Джон Лав
Вяра (1)

Първа част

Той изплува от безсъзнанието, раздиран от мъчителните спазми на бременността. Бяха по-силни и по-настойчиви. Бълнуването му по-рано бе придружено от несекващо капене на кръв от нещо в противоускорителния хамак над него, което вече дори не беше труп. Държеше дясната си ръка пред лицето, вадеше и прибираше нокти и се насилваше да брои от единия палец през четирите пръста до другия. Спазмите утихнаха и той се отпусна.

Когато се пробуди отново, главата му се бе прояснила, но не усещаше друго освен нея. Беше само очи и уши, нос и уста, загърнат дълбоко в противоускорителния хамак: наблюдаваше, слушаше, душеше и вкусваше пораженията в спасителния катер около него. Вероятно бяха минали часове от катастрофата и въпреки това краят й още не беше настъпил. Силите, противосилите, скърцанията и вибрациите от сблъсъка щяха да продължават, докато корпусът се успокои.

Спазмите се появиха отново и той използва болката, за да си възвърне контрола над тялото. Осезанието се възстановяваше в низходящ ред, първо в раменете и гърдите, после в корема и краката и той се опипа внимателно за увреждания. Усещаше тъпа пулсираща болка отстрани, съвсем различна от пронизващата болка на спазмите. Предвид на това, което предстоеше да направи, както тъпата болка, така и спазмите от бременността щяха да са сериозна пречка. Мисълта, че смъртта му в хамака може да се окаже още по-голяма пречка, го позабавлява с иронията си, но не за дълго. Дори плодът в него не беше толкова важен, колкото необходимостта да се измъкне от мястото на катастрофата и да съобщи на някого. Докато предъвкваше тази мисъл, той отново се унесе в сън.

Когато се събуди, беше пладне. Корпусът на спасителния катер все още пукаше и стенеше, припомняйки си миговете на стълкновението, както старец повтаря подробности от хирургична операция. Той стана, протегна се и отдели няколко скъпоценни мига за задача, която не можеше да не изпълни, преди да тръгне, макар да знаеше какъв ще е резултатът. Другите не само бяха мъртви — всичките седем човеци, които бе успял да вкара в спасителния катер, преди корабът да бъде разрушен — те бяха свръхмъртви. Бяха събрали достатъчно безжизненост за седемнайсет души.

Той продължи с огледа на корпуса. Нито един от уредите за комуникация не беше в изправност. Обмисли дали да претърси отломките за оръжие, но реши, че ще е загуба на време — знаеше за пустинните хищници на Баст 3, но в края на краищата той беше сакхранец и не би трябвало да се нуждае от оръжие. Един глас вътре в него, вероятно гласът на плода, каза: Ти си бременен сакхранец и не си създаден за пустинята. Той го игнорира. Времето напредваше твърде бързо.

Нямаше кой знае какъв план, но и положението не беше чак толкова комплицирано. Спасителният катер се бе разбил в пустинята, която се простираше най-малко на деветдесет мили във всички посоки, той разполагаше с ограничени запаси от храна и вода и бременността затрудняваше способностите му да ловува. Освен това в пустинята нямаше селища или бази на Федерацията.

Значи му предстоеше да върви.

Ако спазва права линия, избягва каменистите хълмове и стои на открито, вероятно ще го забележи някой патрул, прелитащ над пустинята. Планът не беше кой знае какъв, но да оцелее след падане в пустинята и да не успее да се добере до помощ би било немислимо. Той начерта голяма стрела в пясъка, сочеща в избраната посока, и направи последна проверка на припасите. После тръгна. След няколко минути четири сенки се отделиха от сумрака около близките скали и го последваха.

Веднага щом се отдалечи от мястото на катастрофата, пясъкът под отломките сякаш закипя. Както на много други планети със сурови условия нищо на Баст 3 не оставаше неизползвано.

 

 

Казваше се Сарабт. Беше сакхранец, напоследък жител на Хриссихр в Ирсирхските хълмове на Сакхра и още по-скоро (допреди няколко часа) оръжеен офицер на „Палас“, крайцер от клас 091 и охранителен кораб в системата Баст. Той беше единият от двамата сакхранци, получили офицерски чин на федеративни кораби, другият се казваше Тахл, също от Хриссихр, макар че Сарабт не го познаваше добре.

