Джон Лав
Вяра (27)

9.

„Поне този път — мислеше си Смитсън — Каанг изпревари останалите.“ Беше прозряла смисъла в думите на Фуурд преди всички останали. Дори преди да го прозре Смитсън. Той я видя да потрепва още преди Фуурд да каже, че сега са инструмент на самите себе си. А след това видя да потрепват и останалите на борда малко преди да почувства как трепетът преминава и през неговото тяло. Никой не аплодира, в края на краищата това беше „Чарлз Мансън“, но думите на Фуурд оказаха нужното въздействие. Стигнаха до най-дълбоките кътчета на душите им.

Когато командирът привърши, повечето от тях само кимнаха — по-скоро на себе си, отколкото един на друг, защото това си оставаше „Чарлз Мансън“ — и се върнаха към прекъснатата работа. Същото стори и Смитсън. О, да, рече си той, това ми харесва. Майната им на всички други, освен на нас. Майната й на Вселената. Предварителен сценарий. Доста зле скалъпен — добави той, като оглеждаше мостика и пространството отвън. Тези звезди изглеждат живи, но повечето от тях, когато светлината им ни достигне, вече ще са умрели или умиращи. Изглеждат живи, но са мъртви. Не вярвай на никого.

„Чарлз Мансън“ си проправяше предпазливо път през Пояса към Вяра. Настоящата й позиция оставаше непроменена от доста време насам, дори докато третата й ракета ги преследваше. Намираше се във вътрешните покрайнини на Пояса, при астероид CQ-504. Би могла да се отдалечи от тях, да напусне Пояса и да навлезе в системата Хор, а те не можеха да я спрат, след като бе извън техния лъчев обсег. Но Тя не беше помръднала. Интересно, помисли си Смитсън. Сякаш изгражда някаква своя система.

 

 

Кир също обмисляше думите на Фуурд. Претегляше всяка една, задържаше я и я разглеждаше от всички възможни ъгли, сякаш въртеше тримерен модел на кораба. Най-много й хареса изразът инструмент на самите себе си. Той вибрираше. Звучеше толкова спонтанно, но тя не се съмняваше, че е детайлно обмислен, подложен на внимателно вътрешно обсъждане. Сега беше като мощно ехо. Вече знаем кои сме.

Не й хареса онази част, в която говореше как вече можели да се подушат и да усетят вкуса си. Разбираше символичното в израза, но обичаше нещата да са съвсем точни. Когато не са, винаги трябва да плащаш определена цена. Ала след като го обмисли внимателно, тя реши, че си заслужава да бъде платена. А и вече можеше да подуши и вкуси Фуурд.

„Чарлз Мансън“ си проправяше предпазливо път през Пояса към Вяра и астероид CQ-504. „Интересно — помисли си Кир. — Сякаш изгражда някаква своя система.“

 

 

Каанг не можеше да забрави трепета. След като бе доловила инстинктивно това, което Фуурд беше казал, тя се опитваше отново и отново да го анализира, също както го правеха в момента Кир, Смитсън и Тахл, но не успяваше. Това обаче едва ли имаше значение. Тя не се съмняваше, че думите на Фуурд ще променят всеки от тях. Че ще настъпи промяна в един неуловим, но съществуващ досега баланс. И най-важното, че отново ще имат нужда от нея. Нямаше представа откъде са се взели необикновените й способности, но скоро щяха да изпитат нужда от тях и тя се бе върнала, за да им ги предостави. Единствено й липсваше Джосър.

„Чарлз Мансън“ си проправяше предпазливо път през Пояса към Вяра и астероид CQ-504, „Интересно — помисли си Каанг. — Сякаш Тя изгражда някаква своя система.“ Беше замаскирала сондите си, но докато Я стигнат, сигурно вече щяха да знаят повече за Нея.

 

 

След кратката реч на Фуурд Тахл се замисли за Книгата на Срахр и как един ден — ако оцелеят след този сблъсък — Фуурд ще се завърне на Сакхра и ще му бъде разрешено да я прочете. С което ще бъде завършен един цикъл, дълъг и бавен цикъл, проточил се три столетия.

