Джон Лав
Вяра (18)

8.

Измина един час, без да се случи нищо.

— Каанг — обади се Фуурд, — ако имаш нужда от почивка, най-добре я вземи сега. Ще ни трябваш по-късно, когато ракетата Я доближи.

— Благодаря, командире, но предпочитам да остана. Тя може да не изчака до по-късно.

— Нищо чудно да минат часове — рече подразнено Фуурд. — А ти смяташ да водиш кораба на ръчно управление?

— Да, командире. Знаете, че предпочитам ръчното управление. По-бърза съм от компютрите.

Говореше така, сякаш обясняваше как се поддържа къща, по всички останали въпроси, ако въобще имаше мнение, изказваше го колебливо и често грешеше. Фуурд се отказа. Каквото и да притежава Вяра, мислеше си той, няма пилот като Каанг. Никой няма, дори останалите осем аутсайдери.

Погледът му неочаквано срещна този на Кир и той осъзна, че двамата са си спомнили едно и също нещо: деня, в който Каанг бе постъпила при тях.

 

 

Макар че можеше да лети в планетна атмосфера, „Чарлз Мансън“ — като всичките девет аутсайдери — бе построен в околоземна орбита най-вече за да остане в тайна. След първия изпитателен полет той остана на орбита до пристигането на следващия пилот и втория, решаващ опит. Когато Каанг долетя на борда с орбиталната совалка, изпреварена от репутацията си, в началото те бяха разочаровани от тази приятна, с нищо незабележима млада жена, която се появи на мостика и докладва, че се явява за постъпване.

След обичайните формалности тя се усмихна неуверено на Фуурд, докато заемаше мястото си, и му припомни, че им предстои да направят истинския тест на кораба. Тахл, който бе досегашният заместник-пилот, й предложи да я запознае накратко с приборите за управление, но тя учтиво отказа и заяви, че предпочита — стига Фуурд да няма нищо против — да започнат веднага. Той се съгласи и това, което последва, надхвърляше всякакви негови представи. Тя изведе кораба от орбита и полетя, сякаш не управляваше дълъг хиляда и шестстотин стъпки крайцер, а едноместен прехващач. Правеше лупинги и остри завои, въртеше се около оста на кораба, завърташе го по дължината и едва не се преметна самата вътре. Превключваше отделните двигатели — от йонен през магнитен до фотонен, сетне ядрен и накрая пак йонен, от деветдесет процента до нула и пак до деветдесет процента, докато изглеждаше, че още малко и ще се сблъска сама със себе си. Играеше си с кораба, както виртуоз би свирил на добре познат инструмент, би измъкнал от струните му невероятна мелодия, и винаги сякаш го държеше до ръба на разрушението. През следващите два часа тя продължаваше да балансира между това разрушение и съвършенството, осигурявайки на всички на борда едно истински незабравимо преживяване. А когато приключи, отново започна да се усмихва колебливо.

Това беше преди седем години, когато Фуурд за първи път пое командването на кораба. Оттогава бе научил само три неща за Каанг: първо, че там, където компютрите извършваха милиони изчисления в секунда, тя ги прескачаше, виждайки интуитивно резултата, както правеха и много други добри военни пилоти, ала Каанг бе по-бърза и от тях и никога не грешеше. Второ, че Министерството е настоявало да стане пилот на „Албер Камю“, флагман от клас „Аутсайдер“, но тя отказала вежливо, защото, както заявила, винаги е мечтала да служи на кораба на Фуурд. (Веднъж той я попита за това. Тя отвърна смутено, че причината е в това, че той разбирал, че тя е само пилот и нищо повече.)

И това беше третото, което знаеше за нея. Освен пилотските си умения тя нямаше други. Беше почти безполезна за кораба.

 

 

Изминаха още два часа. Кир нарушаваше тишината на всеки няколко минути с доклади за движението на ракетите: всички бяха изстреляни точно и засега не се налагаше корекция в курсовете им. Далече под тях поразителят продължаваше да лети през гъстите средни нива на атмосферата на Хор 5. Странните форми на живот, които срещаше и които май бяха разумни, го наблюдаваха с любопитство, докато профучаваше край тях. Щеше да убие някои, когато премине в активна фаза, факт, който донякъде безпокоеше Фуурд, но не достатъчно, за да се откаже да го използва.

— Кир?

— Поразителят се движи по зададения курс и план, командире, остават му още седем часа до целта. И функционира перфектно. — Тя се огледа към Смитсън.

Малко по-рано Фуурд беше решил да не поглежда твърде често към данните на екрана, за да не изглежда обезпокоен. Тъкмо по тази причина пропусна първите предупредителни сигнали, които запремигваха на екрана.

— Командире — обади се Джосър, — ракети Три, Единайсет и Осемнайсет изчезнаха.

— Как?

— Просто вече ги няма. Ако Тя е стреляла по тях, не сме я засекли.

— Изборът свързан ли е с някакъв принцип?

— Не можем да засечем. Всички са по случайни орбити и не са близо една до друга. Така че изглежда, изборът им е бил случаен. Ако Вяра е предприела нещо, останало е скрито за нас.