Баст беше седмата слънчева система на Федерацията, навестявана от неидентифицирания кораб, наречен от сакхранците Вяра. Но по-важното беше, че тя бе първата от доскоро принадлежащи на сакхранците слънчеви системи, които Федерацията бе приобщила, като останалите съответно бяха Хор, Анубис и Изис. Хор беше най-богатата и най-голяма система на Федерацията. Открай време притежаваше могъщи охранителни сили, но напоследък се говореше за нови стъпки, предприемани срещу евентуално нападение на Вяра. Носеха се слухове, че един аутсайдерски крайцер, най-могъщият клас кораби във Федерацията, летял към Блентпорт на Сакхра.

Аутсайдерите бяха девет на брой. Един от тях беше „Чарлз Мансън“, командван от Арон Фуурд с първи офицер Тахл.

Сарабт погледна назад. Беше изминал значително разстояние и останките на спасителния катер вече бяха доста оглозгани. Стрелата, която бе начертал, беше изчезнала, заметена от пясъка и движенията на онова, което живееше в него. Скоро нищо нямаше да може да се различава от въздуха дори ако патрулът прелетеше директно отгоре. Трябваше да остане на открито, но това означаваше, че ще го виждат не само патрулите, а и хищниците. Бяха ги инструктирали за хищниците на Баст 3. При обикновени обстоятелства не би трябвало да се безпокои от тях.

Баст беше най-малката и най-бедната от всички бивши сакхрански системи. Планетата Баст 3 бе почти незаселена, с изключение на няколко спуснати по въздуха федеративни бази и три-четири незначителни миннодобивни инсталации. Баст 4 беше по-голяма планета и с по-благоприятен климат и бе побрала преобладаващата част от населението на региона, но като цяло системата Баст едва ли можеше да се сметне за голяма придобивка. „Палас“ бе единственият военен кораб, дислоциран в системата. Всички предполагаха, че Вяра ще нападне първо Хор или може би някоя от другите две системи. Вместо това жертвата се оказа Баст и „Палас“ нямаше никакви шансове.

Сблъсъкът бе съвсем кратък. Беше чул някой в спасителния катер да подхвърля, че дори оргазмът може да е по-дълъг, макар че изходът от него не бил тъй сигурен. Бяха успели да мернат само за миг неидентифицирания кораб, но за Сарабт и това бе достатъчно.

Преди триста години същият неидентифициран кораб бе посетил Сакхра и бе оставил след себе си разруха. Тогава един сакхранец бе познал истинската същност на кораба и написа Книгата на Срахр, а след като я прочетоха, всички сакхранци се отдръпнаха един от друг. Сакхранската империя навлезе в бавен, но необратим процес на упадък и по-късно бе погълната от Федерацията. В преобладаващата си част сакхранците бяха агностици и в пристъп на самоирония нарекоха кораба Вяра. Вяра бе нещо, което те нито разбираха, нито желаеха, тя се бе появила в живота им внезапно и без покана, не можеше да бъде отхвърлена, а когато си тръгна, което стори също толкова внезапно, колкото и се появи, остави ги да тънат в упадък. Така и не успяха да се възстановят.

Така че, погледнато по този начин, Вяра бе подходящо име.

В началото Федерацията използваше термина „неидентифициран кораб“, но после също премина на Вяра, по съвсем различни причини. Корабът често беше забулен, но когато ставаше видим, оцелелите разправяха, че имало нещо във вида му, което записващите устройства не съумявали да предадат. Само женско име би било подходящо, с всички придружаващи го женски атрибути. И така от „неидентифициран кораб“ се получи „то“, после Вяра и накрая просто Тя.

Сакхранците знаеха какво е Тя, Федерацията не знаеше. Федерацията знаеше, че Тя навестява цивилизации и ги оставя в разруха и упадък, но не знаеше защо — а защо бе продукт на това какво е Тя. Сарабт го знаеше дори по-добре от повечето сакхранци по две причини: беше прочел Книгата и съвсем скоро Я бе видял с очите си. Трябваше да оцелее, за да помогне Тя да бъде спряна и да не стори на Федерацията това, което бе причинила на Сакхра преди триста години.

