Джон Лав
Вяра (2)

Втора част

— Няма да се случи отново — повтори водачът на конвоя. — Вероятно.

— Какво го е предизвикало? — попита Копланд.

— Повреда в системата за дистанционно управление.

— Не съм питал какво е станало. Попитах какво го е причинило.

— Капитане, тези повреди са доста чести на шлеповете.

— Ще опитам пак. Какво го е причинило?

Пауза.

— Не зная.

— Но не може да сте сигурен, че не е Тя.

Водачът на конвоя мълчеше.

„Хайде — помисли си Копланд, — това са само две отрицания.“ Но не настоя за отговор.

Тя е била.

В конвой от трийсет и един безпилотни шлепа номер двайсет и девет внезапно бе напуснал колоната и бе скитал на своя воля близо три минути преди да се върне отново на мястото си. И друг път се бе случвало неуправляеми кораби да напускат формацията и сетне да се завръщат, реагирайки безупречно на подаваните команди. Нямаше абсолютно никакви доказателства за намеса на външна сила. Но по настояване на Копланд те провериха, сетне провериха още веднъж и още веднъж.

Той знаеше, че е била Тя.

— Не може да сте сигурен, че не е била Тя! „Вероятно няма да се случи отново“ не е отговор, който ме задоволява!

Лицето на водача на конвоя, трепкащо на малкото екранче върху страничната облегалка на креслото на Копланд, не показваше признаци на тревога заради внезапното избухване. В края на краищата той беше цивилен служител и не бе на подчинение на военните.

Копланд вече си бе имал работа с цивилни пилоти и също си даваше сметка, че не са хора, които ще се огънат пред него. Той замълча, без да сваля поглед от екранчето. Най-сетне водачът на конвоя не издържа на втренчения му поглед.

— Капитане, аз…

— Докато не ме убедите в противното — прекъсна го Копланд с мек глас, — ще смятам, че е била Тя. Това означава, че корабът ми ще остане в пълна бойна готовност и ако някой друг шлеп напусне колоната отново, ще наредя да бъде унищожен. Това включва и пилотирания транспорт. Вашият пилотиран транспортен кораб.

— Капитане, аз…

— Останете на връзка, още не съм приключил.

Копланд беше едър и пълен мъж, истинско бреме за креслото, в което седеше, макар да бе подсилено. Лицето му бе в цвета на не сварено свинско, а очите му приличаха на затъкнати вътре личица на ларви. Погледът му се стрелна внезапно към главния екран на мостика, където керванът от шлепове, общо трийсет и един безмозъчни безпилотни съда, плюс един, управляван от идиот, се простираха на много мили — еднакви носове зад еднакви опашки. Те продължаваха да се поклащат привидно необезпокоени, а Копланд продължаваше да се поклаща в креслото, видимо обезпокоен. Измъчваха го съмнения. Инстинктите му, по природа песимистични, обикновено не го лъжеха.

Той втренчи поглед в офицерите на мостика, тъмни силуети на фона на главния екран, и излая:

— Докладвайте обстановката!

— Скенерите не засичат нищо. Остават в готовност.

— Оръжия: всички оръжейни системи заредени и готови за незабавен огън.

— Машинно: всички двигатели в готовност за максимален режим.

— Комуникации: поддържаме постоянен канал с Анубис 3 и 4. Те не засичат други кораби. — Пауза. — Капитане, водачът на конвоя очаква да докладва.

Лицето на екранчето изглеждаше намръщено. Но по-добре да внимава. Повечето корабни капитани изискваха доклад за обстановката на по-голям интервал, отколкото искаше Копланд. За него период от трийсет-четирийсет минути бе напълно разумен.

Водачът на конвоя провери данните от своите прибори.

— Пристигаме на Анубис 4 след два часа и дванайсет минути. Навигационната система е в изправност. Няма нови инциденти. Но…

— Слушам.