Тахл реши да се съсредоточи върху детайлите. „Чарлз Мансън“ беше най-усъвършенстваният кораб на Федерацията и думите на Фуурд придаваха на това допълнителен смисъл. Дори Вяра, когато следващия път се изправят срещу Нея, няма да го знае. Ще очаква от тях да се държат като инструмент на Федерацията, какъвто те вече не бяха. Фуурд беше прав. „Сега вече можем да Я победим, защото знаем какво сме. Инструмент…“

 

 

— … на самите себе си — повтори Фуурд, докато „Чарлз Мансън“ си проправяше предпазливо път през Пояса. — И трябва да превърнем това в нещо необратимо. Ето защо… — Той дръпна микрофона на пулта си, този, който бе предназначен за връзка с Министерството, и го стъпка на пода. Сетне си пое дъх. — Тахл, ако обичаш, прекъсни всички външни комуникационни канали. — Тахл вдигна глава, но не се поколеба. Фуурд наблюдаваше ръцете му с издължени и закривени нокти как се движат чевръсто по пулта, оставяйки след себе си угаснали индикатори.

— Готово, командире. Сега вече сме съвсем сами.

Микрофонът беше само символ. Тахл знаеше, че Министерството е монтирало и няколко камери на борда, известни му бяха повечето от тях, но не всичките. По-късно Фуурд щеше да му нареди да ги извади от строя, което той щеше да направи, но пак нямаше да са всичките. Ето защо микрофонът беше само символ, но могъщ символ.

Министерството едва ли ще предприеме някакви контрамерки. Ако успеят да Я унищожат, ще си осигурят опрощение, ако пък не успеят, тогава Тя ще ги унищожи и пак ще са вън от опасността да бъдат санкционирани. И в двата случая Фуурд ги беше изкарал навън. Сега бяха извън обсега на Министерството.

Символът си е символ, но Тахл знаеше, че Фуурд бе преценил внимателно всичко, както правеше винаги. До последното действие, до онзи миг, в който те всички, включително и Тахл, усетиха Тръпката.

 

 

На мостика се възцари тишина. Дори когато се опитваха да говорят, тя сякаш отекваше в думите им.

— Те ще искат да знаят причината — рече Каанг.

— Ще им я кажем — отвърна Кир, — когато приключим и се върнем при тях.

— Може би няма да се върнем — подхвърли Смитсън.

— Разбира се, че ще се върнем — възрази Кир. — Може да сме инструмент на самите себе си, но сме обречени да се върнем. Когато се справим с Нея, ние…

— Няма да има къде да идем — довърши Каанг. — Това е самата истина, нали?

— Да — потвърди Смитсън, — но мисля, че ми харесва. Струва ми се, че е съвсем в реда на нещата.

Тишината, която настъпи, бе като всички останали периоди на тишина на кораба — изпълнена с очакване. Някои от тях поглеждаха към екрана, към мястото в Пояса, където трябваше да е Вяра. Звездите блещукаха. Част от тях вече бяха мъртви.

— Някои от нас ще умрат — промълви Смитсън.

— Да — кимна Фуурд. — Но сега вече можем да Я победим. И Тя не го знае още.

— Ще го узнае — проговори неочаквано Каанг, — когато се изправим срещу Нея. И корабите си имат език на тялото.

— И какво ще направи… — поде Кир, но се сепна и погледна изненадано Каанг. — Какво ще направи Тя, когато разбере за нас?

— Това не е важно — произнесе внезапно Тахл. — Всички знаем, че не Я е грижа.

Останалите го погледнаха.

— За Нея няма значение какво са й пратили, за да Я унищожи. Тя може да го разруши, да си играе с него или да го пусне. Но не Я е грижа.

— Този път… — поде Фуурд, но се сепна и погледна изненадано Тахл. — Този път смятам, че грешиш. Когато нас ни е грижа, Нея също Я е грижа. Няма да побегне пред нас към Сакхра, нито ще се крие в Пояса. Тя иска да се бие с нас из цялата система. По целия път до Сакхра. Сигурен съм.

