Джон Лав
Вяра (32)

5.

Фуурд дишаше тежко. Чуваше звън в ушите. Имаше ерекция и усещаше горчилка в устата си. Той посочи екрана.

— Позицията й… — поде Тахл, но млъкна, усетил, че трябва да даде време на Фуурд да дойде на себе си. — Командире, позицията й е 8-7-12. Изравни се с нашата скорост и поддържа същата дистанция.

— В обхват ли е? — попита Кир, преди Фуурд да успее да заговори.

— Не. Вън от обхвата за близък бой.

— Ще се доближи — Кир облиза устни. — Този път мисля, че ще й причиним болка.

Двата кораба бяха извърнати един срещу друг. Сякаш се измерваха с очи. Имаше нещо особено в това съзерцание — като първа среща между двама души, на които предстои да живеят заедно.

— Тя видяла ли е ракетите? — попита след минута Смитсън.

— Съмнявам се — отвърна Тахл — и знам, че те не са Я видели.

— Разбира се, че не са! — тросна се Смитсън. — Тя не е достатъчно близо.

— Трябва да се приближи — рече Фуурд.

— Ще се приближи — обади се Кир.

— Може и да го направи — допълни Тахл. — Ако не реши, че ние го искаме.

Тахл си спечели няколко любопитни погледа, но само няколко. Повечето не откъсваха очи от екрана.

Ерекцията на Фуурд не спадаше. Той огледа лицата на другите, опитвайки се да прецени дали и те са възбудени като него. Обикновено можеше да познае по израженията и изцъклените погледи. Но двама от присъстващите не бяха човеци, а един дори беше безполов, пък и светлината на мостика не беше достатъчна, за да разгледа добре останалите. И без това предпочиташе да гледа към Нея.

Тя бе увиснала там като материализирала се светлина. „Нямах представа, че ще е такава — помисли си Фуурд. — Ще го помня до края на дните си. Колко ли още ми остава да живея?“

— Тахл, колко време мина, откакто я видяхме?

— Близо три часа, командире.

— Какво? Сигурен ли си?

Тахл не отговори на въпроса му.

Какво ставаше с времето? Изглеждаше толкова забавено в други моменти от преследването им, но сега ставаше нещо странно. То сякаш изтичаше от „Чарлз Мансън“ и от Вяра и се разтваряше в Космоса. Като че ли им правеше услуга, за да могат по-дълго да се насладят на този миг, в който най-сетне са заедно, мига на първата им среща. Времето изпълваше пространството между тях, разстилаше се подобно на маса, на която да подредят своите карти.

— Още колко остава — поде Фуурд, — преди да стигнем?…

— Първата най-отдалечена точка? — попита Тахл. — Три часа, командире.

— Ако — натърти Смитсън — Тя повярва, че сме попаднали в клопка и ако не е видяла ракетите.

— Тя вярва — заяви Фуурд. — И не ги е видяла.

— И освен това се приближава — просъска Тахл. — Идва по-близо. Погледнете екрана.

 

 

Двете ракети чакаха момента, в който да изпълнят своята задача. Те щяха да се пожертват, но нямаше да го сторят нито съзнателно, нито по своя воля. Щяха да го направят, защото бяха създадени за това.

Летяха на свободна орбита зад „Чарлз Мансън“ и по-далече от Хор 4, по траектория, на която доскоро се намираше самият „Чарлз Мансън“. Късогледите обективи в носовете им оглеждаха Космоса в търсене на познати очертания, но Тя все още беше твърде далече.

Биха могли да различат „Чарлз Мансън“ недалече пред тях, но не го виждаха. Не бяха програмирани да го познаят, нито разполагаха със средства, за да поддържат комуникация. Не знаеха, че той ги е създал и изстрелял. Не знаеха нищичко за шейсет и двете (доскоро шейсет и три) същества на борда му.

Биха могли да различат и сивата повърхност на Хор 4, но не я виждаха. Не бяха програмирани да я разпознаят, нито усещаха гравитацията й. Не знаеха, че тази планета съществува.

