Джон Лав
Вяра (17)

7.

Хор 5 засенчваше целия наблюдаван спектър. Истински фонтан от изригвания — гравитационни, магнитни, йоносферни, вулканични, тектонични — благодарение на които продължаваше да съществува, балансирайки на тясната граница между съзиданието и разрушението, породени от тези сили. Червеникавите горни нива на неговата атмосфера бяха пронизвани от светлинни стълбове и кипяха от вихри, на повърхността му налягането бе достатъчно, за да втечнява скалите, а топлината бе дори по-голяма от тази, която излъчваше Хор. В пурпурно-охровата средна част на атмосферата му витаеха нововъзникнали въглеводородни форми на живот, готови да заменят остарелите или разрушените от силите на планетата. Това бяха странни и красиви творения, придаващи сребрист оттенък на газовата среда, докато се плъзгаха през нея. Смяташе се, че са разумни и че живеят в семейни групи.

Хор 5 щеше да продължава да е епицентър на масивни тътнежи дори ако наоколо нямаше никого, но сега тук беше „Чарлз Мансън“, увиснал почти неподвижно във вътрешната му орбита, и още нещо, което може би донякъде приличаше на него, застинало неподвижно вън от същата орбита. „Чарлз Мансън“ се приближаваше много бавно в курс, който държеше планетата между тях.

— Докладвайте обстановката, ако обичате.

— Няма промяна, командире — обади се Тахл. — Сакхра не е правила опити да установи връзка. Нито Вяра.

— Всички наши сонди са блокирани, но Тя остава неподвижна — последва гласът на Джосър. — И замаскирана. Не засичаме нейни сонди. Позицията й е 99-98-96 и…

— Ще те помоля отсега нататък да използваш координатната система на нашата навигационна сфера — прекъсна го с леко раздразнение Фуурд.

— Простете, командире. Позицията й е 09-07-09, без признаци за движение.

— Летим на йонни двигатели, един процент — обяви Каанг. — На дистанция 1,91 от Хор 5.

— Всички оръжия са… — Кир млъкна.

Хор 5 излъчваше постоянен статичен шум. Внезапно той секна и мостикът се върна към обичайната си приглушена тишина.

Кир погледна втренчено Тахл и зачака.

— Съжалявам, това беше необичайно силен атмосферен разрив.

— Сигурен ли си — попита го Фуурд, — че е било само това?

— Да, командире — отвърна все така сдържано Тахл, макар че вътрешно трепна. — Съвпадна с изригване в горните слоеве на планетната атмосфера. Пренастроих филтрите.

— Благодаря ти. Кир, продължи, ако обичаш.

— Командире, всички оръжия са в пълна готовност.

— Всички двигатели — последва гласът на Смитсън — са в пълна готовност.

— Включително и телепортиращият? — попита бързо Фуурд. — Може Тя да се насочва вън от системата.

— Да, командире. Зная това. Казах всички двигатели.

Фуурд вдигна поглед към екрана, чийто преден полукръг бе изпълнен от Хор 5. Горните слоеве на атмосферата бяха пурпурно-охрови, с петна от тъмночервено; въпреки масивното филтриране на картината тя озаряваше помещението с кърваво сияние в същите тонове като сигналните индикатори на мониторите. Фуурд беше виждал много газови гиганти, някои далеч по-пищни от този; те се срещаха често в покрайнините на обширни системи като тази на Хор и той бе привикнал да надзърта право в лицата им. Тук обаче не можа да издържи дълго. Намръщи се и отмести поглед.

— Джосър, ще бъдеш ли така добър да усилиш екранния филтър? Светлината е твърде ярка… благодаря ти.

— Командире, дистанция от Хор 5–1,88 — докладва Каанг. — Искате ли да преустановим движението?

— Още не, благодаря ви. Предпочитам да сме малко по-близо, да речем на 1,85… Тахл, относно онзи статичен разрив.

— Да, командире. Промених настройките.

— Благодаря ти. Исках само да съм сигурен, че планетата няма да се меси в разговорите на мостика. Това е всичко.

Никой не посмя да коментира забележката му, макар да граничеше с вманиаченост, тъй като всички осъзнаваха, че са се изправили пред най-странния противник, който някога са срещали.

 

 

Тя беше неподвижна и инертна на всички дължини на вълните. Не беше трудно да я открият на дългообхватните системи за визуално наблюдение (както вероятно и Тя тях), но нямаше какво да се види, тъй като, разбира се, Вяра бе замаскирана. Винаги доближаваше местата за предстоящ сблъсък по този начин и се разкриваше по-късно, обикновено в момент на максимално психологическо въздействие. Маскировката не засенчваше емисиите на Нейните двигатели, така че Тя можеше да бъде проследена, стига да се движи, но когато бе неподвижна, както сега, оставаше невидима.

