Джон Лав
Вяра (20)

2.

Двата кораба бяха снабдени със сходен комплект двигатели и имаха приблизително еднакви възможности. Когато навлязоха в Пояса, с хитри маневри Каанг успяваше да държи Вяра в пределния обхват на техните лъчеви оръжия, но това вече нямаше да се повтори. Напротив, втората част от схватката им в Пояса бе пълна противоположност на първата.

В продължение на деветдесет минути Тя танцува пред тях точно извън обхвата на лъчевите им оръжия, контрирайки всеки опит на Каанг да я вкара вътре. Подскачаше рязко встрани, премяташе се, въртеше се и от време на време правеше по някое изкусно салто, притаяваше се зад астероиди, които бяха малко извън техния обхват, и изскачаше иззад тях веднага щом опитаха да се доближат. Все още не можеха да Я видят — засега Вяра не сваляше маскировката си — но следяха движенията й благодарение на емисиите на нейните двигатели, разбира се, защото Тя го искаше. Смъртоносна игра и фарс едновременно, като сакхранец, който се подиграва на човек.

— Каанг, ако обичаш, спри на място — нареди Фуурд след деветдесет минути. Той огледа присъстващите на мостика. — Ако Каанг не може да я върне в обхвата на оръжията, ще ни е нужно нещо друго.

Каанг предвидливо избягна да отговори, както и Тахл, но мълчанието на останалите беше многозначително. Той повтори уморено: „Тя ще ни чака, не бяга от нас, не е необходимо да Я гоним“. Вече го знаеше със сигурност, едно по едно добавяше парченца към огромния и сложен механизъм, конструиран от него за борба с Вяра. Но все още потръпваше при мисълта за това, което Тя бе направила, как ловко бе изиграла сценката с Министерството, без дори да си дава труда да бъде докрай достоверна. Ами ако следващият път реши да го изиграе както трябва?

Трябваше му време, за да провери дали и другите са потресени като него. Да изпита реакциите им. Но първият опит се оказа зле премерен.

— При онова обаждане… Тя ни заговори — рече той. — Никога досега не е проговаряла.

— Тя не говори — възрази Джосър. — Това не беше Нейният глас. Беше фалшификация, при това не много добре изпълнена.

— Достатъчно добре — подметна кисело Смитсън.

Фуурд опита отново.

— Тя ни заговори — настоя той. — Каза, че не сме истински.

— Но защо не се постара да звучи по-правдоподобно? — попита в пространството Джосър.

— Постара се достатъчно — повтори Смитсън. — Това Я измъкна от обхвата.

— Можеше да е по-добра.

— А може би — обърна се Кир злобно към Джосър — наистина да е било Министерството.

— Но гласовият модел и кодираният сигнал…

— Може да са те проверявали. Те не са по-глупави от Нея.

— Тя каза, че не сме истински.

— В такъв случай трябва да е било Министерството. Обади им се.

„Добре — рече си Фуурд. Поне Смитсън и Кир са във форма. Каанг не се брои, поне в това. Джосър е подозрителен, но пък винаги е бил. Остава само…“

— Тахл — поде той. — Това беше първият път, когато някой печели предимство срещу Вяра, но го изгубихме, защото Тя успя да ни разсее…

— Така е, командире.

— … но може би тя ни е позволила да спечелим това предимство само за да ни покаже колко лесно може да го отнеме.

Тахл го изгледа втренчено.

— Наистина ли го вярвате, командире?

— Разбира се, че не! — отвърна Фуурд малко по-силно, отколкото възнамеряваше.

Настъпи тишина. В стремежа си да я запълни той продължи да говори:

— Тахл, откъде Вяра е научила речника и формата на обръщение? Нима Тя може да подслушва разговорите ни с Министерството по телепортиращ канал? Защото ако може…

— Не, командире, най-вероятно подслушва разговорите на Министерството с директор Суон. В момента Сакхра е като голям комуникационен център. Вероятно и ние бихме могли да ги подслушваме.