— Да, това вече го каза. Все пак е някаква информация, макар че не знам какво точно ще извлечем от нея.

— Да, командире.

— Благодаря ти. Можеш да изключиш алармите… и Джосър, това вероятно ще се повтори. Старай се да не звучиш толкова изплашен всеки път.

Изминаха два часа, после:

— Десет, Четиринайсет и Петнайсет изчезнаха, командире. Не са засечени опити за атака срещу тях.

След трийсет и пет минути изчезна следващата ракета. Нови две след десет минути. Още два часа и малко преди да достигнат целта, ракетите намаляха с нови две. След петнайсет минути се изгубиха цели седем. След петдесет и пет минути — още три.

Опитаха се неуспешно да открият някакъв математически модел във времето на изчезване и местонахождението на поразените обекти. Нищо. Особено за това по какъв начин са били разрушени.

Фуурд си повтаряше, че това също е полезна информация, че по-късно ще могат да я анализират и да извадят заключения. Но едва ли щяха да успеят. Досега Вяра не беше издала нищо. Стоеше там, мълчалива, замаскирана, ала двайсет и една от ракетите им бяха изчезнали. „Това не е обикновена схватка. По-странна е от всяка друга и ще става още по-странна.“

— А поразителят?

— Все още на зададения курс. Остават деветдесет и една минути до целта.

Фуурд се намръщи.

— Кир, как са данните, постъпващи от поразителя?

— Всичко е наред, командире. Атмосферното налягане е в границите на очакваното, засега не са доловени турбуленции и бордовите системи функционират.

— Разбирам.

Започваше да се безпокои за поразителя. Все още бе склонен да вярва, че Тя ще го унищожи своевременно, но не беше очаквал да стигне толкова далече без реакция от Нейна страна. Ако поразителят продължеше още малко, Фуурд щеше да започне да мисли, че може да успее и сражението да приключи по-рано — нещо, което той не желаеше по ред причини, почти всички не съвсем ясни и определени. А ако Тя реагира, щеше да бъде по начин, неподлежащ на логически анализ, дори неуловим, както ставаше с ракетите. И с посещенията й във федеративните системи. Както и с всичко останало, свързано с Нея.

Беше като да хвърлиш камък във вода и да го гледаш как потъва, без да вдига вълнички.

— Джосър…

— Ако е за поразителя, командире, сканирахме предстоящия му курс до целта на всички вълни.

— Както направихте и с ракетите — промърмори Кир.

— Дори Тя — продължи Джосър, който все още говореше на Фуурд — би се затруднила да прати лъч към поразителя през толкова плътна атмосфера.

— Благодаря ти, Джосър. Кир, нещо ново при теб?

— Не, командире.

Измина още час. Изгубиха пет нови ракети, после още две — последните две. Поразителят продължаваше да си проправя път през атмосферата на Хор 5 с волско спокойствие. С безгрижие, което можеше да се сравнява само с Нейното. Изведнъж до края на операцията остана съвсем малко.

— Поразителят ще се взриви след шест минути — обяви Кир. Фуурд кимна.

— Тя ще предприеме нещо — обади се Каанг. Огледа се, за да провери въздействието на забележката си, и добави овчедушно: — Съжалявам, просто говорех на глас. Искам да кажа, мислех на глас. Смятам, че Тя ще направи нещо. Тоест Тя трябва да направи нещо, защото…

На мостика на „Чарлз Мансън“ познаваха много и различни мълчания. Сегашното беше под формата на стиснатите устни на Каанг.

— Няма нищо — опита се да разсее напрежението Фуурд. — Съгласен съм, че Тя вече е засякла ракетата. Не сме възнамерявали да я крием.

— А дори да не я е засякла — обади се Джосър, — няма начин да не го направи, когато започне да създава ями в атмосферата и да изстрелва метални късове към Хор 5 и към Нея. И тогава достатъчно е Тя да… — той млъкна.

— Да я надбяга, което вероятно е в състояние да направи, и после да гледа как водородните късове губят инерция и се връщат обратно към мястото, където са се зародили. Не сме и очаквали да успеем. Очаквахме само да пробудим любопитството й и Нейния отговор.

Разбира се, че сме очаквали, отвърна мълчанието на мостика. Поразителят беше могъщо оръжие, но примитивно и недоказало себе си, лесно за избягване. Всъщност той можеше да оцелее само още няколко минути и ако теорията на Смитсън се окажеше вярна, щеше да се превърне в инструмент с разрушителна сила. Но лесен за избягване.

Кир прошепна нещо в миниатюрния си микрофон и след малко кимна.

— Поразителят изпрати второто потвърждение. Вече е на позиция, точно под Нея.

— Заредете го, ако обичате — рече Фуурд.

Кир докосна таблото пред себе си и вдигна очи.

— Командире, сигналът за зареждане е изпратен и приет. Детонация след две минути.

— Ето сега Тя ще направи нещо — прошепна Каанг.

Но Тя не направи нищо. Измина още една минута.