Не знаеха дори, че са две на брой. Всяка от тях беше център на своя вселена — вселена, в която имаше само още една форма, която очакваха да различат. Ако не Я видеха скоро, орбитите им щяха да извият надолу и те щяха да паднат върху сивата повърхност, която не виждаха, и да загинат, преди да са завършили това, за което бяха създадени. Но дори да Я видеха и да го завършеха, животът им пак щеше да е кратък.

Инструменти на самите себе си.

Примитивните обективи в носовете на ракетите не спираха да обхождат видимия сектор, но не можеха да Я забележат. Вселената беше празна. Тя трябваше да се приближи още.

 

 

Екранът на мостика показа, че йонният й двигател, използван доскоро, за да поддържа дистанция, постепенно намалява мощността си. Вяра скъсяваше дистанцията с тях, бавно и очевидно много предпазливо. И продължаваше да ги изучава със сонди, които не успяха да блокират, нито да засекат и да проследят до Нея. Само ги усещаха.

— Сега всичко — говореше Смитсън на Тахл — се свежда до тези две ракети. — Както винаги той беше досаден и както винаги — прав. — Откъде си толкова сигурен, че Тя не ги е видяла?

— Ако ги беше видяла — отвърна Тахл, — щеше да разбере, че всичко това е само игра, и да ги унищожи. Те са инертни и беззащитни.

Смитсън изсумтя, но не каза нищо повече. Тахл се зачуди на начина, по който се бе изразил: не „сигурен ли си“, а „откъде си толкова сигурен“, сякаш за да избегне възможно оскърбление. Необичайно за него.

— Ами ако Тя — продължи внезапно Смитсън — вече е изстреляла свои ракети и те ни чакат да се приближим?

— Помислих за това — отвърна Тахл.

— И?

— И сондирах района около Нея. Нищо.

— Може да са ти убегнали.

— Тогава Тя ще спечели.

Смитсън въздъхна театрално.

— Слушай — обърна се към него Фуурд, — вече сме в хватката на Хор 4 и Тя се приближава — две от нещата, които бяхме планирали. Ако е видяла ракетите ни, какво по-различно можем да предприемем от това, което вече правим?

— Лъчеви оръжия?

— Не. Това вече го опитахме. Обстрелвахме с лъчеви оръжия, използвахме защитни полета и се държахме на дистанция. Не това искаме. Тя трябва да се приближи.

— Дали Вяра иска това?

— Да. Тя иска да ни довърши в близък бой и ще го стори, ако сме безпомощни и уязвими, а ние се постарахме да изглеждаме такива. Трябва да се приближи.

Кир и Каанг нададоха възклицания, но когато Фуурд се завъртя към екрана, Вяра все още беше на мястото си.

— Какво стана?

— Не видяхте ли, командире? — попита Каанг.

— Не, не гледах нататък. Повторение, ако обичате.

На екрана Тя трепна като видима част от иначе невидима ръка, подскочи встрани и мигновено се върна на предишната си позиция. Това свърши още преди да е започнало, но всичко останало се беше променило. Дистанцията между тях продължаваше бавно да се скъсява. Мостикът възвръщаше нормалния ход на времето.

— Правила ли го е преди?

— Не, командире. Няма го на записите.

„Странна постъпка — помисли си Фуурд, — сякаш не го стори заради нас, а по някаква нейна причина.“ Начинът, по който всичко свърши тъй внезапно, му напомни за техните две ракети. Трябваше да се приближи още.

 

 

Минутите се нижеха. Фуурд все още беше с ерекция, горчивият вкус в устата му също остана, а с приближаването на Вяра дори се усилваше.

Главата му пулсираше, както и пенисът. Мислите му се търкаляха бавно, като механизъм на старинен часовник. Всеки път, когато някоя мисъл понечваше да се стрелне напред, невидима контратежест я възпираше, създавайки противомисъл. Никога досега не се бе чувствал така. Всъщност не, той погледна неволно към Кир и си спомни за сиропиталището: първо възбудата, сетне нещо по-мрачно, желание да разтвори, да проникне, да види какво има вътре. Не го беше правил с Кир, но щеше да го направи с Нея. Боеше се да не се откаже.