И тогава на Фуурд му хрумна друга мисъл. Тези късчета познание за Нея, които бе започнал да събира внимателно, като се основаваше на наблюденията и на изследванията си, както и на нещо, което можеше да определи като развиващ се инстинкт, може би не бяха истински. Може би бяха посети от Нея, както Тя бе направила с Джосър. Не чрез телепатия, а чрез събитията. „Тя прави разни неща и предсказва ефекта им върху нас, което означава, че вече по някакъв начин ни е опознала.“

Тази мисъл го стресна толкова силно, че дори не забеляза, когато Кир се извини и напусна мостика. „Трябва да проверя нещо в оръжейното — обясни тя. — Ще се върна след трийсет минути.“ Фуурд само кимна унесено.

 

 

„Не беше необходимо — повтаряше си Кир, докато вървеше по тесния коридор към оръжейното. — Не беше необходимо. Също като хлапето, което застреля в Блентпорт. Трябваше да говоря с него.“

Опита се да си представи този разговор в неговия кабинет. „Искала си да ме видиш?“ „Да, за онова, което каза. Как можа да го кажеш, след като току-що унищожих Нейните ракети?“ „Да, зная. Съжалявам. Има ли нещо друго?“

Фуурд имаше обичая да приеме атаката, да я погълне и да я захвърли обратно към нападателя като кухо, лишено от жизненост тяло; навик, който умело прилагаше както в личните си дела, така и в служебните.

Главният коридор се разделяше на няколко по-малки, озарени от редки светлини и с незавършена декорация, и тя се отправи към отсека, който я интересуваше. По пътя се наложи да се промуши покрай един младши офицер, млада жена на име Холит. Беше толкова тясно, че поне една от двете сигурно се наслади на телесния контакт. Малко след това стигна хангара с двете ракети на Фуурд.

Беше дошла тук, за да прецени — не за какво са предназначени, а как смята той да ги използва. Всеки на борда знаеше, че Фуурд не оставя противника, докато не го разкъса. Но срещу Вяра? Дори Смитсън, който несъмнено беше най-умният сред тях, нямаше идея как Фуурд възнамерява да използва тези неща. Напротив, Смитсън беше ядосан от опростената им конструкция, подразнен от тайнствените завоалирани отговори, които Фуурд даваше на неговите въпроси.

Смитсън бил най-умният сред нас? Тя обмисли това съждение, както обичаше да прави и Фуурд. Първо, както би казал той, понятието „нас“ не отговаря на истината. И второ, тя знаеше, че според Фуурд останалите поне се равняват по умствени способности на Смитсън. „И все пак, щом Смитсън не е в състояние да разгадае за какво са предназначени, как бих могла аз…“ Тя ги огледа отново, заби поглед в грозната им металносиня обшивка, в странните конусовидни върхове, в издутините на двигателите. Стори й се, че отвръщат безизразно на погледа й. Как бе успял Фуурд да измисли оръжия, чието предназначение дори Смитсън не е в състояние да разкрие, и същевременно да го накара да ги построи? Две причини, рече си тя. Първата, защото е оставил отговора на открито, докато всички очакват да е завоалиран, и второ, защото е умен поне толкова, колкото и Смитсън, което означаваше, че е наистина много умен.

Кир произхождаше от старо и богато земно семейство, осигурявало на Федерацията поредица от дипломати, банкери и висши чиновници. Беше избрала доброволно военната кариера и семейството й се отказа от нея, но не заради този избор, а заради друг.

Семейството й беше богато и многочислено. Детството и юношеството й бяха изпълнени с братя и сестри, лели и чичовци, баби, дядовци и братовчеди; с махагон и плюш, морави и подравнени градини, партита, официални срещи и приятели; с онова особено безгрижие, което произтича от богатството. Дори по техните стандарти тя бе необичайно умна и привлекателна и те я обожаваха, стремяха се да са близо до нея, предчувствайки, че в един момент тя ще се откъсне от тях, макар да не знаеха защо.

За нея мракът настъпи по-късно, отколкото за Фуурд, и по различен начин. Петнайсетият й рожден ден бе отбелязан с парти в тяхната градина. Продължи през целия ден и по някое време тя влезе в къщата и се отправи към тоалетната. Приятел на баща й, също дипломат, я последва. Беше чест гост на семейството, приятен и забавен. Това ще е нашата тайна, рече й, когато започна да я гали, специален подарък за рождения ден. Инстинктите й се пробудиха, тя започна да се бори, но той не се отказа и тогава тя напипа бръснача на баща си. Ударът, който в края на краищата го спря, не беше фатален, но той внезапно падна и започна да кърви обилно. Имаше кръв навсякъде.