Обречена амбиция. Не очакваше, че той самият би могъл да Я спре, нито да спаси Федерацията. Дори не изпитваше някакви особени чувства на привързаност към Федерацията. Тя притежаваше черти, които не му се нравеха, но не беше някаква войнстваща зла империя, славеше се с известен толеранс, беше му осигурила добра кариера и само от време на време показваше неприятни страни или стигаше до крайности. Така че ние трябва да Я спрем този път, помисли си той, да не й позволим да причини на Федерацията това, което причини на нас. Типична мисъл за сакхранец, поне за някого, роден след Срахр. Никой не знаеше докъде може да доведе това.

Но поне му даваше мотив да се бори. Трябваше да се свърже с Тахл. Да разбере дали Тахл някога е бил спохождан от подобни мисли.

 

 

Бяха четири, всеки с неговите размери и тегло. Влечуги, продълговати, с по шест къси крачета, яка мускулатура. Петнистата им кожа беше в цвят на непрано бельо — цвета на пустинята. Пълзяха мълчаливо около него. Лицата им бяха безизразни. Също и неговото.

Всеки път, когато усещаше поредния спазъм и те скъсяваха дистанцията, се стараеше да го прикрие с внезапно изваждане на ноктите, което караше четирите хищника да нарушават формацията. Но при всеки такъв опит му трябваха няколко секунди повече, за да се откъсне, и прегрупиращият се противник се приближаваше още повече. Докато слънцето се издигаше в мътнокафявото небе и денят ставаше също толкова горещ, колкото бе студена нощта, той все повече си даваше сметка, че те са част от това място, че са пригодени да живеят в него, а той не е.

Вървял бе из пустинята част от вчерашния ден, цялата нощ и част от днешния. Болката в лявата страна, тъпата болка, ясно различима от спазмите, не отслабваше и го преследваше като хищниците. Опита се да я диагностицира, доколкото това бе възможно, докато подтичваше и накуцваше, и предположи, че е разкъсване в малкото сърце. Това означаваше, че без квалифицирана хирургическа помощ ще е мъртъв до двайсет и четири часа, но въпреки това можеше да я категоризира като второстепенна опасност, защото си даваше сметка, че ще умре от преждевременно раждане след дванайсет или вероятно ще бъде убит от хищниците след шест. Ако не беше бременен, вероятно би могъл да ги надбяга, но пък ако не беше бременен, нямаше да му се наложи да го прави.

Всъщност дори не трябваше да е тук: съгласно разпоредбите беше докладвал за забременяването си на капитан Матуб от „Палас“. Матуб би могъл да го отстрани от екипажа, но познавайки способностите му, го помоли да се качи на кораба за това, което се оказа последният му полет.

Той сви рамене. Сакхранците не си губят времето в съжаление по неосъществени възможности. Вместо това, докато продължаваше да пристъпва, следван наблизо от хищниците, му хрумна идея, която би могла да му е от полза. На Сакхра той бе живял на Ирсирхските хълмове, нито веднъж не бе оставал за дълго в Блентпорт или в някой от равнинните градове на Федерацията и по тази причина не се бе налагало да му премахват отровните жлези в ръцете и краката. Факт, който би могъл да има съществено значение. Способността да усили ударната мощ на ноктите си с отрова щеше да му осигури цял допълнителен час.

Ноктите. Той ги извади отново и за пореден път хищниците изсъскаха и се отдръпнаха. И той им изсъска. Вътрешността на устите им бе яркорозова, неговата — тъмночервена. Те се върнаха към досегашната си формация, около и зад него. Изглежда не се затрудняваха толкова да поддържат темпото, колкото той — да го налага. Изминаха още два часа.

Слънцето продължаваше да се издига, разпалвайки отразени светлини из оголените жили на кварца в скалите и каменните хълмове, които напоследък зачестяваха. Така изминаха още два часа. Не усещаше никаква промяна в драматичността на обстановката и вероятно тъкмо това, а не влошаващото му се състояние го накара да осъзнае, че преценката му е невярна и атаката ще започне всеки момент.