С приближаването й екранът намаляваше локалното увеличение. Йонният й двигател продължаваше да отслабва мощността си. Люковете, отворите и амбразурите оставаха тъмни. Сондите не показваха признаци, че оръжията й са активирани, нямаше и следа от ракети като техните, макар Фуурд да беше сигурен, че техните сонди ще са безсилни срещу ракетите й.

— Искам Я, Тахл. Какво да направя, за да я примамя по-близо?

— Тя вече се приближава, командире.

— Не достатъчно бързо. Какво да направя, за да дойде до нас?

— Командире, сега не е моментът да се рискува. Ако Тя разбере, че искаме да се приближи…

— Искам Я, Тахл. Значи да направим нещо в противоположна посока. Добре, не Я искам.

Горчивият вкус в устата. Пулсиращият набъбнал член. Време е да сложат картите на масата.

— Значи променихме намерението си да Я срещнем в близък бой. Нали?

Забележката му нямаше интонация на въпрос, Фуурд се надяваше скритото й значение да остане тайна за Вяра.

— Видяхме Я и всички бяхме впечатлени от срещата. Нали. Сега искаме да Я задържим на разстояние. Нали. Ето защо ще открием огън с лъчевите оръжия.

— Точно това ти казах! — обади се Смитсън. — Сякаш минаха часове оттогава.

— Командире — прошепна Тахл, — не рискувайте. Не бих искал да ни приближи по-бързо.

— Прав си. Кир, ако обичаш, огън с лъчевите оръжия.

Два ярки снопа пронизаха тъмния космос, който ги делеше от Вяра. Сякаш с това налагаха своето вето върху пространството и времето. Но Фуурд знаеше, че е крайно време да предприемат нещо.

Лъчите Я достигнаха и трепкащите й полета се задействаха.

— Вяра увеличава спирачния режим на йонните си двигатели — докладва Тахл. — Движи се назад. Не мисля, че се получи.

Но този път не беше познал. Имаше една кратка пауза, в която Тя остана да виси на непроменливо разстояние от тях — сякаш се бе отдръпнала, за да обмисли решението си за последен път — и после мостикът се изпълни с тревожни сигнали, а екранът почти завибрира, за да се настрои към следващия й ход. Вече нямаха нужда от локално увеличение, защото Вяра изпълваше целия екран. Беше включила йонния си двигател на преден ход, петдесет процента, и се носеше право към тях.

На екрана около корпуса й се виждаха виолетови проблясъци, доказателство, че е активирала оръжията си за близък бой. Това донякъде им подейства успокояващо — знаеха, че те също изглеждат така, докато активираха своите. Време беше да се извади първата карта. Фуурд погледна към Кир.

— Ако обичаш, повторна стрелба с лъчевите оръжия.

Нов ярък блясък. И този път Вяра ги отрази без затруднение и навлезе във визуалния обсег на двете ракети. Те Я видяха и с това започна и приключи животът им.

Ракетите се стрелнаха към Нея от двете точки, в които бяха зависнали. Изумителна беше бързината, с която Вяра реагира, сякаш притежаваше рефлекси на живо същество. Тя се завъртя по дължината си, за да се обърне към тях — маневра, която „Чарлз Мансън“ не би могъл да изпълни. Но те бяха вече почти до нея и едновременно се забиха в тялото й, а беззвучните експлозии на зарядите им бяха последвани само след наносекунда от задействането на трепкащите полета.

Ала вече беше късно.

И двете ракети Я удариха откъм левия борд, първата попадна в средата на кораба, втората — тъй като Вяра продължаваше да се извърта — близо до двигателите. Тя довърши маневрата, извръщайки левия си борд към тях, и под светлина, наподобяваща тази на клатушкаща се в подземие крушка, те видяха какво й бяха сторили ракетите.