„Сега вече със сигурност ще реагира“ — помисли си Фуурд. Той погледна за миг към Джосър, пред когото микрофоните се бяха увеличили като гъст храсталак. Джосър поклати глава, Вяра продължаваше да бездейства, не засичаха нищо. Фуурд се намръщи — нещо, което правеше все по-често в тези минути — но премълча.

— Четирийсет и пет секунди до взрива — докладва Кир.

Подходящ момент Джосър да задейства алармите и да съобщи за внезапна промяна в Нейната позиция или за поява в близост до тях на рояк неидентифицирани предмети — но нищо подобно не се случи. Навлязоха в трийсетте секунди, сетне в последните десет и Кир започна обратно броене. И тогава Джосър докладва:

— Изчезна, командире! Като ракетите, без видима атака — там просто няма нищо.

— Нула — обяви Кир. — Няма детонация. Нищо.

Джосър се обърна към Смитсън.

— Не зная какво е направила Вяра, но оръжието ти изчезна.

— Значи и двамата трябва да сме разочаровани — отвърна Смитсън. — Аз, защото ракетата ми изчезна. Ти, тъй като не знаеш какво е направила Вяра.

Джосър мълчеше. Не можеше да говори, защото се занимаваше с алармите.

— Командире, приближава ни неидентифициран обект.

— Така е по-добре — обади се Фуурд и наистина го мислеше. — Какво, къде и колко време до сблъсъка?

— Обектът е само един. Ако скоростта му остане непроменена, сблъсъкът би трябвало да бъде след около девет минути. Позиция 06-04-08 и се приближава. Лети на йонни двигатели откъм последната позиция на Вяра. Според данните от скенера вероятно става въпрос за голяма ракета, около три пъти по-голяма от тези, които ние изстреляхме. Пристига нова информация, скоро ще получим и картина.

„Ако, вероятно, предполагаме, около, би трябвало. Кир е права — помисли си Фуурд. — Посредствен. Най-слабият от нас в областта, в която Тя е най-силна.“

— Благодаря ти. Ако обичаш, наложи на екрана картината, а останалото ще съобщиш по-късно. Каанг, премини на йонни двигатели, четирийсет процента мощност, заден ход за десет секунди, но не повече. Само ни отдалечи и задръж.

Дори йонните двигатели да издаваха някакъв шум, той не беше достатъчен, за да заглуши тихия вой на алармите. Ако изхвърляше емисии, те бяха твърде слаби и разсеяни, за да се появят на екрана, а и без това щяха да бъдат филтрирани. И ако създаваше някакво чувство за движение — което очевидно не правеше, защото гравикомпенсаторите щяха да се справят с него — то бе само илюзията за кораб, останал неподвижно на мястото си, докато червеникавото изображение на Хор 5 се отдалечаваше на екрана.

— Командире, обектът промени курса, за да съвпада с нашия — докладва Джосър. — Но не е променял скоростта. Осем минути и четирийсет секунди до сблъсъка.

— Благодаря ти. Каанг, прибави още десет процента към мощността на двигателите. Този път на десния борд.

И сега обектът синхронизира движението си с тяхното, без да променя скоростта.

— Ето я картината, командире — обади се Джосър.

На екрана точно пред тях върху лицето на Хор 5 се появи дупка. Черна и правоъгълна част от Космоса, сякаш изрязана от планетата с помощта на някаква мощна земекопна машина, а в средата й се носеше сивкава сфера.

— По-малко от осем минути до сблъсъка. Вече разполагам с пълните данни от анализа. Изкарвам ги на екрана.

Фуурд не сваляше поглед от правоъгълника. Текстът, подаден от Джосър, пълзеше по долния му край. Без да поиска разрешение, екранът започна да генерира поредица от схеми на обекта от различни ъгли: преден и заден план, страничен поглед. Не беше сфера — оказа се илюзия, създавана от ъгъла на сближаване, който беше право срещу носа на „Чарлз Мансън“, а по-скоро цилиндър. Издължен плътен цилиндър с тъп нос и подутини отзад, предполагащи фотонни и йонни двигатели. Нямаше никакви други външни отличия. Докато Фуурд го разглеждаше, алармите продължаваха да ечат по коридорите на кораба и на мостика, но някак не нарушаваха нормалната атмосфера на борда. Обстановката дори изглеждаше по-спокойна и тиха.

— Добре — произнесе с равен глас Фуурд. — Джосър, според тези данни обектът е три пъти по-голям от нашите стандартни ракети, но седем пъти по-тежък. Какво ли може да се случва вътре?

— Съжалявам, командире, маскировката е твърде плътна, за да проникнем със скенери.

— Но хората ти, надявам се, продължават да се опитват.

— Да, командире.

— И какво друго можеш да ми кажеш?

— Корпусът е конвенционална смес от сплави и керамика. В момента е на йонен двигател, но изглежда е оборудван и с фотонен. Системата за насочване е активизирана и вероятно се самопрограмира. Вяра трябва да е изстреляла обекта няколко минути след като ние насочихме ракети по Нея.