Беше като божествено откровение: раждането на нейната лична вселена. Накара я да заключи вратата и да мастурбира. Ако той беше в съзнание, щеше да му позволи да я има. Дължеше му го. Беше изписал с кръвта си по стените и по пода точно какво е тя.

По-късно научи и други неща за него, как нощем излизал да си търси партньорки, обикновено по-млади, по-бедни и по-глупави от него. Беше успял да го скрие от семейството си и от службата, както щеше да направи и тя, но по-добре от него. Опитите му да се крие бяха доста посредствени. А тя мразеше посредствеността.

Досегашните й сексуални експерименти бяха незадоволителни и вече знаеше защо. Сексът трябва да се споделя с други. Трябва да се прави на други и да се мери с болката, която им причинява. Тя започна да преследва жертвите си. Никога не избираше хора от своето семейство, от училището, университета или пък от военната академия. Само непознати. Обикаляше из градчетата наоколо, както Вяра се скиташе из Космоса, случайно и на пръв поглед лишена от мотив, едновременно красива и смъртоносна. И може би, също като Вяра, я подтикваха импулси, които не желаеше да признае и затова ги наричаше избор.

Понякога се питаше: „В какво се превърнах?“. Но този тас беше слаб и далечен, заглушаван от далеч по-силния: „Аз съм такава“. Глас, на който не можеше да противоречи. Първите й опити можеха да се нарекат по-скоро изнасилване, но скоро границата се разми, заимствайки все повече от насилието. Ала и това не беше достатъчно. Болката, причинена някому в някоя тъмна стаичка, вече не й стигаше. Апетитът й непрестанно растеше. Насилието трябваше да доминира, да стане неразделна и водеща част във всекидневието й. И тогава направи своя втори избор и се превърна в нещо доста необичайно — жена сериен изнасилвач. Предпочиташе изразите множествен или случаен, защото сериен говореше за процес на развитие, за нарастване, докато тя го разглеждаше като съществена, но стабилна част от живота си, нещо важно, ала вече с ясни граници и без опасност да се разрасне още и да я погълне. По-късно тази разлика щеше да убегне на медиите, отразяващи съдебния й процес. И — колко типично — те я кръстиха „КИРливата изнасилвачка“.

В началото военната й кариера процъфтяваше. Кир си поставяше високи цели и ги постигаше, имаше добра школовка и беше неотразима. Спечели федеративните и олимпийски медали за стрелба с малокалибрени оръжия, но това беше само хоби и нищо повече. В кариерата си се ориентира към едромащабни оръжия, предназначени за бойни кораби, и там постигна най-големите си успехи.

Дарбата й беше вродена като тази на Каанг, но за разлика от Каанг, тя се трудеше здраво, за да я усъвършенства. Колегите й в училището, увлечени от устрема й, се тълпяха около нея и й се възхищаваха, без да усещат отровата, която носеше в себе си.

Беше избрала тази кариера с надеждата да намери легален отдушник за онова, което я ядеше отвътре, но това бе само поредната й грешка. Конвенционалната военна наука съвсем обяснимо се занимаваше с насилие, но само като средство, а не като крайна цел и никога като случайно, доставящо удоволствие насилие. Тъкмо подозренията на колегите й курсанти в края на краищата предизвикаха следствие срещу нея.

„Не — заяви тя на процеса, — това не беше случаен импулс, а съзнателен избор. Можех спокойно да не го правя. Обикновените серийни изнасилвачи имат свой начин на поведение. Не и аз. Това не беше импулс.“ Прокурорът я изслуша с привидно разбиране, после заяви пред съда, че е било импулс. Така го описала самата тя. Описанията й били много точни.

Осъдиха я на принудително лечение в институт за психичноболни, а след това Министерството се заинтересува от нея. Част от сключената сделка — неписаната част — уточняваше, че в замяна на доказаната й дарба на аутсайдер тя ще може да продължи да ходи на лов, дори да се наслаждава на болката и насилието, стига да успее да докаже, че е било по взаимно съгласие и след договорка. Накарай ги да подпишат споразумение, казаха й те. Ето черновата, която подготвихме за теб.