Два огромни кратера бяха зейнали в корпуса й, озарени в цвят, чието име не знаеха. Вътре в тях за пръв път се видя онова, което се намираше под повърхността й — паяжинена конструкция, наподобяваща тяхната. От кратера излитаха премятащи се отломки. Бяха във всякакви размери и форми и изглеждаха странно познати, обикновени отломъци от обикновен кораб, но… (Тахл нареди на мостика да се фокусира върху тях и махна безшумно с ръка на Фуурд да погледне нататък) всяко отделно парче, било то носеща греда, болт или винт (да, тя бе изработена от такива неща, както и от други, каквито досега не бяха виждали), веднага щом я напуснеше, пресъздаваше в миниатюра главната повреда на корпуса. На страната на всяко парче се появяваха два кратера, озарени в същия невъобразим цвят. И така парче след парче, отломък след отломък. Екранът на мостика се фокусираше само върху по-едрите, но скоро след това всички те изгаряха, а от кратерите излизаха нови и нови далеч след като ракетите се бяха взривили. По-късно екранът щеше да анализира и премери всяко късче от отломките, поотделно и с максимална прецизност. Щеше да докладва за събраните данни на разумното ядро, което щеше да предаде доклада на Корабния кодекс, който пък, след като добави свои коментари, щеше да предостави доклада на Фуурд и другите, но и тогава, както сега, те едва ли щяха да знаят какво точно става.

Тахл върна на екрана общ поглед — Вяра продължаваше да се преобръща след двата взрива. Краищата на кратерите в хълбока й се извиваха назад, пулсирайки като клетъчни стени, и докато се преобръщаше през левия си борд, Тя прелетя край тях.

Описа завой и побягна. Съхранената част на главния й двигател се активира, бълвайки пламъци, и Тя се люшна рязко напред, увеличавайки скоростта си към системата Хор и Сакхра. Имаше нещо странно в начина, по който се движеше — асиметрично поклащане, предизвикано от работата на двигателите й в задния край на повредената кърма. Асиметрично, но повтарящо се като накуцване на ранен. Нямаше да могат да я последват, докато не стигнат най-отдалечената точка, където можеха да се отскубнат от орбитата, но това едва ли имаше значение. Тя беше ранена дълбоко и сериозно и летеше към Бездната между вътрешните и външните планети на системата Хор, където нямаше никакво прикритие.

Изображението й бавно се стопяваше на екрана и скоро на мостика се възцари пълна тишина. Една от странните тишини на „Чарлз Мансън“, която скриваше неизказани неща. Сякаш всеки от тях се опитваше да намери убежище в това, което бяха направили. Но не се получаваше. Защото това, което бяха направили, не беше нещо голямо. По-скоро бе дребно и гадно.

Караше ги да съжаляват, че въобще е станало. Сякаш бяха шайка изнасилвачи, надвесени над жертвата си, докато тя се опитва да изпълзи встрани.

 

 

По-късно тишината, която Тя остави след себе си, бе нарушена.

— Какво направихме? — попита Каанг.

— Това, което искахме — отвърна Кир.

— Не ми се струва редно. Сякаш не биваше да се случва.

— Защото никой не го е вършил преди.

— Сега вече сме обречени — каза Тахл. — След това, което извършихме, трябва да Я настигнем и да Я разрушим.

— Или да я убием — подметна Смитсън. — Тя е като е живо същество.

— Не — поклати глава Кир. — Кораб е, като нашия.

— Нали видя онези отломки?

— Като нашите.

— Но това, което те правеха…

— Не! — тросна се Кир. — Кораб! Като нашия.

— Каквото и да е Тя — рече Фуурд, — не искам да зная. Никога не съм искал. Боя се от това, което може да узнаем.

— Затова ли Министерството не се опитва да установи контакт с Нея? Знаят ли какво е Тя?

— Нямам представа, Кир — Фуурд погледна към Тахл, който обаче избягваше погледа му. — Но се страхувам, че може да не успея да Я разруша.

Настъпи пауза. Парченце от тишината се откърти като къс от Нейния повреден корпус и започна да умира по същия начин, по който и тишината.