— Благодаря ти, но това го виждам и на екрана. Имаш ли да кажеш нещо за това как Тя е успяла да запази обекта скрит досега?

— Съжалявам, командире.

— Иска да каже „не“ — прошепна Кир.

— Кир, имаш около седем и половина минути. Първо лъчеви оръжия, сетне оръдия за близък бой. Каанг, задръж на тази позиция. Джосър, ако обичаш, изключи тези аларми.

Лъчевите оръжия на „Чарлз Мансън“ излъчваха тъмносиньо сияние. Те стреляха веднъж в две паралелни линии. Лъчите достигнаха обекта, но това, което последва, беше неочаквано. Той изпусна трепкащо поле, което посрещна лъчите, и сияеща бяла аура, която ги обгърна. Това продължи само в момента на съприкосновението и нито миг повече. Нито един кораб, дори Вяра и „Чарлз Мансън“, не би могъл да издържа силово поле за по-дълго от необходимия минимум, милионна част от секундата, нужна, за да оцелее — но вместо неизбежния заслепяващ взрив от сблъсъка на лъча с полето и последващото му проникване или отразяване, полето просто прие оттенъка на лъча и той бе погълнат от обекта. Тишината, която последва, не продължи дълго.

— Шест минути и четирийсет секунди — обяви Джосър. — Продължава да се приближава. Няма промяна в курса или скоростта.

Това беше първият известен запис на трепкащо поле, което поглъща енергия, а не я отблъсква. То бе лишило Фуурд от почти половината от неговата огнева мощ.

— Кир?

— Командире, трепкащото й поле е като нашето, те само отблъскват енергия. Гледали сте записи от предишни сражения с Нея.

— Зная. Защо тогава това нещо се оказа поглъщащо енергия?

— Заради това, което вероятно ще последва. Освен сблъсъка.

— Тогава да не…

— Зная, командире. Да не използваме лъчеви оръжия.

— Всичко останало да се изпробва.

— Шест минути и десет секунди до сблъсъка — обяви Джосър.

„Той знае, че няма да е само сблъсък — помисли си Фуурд. — Но дори не си дава труда да измисли друга дума.“

— Използвай всичко останало, Кир. Всичко.

— Да, командире.

— Представяй си, че това е някое изплашено хлапе от Блентпорт.

Тя го стрелна с очи, но не отговори. Вече изпращаше заповеди по букета от командни микрофони, израснал пред нея.

— Пет минути и петдесет секунди до сблъсъка.

„Как се получи така — помисли си Фуурд, — че изведнъж се оказахме с толкова малко време?“

Без да се нуждае от специално потвърждение, корабът — чул разговора и прибягнал до обичайната си дискретност — прехвърли всички ресурси на разположение на Кир. И докато Фуурд ставаше все по-учтив и педантичен, Кир придоби безстрастен вид, сякаш дори не бе чула последните му реплики. По нейни указания „Чарлз Мансън“ извърна всички свои конвенционални оръжия към приближаващия се обект, нейният равен глас нареди в спокойна последователност да бъдат активирани хармоничните оръдия, приятелските оръдия, кълбометите, разрушителите, плазмените облаци и накрая ракетите: ракети с конвенционални експлозивни бойни глави, с микроядрени глави, с бойни тави, разкъсващи бионика и корпус.

Трепкащото поле на обекта ги посрещаше и отблъскваше едно по едно в серия от ярки сътресения, които екранът прилежно филтрираше.

— Командире, досега нито едно от оръжията ни не успя да достигне целта — докладва Кир. — Мога да опитам отново, но…

— Четири минути и десет секунди до сблъсъка.

— … но трепкащото поле се е подсилило от енергията, погълната от нашите лъчи.

— Благодаря ти, Кир. Преустанови временно обстрела, но остави оръжията в готовност. Ще продължим от близка дистанция.

— Готови са, командире.

— Благодаря ти. Каанг, когато дам заповед, ще ни насочиш право към него, йонен двигател, петдесет процента.

— Чакам заповед, командире.

— Но още не… мисля, че с него стана нещо. Джосър?

Нямаше отговор. Фуурд вдигна глава.

— Джосър?

— Командире, обектът забавя.

— Нарочно? Или е повреден?

— Мисля… командире, мисля, че сме го ударили. Получавам данни, според които може да е претърпял вътрешни увреждания. Емисията от неговите двигатели…

— Един момент, моля. Кир?

— Девет от оръжията ни са го поразили, командире. Но не смятам, че е повреден.

— Нито пък аз. Според мен забавя преднамерено. Но защо?

— Командире — продължи Джосър, — вече е почти неподвижен. И двигателните емисии са…

— Каанг, махни ни оттук! Фотонен двигател, деветдесет процента, случайно избрана посока за оттегляне! — Гласът му прозвуча странно.

— Командире, погледнахте ли екрана? — попита Тахл.

— Каанг, казах да ни разкараш оттук!

— Оттук — откъде, командире? Къде сме ние?

— Екранът, командире — повтори високо Тахл. Неговият глас също звучеше странно. — Погледнете екрана!

