицейски коли и линейки, но вече не бяха така интензивни, вероятно защото в този район евакуацията бе подминала своя пик. „Евакуацията“ — помисли си мрачно Фуурд. Сакхра притежаваше втория по големина флот във Федерацията и почти целият бе разположен в защитен обръч срещу един-единствен кораб. Евакуацията беше техният начин да кажат, че очакват Тя да победи кораба на Фуурд и да пробие обръча.

Един камион ги подмина и Фуурд не чу шума от двигателите му. Миг по-късно осъзна, че е бил заглушен отляво, където кораб от Хорския флот, вероятно 087, се издигна над далечната част на Блентпорт. Набираше бавно височина, сякаш беше претоварен или недоремонтиран. Очевидно преоборудването на „Чарлз Мансън“ бе към своя край и Блентпорт се връщаше към нормалната си дейност.

В оградата малко пред тях имаше отвор, водещ към метална порта.

— Това е! — извика по интеркома Бусейд. — Портал 14! Вашият!

Те свиха към него. Същото направиха и няколко по-малки и по-бавни коли, скупчени зад тях на вътрешната лента. Отпред долетя вой на сирени и три шестколесни машини се стрелнаха да запречат пътя. Колесницата успя да спре на няколко крачки от масивните им брони. Колите отзад също спряха, а тези, които бяха по-далече, не можеха да видят каква е причината за задръстването и надуха клаксони.

Сирените утихнаха. Клаксоните отзад продължаваха. Чуваха се гневни викове на шофьори. Разпрата бързо достигна кулминацията си и сетне също така бързо утихна, когато един от войниците стреля — Фуурд се надяваше, че е било във въздуха. Кратката тишина бе нарушена от рев на мотори и свистене на гуми, докато колите отзад обръщаха, за да се върнат. Малко след това колесницата остана сама, изправена срещу шестколесните машини и въоръжените войници с равнодушни лица. Вятърът разлюля тревата на Блентпорт. Шумът от движението утихваше зад тях.

— Тук Бусейд, командире. Те знаят кой сте. Следвайте ги до средния портал, очакват ви.

Сакхранският кочияш, който досега с нищо не бе издал, че говори федеративен, но разбираше добре езика на насочените оръжия, не почака за нови инструкции. Той пришпори животните напред миг след като една от шестколесните машини се отмести встрани.

Около половин миля пътуваха в почти пълна тишина, ако се изключеше тихото свистене на въртящите се автоматични оръдия. Тревата на Бпентпортската равнина изглеждаше така, сякаш всеки момент ще плъзне по платното и ще го окупира. Доближиха нова, още по-висока ограда и портал, зад който имаше нов отряд военни машини. Пропуснаха ги бързо и любезно и ги ескортираха още половин миля до трети портал. Оградата тук достигаше височина трийсет стъпки, с основа от зид. Съдейки по броя на видимите средства за защита, като въртящи се оръдейни кули, сензори за движение, лазери и прожектори, Фуурд можеше да си представи какво още е скрито вътре, забулено под маскировка или твърде миниатюрно, за да се види с просто око.

Тук всичко бе по-голямо: порталът, конструкцията, каменният зид, военните машини и дори самите войници.

Бусейд обаче не беше едър, на височина беше колкото Тахл, олисял и пълничък. Стоеше сам при портала на третата ограда.

— Командир Фуурд! Добре дошъл при нас.

Около тях всичко беше светлини и сирени, сновящи напред-назад войници, военни машини със запалени ревящи двигатели, заповеди, издавани на висок глас. Ала и без да се напъва, гласът на Бусейд стигаше надалече. Фуурд слезе, следван от Тахл, и отиде при него, за да се здрависат. Лицето на Бусейд бе открито и приятно и при други обстоятелства би събудило подозрения у Фуурд.

— Единственият истински човек в Блентпорт. Наистина ли Смитсън го е казал?

— Така ми предадоха. Освен това каза, че ще можете да ни ескортирате до кораба? Ще успеете ли?

— Разбира се, командире.

— А наземната колесница?