— С най-голямо уважение ще ви помоля да приближите кораба си до нас. Настояваме за истински ескорт.

— С най-голямо уважение отказвам.

— Капитане, Анубис 4 се нуждае спешно от този конвой.

— Бъдете по-точен. Конвоят лети към луната на Анубис 4. И там се нуждаят от този конвой също толкова спешно или недотам спешно, колкото и от предишните.

— Предишните конвои достигнаха целта, преди Тя да се появи отново. Трябва ли да ви припомням, че вие доброволно предложихте услугите си за наш ескорт?

— Предложих, защото е политически неосъществимо да се нареди на по-малък кораб да се заеме с това. — А и нито един друг кораб не би имал шанс, ако Тя се появи тук, добави той мислено. Не бих пратил други на сигурна смърт, ако мога вместо тях да ида аз — добре де, не чак толкова сигурна.

— Капитане, ако не осъществите близък ескорт, ще бъда принуден да предположа, че ни използвате като примамка! Че очаквате да бъдем нападнати.

Той изключи връзката, преди водачът на конвоя да прочете на лицето му онова, което блесна като искра. Да, така е. Докато малкото екранче потъмняваше, извърна очи към офицерите на мостика за реакция, но те усетиха погледа му с гърбовете си и останаха загледани в екраните.

— Пилот, той каза два часа и дванайсет минути до Анубис 4. Това вярно ли е?

— Да, капитане.

— Твърде много е.

— Такива са възможностите на конвоя, капитане.

Копланд изсумтя толкова силно, че цялото му тяло се разтресе и в отговор креслото изскърца жалостиво и се килна на една страна. През последните няколко часа поскърцването на това кресло бе приело характера на втори глас, който сякаш предугаждаше и отразяваше промените в настроението му като събеседник, който го познава добре. Офицерите на мостика се напрягаха, когато го чуваха, сетне се успокояваха временно, напрягаха се още повече, в случай че забележи напрежението им, преди да го овладеят. Процес, който почти бе достигнал вечно движение.

Някои членове на екипажа си мислеха, че мозъкът на Копланд е дребен в противовес на възедрото тяло, други пък го смятаха за жив и подвижен — компенсация на тромавото туловище. Той знаеше за тези две мнения и ги игнорираше.

 

 

Анубис и Изис бяха бивши сакхрански системи, много по-големи от почти занемарената Баст, но по-малки от Хор, родната система на сакхранците.

Баст, където бе унищожен „Палас“, се намираше на светлинни години. Федерацията обхващаше двайсет и девет слънчеви системи, но ТПД — телепортиращият двигател, открит почти случайно преди триста години — свиваше пространството между слънчевите системи до несъществуващи величини и премахваше като с вълшебна пръчица разстоянията. Ето защо, когато останалите двайсет и осем системи получиха вестта за случилото се на Баст, сякаш чуха приглушени звуци от съседна стая в потънала в мрак къща.

Новината достигна „Волф“, кораба на Копланд, точно когато премина междинната точка от Анубис 3, главната планета на системата, до луната на Анубис 4. Копланд незабавно настръхна, напусна конвоя и зачака за еквивалента на стъпки в хола и натискане дръжката на вратата.

Той знаеше, че е Тя.

Знаеше, че Тя е в системата. Още преди да чуе за случилото се на Баст, беше сигурен, че Тя идва, не само в системата, но идва за този конвой. Затова наруши обичайния протокол и прехвърли задачата за ескорт от малкия клас 072, който обичайно я поемаше, на своя собствен кораб. „Волф“ беше крайцер от клас 095, най-мощният кораб в малкия Анубийски флот, и досега бе повече от достатъчен за охрана на системата. Сребриста игла с дължина петдесет метра, дребна и с хищен вид, сравнена с шлеповете, тя напомняше на сакхранци, преследващи стадо тревопасни. Притежаваше три процента разум.