Той забави ход, закуцука към близката скала, опря гръб в нея и зачака. Колкото и да бе странно, те приклекнаха в полукръг около него, наблюдавайки го с нескрит интерес. Около половин минута не се случи нищо и той овладя внезапно споходилото го желание да им заговори, сякаш са на събрание, и тогава този, който беше отляво, го нападна. Почти изпита съжаление към него, докато протягаше крак, оставяйки успоредни отровни дири върху муцуната му, защото, като го гледаше как се отпуска назад, изхвърляйки бълвоч, той осъзна, че хищниците притежават същия недостатък, какъвто и сакхранците: социалната им организация беше твърде слаба. Нямаше какво да ги държи заедно.

„Също като нас — рече си той и заби ръка в окото на този, който се бе опитал да изкатери канарата зад него, — когато се съберат, винаги са по-малко от сумата на отделните части.“ Той посегна назад, сграбчи отровения и ослепен хищник и го хвърли върху трупа на първия. Глупава постъпка, жест, несъобразен с увреденото му състояние, и това предизвика нов и още по-мъчителен пристъп на спазми, който го накара да се превие. Двата останали хищника, започнали да отстъпват, внезапно го погледнаха с пробуден интерес, докато той се олюля и падна на колене, притиснал корема си с ръце. И в този момент — точно сега, когато най-малко трябваше — го изпълни смесица от учудване и гняв към онова нещо, което бе отделно от него и помръдваше вътре в тялото му.

Ала преценката му се оказа погрешна, помисли той с раздразнение, всички преценки бяха погрешни, атаката започна по-рано, отколкото очакваше, учестените спазми бяха по-труднопоносими, отколкото предполагаше, и ако не станеш и не опреш гръб в скалата, ако не успееш да си отдъхнеш поне малко, ще изгубиш детето и ще носиш в утробата си мъртъв плод.

Погледът му се замъгли, но успя да различи двете фигури, които го приближаваха. Устите им бяха розови, те се отваряха и затваряха в унисон — в невероятен унисон. Той поклати глава и двойният образ изчезна, пред него остана само една зинала паст и в същия миг усети как нещо се забива и разкъсва гърба му. Той падна възнак, посрещайки почти с облекчение промененото средоточие на болка. Вторият хищник се присъедини към първия. Лицето му бе притиснато в пясъка и той усети как го разкъсват методично, вече не го нападаха, а просто ядяха от него.

На Сакхра бе наблюдавал подобни сцени — как някой едър, но изтощен от преследването хищник позволява да късат от плътта му, макар още да е на крака. Сарабт взе решение. Имаше две възможности, и двете включваха смъртта му, но само едната изискваше това да стане сега. Нямаше да умре по този начин, щеше да е позорно.

Той напрегна мускулите на ръцете и краката си, нададе вик, граничещ с мъчителен писък, и се преобърна по гръб. Двата хищника или отскочиха от него, или бяха отхвърлени, защото ги видя да се търкалят назад. Той се изправи, усещайки прах и пясък върху откритите си рани, и докато разперваше ръце, забеляза, че са покрити с бълвоч. Негова ли беше? Кога бе повърнал? Реши засега да прогони тези въпроси.

Двата хищника бяха приклекнали на местата, където паднаха, загледани в него с ококорени очи. Той извади и прибра ноктите. Облиза устни с език. Затвори отровните жлези в ръцете и краката си. Засега нямаше да се нуждае от тях.

Едва когато приключи, се зае да анализира мотивите си. Причината не беше във факта, че без отрова убийството ще е по-бавно и по-мъчително, а по-скоро в търсенето на определено равновесие. Без отрова рискът за него щеше да е по-голям, но съвсем малко. Ала дори тази разлика щеше да е проява на непочтителност към детето, което бе допуснал да издъхне в него.

Той се изтегна по гръб, разтвори крака, погледна към мръснобежовото небе и тласна. Това не беше акт на раждане, а по-скоро изхвърляне на фекалии. Зарови мъртвия плод в плитко гробче и се отдалечи забързано, преди пясъкът да загъмжи от гадини.