С изключение на неподвижния обект екранът изглеждаше празен. Хор 5 беше изчезнал. Нямаше ги звездите. Разстоянието между тях и възможността да го измерват бе изчезнало.

Някои от приборите на мостика задействаха алармите си. Други спряха да регистрират данните и замлъкнаха. Под таблата компютри и скенери си разменяха невъзможни данни, претоварваха се едни други, а когато получаваха заповеди да анализират това, което се случваше, подаваха потоци от объркана информация. Звездите и планетите бяха изчезнали не само като електронни образи на главния екран или размазани белезникави точки върху компютърните монитори, но и като реални обекти, като източници на гравитация, енергия и координати. Просто ги нямаше.

Размерът на Вселената бе разстоянието между „Чарлз Мансън“ и стационарния обект срещу него.

Едно-единствено сътресение разтърси кораба отвътре. То се повтаряше и повтаряше отново, докато се превърна в постоянна вибрация. Меко, едва доловимо, дискретно като корабните аларми и натикано далеч под прага на осезаемия дискомфорт, но за кораба то бе по-страшно дори от привидното изчезване на звездите. Много малко от това, което се случваше вън от „Чарлз Мансън“, би трябвало да достига до вътрешността му. Корабът се опита да си изясни това ново положение — той не можеше да се сражава с нещо, което не е определил — като нареждаше на разумните си ядра да го анализират, и те на свой ред отвръщаха с писукания, бръмчене и боботене, че не са в състояние да го сторят. Колкото и невъзможно да бе, за един кратък момент мостикът оглуша и тогава корабът нареди на ядрата да престанат. Поне това можеше да направи, ала нищо повече. Ако беше по-чувствителен, щеше да определи поведението им като човешка паника, докато хората и хуманоидите, които населяваха кораба, оставаха нечовешки спокойни.

— Вероятно — поде Фуурд — обектът е поставил около нас някакво силово поле.

— Около нас и около себе си, командире — допълни Джосър. — То е около десет пъти по-силно от нашите трепкащи полета и…

— Десет пъти?

— … и е постоянно действащо. Блокира всичко отвътре — светлина, гравитация, радиовълни, рентгенови лъчи, инфрачервени, ултравиолетови… Сякаш Вселената от другата страна на полето е престанала да съществува.

На екрана това, което допреди беше Космос, се бе превърнало в затворено пространство, което деляха с Нейната ракета — нищо повече: непрогледен мрак, загърнал ги като було. Гласът на Джосър продължаваше да звучи странно. Също и този на Фуурд. Както и на всички останали. И причината беше…

— Джосър, тези вибрации. Какво ги поражда?

— Наподобяват прихващащ или маневрен лъч, но не са достатъчно силни, за да повредят корпуса или да активират нашето трепкащо поле. Много нисък регистър. И доста локализиран.

— Ясно — произнесе бавно Фуурд, прикривайки факта, че нищо не е разбрал. Имаше нещо в това, но не беше ясно какво.

— Как така локализиран? — попита от другата страна Смитсън. Фуурд го игнорира. — Отговаряй точно. Къде е локализиран?

— В кърмата, струва ми се.

— Не ме интересува какво ти се струва. Къде точно?

— В кърмата.

— Смитсън… — поде Фуурд.

Но Смитсън вече издаваше заповеди през няколко микрофона едновременно. Той погледна за миг към Фуурд и изръмжа:

— Нямам време. Сам си го обяснявай.

Вибрациите спряха. Последва ново сътресение отвътре. После се възобновиха, този път по-шумни и придружавани от още един звук, който също идваше от вътрешността на кораба. Като от дращещи по черна дъска нокти. Освен ако някой наистина не дращеше с нокти по черна дъска, имаше само едно възможно обяснение.

Звукът идваше откъм кърмата.

— Разбира се — рече Фуурд. — Телепортиращият двигател. Този лъч се опитва да го стартира. — Стомахът му се беше свил, но той продължаваше да говори спокойно.

От другата страна на мостика Смитсън зашляпа с две от свободните си ръчички в саркастично подобие на аплодисменти.

Фуурд се подразни.

— Това е твоят двигател — рече му троснато той. — Пъхнала си е ръцете под дрехите ти. Направи нещо!

Звукът откъм кърмата се усилваше.

— Вече правя — промърмори Смитсън. Изглеждаше така, сякаш се бори с приборите, а не ги командва.

Телепортиращият двигател показваше нарастваща готовност да се подчини на Нейния лъч, а хората на мостика упорстваха в усилията си да не мислят какво би последвало от това. Звукът откъм кърмата продължаваше да се усилва. Проникна дори в мрежата на микрофоните, изкривявайки гласовете и заглушавайки ги със статичен шум — скоро връзката помежду им щеше да е невъзможна. Активира Молитвените колела (стазисни генератори, използвани да контролират телепортиращия двигател и наречени така заради колесатата им форма), които имаха ключово значение за стартирането на двигателя.