„Волф“ се държеше на постоянна дистанция от шлеповете, достатъчна за да не бъде забелязан и да изглежда сякаш едновременно ги пази, преследва или си играе с тях. Копланд искаше Нея. Може би силите им щяха да са равни. Петдесет метра бе и Нейната предполагаема дължина, Тя имаше необикновени способности, но пък той притежаваше необичайно изострени инстинкти.

Копланд командваше „Волф“ от години. Спокойно би могъл да заяви, че е най-големият авторитет в региона в конструирането на кораби и тяхното управление. Това беше неговият кораб, двамата се бяха слели дотолкова, че ако въобще беше възможно, трябваше отдавна да е заприличал на него.

Брат му, с петнайсет години по-млад, бе приел наскоро командването на един клас 097 в огромния Хорски флот, той бе първият от фамилията, напуснал Анубис от векове насам, но Копланд не хранеше завист. Хорският флот си имаше свои проблеми. Един чужд кораб. Два чужди кораба, първият аутсайдер, пратен от Земята да преследва втория, пратен на свой ред незнайно от кого. Но Тя не бе отишла на Хор засега, Тя щеше да се появи първо тук, или поне така му подсказваше инстинктът.

Как ще съобщи за себе си? Огневата й мощ и маневреността й се равняваха с тези на аутсайдера. И тъй като никой не знаеше откъде е дошла или какво представлява, съществуваха и други фактори и възможности, за които можеха само да гадаят: маскировка, комуникации, безпрецедентна тактическа подвижност. Как би могла да съобщи за себе си в тази система, когато нападне този конвой?

Анубис 4, най-външната планета на системата, беше газов гигант. Необичайно тя имаше само една луна: лишена от атмосфера и еднообразна, но с огромни залежи от боксит и полезни минерали. Този конвой, подобно на предишните три, трябваше да се приземи на луната, където товарът му, както и самите шлепове да бъдат използвани за построяването на голям миннодобивен комплекс. Конструкцията вече беше в ход, когато бъде завършена, щяха да му дадат свястно име като на град, но засега го наричаха просто Хан, на името на геофизика, който го бе основал.

Шлеповете, също като тези преди тях, щяха да бъдат разглобени и употребени като строителен материал за комплекса и никога вече нямаше да напуснат луната.

От време на време връзката прекъсваше от статично пращене. Копланд, вече завладян изцяло от присъщата си подозрителност, почти настръхна, когато номер двайсет и девет показа навигационен дефект. Твърдяха, че подобни отклонения могат да се причиняват от електрически разриви на Анубис 4, които се смятаха нормални за газовите гиганти и би трябвало да се учестят с приближаването. Но дори това не разсея подозренията му, вече нищо не можеше да го успокои. След поредица от доста продължителни и силни смущения той даже реши, че съществува някаква връзка между тях и странните атмосферни турбуленции в един облак над Анубис 4. Приемаше обясненията на другите, но следеше внимателно облака, почти уверен, че Тя го използва за прикритие.

Беше сигурен, че Тя е там. Знаеше, че ще ги нападне. Нямаше представа какво точно ще предприеме, би могло да е и най-неочакваното. Тя бе като осиротяло отроче на Моби Дик и Кафка — невидима и странна.

— Вашите заповеди, капитане?

— Тя е някъде там. Безпокоя се.

През следващите няколко часа офицерите следяха всяка негова дума и жест. От своите гробове в лицето очите му следяха без почивка екрана. От време на време на мостика идваха и други служители, но те получаваха или предаваха съобщенията си шепнешком и почти без да го погледнат — доказателство, че настроенията са заразни. Дори по време на официално обявена тревога мостикът на военен кораб оставаше достъпен за обикновени служители, изпълняващи разни задачи — с изключение, разбира се, на аутсайдерските кораби. Мостикът на „Волф“ без изрична заповед на Копланд беше като мостика на аутсайдер: тих, откъснат, място, където присъстващите общуваха рядко и приглушено.