— Можете да пътувате с нея дотам… ако желаете. Но първо — той посочи портала, — да се разходим нататък и да обсъдим някои неща. Трябва да ви запозная с обстановката. Държа в едно от караулните малка стая за подобни случаи. Елате, заповядайте…

Караулната беше двуетажна къща със солидни каменни стени, ниска и яка, напомняща донякъде сакхранска къща. Докато я приближаваха, Фуурд не пропусна да забележи, че строгият й вид е смекчен от пълзящите по стените й растения и окачените кошници с цветя. Едра кафеникава котка се бе изтегнала при вратата в компанията на две мяукащи котенца. Прекосиха тясното преддверие и се озоваха в неголяма канцелария.

— Котенцата се казват Долоп и Глобул. Още не съм измислил име на майка им.

— Фундаментална частица? — попита Тахл.

— Добра идея, но не е подходящо име за котка. Мога да ви изнеса цяла дисертация на тема котешки имена. Може би когато се върнете…

— Може би — съгласи се Тахл.

— Всички караулки ли имат саксии с цветя и котки?

— Повечето държат котки, командире. Войниците се привързват към тях. Но виж, саксиите и украсата са само там, където имам канцелария.

Мебелировката беше оскъдна — бюро и няколко стола. Документите на бюрото бяха прилежно подравнени и сортирани по цветове. Почеркът на Бусейд върху тях беше старомоден, функционален, лишен от излишни заврънкулки. Фуурд реши, че Бусейд ще му хареса.

Освен документите и радиостанцията единственият предмет в стаята бе снимка в простичка дървена рамка на жена и две деца — и тримата с пухкави, усмихнати лица. Бусейд изчака Фуурд да я разгледа, преди да заговори.

— Командире, някога виждали ли сте хора след истински сериозно сбиване?

— О, не, полковник, никога. Когато слезем в някой космопорт, хората са самата любезност.

— Обикновено — продължи Бусейд, сякаш не го беше чул — последствията тук са доста сериозни. Строшени глави и счупени носове, кръв, избити зъби, тела, насинени от главата до петите.

Усмивката на Фуурд се появи тъкмо когато тази на Бусейд изчезна.

— Но не и този път, командире. Току-що навестих неколцина от хората, участвали в сбиването с вашите. Всичките са сериозно наранени, един е в тежко състояние. Очаквах го, естествено. Това, което не очаквах, е начинът, по който са пострадали. Методично, преднамерено и ожесточено, с цел да се постигне максимална вреда. И напълно несъответстващо на ситуацията. — Той премести поглед от Фуурд към Тахл. — Сякаш сте ги нападнали вие, като изключим „ожесточено“ и „несъответстващо“.

Колкото и да бе необичайно за Тахл, този път го свариха неподготвен. Изведнъж той придоби вид, сякаш е изцяло погълнат от индикаторното табло на стената: деветнайсет светлини, по една на клетка.

— Или сякаш — продължаваше Бусейд — Вяра вече е била тук, дегизирана като двамата членове на вашия екипаж. Толкова чисто е пипано.

Шестнайсет от светлинките, отбеляза Тахл, мигат в червено, показвайки кацнали кораби. Това включваше и девета площадка, където се намираше „Чарлз Мансън“.

Тахл забеляза, че Фуурд и Бусейд са срещнали погледи и известно време се измерват с очи, без да проговорят. Накрая Бусейд извърна глава. Той включи интеркома си и каза:

— Потвърдено. Започваме сега. — Изключи го, обърна се и отново погледна Фуурд. — Командире, току-що дадох заповед за една малка операция.

Преди Фуурд да успее да отговори, забеляза, че една от червените светлинки на таблото угасва, обозначавайки старта на кораб.

Интеркомът му избръмча.

— Командире, по-добре отговорете. Има връзка с моето обаждане.

Фуурд включи интеркома.

— Командире, говори Кир. Току-що получих обаждане от хора на коменданта на гарнизона със заповед, която според тях вие сте одобрили.

— Каква заповед?

— Да се подготвим за вашето пристигане след трийсет минути, както и за бронирано затваряне от този момент до появата ви тук. Потвърждавате ли заповедта?

Дори Тахл вече не можеше да се преструва, че таблото му е интересно. Бронирано затваряне беше последната защита на приземен кораб, подложен на тежка атака, то го превръщаше в непроницаема, но и неподвижна крепост. Доколкото Фуурд знаеше, нито един федеративен кораб досега не бе прибягвал до него, дори и аутсайдерски.