По корпуса на кораба премина мъчителна конвулсия, сякаш тунелите и коридорите се бяха превърнали в огромна флипер машина, изстрелваща гигантски топки. На мостика едновременно се прекатуриха шест бутилки с успокоителна течност; подмениха ги с нови шест, но те също паднаха и се разбиха. Стиснал зъби, Смитсън постепенно си възвръщаше контрола. Конвулсията утихна, но щеше да е първата от много. Откъм кърмата звукът на пробуждащия се телепортиращ двигател продължаваше да нараства.

— Кир! — извика Фуурд в последните няколко секунди, през които все още смяташе, че могат да го чуят. — Каквото и да се случи, дръж оръжията заредени. Мисля, че Тя ще прелети покрай нас, за да навлезе в системата.

— Командире?

— Казах да държиш оръжията заредени. Тя може…

Започна втората конвулсия. После трета, четвърта преминаваха през целия корпус на кораба в двете посоки, докато станаха постоянни.

Корабите, задействали своите телепортиращи двигатели вътре в слънчеви системи — имаше само пет такива известни случаи, всичките преди години — изчезваха без оцелели и останки, пораждайки само слухове. Според някои мнения, непотвърдени, тъй като телепортацията бе открита почти случайно и все още нямаше солидна теоретична база, те установявали връзка с математически лишени от измерения точки. По-късно започнаха да монтират на всеки двигател предпазни системи, за да не позволят задействането му в пределите на специална зона от предварително регистрирани сензори или на по-големи космически тела наблизо. Корабните програми и разумни ядра се уповаваха на тези предпазни системи, защото се смяташе, че са сто процента надеждни, еквивалентни на инстинктите: но не и този път. Този път, подложени на невероятно добре замаскирана атака, те бяха принудени да се подчинят.

Ако успееха и двигателят стартираше, Тя щеше да изключи силовото си поле и да остави на Вселената с нейната гравитация и радиация да нахлуе обратно, а „Чарлз Мансън“ щеше да отиде там, където и предишните пет кораба. „Добро оръжие за начало на схватка — помисли си кисело Смитсън, без да преустановява борбата. — Като моя поразител, едновременно първично и изобретателно. Но много по-съвършено, след като действа.“

За телепортиращия двигател, който нямаше други мотиви, освен да функционира съобразно наложените му правила, всичко това изглеждаше като рутинно стартиране. Той се пробуди в кърмата, осъзнавайки се като получател на напълно легитимна заповед, и започна серия от проверки на своите предохранителни системи, за да се увери, че в определения радиус няма планети и други големи обекти. Веднага щом приключи с тази процедура, двигателят прати вълна от невронни импулси към останалите разумни ядра на кораба (оръжия, двигатели, животоподдръжка, скенери, комуникации, контрол на повредите, трепкащи полета), съобщавайки им, че е задействан, и изисквайки от тях да се подготвят съответстващо, след което направи пауза в очакване да получи потвърждения, каквито не пристигаха. Смитсън беше блокирал всички импулси, анулирайки силата им, а където бе необходимо — изгаряйки синапсите.

Двигателят не би могъл да не се подчини на заложените в него фундаментални програми и Смитсън не се опитваше в тази посока, така че в началото той бе само процедурна пречка за него. Но когато премина от блокиране към контраатака, като нахлу в мрежата му от аварийни кодове, заложени в самата сърцевина, двигателят започна да го разпознава като мотивираща схема. Сякаш в някаква невидима равнина двамата се измерваха с погледи. После се приближиха, докосвайки се по безкрайната повърхност на интерфейса, и мълчаливо се съгласиха, че нямат нищо общо освен нуждата да се унищожат взаимно. Сетне се разделиха и отново се заловиха за работа, но този път без правила. Това между тях вече не беше игра и „Чарлз Мансън“ не беше шахматна дъска, а тяхното оръжие.

Докато чуждоземният прихващащ лъч шареше безшумно по кърмата, опипвайки телепортиращия двигател като подскачащи върху копчета и бутони пръсти, и някои части на кораба престанаха да му се съпротивляват и започнаха да се разтварят пред него — „Чарлз Мансън“ сякаш се поколеба. Виждаше, че всички негови физични и мисловни процеси са тотално обърквани и тъй като тези процеси бяха същината на неговото самоосъзнаване, той самият бе завладян от объркване. Чуваше как двигателят му нарежда да изключи животоподдържането на мостика и да убие Смитсън и как Смитсън на свой ред му заповядва да изолира и повреди двигателя, и откриваше, че произнася на глас тези команди още докато ги изслушва.

Интерфейсът между Смитсън и двигателя беше по-дълъг от кораба — като кръвоносни съдове, разпространили се извън тялото, и „Чарлз Мансън“ си даваше сметка, че интерфейсът е сцена на смъртоносен конфликт. Това, което се бе запазило от по-нисшите му системи, се опитваше да задейства алармите на животоподдържащата инсталация, но със силата на отмиращ рефлекс. Смитсън и телепортиращият двигател го пометоха като две сражаващи се инфекции, разрушавайки го като страничен продукт на опитите им да се разрушат един друг, и това бе последното нещо, което корабът осъзна, преди да изгуби връзка с околния свят — освен факта, че ако някога съществува отново, ще бъде само като част от единия от тях, но не и от двамата.

