Джон Лав
Вяра (25)

7.

— Онази — произнесе Джосър, — която Тя е предназначила за нас.

Опитваше се да каже нещо, но не успяваше, знаеше само, че не е това. Всеки път, когато понечеше да ги заговори, излизаха тези думи, но това нямаше особено значение, тъй като никой не го слушаше и вероятно дори вече не го помнеха.

Те летяха на върха на експлозията. На мостика цареше невиждан досега хаос. Част от едно ядро, отговарящо за гравикомпенсаторите, бе претърпяло повреди и нямаше време да го поправят. Из въздуха се рееха отломки от мебели, блъскаха се в стените, отскачаха и летяха наоколо като подплашени рибни пасажи. Бяха навсякъде. Фуурд и останалите крещяха не от страх, а от яд, че точно сега такива неща им отвличат вниманието.

След това, което направиха, всички очакваха просто да се отдалечат от мястото на експлозията и да я наблюдават от безопасно разстояние. Фактът, че не се случи точно това, бе породил гнева им.

Бяха се измъкнали от експлозията, но тя не угасна. Набираше мощ зад тях, огромна огнена вълна, разширяваща се през Пояса, толкова голяма, че вероятно вече се наблюдаваше с прибори и от Сакхра. А техните прибори твърдяха, че ако продължават да бягат със същата скорост — отчаяно, при деветдесет и пет процента йонно ускорение, тъй като Тахл не беше Каанг и не можеше да използва фотонния двигател — вълната ще ги застигне, преди да изгуби инерция.

Щеше да ги удари след пет минути. Вероятно щяха да оцелеят, добави равнодушно екранът, но не можеше да предвиди дали повредите ще са леки или тежки.

И така, те се носеха точно пред фронта на вълната. Как може един малък астероид да предизвика подобна експлозия? Той изхвърляше далеч повече материя, отколкото би трябвало да съдържа в себе си. Сякаш някой в другия край на галактиката бе открил хиперпространствен тунел до мястото на взрива и хвърляше през него отломки. Сякаш хората в съседния апартамент бяха пробили дупка в стената и пъхаха разни неща през нея: шишета, картонени опаковки и котешки изпражнения, кондоми.

— А третата ракета?

— Вече ти казах, командире — тросна се Смитсън. — Не можахме да се отървем от нея. Още е там, на същото разстояние.

— Искам да чуя доклад за повредите.

— Няма време, командире, тя пак е там, зад нас, излезе невредима от взрива, сякаш нищо не се е случвало.

— Казах: доклад за повредите! Кир, продължи с късообхватните оръжия, Тахл, опитай се да се откъснеш от нея.

— Сякаш нищо не се е случвало — повтори тихо Смитсън.

— Вече използвам късообхватните оръдия — съобщи Кир. „Също както и преди, не вършат никаква работа“ — помисли си тя, но не го каза.

— Онази, която Тя…

Фуурд отново погледна към Смитсън.

— Казах, доклад за повредите.

— О, по дяволите! Погледни зад нас!

Ракетата наистина беше там, толкова близо, че изпълваше половината от задния екран. Но зад нея, изпълваща целия екран, бе вълната на взрива и досущ като слона на Фуурд заплашваше да ги стъпче, без дори да ги забележи. След три минути, както добави Смитсън.

Вълната на взрива продължаваше да се разраства. Изглеждаше сякаш ще стигне чак до Сакхра. Вече бяха преначертали картата на Пояса без астероидите, които бяха унищожили, но сега зад тях вървеше ново картографиране, което настояваше да изключи и тях.

„Каква невероятна ракета — помисли си Фуурд. — И тази вълна. Две цъкащи бомби.“

— Това е тази, която Тя…

„Три, с Джо сър“ — добави мислено Фуурд. Но три беше твърде много и той отново го забрави.

— Е предназначила за нас.

— Тахл, ако обичаш, използвай последните пет процента от йонния.

Тахл го направи, ракетата също.

Все тъй неподвижна, сякаш прикачена за тях, изпълваше половината екран. Нито се приближаваше, нито изоставаше. Както и преди отблъскваше с трепкащо поле лъчите на Кир и както преди бързаше да ги изгаси, за да не харчи излишно енергия. Вероятно си бе оставила в запас два или три процента йонно ускорение, а те нямаха нищо. След още две минути вълната щеше да ги застигне, а за нея също нямаха нищо.