Запази и богатството си — адвокатите на Министерството й помогнаха да се пребори с опитите на семейството да я лиши от наследство. Роднините й може да разполагаха с най-добрите адвокати, но тези на Министерството бяха по-добри.

Повечето от членовете на екипажа на Фуурд бяха вършили лоши деяния, подтиквани от вътрешен импулс. Тя знаеше, че при нея нещата не стоят по този начин. За Кир това бе въпрос на съзнателен избор: свободен, рационален, разумен. И тъй като си даваше сметка, че не е като другите, тя се отнасяше с тях предпазливо, макар някои от тях да притежаваха способности, които уважаваше. Смяташе Смитсън за твърде помпозен и самовлюбен, но знаеше, че е много умен, надарен с безпогрешна интуиция. Каанг беше безинтересно създание, ако се изключи дарбата й на пилот, Тахл бе компетентен, но загадъчен, а Джосър, който вече бе вкусил смъртта, обичаше да интригантства, макар талантът му да не бе в тази посока.

Фуурд притежаваше много от тези черти, но в достатъчно равни пропорции, за да позволи на някоя от тях да надделее над останалите. Кир не можеше да отрече, че изпитва чувства към него, но те бяха безрадостни и неохотни. Понякога си мислеше, че биха могли да бъдат сполучлива двойка… при други обстоятелства.

Постави си задача да узнае какво бе направил Фуурд, за да накара Министерството да го потърси — както беше потърсило нея.

Имаше достатъчно възможности и средства, за да разкрие тази малка тайна. Захвана се със задачата внимателно и всеотдайно, както би постъпил самият Фуурд, и в края на краищата научи всичко. За родителите му, за сиропиталището, за изнасилването и за убития свещеник. Дори за желанието му да се запознае със сакхранец, който да го научи да убива по-ефикасно свещеници, което той сам сподели с нея по-късно. Тя се подсмихна. „Жалко, че не си ме познавал тогава — помисли си. — Щях да те науча не само как да го правиш, но и как да му се наслаждаваш.“

„Давате ли си сметка какво искате?“ — попита я господин Гатусо, съдържател на прочуто шивашко ателие, когато му описа за какво е дошла. „Да — отвърна тя, — разбирам съвсем ясно. Моля ви, ушийте ми я.“ „Не бих желал да обидя една от най-добрите си клиентки — отвърна господин Гатусо, — но все пак трябва да ви попитам: сигурна ли сте? Защото ако я носите, тя определено ще има въздействие.“ „Точно това очаквам — отвърна Кир. — А сега, ако обичате, я направете. Вече знаете какво точно искам. Ще ми стои толкова добре…“

И тя наистина имаше въздействие, което учуди дори нея. Не си беше давала сметка, че обикновен тоалет може да окаже подобен невероятен ефект върху зрели мъже, но бързо привикна с него и се научи да го използва. До такава степен, че се носеше между тях и се държеше така, сякаш не го осъзнава.

Още преди срещата с господин Гатусо бе проучила внимателно възможностите и бе разбрала какво цели. Намери рисунки на момичешката униформа, носена в сиропиталището, и му ги занесе. Дължина на полата, плисета, копчета, пристягащ пояс, пагони на раменете и прочее. Погълната от всички тези подробности, тя сякаш нахлу в личната вселена на Фуурд. Имаше усещането, че следва тесните пътеки на неговото увлечение като че ли се провира из сумрачните коридори на кораба.

Кир внезапно се разсмя. Това стресна заместника й Немек, който досега стоеше мълчаливо в ъгъла на оръжейния хангар. Изведнъж бе прозряла всичко. Подсъзнателно и докрай. Дори Смитсън не бе успял да го стори. Кир обаче го видя, защото имаше инстинкт към оръжията и начина, по който се използват. Сега вече знаеше как смята да ги използва Фуурд. „Ах, ти, умно копеле“ — помисли си тя. Беше видяла това, което иска Фуурд, което се крие зад тези странни конуси, знаеше какъв заряд се крие в металното туловище, какви двигатели са монтирани отдолу и какъв е техният обсег, и най-важното — колко невероятно просто бе всичко това. „Ах, ти, умно, гениално копеле. Ако само…“

 

 

И така, „Чарлз Мансън“ продължаваше да си проправя предпазливо път през Пояса към Вяра. Телепортиращият му двигател беше изключен. Маневрените двигатели на левия борд бяха повредени. Корпусът му бе покрит с лайна и изпъстрен със серия от назъбени пробойни, най-често в кърмовата част. Приличаше на Кир след нощ на ловуване: обикновено безупречна, но сега с размазан върху шитите й по поръчка смачкани дрехи грим.