Часът се проточи. Инстинктите му бяха причина за възцарилото се настроение и нарастващото безпокойство, но въпреки това хората му вярваха — доверие, което се оправда, когато тъкмо при изтичането на този час той задейства алармите и извика да преминат в пълна бойна готовност. И това — миг преди екранът да покаже разпадащият се конвой.

 

 

— Шлепове двайсет, двайсет и четири и двайсет и девет вече не отговарят на позивните! — извика водачът на конвоя. — Това не е като предния път. Те не се връщат. Системите им за дистанционно управление са повредени напълно.

— Досущ като предишния път е — отвърна Копланд, — защото вие отново не знаете какво го е предизвикало и откъде се е взело. Нали така?

— Така е, капитане, но заповядах на хората ми да поемат ръчното им управление.

— Отменете тази заповед.

— Но…

— Поемам лично командването на тези три шлепа. Преустройте конвоя си без тях и продължете по маршрута.

Копланд прекъсна връзката и се загледа към предния екран, на който керванът от конвои напредваше бавно. Автоматичните филтри на екрана заглушаваха мигновените ярки проблясвания на техните примитивни химични двигатели. Трите шлепа, напуснали по-рано колоната, оставаха на местата си като точки от въпросителен знак.

Сякаш някой бе направил съвсем преднамерен жест и Копланд знаеше кой: не къде, защо или как, а определено кой.

— Комуникационно, очаквам отговор.

— Току-що го получих, капитане. Анубис 4 са направили проверка на своите спътници около луната и планетата. Твърдят, че там няма нищо — също и в системата. Освен нас и конвоя.

— Скенери.

— Нищо във вътрешната система, капитане. Трафикът е бил преустановен веднага щом излетяхме — точно както наредихте.

— А конвоят?

— Нищо за докладване, капитане. Няма данни от мониторите откъсването на трите шлепа да е предизвикано от външен сигнал.

— Ясно. Поддържайте пълна бойна готовност. Пилот, промяна на текущия курс и скорост, върнете се на предишната дистанция зад конвоя.

Той се отпусна уморено в креслото. Докато поскърцваше под него, добави:

— И Оръжейно: унищожете тези три шлепа.

 

 

„Вижда му се краят — мислеше си Копланд. — Или нещо, което наподобява край. Най-уязвими сме, когато смятаме, че сме успели.“

— Е?

— Изглежда успяхме, капитане. Скенерите все още не засичат други летателни съдове.

— Добре. Свържете ме с „Хан“.

Водачът на конвоя до „Волф“ — изписука екранчето на облегалката на креслото.

— Да?

— Капитане, конвоят е готов да заеме формация за приземяване.

На предния екран се появиха водещият шлеп и двайсет и осемте оцелели роботизирани транспортни кораба, проточили се в дълъг няколко мили керван. Зад тях се виждаше сивкавата повърхност на луната на Анубис 4, на чиято повърхност „Хан“ грееше като изпусната монета. Още по-нататък сияеше самата планета, гигант с атмосфера в охра и оранжево. Като повечето газови гиганти обвивката му изглеждаше размазана, сякаш не е на фокус.

— Капитане, конвоят е готов да заеме формация за кацане.

Креслото на Копланд изскърца. Умората от последните няколко часа напомняше за себе си.

— Благодаря. Ще ви кажа кога.

— Капитане, имам връзка с „Хан“. Отсреща е самата госпожа Хан.

— Доктор Хан.

— Простете, капитане. Свързвам ви с нея.

— Капитан Копланд, позволете да ви посрещна с добре дошъл…

Статични смущения. Копланд беше разтревожен, но не каза нищо.

— … дочух, че полетът ви не е бил лишен от премеждия.

— Да, изгубихме три шлепа и изглежда, още не е приключило. Докторе, простете ако ви прозвучи неучтиво, но бих искал първо да приземя останалите кораби и тогава да говорим. Съгласна ли сте?