Чу се приглушен удар, но не беше от ракетата — още не. Бяха навлезли в поредния рояк от отломки и за миг се люшнаха, преди Тахл да изравни полета. Ракетата последва маневрата им. Нови удари. Тахл губеше контрол над кораба, бореше се срещу неизбежния срив интелигентно и предпазливо, но губеше.

Поясът се сгъсти около тях. Все по-често приближаваха отломки от астероиди, които изпълваха екрана и изчезваха назад, оставяйки бледи отражения. Екранът на мостика ги маркираше равнодушно и без допълнителни коментари, някои от тях бяха просто останки от по-рано разрушени небесни тела. AN-4044, AL-4091, AD-2025. Поредица от леки удари, после нещо по-сериозно, разтърсващ трясък откъм левия борд, докато се сблъскаха и отскочиха от по-голям къс. Това беше AC-1954. Фуурд го помнеше. Този път алармата свиреше като при сериозна опасност.

— Двигателите на левия борд повредени минимум двайсет процента — докладва Смитсън.

Фуурд повдигна рамене. Поне засега нямаха настоятелна нужда от маневрени двигатели.

— А ударната вълна?

— На петдесет секунди, командире. Но губи сила.

Джосър направи пореден опит. Трябваше да каже нещо важно на Фуурд, не думите, които непрестанно повтаряше. Но устата му просто не можеше да произнесе други думи.

— Онази, която Тя е предназначила за нас.

Той изпищя, но вместо писък излязоха тези думи. Пое си дъх, събра цялата си воля, опита се да се овладее и заговори с ясен и звънлив глас, но пак се чу същото.

— Онази, която Тя е предназначила за нас. Онази, която Тя е предназначила за нас.

„Ето как свършва светът“ — мислеше си Фуурд, припомняйки си една стара поема. Как свършва светът. Не с гигантско бум…

БУМ!

Колкото и да бе странно, това беше изстрел от пистолет. Огромен синьо-черен пистолет, който Джосър стискаше. Току-що се бе застрелял в слепоочието и изглеждаше така, сякаш гледа цевта през ноздрите си, тъй като това, което бе останало от лицето му, започваше от ноздрите надолу. Той рухна в креслото, което омекоти падането.

Кръвта и мозъкът му бяха опръскали всичко наоколо като фекалиите на Каанг. Както и с Каанг, останалите просто извърнаха глава.

— Тя току-що уби един от нас — произнесе Кир.

— Направи го много отдавна — уточни Фуурд и в този миг вълната ги застигна и заля.

— Освен това — добави той — никой от нас не е ЕДИН ОТ НАС.

Ударната вълна вече затихваше. Колкото по-далеч се разпростираше, толкова по-нематериална ставаше, докато накрая, когато ги подминаваше, вече беше като пясък. Отчаяното им бягство от нея се бе оказало спасително. Корабът все още се тресеше от ударите, но полетата издържаха, а сетне вълната отмина, изгуби мощ и се стопи на предния екран.

Ала ракетата продължаваше да ги следва.

— Смитсън, ако обичаш, докладвай за повреди.

— Корпусът, част от кърмовата секция, маневрените двигатели отляво и отзад. Нищо, което да не можем да ремонтираме, ако имаме време.

На мостика внезапно се възцари тишина. Въпреки преживяното всички изглеждаха невероятно спокойни.

— Ракетата набира скорост. Може би е решила най-сетне да ни удари.

— Командире… — поде Тахл.

— Всичко е наред. Няма нужда.

Сивата сфера изпълни бавно задния екран, тъй като скоростта й надхвърляше тяхната само с няколко процента. Те задействаха защитните полета, но не се изненадаха, когато тя се приплъзна през тях — никога досега не бяха виждали подобна ракета. Наблюдаваха я как расте, как екранът се старае до последно да я държи на фокус. Нямаше експлозия от сблъсъка, само глух тропот и нещо, засенчващо целия екран.

— Невероятно. Някой да ме ощипе.

— Какво? — попита Фуурд. — Кой каза това?

— Слезар, командире. Заместникът на офицер Джосър. Съжалявам, повикването ми беше предназначено за него.

— Няма значение, какво е станало?

— На екрана е, командире.

Задният екран на мостика възстанови образа и се превърна в полупрозрачен тъмночервен прозорец с оттенъци на теракота и охра. Предният дисплей вече подаваше стереографски анализ, но нямаше нужда от него. Всички разбраха веднага щом Смитсън се разсмя.

Третата ракета беше натъпкана с лайна, вероятно последните запаси на Вяра от Изис. Сякаш Каанг се бе върнала при тях, но в особено големи мащаби.