Екранът на мостика бе отделил малък сектор, на който се виждаше симулация на обратната страна на Хор 5, с бяла точка, бележеща Нейната позиция, и докато гледаше натам, Фуурд си помисли: „Каквото и да се случи от тук нататък, спечелих първата точка. Знаех, че ме чакаш. Аз щях да постъпя по същия начин, ако бях на твое място“.

— Командире, в момента разстоянието до Хор 5 е 1,85 — докладва Каанг.

— Благодаря ти. Изключи йонните двигатели и преустанови движението, ако обичаш.

С почти оскърбителна липса на припряност и небрежна прецизност на вилица, застинала между чинията и устата по време на разговор, „Чарлз Мансън“ увисна в относителна неподвижност спрямо Хор 5. Този ход бе постигнат чрез изключването на йонния двигател — както винаги Каанг го направи така, че да усетят — и кратко задействане на маневрените двигатели в предната и странична част на корпуса.

„Скоро ще се започне — помисли си Фуурд. — Никога досега двамата не сме били толкова близо един до друг.“

Той погледна към Кир и Смитсън.

— Активирайте програмата за изстрелване, ако обичате.

Странно и непретенциозно начало на една среща, която, вече беше сигурен, щеше да завърши или със смъртта му, или с промяна на целия му живот.

От поредица малки отвори близо до носа на кораба излетяха рояк издължени предмети. От един по-голям люк в търбуха на кораба се подаде предмет със съвсем различна форма и размери, който се спусна вертикално към планетата.

 

 

Няколко дни по-рано, когато „Чарлз Мансън“ се бе приземил на Сакхра и преди да потегли за Хриссихр, Фуурд бе посетил един от официалните приеми на директор Суон — оказа се, че за него ще бъде и последният. Мащабно събитие, с участници от сферата на бизнеса, политици и военни. Провеждаше се в голяма зала в една от служебните сгради, която Фуурд видя, докато пресичаше Котловината — Палатата на приятелството при Трите моста, на няколко мили извън Блентпорт. Фуурд отиде там придружен от офицерите си и няколко членове на екипажа. След като пристигнаха, те се пръснаха из тълпата. Кир пристъпваше елегантно сред гостите, в повечето случаи игнорирайки мъжете (макар те да не й отвръщаха със същото), и разговаряше с жените — достатъчно бе да застане до тях, за да ги накара да се почувстват грозни и зле облечени, макар тя да носеше униформа, а те — рокли. Осъзнаваше добре ефекта си върху тях, но се държеше, сякаш не го знае.

Каанг се оказа в центъра на група хорски флотски пилоти и както винаги сякаш се извиняваше с поведението си. Всеки път, когато се озоваваше на подобно място, репутацията й я изпреварваше. Пилотите се надпреварваха да й се представят, да я питат как го прави и оставаха смаяни и възмутени, дори по-лошо, щом откриеха, че тя не може да им каже. Това беше дарба, с която се бе родила и сама не разбираше. Дарба, благодарение на която тя бе много по-добра, отколкото те щяха да станат някога, и то без да полага техните усилия. Те я мразеха за това и кой знае защо, омразата им я караше да се смущава.

Смитсън с радост установи, че някой бе приготвил достатъчно големи количества вегетарианска храна само за него и макар тя да представляваше малки твърди кексчета, прилични на топки от кал, беше напълно смилаема. (По-късно Кир му каза, че Смитсън се е свързал специално с нея, за да се поинтересува от режима му на хранене.)

Смитсън беше емберец. Неговата планета, Ембера, беше необичайно богата и способна да се самоиздържа. Ембера бе заявила открито на Федерацията, че ще отхвърли всякаква покана за присъединяване, и постъпвайки доста мъдро, Федерацията се бе отказала да настоява. Вместо това бяха сключени цяла поредица търговски спогодби и политически съюзи, които превърнаха Ембера в партньор, а не в част от Федерацията. По тази причина и емберците рядко се мяркаха на федеративни планети.

Смитсън скоро установи, че е център на всеобщ и открит интерес, в който нямаше и капчица враждебност.

— И какво е истинското ви име? — попита някой. — „Смитсън“ прякор ли е, или някакъв превод?