Обектът, пратен от Вяра, внезапно преустанови активност на всички дължини на вълните. Прихващащият лъч угасна. Конвулсиите отслабнаха. Двигателят се изключи. Хор 5 и звездното небе се появиха отново на екрана. Смитсън беше успял и Фуурд отвори уста да си поеме отново дъх, но…

— Командире — обади се Джосър. — Тя лети към нас. Позиция 08-07-08 и се приближава бързо.

Времето отново възвърна своя ход, нахлувайки в кораба като мисли след поставена точка. Фуурд почти чуваше как се отброяват секундите, те пулсираха из коридорите и тунелите — в началото бавно, сетне все по-бързо.

— Командире, предавам ти обратно това, което е останало от твоя кораб — заяви Смитсън. Фуурд никога досега не го бе чувал да звучи толкова уморено. — По-голямата част от повредите са в капацитета на саморемонтиращите се системи. Но за телепортиращия двигател е по-добре да забравиш. Никога вече няма да можеш да го използваш.

— Позиция 07-04-08 и се приближава бързо.

— Смитсън…

— Зная, зная. Нямаме време. И без това приключих.

Времето. То продължаваше да се носи на студени пориви из коридорите. Смитсън беше спасил кораба, но част от него вече бе мъртва. Бяха изгубили едно от разумните ядра и един от двигателите. Сега вече за него времето бързо изтичаше — както за всеки обикновен кораб.

— Командире! Тя е на 06-03-06 и се приближава.

— Да. Колко време имаме?

— Деветдесет секунди, ако…

— Тахл, Кир, заредете оръдията за близък бой и игнорирайте всичко останало — скенери, животоподдръжка, двигатели, всичко.

Той погледна към предната секция на екрана. Все още не се виждаше нищо. Нямаше как иначе. Тя беше с маскировка.

— Петдесет секунди, командире.

— Не, Джосър. Стига с тези обратни отброявания. Включи алармите, когато остават двайсет секунди. Това е всичко.

Тя продължаваше да се приближава с висока скорост, но все още под хоризонта на Хор 5. Екранът не показваше симулиран курс на Нейното приближаване, скенерите действаха с под двайсет процента от истинския си капацитет и докато генерират симулацията, Тя щеше да е съвсем до тях. „Чарлз Мансън“ не спираше да източва към оръжията за близък бой малкото останало от своите си резерви. Засега се справяше добре. Вече бе успял да ги зареди до почти оптимално ниво — като ранено животно, запазило непокътнати резците си за последната схватка.

Алармите зазвучаха приглушено.

„Не това иска Тя — помисли си Фуурд. — Трябва да направим това, което иска.“

— Кир, анулирай последната ми заповед! Дезактивирайте всички оръжия за близък бой!

— Командире?

— Тахл, изключи всичко освен екрана на мостика. Искам да сме напълно инертни. Никакви двигатели, животоподдръжка, скенери… — Тахл вдигна учудено глава и Фуурд се тросна: — Двоична порта. Сещай се сам. Кир, незабавно дезактивирай оръжията за близък бой! Няма да повтарям!

Мостикът се разтърси от рев и нещо се издигна над хоризонта на Хор 5.

Беше петно от пусто пространство. Също като Космоса около него, само че нещо не беше наред. Сякаш беше петно пусто пространство от друг ден или видяно от друг ъгъл и се носеше право към тях…

… спря и ги погледна…

… и сетне ги подмина. Фуурд изруга, когато предният екран се озари от ослепителна светлина, която мигом угасна, за да остави след себе си виолетови петна. Все едно, че някой бе доближил до очите му нагорещено желязо и когато зрението му се възстанови, екранът на „Чарлз Мансън“ бе задействал филтрите, а самият кораб подскачаше в дирята на онова, което ги беше подминало.

Ракетата, изгубила всякаква активност, бе останала на дрейф в непосредствена близост до „Чарлз Мансън“ още след като Смитсън преднамерено повреди телепортиращия двигател; нямаха нито време, нито възможности да я унищожат. И докато Вяра се издигаше над хоризонта, тя изчезна, разпадна се до нищо.

Вяра също беше изчезнала. Подмина ги и потъна в системата Хор.

Има няколко вида мълчание. Това на Джосър издаваше неспособност да се справи със ситуацията, при Каанг бе учудване, Тахл не коментираше, а Кир сякаш обвиняваше (Ти каза, че ще се приближи, командире. Ти го каза.). Смитсън сякаш произнасяше наум ругатни. Но взети заедно, мълчанията им допринасяха за мрачната атмосфера на мостика.

Фуурд се засмя, тихо и мъдро. Поне това беше както го искаше. Смехът му излезе някак тънък и неуверен, което го изненада, защото вече не се чувстваше толкова неуверен. Започваше да Я разбира, макар и само за дребните неща и стъпка по стъпка.

— Всичко е наред — обяви той, доловил странни погледи. — Да, всичко е наред. Тази част приключи. Джосър?