Той стрелна с очи Бусейд.

— Да — рече. — Потвърждавам.

— Командире, надявам се, че Бусейд знае какво прави.

— Аз съм с него в момента — отвърна Фуурд суховато. — И мисля, че знае.

Той изключи бавно и замислено интеркома. В далечината още един кораб се издигна към небето и поредната светлинка угасна. Този беше тежък, вероятно клас 097. През първите няколкостотин метра се издигаше безшумно, на магнитен двигател, после атмосферните ускорители се задействаха, оставяйки зад себе си огнени дири, които озариха сивкавото небе. Фуурд почака, докато намалее шумът.

— Бронирано затваряне, полковник?

— Възможно е да се стигне и до него. А може би не, трудно е да се прецени… Извинете. — Той включи радиостанцията на бюрото и заговори в нея, без да задейства екранчето. — Той е тук, можете да прехвърлите данните насам, искам сам да види… Благодаря ви. — Бусейд включи екрана и го завъртя към Фуурд със същото безизразно лице.

— Камерата, предполагам, е на някой от кръжащите над порта вертолети?

— Да, в този момент над девета площадка има четири такива.

Изражението на Тахл също не се промени, но само защото така беше възпитан. Когато видя сребристия делтовиден кораб на площадката, нещо се сви вътре в него. Сякаш доскоро беше смятал, че може никога вече да не го види. Гласът на Фуурд го върна към действителността.

— Кои са хората на площадката?

— По-голямата част са цивилни от Блентпорт. Плюс екипажи от Хорския флот, очакващи да се присъединят към обръча. Има и мои хора.

Екранът изведнъж угасна. Бусейд не го включи отново.

— Това е. Още нищо не е станало, но може да се случи какво ли не. И вероятно аз съм единственият човек в космопорта, който би се опитал да го предотврати.

— Казахте, че можете да ме върнете на кораба. Как?

— Командире, преди два часа пратих голям отряд от останалото от моя гарнизон да разчисти девета площадка.

— И?

— Както ви казах, те са още там, сред тълпата. Докладваха, че обстановката е твърде напрегната, за да се опитат да разпръснат хората. И че ако не им наредя да се оттеглят, ще продължават да стоят там, да поддържат дискретно присъствие и да уталожват страстите. Одобрих. — Той млъкна и се изсмя тихо — Станали са като хората, които ги пратих да разгонят. Питате как ще ви върна на кораба, при положение че по-голямата част от гарнизона ми е сред хълмовете и последното, от което имам нужда, е дори и намек за метеж? А на всичко отгоре вие настоявахте да се приберете с наземна колесница. — Бусейд се изсмя отново. — Командире, вие може би вече ни защитихте от Нея. Защото с всяка изминала минута, през която корабът ви е тук, Блентпорт става все по-малко примамлива цел за Вяра.

Фуурд забеляза с крайчеца на окото си, че Тахл се усмихва. Сакхранецът си мислеше: „Харесва ми как полковникът гледа на нещата. Олитсън беше прав. Той винаги е прав“.

Още един кораб изрева в небето. Още една светлинка угасна.

— Опитах се да премахна опасността, като ускоря старта на корабите от Хорския флот, но твърде много от тях са на земята. Обаждането преди малко задейства план да бъдете отведен — заедно с колесницата — с въоръжен ескорт до вашия кораб на девета площадка и да бъдете прехвърлен без инциденти — вие и Тахл — на борда. Аз ще поведа ескорта и остатъка от моя гарнизон.

— Как смятате да ни качите на борда?

— Може да ви се стори нелепо и смешно, а и няма време да го обсъждаме сега. Наречете го последното хвърляне на зара. Просто следвайте събитията.

— Добре, полковник. — Фуурд също си бе спомнил за думите на Смитсън. — Благодаря ви.

— И още нещо, преди да потеглим, полковник. Когато стигнем девета площадка и видите какво се случва там, може да подложите на съмнение идеята ми. Затова ето какво искам да запомните. Аз смятам, че е неизбежно и почти сигурно някои от хората ми да загинат, преди да успеем да ви качим днес на кораба.