— Разбира се. Ще инструктирам хората си да установят директна връзка с водача на конвоя. Надявам се да се видим по-късно.

— Да, аз също.

Копланд затвори канала и огледа неподвижните силуети на офицерите.

— Едва ли трябва да ви напомням — напомни им той, — че още не е приключило. Нещо е предизвикало тези смущения. Аз вярвам, че е Тя. Все още сме в бойна готовност. Ако Тя предприеме нещо, ще е сега.

Нова вълна от статични смущения.

— Комуникационно, това какво е?

— Вероятно електрически изригвания в атмосферата на планетата, капитане.

— Толкова силни?

— Да, капитане.

— Водачът на конвоя до „Волф“. Водачът на конвоя до „Волф“.

Копланд осъзна, че не е забелязал кога се е включило екранчето на облегалката.

— Да, какво има?

— Получих разрешение за кацане от екипа на доктор Хан. Имам нужда от вашето разрешение, за да прегрупирам конвоя и да започна процедурата по снижаване към повърхността.

— Действайте. Ще останем тук, докато и последният шлеп се приземи.

— Имам ли разрешение да започна?

— Току-що ви го дадох.

Нова вълна от смущения.

— Значи имам вашето разрешение за кацане?

Копланд измърмори недоволно и посегна да прекъсне връзката. Напомняйки си да запази за малко спокойствие, той запази за малко спокойствие и вдигна поглед към предния екран. Бавно и тържествено — толкова тържествено, колкото могат да действат само лишени от разум предмети — двайсет и осемте шлепа се подреждаха в изопната линия по невидимата команда на водещия транспортен кораб. Изминаха няколко минути, белязани единствено от статични изригвания и един смразяващо учтив спор между водача на конвоя и екипа на Хан относно продължителността на интервалите между кацането на отделните шлепове. Това беше нещо, което Копланд беше очаквал, защото се бе случило с всички предишни конвои. Шлеповете бяха толкова големи, че преди приземяването на следващия земята около тях трябваше да се почиства, тъй като веднъж озовали се на повърхността, те нямаше да полетят отново. Поуспокоен от монотонния спор, Копланд взе да си мисли неща като „тази Хан звучи доста приятно, а никога не сме се срещали, ще ми е интересно да се запозная с нея“. Ето защо отначало не забеляза, че нещо не е наред.

Пропусна например да отбележи, че на водача на конвоя му бяха нужни седем минути, за да подреди шлеповете във формация за кацане, когато бяха достатъчни не повече от пет. Не обърна внимание на нарастващите смущения, които от спорадични станаха преобладаващи. Забеляза го едва когато навигационната система на шлеповете отказа за трети път.

И този път отказа при всички. Цялата формация се разпадна и шлеповете се разпръснаха тържествено по екрана, сякаш се отдалечаваха от епицентъра на невидима експлозия.

 

 

— Капитане — обадиха се от Комуникационното, — имаме…

— Водач на конвоя до „Волф“! Водач на конвоя вика „Волф“!

— … силен заглушаващ сигнал. Отряза връзката ни с шлеповете. Идва от…

— Хан до Копланд. Капитане, регистрираме заплаха.

— Откъде идва? От планетата?

— Не, капитане, от луната. Страната й откъм планетата.

Копланд изруга и задейства алармата.

— Водач на конвоя до „Волф“? Водач на конвоя вика „Волф“!

— Някой да го изключи… Оръжейно, готови за стрелба. Скенери, локализирайте източника на сигнала. Пилот и Машинно, пригответе се за незабавна маневра.

— Хан до Копланд. Капитане, потвърдете, че получихте предупреждението за регистрирана заплаха.

— Докторе, това е Тя. Заплаха и още как. Най-голямата заплаха, за която съм чувал.

— Но как? Откъде?

— Точно над вашия хоризонт. Как, не зная. Това ще дойде по-късно. Вашите хора са Я пропуснали, както и ние — до този момент.