— Командире?

— Ще бъдеш ли така добър да потвърдиш нещо, което очаквам. Би трябвало Вяра вече да е започнала да забавя.

— Да забавя? Но Тя току-що профуча покрай нас и навлезе в системата! Сигурно лети право към Сакхра!

— Скенерите ти вероятно нямат достатъчна мощност, за да изчислят точно курса й — продължи Фуурд, сякаш Джосър не беше казал нищо, — но би трябвало да усетят поне забавянето.

Отново странни погледи на мостика.

— Трябва да тръгнем след нея — заяви Смитсън. — Включвам незабавно ремонтните системи.

— Командире — обади се внезапно Джосър, — прав бяхте. Може да звучи нелогично, но Тя наистина забавя.

— И ще продължава да забавя — поклати глава Фуурд. — Очаквам да превключи от фотонни на йонни двигатели през следващите няколко минути. Все пак ти благодаря, Джосър.

Той огледа хората на мостика. Всички мълчаха.

— Вяра все още не отива към Сакхра. Тя знае, че няма да Я последваме, докато не приключим с поправките. Знае, че ще продължим да се бием по целия път до Сакхра, и затова ни чака. Когато решим, че сме готови, ще Я открием там, в Пояса, да ни чака… Сега… Тахл, ако обичаш отмени пълната бойна готовност и премини на готовност втора степен. Смитсън, колко време ще отнемат поправките?

— Четири часа, ако бързаме, командире.

— Нека са пет, действай спокойно.

— Нали си даваш сметка, че телепортиращият двигател е извън строя, докато се приберем в порта? — той се поколеба на „докато“, Фуурд се досети, че се е двоумил дали да не каже „освен ако“.

— Давам си сметка.

— И наистина смяташ, че не трябва да бързаме?

— Да. Пет-шест часа. Тя ще чака.

— Командире — заговори Джосър, — Вяра току-що премина от фотонен на йонен двигател. Все още забавя в посока към Пояса.

— Добре… Смитсън, длъжници сме ти. — Фуурд направи кратка пауза, за да може Смитсън да се наслади на своята част от ролята.

— Командире, трябваше пръв да се досетиш какво е намислила. Не може все аз да съм първият.

— Все пак разбрах.

— Все пак.

— Кажи ми, мислиш ли, че вътре в нея има някой като мен, който е помолил някого като теб да изобрети нещо като поразителя? Нещо необичайно, като за първа среща?

— Надявай се да не е така, командире. Защото ако е тъй, Нейната версия е проработила.

— Не успя само защото ти Я видя навреме и съумя да й противодействаш. Може би е като нашата. Не е създадена да успее, а само да ни накара да се зачудим.

— Грешиш, командире, и разсъждаваш егоистично. Нашата успяха да я подушат и дори не знаем как. Нейната се задейства и сполучихме единствено да я спрем. Не бива да храниш илюзии за това, което се случи тук. Беше си почти катастрофа.

 

 

Алармите притихнаха. От пултовете изчезнаха червените мигащи линии и светлината на мостика се увеличи от сумрак до почти нормален интензитет. Тахл, Смитсън и останалите се заеха с анализ на повредите. Чуваха се приглушени разговори като в ресторант преди затваряне.

— Командире — обади се Смитсън. — Откъде знаеше, че Тя няма да ни нападне?

Този път, когато Фуурд се разсмя, беше точно както го искаше.

— Защото бяхме беззащитни.

— Заложил си на това, че Вяра няма да ни атакува, ако сами се лишим от средства за защита?

— Да. Тя дори ни погледна, за да се увери. Не видяхте ли?

— Заложил си нашия кораб, че Вяра…

— Вяра не напада незащитени цивилни цели. Но беззащитни бойни кораби, които сами са станали такива? Да, заложих на това. Сам можеш да пресметнеш рисковете. Ала само за следващите пет часа. После тръгваме да Я гоним.

 

 

Пет часа и петдесет и една минути по-късно Тахл обяви, че са приключили с ремонта. Фуурд незабавно настоя да пратят група отвън, която да огледа корпуса за пробойни, въпреки че според датчиците нямаше нарушения в целостта им. Освен това поиска нова диагностика на телепортиращия двигател, за да се увери, че е непоправимо повреден и че повече не могат да го рестартират. Тези операции отнеха още осемдесет минути, преди да бъдат завършени и Фуурд да бъде удовлетворен. Сега сме възстановени почти напълно, рече си той, като изключим телепортиращия двигател.

Той проведе кратък разговор с Корабния кодекс, за да се убеди, че разумът му е съхранен. Кодексът докладва, че само едно от разумните ядра е било засегнато и сега е ампутирано, а останалите осем са готови да продължат.

Бяха приети всички доклади, после бе обявена бойна готовност и „Чарлз Мансън“ потегли към Пояса с кротката йонна скорост от трийсет процента. Пристигна там без инциденти и откри, че Тя го чака — почти учтиво се беше забавила, както предполагаше Фуурд — след което започна вторият етап от схватката.