Джон Лав
Вяра (33)

1.

Те достигнаха най-далечната точка на орбитата си около Хор 4, освободиха се без затруднения и навлязоха в Бездната. По-късно на екрана се появиха първите изображения на Вяра, която се клатушкаше неуверено някъде пред тях. Двата огромни кратера в левия борд и кърмата все още пулсираха в непознатия цвят като пламъци в изоставена сграда. От тях извираха тъмни линии, които се разпространяваха върху корпуса.

Екранът на мостика подаде няколко увеличения. Плочите на обшивката й бяха с размери на нокът на палец и многоъгълна форма, прихванати една за друга от микроскопични чертички, които едновременно ги свързваха и разделяха. Тъмните линии, извиращи от кратерите, се разпространяваха във всички посоки като кожна инфекция. Отдалечавайки се от пробойните, те избледняваха и накрая цветът им се сливаше със сребристото на Нейния корпус.

С изключение на кратерите и тъмните разширяващи се линии, Вяра не показваше нищо друго. Нямаше светлина или движение зад люковете и амбразурите, нашарили корпуса й, нито емисии от повредения главен двигател.

— Кораб като нашия — рече Кир.

— Не е като нашия — възрази Смитсън.

— Носещи конструкции — заговори Кир. — Прозорци. Люкове. Двигатели. Дори пластини на обшивката.

— Не е като нашия — повтори Смитсън.

— Вътре някога е имало нещо — промърмори Каанг. — Не мисля, че още е там. — Фуурд я погледна учудено.

— Езикът на тялото, командире. Имам достатъчно опит.

— Кир, ако обичаш, лъчев удар.

— Командире, мислех, че искате да Я ударим отблизо.

— Приключихме с тази история. Просто Я довърши.

Лъчите се пресегнаха. Нейните трепкащи полета се разпънаха и ги задържаха.

— Изглежда… — поде Кир.

— Пак — нареди Фуурд. — И пак.

Отново полетата задържаха удара. Вън от това Тя не реагираше.

— Права беше — подхвърли той на Кир.

— Значи се приближаваме?

— Да… Каанг, ако обичаш, внимателно скъсяване на дистанцията. Откъм левия й борд.

Маневрените двигатели на „Чарлз Мансън“ изригнаха и те се преместиха наляво — тяхно и Нейно. Все още бяха на далечна стрелкова дистанция, зад и над Нея. Бяха избрали да атакуват левия й борд заради пробойните.

Маневрените двигатели на десния й борд се пробудиха внезапно и тя се измести вляво — Нейно и тяхно. Като часовников циферблат, в центъра на който е Тя, а те са в периферията, за Нея бе достатъчно да се измести съвсем леко, за да държи борда си извърнат настрани. И това бе единствената й реакция. Беше смълчана и инертна на всички дължини на вълните и продължаваше да лъкатуши немощно пред тях.

— Изглежда не ни иска тук — подхвърли Кир.

— Каанг, отново — настоя Фуурд.

И този път маневрените й двигатели се погрижиха за разстоянието и позицията.

— Отново — каза Фуурд.

И отново.

— Чудесно. Каанг, да се заемем с десния борд.

Двигателите на левия им борд се пробудиха и те Я приближиха бавно отдясно. Тя не реагира.

Екранът на мостика престана да се мени и да подава уголемено изображение на Вяра, тъй като Тя вече бе достатъчно близо. Сякаш нещо Я беше напуснало и сега бе останала само празната му обвивка. Вече не беше материализирана светлина или пресечна точка на линии, протягащи се към безкрайността.

Бяха намалили скоростта си до няколко процента над Нейната. Приближаваха се постепенно и Фуурд дори се изненада, когато Тахл престана да съобщава сферичните координати и бе заменен от Каанг, която подаваше данни за пряката дистанция.

— Хиляда и петстотин стъпки. Няма реакция.

На корпуса й имаше неголям хребет, който се простираше от носа до плоския широк главен двигател на кърмата — още една черта, напомняща за формата на „Чарлз Мансън“. Тази обаче сякаш Я разделяше на повредена и неповредена част. Повредената част бе обърната на другата страна и оставаше скрита за тях, но дори незасегнатата сякаш бе изгубила предишния си блясък. Вече не беше половинка от безкрая, ако това бе математически възможно. Беше половинка от смаленото цяло.

— Хиляда и двеста фута. Няма реакция.

Тъмните линии, изглежда, се разпростираха върху двете страни на корпуса й, непрекъсвани от гръбния хребет. Те оставаха непроницаеми за сондите. Плъзгаха се върху покривните плочи, люковете и амбразурите, маневрените двигатели и отворите на оръдията. Ала под тях всичко бе забулено в мрак като изоставена сграда. Нещо наистина Я беше напуснало.

— Осем хиляди стъпки. Няма реакция.

Веднъж Фуурд бе намерил ранена костенурка, която се влачеше по брега. Лицето й беше безизразно. Едри птици кръжаха над нея в очакване да изкълват очите и вътрешностите й, но костенурката искаше само да пристъпва бавно напред и да прекоси, влачейки се, брега. Начинът, по който Тя прекосяваше Бездната към Сакхра, Я правеше да изглежда едновременно по-смалена и по-величествена отпреди. По-смалена, защото бе наранена и бе изгубила онова, което й вдъхваше живот. По-величествена, тъй като дори наранена и изгубила онова, което й вдъхва живот, Тя все още пълзеше.

Фуурд си спомни, че бяха успели да Я зърнат само веднъж, докато още беше цяла и ненакърнена — когато си свали маскировката. Никой вече нямаше да Я види такава.

— Шест хиляди стъпки. Няма реакция. Командире, сякаш не съществуваме за Нея.

Бяха на разстояние, на което при други обстоятелства биха се подготвили за скачване. Тя изпълваше целия екран, както хоризонтално, така и вертикално (с ранената си страна нагоре). Повърхността й се виждаше с най-малки подробности на екрана — сходна с тази на техния кораб и същевременно различна. Бяха толкова близо до Нея, колкото никой досега не е бил, а отблизо нещата винаги изглеждат променени.

— Четири хиляди стъпки, командире — докладва Каанг. — Все още никаква реакция.

Фуурд погледна към Кир.

— Командире, за това, което искате да направите, ще трябва да се приближим още.

— Каанг, приближи ни на хиляда шестстотин и дванайсет стъпки.

— Командире?

— Дължината на нашия корпус и мерките от Нейната пирамида… Кир, това достатъчно близо ли ще бъде?

— Съвсем достатъчно, командире. Смятате ли, че Тя ще забележи?

— Дистанцията? Да, но това не ме интересува. Жестът е за нас, не за Нея.

— Хиляда шестстотин и дванайсет фута — докладва Каанг. — Задържам. Тя не реагира.

— Благодаря ти, Каанг. — Той се обърна към Кир. — Е?

— Командире, както обсъждахме, първо прихващащи лъчи. После всичко останало.

Прихващащите лъчи са това, което използваш срещу победен противник, колкото да го задържиш на място, докато го разкъсваш с оръжията за близък бой. Те бяха ноктите на птицата, преди клюнът да се забоде в плътта.

— Съгласен. Активирай прихващащите лъчи.

И едва сега Тя реагира, а реакцията й изригна право в лицата им.