 

 

Десет часа по-късно стоеше неуверено на ниския хребет, от който се виждаше плитка прашна долина. Стоеше, защото повече не можеше да върви, но знаеше, че ако легне или падне, никога вече няма да стане. Съзерцаваше това, което бе долу, със смесица от изумление и забавление.

Бяха го учили, че животът, какъвто и да е той, няма определен смисъл. Смисълът се придаваше по-късно от други, но животът, докато си вървеше, бе само поредица от случайни събития, всяко от тях действащо на двоичния принцип „включено-изключено“ или това или онова, за да се поддържа определена посока, но не и с някаква конкретна цел. И сега това.

Той преразгледа желанията си. Бяха ограничени и причината за това бе в самия него. Вече нямаше значение дали ще живее достатъчно дълго, за да Я види отново и да помогне на други да Я видят. Искаше само да разбере дали Тахл има сходни желания. Ако успее да издържи достатъчно дълго, за да го засече някой безпилотен патрул, може би ще има време да се свърже с Тахл.

Раните на гърба му и гнойната секреция от разкъсванията при раждането в долната част на корема му привличаха облаци от мухи, но той вече нямаше достатъчно сила да ги пропъжда. Понасяше ги с търпението на хищник, премигвайки от време на време хоризонтално с вторичните си клепачи. Дребно многокрако животинче изскочи изпод камъка в краката му и изприпка да се скрие под друг камък, но застина, когато ноктите му изскочиха рефлексивно и се забиха като камък в калта. Скалите около него сякаш пееха под ярката светлина. Въздухът трептеше. Изминаха няколко минути. Отброяваше ги бавно, разсъждавайки върху ироничната страна на двойствените инциденти — единствените променящи живота сили, които разбираше и признаваше. Сакхранците ги наричаха Двойните порти и обичаха да ги възпяват. Нещо като предизвикателство към присъщата им ироничност.

Първо, Тя бе избрала Баст пред Хор или някоя от останалите сакхрански системи. Второ, единственият кораб на Баст, способен да й се противопостави, беше „Палас“, на който той бе офицер — един от двамата сакхрански офицери във Федерацията. Трето, когато корабът му бе разрушен — това не беше инцидент, а нещо неизбежно — той бе единственият достатъчно опитен и квалифициран да натовари оцелелите на борда на спасителния катер и да отлети. Четвърто, спасителният катер катастрофира и всички на борда загинаха. Пето, той остана жив. Шесто, не разполагаше с радиостанция и можеше само да се скита из пустинята в търсене на преден пост или малка база, докато очаква да бъде забелязан от летящи патрули или хищници и същевременно е в напреднала бременност, с травматично разкъсване на малкото сърце. Седмо, успя да преживее две от изброените опасности. Осмо, третата — сърцето — все още отброяваше, неравномерно, но неумолимо, времето, което му оставаше.

Тук им изгуби бройката. Не, реши той, във всичко това няма някакъв скрит обединяващ смисъл. Никога няма, когато сведеш събитията до елементарни съвпадения. Нещата се случват, шансовете са на една или на друга страна, врати се отварят тук, за да се затворят там, но няма скрити сили, които да движат всичко това в определена посока. Никой не му помогна да оцелее от катастрофата и хищниците. Нямаше някаква тайнствена и зла сила, чиято воля да следва дори ако рухне и умре още сега. Ако умре, това ще означава само, че жизнените му сили са били дотук.

Но той продължаваше да се поклаща на хълма, слаб черен силует, докато се питаше дали всичко, на което са го учили, не е погрешно. Защото в пясъчната котловина под него се намираше деветата и последна проява на ирония. Нямаше представа, че ще е там, докато се катереше нагоре по склона, дори в началото смяташе да го заобиколи, ала някакъв необясним импулс на упорство го подкани да продължи в същата посока, което означаваше нагоре.

И ето че сега, в сянката под него и почти на един вик разстояние, бе съгледал федеративен команден пост. Продължаваше да стои горе, неспособен да помръдне. Изминаха още няколко минути.

 

 

— Мамка му — изруга незлобиво сержант Мадсън. Произнесени така, без чувство и почти нечленоразделно, думите прозвучаха като някаква кратка молитва.