— Капитане, не знам как ще се оправяте, но тези шлепове ми трябват.

— Била е тук през цялото време… Маскировката й е перфектна, когато не се движи. Никакви емисии от двигателите — мърмореше си Копланд. — Скенери, очаквам да ми локализирате сигнала! Оръжейно, пилот, Машинно, искам незабавно…

— Капитане — извика някой на мостика, — погледнете на екрана!

— Водач на конвоя до „Волф“! Водач на конвоя вика „Волф“!

И сякаш всичко свърши — също така ненадейно, както беше започнало. Двайсет и осемте шлепа се бяха прегрупирали в класическа формация за кацане. И действаха също така прецизно и безпогрешно, както преди.

Копланд изпъшка. Креслото му проскърца.

— Водач на конвоя до „Волф“.

— Говори Копланд. Защо не ме потърсихте?

— Капитане…

— Няма значение. Искам да знам какво беше това? И ако пак кажете, че е смущение…

— Капитане — прекъсна го водачът на конвоя, — не аз съм човекът, подготвящ този конвой за кацане.

На екрана прегрупирането продължаваше, бързо и с невероятна прецизност.

Копланд едва не изгуби самообладание. „Нали се питаше как Тя ще го направи — рече си той. — И ето, че ти показа.“ Вече виждаше три хода напред. На лицето му като сенки на облаци върху повърхността на Анубис 4 се изписа ужас от предстоящото.

— Капитане, тук скенери. Не можем да прекъснем заглушаващия сигнал. Източникът е 02-05-03.

— Така. По-близо е, отколкото си мислех.

— Точно под хоризонта. Ще Я нападнем ли веднага?

— Разбира се, че не! Още ли не сте проумели? Копланд до Хан. Копланд до Хан.

— Да, капитане?

— Доктор Хан, чухте ли последния ми разговор с водача на конвоя?

— Чух го. Изглежда в края на краищата ще си получим шлеповете.

„Наистина ще ми е приятно да се запозная с нея — помисли си Копланд. — Ще ми се да имах повече време.“

На предния екран конвоят се бе подредил в безупречна линия. Копланд осъзна, че се възхищава на Нейните действия.

— Докторе, трябва да знам, но много бързо, с какви защитни средства разполагате.

— Капитане, достатъчно е да ви кажа, че тук нямаме никакви защитни средства, които са в състояние да попречат на двайсет и осем шлепа да се стоварят върху нас.

— Тогава трябва да…

— Не, капитане, нямаме време за евакуация, нито къде да идем.

Първият шлеп се отдели и започна снижаване. Вторият се придвижи напред, за да го последва. Останалите не се откъсваха от формацията. „Един по един — помисли си Копланд. — Тя държи да наблюдава падането им с всички подробности.“

— Докторе, изглежда нямаме никакъв избор.

— Изглежда никога не сме имали, капитане. Хайде. Направете каквото Тя иска.

— Копланд до водач на конвоя. Изоставете конвоя. Изведете кораба си от района на действие. Имате десет секунди. — Десет секунди, през които Копланд се замисли за това колко е бавен, колко неадекватни са скенерите му и как инстинктът му бе подсказал, че Тя ще се появи тук, но не и по какъв начин ще го стори.

— Водач на конвой, потвърдете за напускане на района.

— Потвърждавам, но…

Копланд прекъсна връзката. Пое си дълбоко въздух.

— Оръжейно, унищожете шлеповете. Един по един, веднага щом се отделят от формацията.

Първият шлеп вече бе започнал да се снижава, когато разрушителният лъч от борда на „Волф“ го откри и превърна в облак прах. Филтърът на екрана се задейства за миг. Фокусът се измести. Вторият шлеп тъкмо се отделяше от формацията и отново лъчът го прониза, екранът филтрира ослепителния блясък и рефокусира, за да не покаже нищо — нямаше и следа от шлепа. Третият се придвижи напред и лъчът се протегна към него, блясък, филтриране, рефокусиране — и нищо. Това се превръщаше в ритъм, безстрастният ритъм на кланица.