— Да, това е напълно възможно.

— Командире, казах „вероятно“. Не можем да сме сигурни.

Фуурд не отговори. „Дали чака да продължа с предположенията — помисли си Тахл, — или се преструва? Понякога ужасно ме дразни.“

— Командире, вие вече взехте решение да прекъснем обичайните комуникации. Ще ви предложа да направим същото и с телепортиращата връзка с Министерството. Тя е безполезна по същата причина, по която и телепортиращият двигател: Вяра се е докоснала до нея.

— Ако прекъснем канала, оставаме съвсем сами. И се отказваме от още една важна част.

— Искахте да сме сами, когато се изправим срещу Нея. Вие настоявахте за това. А що се отнася до важната част…

„Що се отнася до важната част — довърши мислено вместо него Фуурд, — това е аутсайдерски кораб. Всяка от неговите части, както всеки един от нас, няма нужда от останалите. И сакхранецът би трябвало да го знае по-добре от всеки друг. Можем да преминем през всички етапи на стълкновението с Вяра, дори без да разменим думичка помежду си.“

— Да, прав си — кимна той. — Прекъснете връзката с Министерството.

За миг погледите на двамата се срещнаха. Фуурд си мислеше: „Не съм сигурен до каква степен се преструва. Всъщност не съм сигурен и дали аз не се преструвам“. Тахл си мислеше същото.

— Джосър, какви са текущите й координати?

— Продължава да навлиза в Пояса, командире. Четирийсет процента йонна скорост и се снижава. Позиция 12-16-14.

Фуурд замълча за миг. Сетне се усмихна.

— Каанг, изведи ни от Пояса.

— Командире?

— Обратно по маршрута, по който стигнахме дотук. Йонен двигател, пет процента. — Той огледа мостика. — Да, зная. Но искам да видя как ще реагира Тя.

Погледът му се спря на Тахл и устните му произнесоха беззвучно: „Нищо не е просто на този свят“.

Фуурд и Тахл бяха вероятно единствените двама на борда на „Чарлз Мансън“, между които съществуваше някакво доверие, но дори те не бяха съвсем сигурни в това.

„Нищо не е реално на този свят“ — отвърна по същия начин Тахл.

Маневрените двигатели избълваха фонтани от пламъци. Каанг завъртя кораба по цялата му дължина и подхвана бавно и елегантно изтегляне към покрайнините на Пояса, обратно в посока към Хор 5.

Изминаха пет минути.

— Все още лети навътре в Пояса, командире — докладва Джосър. — Позиция 14-17-15. Но забавя. Както казахте — добави обнадеждено той.

— Не съвсем както казах. И без това очаквах Тя да забави. Чудя се дали да не вдигнем скоростта? Не, нека не прекаляваме…

Изминаха още пет минути. Астероидите ставаха все по-малки и по-нарядко, но „Чарлз Мансън“ летеше между тях със същата неприпряна прецизност. При скорост от пет процента щеше да мине доста време, преди да напуснат Пояса, но те и не очакваха да го сторят.

— Командире, Вяра изключи двигателите — докладва с равен глас Джосър. — Спря, но не ни следва.

— Джосър, следи позицията й — нареди Фуурд. — Мисля, че Тя смята…

Той млъкна, втренчил поглед в бялата точка на екрана, показваща текущата позиция на Вяра. Естествено, беше извън техния обхват. Едва ли беше спряла, за да открие огън по тях, не й се налагаше да го прави, по-скоро предстоеше нещо необичайно.

— Командире, Тя изстреля нещо. Не е замаскирано. Скоро ще го подам на екрана.

 

 

Това беше обект с конусовидна форма, който се премяташе по дължината си, докато летеше към тях. Дълъг трийсет стъпки и широк в основата си двайсет според данните от екрана. Не оказваше никаква съпротива на сондите, които твърдяха, че е празен. Не летеше със собствена тяга (макар че дюзите в основата му подсказваха наличието на пулсови двигатели), не засичаха признаци за навигация или насочващ сигнал и екранът заключи, че следва предварително зададен курс. Сякаш за да го потвърди, обектът задейства за няколко секунди двигателите си, избягвайки облак от астероидни отломки, сетне продължи по предишния си курс към тях.