— Емберските имена са доста дълги, понякога колкото цяло изречение. Ние се идентифицираме, като разказваме накратко целия си живот и досегашните си постижения. „Смитсън“ е адаптиран по човешки вариант на последните две срички от името ми.

— Това не затруднява ли живота ви?

— В какъв смисъл?

— Ами когато се въргаляте в леглото с женска и трябва да прошепнете цялото й име?

— Да, тогава просто говорим по-бързо. Особено когато се чукаме до забрава.

— И как стана така, че се наехте да работите за Федерацията? — попита друг.

— Ами аз…

— Още повече — прекъсна го една от дамите, — защо постъпихте на работа на аутсайдерски кораб?

— Трябваше да напусна Ембера — обясни той със сериозно изражение. — Там не гледаха с добро око на мен. Убих и изядох децата си.

Тя се засмя неуверено. Докато се отдалечаваше от групичката, без да се сбогува с тях, той чу някой да казва:

— Този е по-неприятен и от Фуурд. Двуметров крачещ сопол.

От останалите Джосър най-лесно си намери събеседници и често обикаляше из залата — от всички членове на екипажа той беше най-общителен. Тахл беше по-стеснителен, но затова пък го приемаха по-добре. Той не беше единственият присъстващ сакхранец — Суон се бе погрижил да покани още неколцина, между които и бащата на Тахл Сулху, но последният отказа вежливо.

Докато обикаляше неспособен да си намери компания, Фуурд забеляза, че Смитсън е сам, и го приближи. Двамата се отдръпнаха към ъгъла на елегантната зала. И тогава Фуурд го попита.

— Нека си го изясним още веднъж, командире. — Смитсън се канеше първо да каже „не разбирам“, но се усети навреме. — Искаш да измисля нещо, което да използваме, когато Я срещнем край Хор 5, но не е толкова важно дали то ще успее?

— Не е жизнено важно.

— Защо според теб тя ще чака на Хор 5?

— Не е твоя грижа. Ще чака. Колкото до това дали ще успеем… нужна ми е някоя от твоите идеи. Първия път, когато Я срещнем, искам да изпробвам нещо необичайно. Нещо, което никой не е правил. Дори да не се получи, ще видя как реагира, което е не по-малко ценно.

— И ми го казваш само няколко дена преди старта?

— Не те карам да измислиш нов клон на физиката. Нито да конструираш нещо, което не е правено досега.

— Командире, престани да ми казваш какво не искаш от мен.

— Просто използвай съществуващите оръжия и сглоби от тях нещо неочаквано. Нещо единствено по рода си. Вече ти казах. Дай воля на идеите си.

— Когато давам воля на идеите си — промърмори Смитсън, — го правя с презумпцията, че ще се получи. — Но още докато го казваше, той вече обмисляше възможностите.

На сцената от няколко минути свиреше струнен квартет. Точно когато поде следващата музикална пиеса, Джосър се приближи към тях.

— Благодаря ти — погледна го насмешливо Смитсън. — Но аз не танцувам.

— Командире — поде Джосър, — скоро директор Суон ще се обърне към присъстващите с поздравителна реч. Мислех, че ще е полезно да прекарате малко време с него.

— Полезно?

— Командире, този прием е заради нас. Мисля, че ние трябва…

Фуурд се подчини неохотно и Смитсън остана сам, замислен над поставената задача. Ето как изобрети обекта, който „Чарлз Мансън“ изстреля през централния си люк и който сега се носеше към Хор 5.

Фуурд погледна към Кир и Смитсън.

— Започнете процедурата по изстрелване, ако обичате.

От серия малки люкове близо до носа излетяха дребни сребристи предмети. От големия люк на търбуха се отдели един по-едър и се насочи към планетата. Дребните предмети бяха конвенционални ракети, изстреляни на няколко рояка в орбита около Хор 5. Големият предмет се наричаше поразител.

По правило поразителите бяха миниатюрни оръжия за близък бой, конструирани да проникват в корпуса на противника и да изгарят атмосферата вътре; бяха в състояние да погълнат всякакъв газ и да оставят след себе си пълен вакуум. Изобретението на Смитсън беше всъщност далекобоен поразител, но не беше предназначено за Нея. Във всеки случай не и директно.

Изстрелването на ракетите се придружаваше от статичен шум и светлина, а в същото време поразителят се отделяше безшумно от кораба. Никой не вярваше, че това ще й попречи да го засече — превъзходството й във всички обхвати на скенерите и сондите бе добре познато — но въпреки това бяха длъжни да опитат. По същата причина никой не вярваше, че някоя от малките ракети ще достигне до Нея, но бързината и маниерът на Нейната реакция, това как ги засичаше и какви контрамерки щеше да предприеме, щяха да им осигурят безценна информация за Нея.