Копланд не знаеше как да нарече случващото се. От пустото пространство на екрана, където бяха изчезнали третият и четвъртият и накъдето се отправяха петият и шестият… погледът му се премести към една точка, която не можеше да види, точно под хоризонта на единствената луна на Анубис 4. Опита се да си Я представи там и най-вече, опита се да си представи Нейния капитан — защото несъмнено, която и да бе Тя и откъдето и да идваше, вътре в нея трябваше да има нещо като командир — някой, който да извърши това.

Би могла с лекота да атакува целия конвой. Би могла да разруши „Волф“ — макар че той никога не би го признал пред когото и да било — и след това да довърши конвоя. Но в действията й имаше такова изящество, такава аристократичност — да ги накара да го правят вместо Нея, докато Тя добросъвестно осъществява процедурата по приземяване, която те се бяха опитали да отменят. Нямаше думи, с които да го опише. „Фуурд — рече си той, — ако е вярно, че те пращат да се изправиш срещу Нея на Хор, надявам се да си достатъчно откачен. Аз не съм.“

Нов блясък на унищожителния лъч. И отново. Отново. Седми, осми, девети шлеп. Кораби без екипаж и оръжие, което някак си правеше ситуацията още по-неприятна. Филтрираният район на разрушението на екрана, тъмният участък, откъдето лъчът очакваше безстрастно следващата си жертва, сякаш притаен зад дръпната завеса.

Десети. Единайсети. И тогава на мостика се чу оглушителен рев и нещо се издигна над хоризонта.

Беше петно от празен космос. Също като празния космос около него, но нещо не беше наред. Това беше като петно празен космос от друг ден, или видяно под различен ъгъл. Беше различно и се движеше.

Копланд изкрещя, когато предният екран изригна в светлина и остави върху ретините му виолетови следи — като от парче нагорещено желязо. Когато зрението му се възстанови, екранът бе закрит от местещи се филтри и „Волф“ бе останал да се поклаща в килватерната струя на това, което бе профучало покрай него. Екранът се проясни, от говорителите долетяха развълнувани гласове и постепенно всичко запълзя обратно към нормалното положение. Смущението беше невероятно по сила, но бе продължило не повече от миг. Първи дойде на себе си оръжейният офицер и без да докладва, продължи с унищожаването на шлеповете. Дванайсети. Тринайсети. Филтърът отново възобнови предишния си ритъм. След това, което току-що бе преминало край тях, не беше трудно.

— Хан вика Копланд.

— Машинно! Искам доклад за повредите! Скенери! Докладвайте…

— Хан вика Копланд!

— Момент, докторе. Скенери, искам…

— Да, капитане, засякохме го. Неидентифициран кораб с размери, еквивалентни на голям крайцер, замаскиран, но можем да проследим емисиите от двигателя. Появи се откъм планетарната страна на луната и се движи на йонни двигатели, мощност около седемдесет процента.

Четиринайсети. Петнайсети.

— Навлиза в системата.

— Да, капитане.

— Към Анубис 3?

— Да, капитане. И Тя все още излъчва заглушаващ сигнал.

Главата на Копланд се проясни, но беше твърде късно. Изведнъж решението се оказа лесно.

— Капитане, докладът за повредите е готов.

— Нямам време. Пилот, Машинно, започнете преследване в посока излъчваните емисии. — Той задейства алармите. — Комуникационно, предайте на Анубис 3 за случилото се и им кажете какво се задава. Оръжейно, прекратете унищожаването на шлеповете. Копланд вика Хан.

— Капитане, тези шлепове ще паднат върху тях!

— Казах да прекратите! Докторе, чухте ли това?