Говореше на разглобената сонда, положена на скамейката до него. Работеше над нея вече четири часа и все не успяваше да включи оптичната функция. Сарабт никога нямаше да узнае, че това е десетата и вероятно последна ирония. Ако сондата бе поправена преди четири часа, щеше да кръжи над района, където бе катастрофирал, и със сигурност щеше да го забележи.

Мадсън бе на път да се откаже. Оптичната система не се поддаваше на никакви усилия за поправка. Той се облегна назад и се заслуша във вятъра, блъскащ външната врата.

Само сакхранец би бил толкова учтив, че да го нарече команден пост. Всъщност бяха три паянтови постройки, едната от които външна тоалетна, до която Мадсън и другите двама ходеха с верижния всъдеход. Единствените постройки в близост до района на предполагаемата катастрофа на спасителния катер. Беше им наредено да изградят команден пост и да претърсят пустинята наоколо за оцелели с помощта на безпилотни сонди. Без никакъв успех. Сондата, която им се падна, беше евтина изработка, с малък обхват и нискочувствителна оптична система. По някаква странна ирония (дали Сарабт щеше да я сметне за единайсетата?) тя бе конструирана в сакхранска работилница, като част от провалил се федеративен проект за наемане на работна ръка.

Всъщност щеше да е много по-бързо и ефикасно, ако бяха претърсили пустинята с флаери. Ала всички пилотирани флаери (Баст 3 не разполагаше с много) бяха реквизирани. В случай — казаха му — че Тя се върне обратно.

Хинд надзърна откъм вратата.

— Някакъв напредък, сержант?

Мадсън поклати глава.

— Не тръгва. Отказах се. Къде е Стоктън?

— В кенефа — рече Хинд и добави: — Мастурбира до забрава.

Мадсън изсумтя, не от отвращение, а защото предпочиташе да сумти, вместо да си издухва носа, и отново се наведе над сондата. Беше я разхвърлял върху пейката като някакъв подложен на дисекция прилеп. Нагъна платнените крила, прибра навътре съчлененията и когато се опита да напъха всичко това в корпуса, установи, че не влиза.

— Нека той се оправя с тая кутия. Ние по-добре да идем за друга сонда.

— Трябваше да вземем две — промърмори Хинд и затвори вратата зад себе си, но Мадсън го чу.

— Три — извика той към вратата. — И онзи, дето ги е правил.

Изсумтя отново по същата причина, както и преди. Личната му хигиена не бе на особено високо ниво. Докато чакаше да се появи Стоктън, Мадсън си спомни, че го сърби темето. Почеса се, от кожата му се вдигнаха бели прашинки и паднаха като ситен сняг на пейката.

Приближи се Стоктън, като още си закопчаваше ципа, и след кимване на Мадсън в посока към сондата се зае да я сглобява. Също като Хинд той бе среден на ръст с обикновени, незапомнящи се черти, но имаше нещо в него, което сякаш не беше съвсем наред. Предпочитания, които избягваше да споделя с другите и които пазеше за себе си, както и тези чести посещения на тоалетната. Колегите му понякога казваха, че може да е заради аутсайдерски материал. Странни отклонения в поведението, склонност към усамотение — само дето му липсваше дарбата.

При втория опит сондата отново не се поддаде на усилията да бъде сглобена. Част от носа с повредената оптика — ако беше прилеп, това щеше да е част от главата с увиснало ляво око — отказваше да влезе в корпуса. Стоктън се канеше да започне отначало, но Мадсън не можеше да издържа повече.

— О, зарежи я. Кажи на Хинд да вземе всъдехода и да докара друга… Не, кажи му да докара още три.

— Още три, сержант?

— Той ще разбере.

Стоктън излезе. Върна се след малко!

— Сержант, най-добре ела да видиш това.

Той се надигна уморено, после, като видя лицето на Стоктън, се изправи и забърза към вратата и там спря заедно с Хинд и Стоктън, тримата зяпнали към фигурата, която се препъваше надолу по склона към тях. Слаба черна фигура.

— Май има нужда от помощ — произнесе Стоктън.

— О, така ли смяташ?! — изрева Мадсън и хукна към фигурата, а другите двама го последваха. Фигурата се блъсна във всъдехода, изпречен на пътя й — опитвайки се да върви по права линия. После спря пред непреодолимата преграда и остана там, поклащайки се.