„Чарлз Мансън“ все още бе запазил поне деветдесет процента от предишното си величие. Повредите по корпуса изглеждаха повърхностни и макар да проникваха в дълбочина, не пораждаха опасност. Но подобно на тези, които го обитаваха, той се бе променил, за добро или за лошо — още не беше ясно.

Бяха прекосили Пояса с фотонни скокове, бяха се гмурнали и изхвърчали от астероид с размери на планета, бяха отрязали връзките си с Федерацията и Сакхра и все още бяха тук по-страховити от всякога. „Инструмент на самите себе си“ и „Не вярвай никому“ бяха силни изрази. Поведението им несъмнено не бе останало скрито за Министерството.

 

 

Започнаха последното си сближаване с CQ-504. След като се увери, че те летят към астероида, Вяра се премести, все още в пределите на Пояса, но вън от обсега на лъчевите им оръжия. Те забавиха, после спряха. Фуурд нареди да подадат уголемено изображение на астероида и за пръв път видя нещо, построено от Нея.

Сребриста пирамида.

CQ-504 бе незначителен по размери астероид във вътрешните покрайнини на Пояса. Сив на цвят, неравен и асиметричен. Сребърната пирамида се гушеше в гънките на долната му хемисфера, насочена с върха навън и надолу, като ранен признак за някакво причудливо изригване от недрата.

Проучиха я със сондите си, но не научиха нищо, освен че повърхността й е смес от метали и керамични сплави.

— Командире — заговори Тахл, — не зная дали е важно, но дължината на всяка от страните е точно хиляда шестстотин и дванайсет стъпки. Съответства напълно на дължината на нашия корпус.

— Какво означава това?

— Не зная.

Изпратиха нови сигнали. Нищо. Проучиха астероида под нея и пак не узнаха нещо съществено — нямаше тунели, нито следи от изкопна дейност или заровени устройства.

На мостика за кратко се възцари тишина.

— Какво е това? — попита Фуурд.

— Нещо — отвърна Смитсън, — което Вяра е поставила, за да те накара да попиташ какво е това.

Нова кратка пауза. Фуурд нареди да повторят анализа на пирамидата (нищо), на астероида (нищо) и на Вяра (все още замаскирана, без промяна в позицията, вън от обсега). Доста неуверено начало на новото им превъплъщение като инструмент на самите себе си.

— Кир, някога правила ли е нещо подобно?

— Не, командире.

— Нищо от този род в записите от предишни срещи с Нея?

— Нищо, командире. Нищо, което дори отдалече да го наподобява.

— Готова ли си да стреляш по пирамидата?

— Да, командире.

— Имаш ли някаква представа какво може да се случи, ако го направиш?

— Не, командире.

— Нито пък аз. Но знаем, че ще е нещо загадъчно, нещо тайнствено и необяснимо, нали?

— Да, командире.

— Значи сме наясно какво трябва да предприемем.

 

 

Те направиха кръг около астероида.

Поддържайки неизменна дистанция, сега, когато Каанг отново беше сред тях, „Чарлз Мансън“ се завъртя около оста си и се насочи към границата на Пояса. По такъв начин описа идеален кръг около CQ-405, пирамидата и все още замаскираната в далечината Вяра. След като кръгът се затвори, и трите останаха на същото разстояние от „Чарлз Мансън“, но този път от другата страна на борда.

Насочиха се към вътрешната граница на Пояса и навътре в системата Хор, в посока към Хор 4 и още по-нататък — към Сакхра. Какво щеше да стори пирамидата, ако стрелят по нея, оставаше загадка, която бяха предпочели да не разкриват.

Фуурд погледна към задната част на екрана и се подсмихна едва забележимо. „Нека Тя ни гони, помисли си той. — Победи ни при Хор 5, тук изкарахме равен, сега идва Хор 4. А там знам как да й надвия.“