— Капитане, Анубис 3 има свои защити. Аз нямам. Тук долу отговарям за две хиляди души.

— Докторе, ще ми се да бяхме долу при вас, това е най-безопасното място сега. Ако… — Копланд изпъшка, когато противоускорителният хамак внезапно се стегна около тялото му. Алармите се повдигнаха с половин тон и на екраните и мониторите засия в червено „Последно предупреждение“. На предния екран шестнайсетият шлеп се готвеше за спускане, седемнайсетият го следваше, а осемнайсетият заемаше позиция зад тях.

— Ако не сте видели какво прави Тя, сега не е време да ви обяснявам.

— Две хиляди души, капитане.

— Съжалявам. Нямам време.

Маневрените двигатели изпуснаха пламъци. „Волф“ се завъртя на сто и осемдесет градуса за разстояние, малко по-голямо от дължината му, но още преди да се намесят йонните двигатели, той вече се движеше твърде бързо за гравикомпенсаторите. Силата на завоя притисна Копланд в креслото, рукналата от ноздрите му кръв потече нагоре по лицето, острата болка в ушите му прерасна в рев от двигателите, заглушени на свой ред от воя на алармите, погледът му се люшкаше наляво-надясно-наляво, докато рояк незакрепени предмети се удряха в противоположните стени със синхрона на менящ посоката си рибен пасаж.

Корабът излезе от завоя, йонният двигател пое тягата и „Волф“ се понесе към Анубис 3. Алармите утихнаха. Мостикът бе покрит с отломки. Някой бе включил задния екран, но Копланд не погледна към него, защото — както беше очаквал — шестнайсетият шлеп внезапно се отдели от курса и се понесе към открития космос. Седемнайсетият направи същото. И осемнайсетият.

— И това — рече им Копланд — ще се случи и с останалите шлепове от конвоя. Тя никога не атакува цивилни цели, нали не сте забравили?

Йонният двигател на „Волф“ достигна и задържа осемдесет процента от тягата си. Беше достатъчно бързо, та звездното поле на предния екран да се превърне в тунел, после филтрите се намесиха и нагласиха спектралния обхват. „Тя ни показа само частица от себе си — помисли си кисело той, — като гросмайстор, разиграващ едновременно сто партии. Видяхме само част от Нея.“

— Някой да почисти тази бъркотия. После ще приема доклада за щетите. Имаме ли визуална връзка с Нея?

— Не, капитане. Все още е замаскирана. Но скоростта й леко падна.

— Поддържайте нашата скорост на осемдесет процента. Оставаме в пълна бойна готовност.

— Капитане, Комуникационно. Анубис 3 отговори. И имаме съобщение от доктор Хан. „Благодаря ви, сега вече разбрах.“

Копланд се разсмя тихо. Жалко, че нямаше време.

— Пилот, поддържайте скоростта на осемдесет процента. Продължаваме да Я преследваме.

— Колко дълго, капитане?

— Докато Тя ни улови.

 

 

Изминаха няколко минути. Времето им изтичаше.

— Е? — попита Копланд.

— Както предполагахте, капитане. Тя забавя.

— Все още ли е замаскирана?

— Да, капитане.

— Добре, слушайте. Тя ще се обърне с лице към нас. Когато го направи, ще свали маскировката. Ако успеете да Я заснемете, пратете изображението на Анубис 3, може по-късно да им помогне. Кажете им да не предприемат офанзивни действия. След като се срещне с нас, съществува възможност Тя само да премине през системата, правила го е и преди. И без това, като се справи с нас, на тях няма да им остане нищо.

Жалко, че нямаше време. За да се срещне с Хан.

— Капитане, Тя спря.

— Снижете скоростта на трийсет процента. Пълна бойна готовност. Имаме малко време да си поемем дъх.

Той се облегна назад в креслото, което изскърца силно, и зачака изображението й да изплува на предния екран. Докато гледаше нататък, помисли си за Божествения лик…