И без екранът да се намесва в това, цветът му беше розов, ярко, крещящо розов.

„Комичен и коничен — помисли си Фуурд. — Поредната подигравка.“

— Никой да не предприема нищо — нареди той. — Джосър, според екрана липсва насочващ сигнал.

— Точно така, командире, няма водещ или насочващ сигнал. До деветдесет секунди ще е при нас.

— Значи никой не го направлява и ако трябва да вярваме на сондите, вътре няма нищо. Какво е предназначението му тогава? Какво иска да ни каже Тя?

Една част от екрана подаде увеличено изображение. Започна с обичайната серия от равнини: вентрална, дорзална, странична, предна и задна. В нито една от тях не видяха нещо съществено.

— Кир, лазерите, ако обичаш. Искам да надзърна вътре.

Кир задейства един от късообхватните кристални лазери. Той попадна в целта и отсече част от върха на конуса. Вътре беше розово както и отвън — наистина изглеждаше празен. Продължаваше да се премята, сега дори още по-ускорено.

— Деветдесет и девет секунди до пристигането, командире.

— Кир, ако обичаш, още веднъж.

Нови два изстрела, още два среза на конуса и възможност да надзърнат в пустия, лишен от оборудване интериор.

„Все още имаме достатъчно време — помисли си Фуурд, — да го унищожим.“ Какво ли може да измисли в последния момент? Той нареди на Каанг да се изместят с няколкостотин метра надясно и да спрат там и тя изпълни нареждането. Конусът задейства двигателите си за кратко, както бе сторил, за да избегне облака, промени курса и продължи да се носи, премятайки се, към тях.

— Четирийсет и пет секунди до пристигането, командире.

— Кир, довърши го, ако обичаш. С лазерите.

Ако нещо ще стане, сега ще е, помисли си Фуурд. Но нищо не се случи. Конусът експлодира, не кой знае колко зрелищно, и се превърна в розов прах, който се разсея, за да се слее с картата на Пояса, която Фуурд непрестанно преначертаваше.

Той въздъхна.

— Джосър, позицията на Вяра, ако обичаш.

— Непроменена и неподвижна, командире.

— Добре… Какво обаче имаше предвид Тя с тази ракета?

— Да е имала пред вид?

— Да. Бавна и пуста, без маскировка и силово поле, боядисана в глупав розов цвят. Нали?

— Да, командире.

— Освен в онези два случая, когато задейства маневрените си двигатели. Нали така?

— Да, командире.

— Втория път го направи, когато и ние променихме курса. Което означава, ако не греша, разбира се, че или е била оборудвана с активна насочваща система, или е получавала сигнал от Нея.

— Не засякохме нито едното, нито другото, командире.

— Искаш да кажеш, не успяхме да засечем — поправи го Фуурд, без да звучи нито нелюбезно, нито обвиняващо. — Хайде, това е зоната, в която Тя е с най-голямо предимство спрямо нас. Искам само да разбера колко е голямо това предимство. Да си обясня защо не сме успели да я засечем.

— Командире, да не засичаш насочващ сигнал и да не успееш да го засечеш са две различни неща. Аз не засякох нищо просто защото нямаше сигнал.

— Умен отговор — кимна Фуурд, — но не ми помага.

— Командире — рече тихо Тахл, — нали питахте какво е искала да каже с ракетата?

— Е?

— Изглежда е била празна. Да предположим тогава, че не е разполагала с бордова система за насочване и че също така не е била в състояние да приема външен насочващ сигнал.

— Е?

— В такъв случай курсът й е бил зададен предварително, когато Вяра я е изстреляла. Включително и последните корекции. Задала ги е при изстрелването. Преди вие да дадете заповед за маневра.