В началото Фуурд искаше да изстреля двайсет и девет ракети, по една за всяка система на Федерацията. Дори бе решил да ги кръсти на тях.

— Командире, не мисля, че идеята е добра — възрази Кир.

— Защо?

— Знаем, че Тя със сигурност ще ги унищожи. Как ще прозвучи, като започна да докладвам: Хор разрушена, Алфа Кентавър разрушена, Баст разрушена, Сириус разрушена…

Точно това бе идеята на Фуурд, той обичаше иронията. Но забеляза, че Джосър ги слуша внимателно.

— Да, права си, разбирам какво имаш пред вид.

— … Изис разрушена, Аквира разрушена, Вега разрушена…

— Добре де, разбрах. Не е необходимо да ги изброяваш всичките. Ще ги номерираме.

— От едно до двайсет и девет?

— От едно до двайсет и осем. Една ще запазим в резерв. — Той погледна към Джосър. — Федерацията винаги си оставя нещо в резерв.

Преди още да е включил двигателите си, поразителят се гмурна в гъстата супа на атмосферата на Хор 5 и бе погълнат от огромните охрови и червени петна. Той имаше самостоятелен двигател, но не приличаше по нищо на ракета. Двигателите му трябваше да го откарат при Нея, но нямаше да последва сблъсък. Това, което щеше да направи, не бе насочено пряко срещу Нея — само резултатът трябваше да й въздейства.

Смитсън бе измислил и построил ракетата за доста кратко време и разбира се, не бе успял да я изпита. Доколкото знаеше, нищо подобно не е било конструирано досега. Можеше да не се получи, или напротив, да се получи и въпреки това да бъде разрушена от Нея. Ако Тя я разрушеше, подобно на другите ракети, и тази щеше да им осигури известна информация за поведението й — ако пък поразител не се задействаше, би могъл да предизвика във Вяра двоумение — дали повредата е истинска или двоен блъф?

На екрана на мостика поразителят се появи като светеща точка. Фуурд го следеше, докато потъваше все по-надолу в атмосферата на Хор 5.

 

 

След няколко минути Кир каза:

— Командире, получихме Първото потвърждение.

— Благодаря ти, Кир.

Поразителят бе настроен да се снижи до средните слоеве на атмосферата на Хор 5, да изпрати потвърждение на „Чарлз Мансън“ и после да включи двигателите си и да премине на ниска орбита около планетата, която — след десет часа — щеше да го отведе точно под Нея.

Тя представляваше голяма черна сфера, покрита с метални листове и конструирана да издържа на наляганията в средните слоеве на атмосферата на един газов гигант. Съдържаше в себе си стотици малки поразители и една примитивна, но доста мощна термоядрена бомба. Когато завършеше ниската си орбита и се озовеше директно под Вяра, ракетата щеше да изпрати второ потвърждение, термоядреното устройство щеше да се взриви и поразителите, подсилени от взрива, щяха да създадат временен вакуум в тази част от Хор 5, вакуум с ясни очертания, продълговат и тесен, насочен към Вяра. Вътре в него щеше да проникне част от течния метален водород от долните слоеве на атмосферата. Вакуумът щеше да се запълни доста бързо под въздействие на околния натиск, но дотогава — ако предположенията им се окажеха верни — един доста голям къс от течен метален водород би трябвало да полети право към Вяра. Вакуумът щеше да действа като гигантско електромагнитно оръдие с дължина много мили.

Може би нямаше да се получи, а може би щеше да стане, но нямаше да Я уцелят, може би щеше да се получи, но защитното й поле да издържи на удара. Каквото и да последваше, щеше да е безценно като информация и достойно за сблъсък между двамата. Ако Тя оцелееше, каквито бяха очакванията на Фуурд, вероятно щеше да бъде доста изненадана. Или поне това, което Я обитава отвътре.

Джосър филтрира още малко светлината от екрана и после всички зачакаха — на поразителя му трябваха десет часа, за да се добере до Нея. Един по един вахтените офицери щяха да предават смяната на следващите. Корабът продължаваше да виси неподвижно спрямо Хор 5, прекъснал връзките си с външния свят и затворен отвътре за хората, които го обитаваха.

Той чакаше, смълчан и неуязвим. Докато частите, които го съставяха, продължаваха да вярват, че не е нужно да се грижат една за друга, цялото не можеше да бъде унищожено.