Сарабт все още беше облечен в своята федеративна офицерска униформа, но само в горната й половина. От пояса надолу беше гол. Мадсън първо подуши, после видя кървавите останки, полюшващи се между краката му.

— Ах, нещастно копеле — произнесе той, — бил си бременен, нали? — Той улови Сарабт за раменете и му помогна внимателно да легне на земята. Вторият чифт клепачи трепкаха хоризонтално и устата му помръдваше беззвучно, но измършавялото лице оставаше безизразно.

— Ммммммммм — произнесе Сарабт. — Сссссссссссс.

— По-късно — отвърна Мадсън. — Сега си почивай. Така е най-добре. — Той се обърна към Стоктън, който вече бързаше към бунгалото, и му извика: — Обади се на командването и им кажи да пратят медицински екип веднага! Сакхранец, оцелял от „Палас“, преждевременно раждане, не може да бъде транспортиран.

Вонята, лъхаща измежду краката на Сарабт, беше непоносима дори за Мадсън, но той остана с него. „Изгубил го е — помисли си той. — Умряло е. Вероятно го е заровил някъде там, така правят, когато ги загубят, заравят ги веднага. Заедно с имената, миналото и бъдещето им.“

Сега, когато Сарабт бе престанал да се движи, мухите се бяха събрали на гъсти облаци между краката му. Мадсън понечи да го завие с якето си, но размисли — по-добре да не докосва раните, преди да дойде помощ. Вместо това размаха ръце към насекомите, колкото да ги пропъди. Помисли си колко ще е странна тази гледка за Стокън, когато се върне.

Стоктън наистина се появи точно в този момент, но беше твърде погълнат от задачата си, за да забележи.

— Идват насам — докладва. Мадсън кимна.

Стоктън носеше чаша с вода. Мадсън нагласи Сарабт в прегръдката си, за да може да пие. Пострадалият кимна с благодарност, сетне едва не разля всичката вода — чашата бе твърде голяма за тясната му хищна уста.

Изглежда се чувстваше по-добре в ръцете на Мадсън и той продължи да го държи, а другите двама седнаха около тях на пясъка. Подредени така, останаха да чакат пристигането на помощта. Вонята ставаше все по-неприятна — мирисът на сакхранска кръв бе непоносим за хората — но въпреки това тримата не помръдваха.

Медицинският екип пристигна с два флаера, които се приземиха вертикално наблизо, но имаше още осем и те продължиха навътре в пустинята, в посоката, от която бе дошъл Сарабт. Мадсън си спомни за сондата и размени уморен поглед с Хинд.

Час по-късно пострадалият заговори, но никой освен сакхранските доктори от екипа не можеше да го разбере. Един от тях се обърна към Мадсън.

— Сержант, той настоява да го свържете с Тахл.

— Попитайте къде е. Стоктън ще го уреди, нали Стоктън?

— Той има предвид — обясни сакхранецът — първия офицер на „Чарлз Мансън“.

— О, мамка му.

Дори редови боен кораб не би приел цивилни обаждания по време на мисия, правилата го забраняваха категорично. Но кораб от аутсайдерски клас като „Чарлз Мансън“ бе практически недостижим. Официално той дори не съществуваше.

— Аз ще го уредя, сержант — рече тихо Стоктън. — Ще се свържа от негово име с „Чарлз Мансън“.

И по някакъв начин той успя.

 

 

— Капитане — рече Тахл, — предадоха ми, че има спешно лично повикване за мен. Може ли да го приема?

Фуурд повдигна вежда — жест, който повечето на мостика не забелязаха заради сумрака, но не и Тахл — и каза:

— Да, разбира се. Искате ли да говорите насаме?

— Не, капитане, благодаря ви. Ще разговарям тук.

Той произнесе няколко тихи думи в микрофона, кимна и зачака. Никакъв сигнал. Изминаха няколко минути. Мекото осветление сякаш стана още по-приглушено, като че ли на мостика се възцаряваше изкуствен здрач.

По краищата се мяркаха движещи се тела, чуваха се тихи гласове.

Обаждането така и не дойде. Сарабт бе издъхнал, преди да го свържат.