Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faith, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2017 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2018 г.)

Издание:

Автор: Джон Лав

Заглавие: Вяра

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2012

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-655-355-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/847

История

  1. — Добавяне

2.

Беше намерила решение. Пробуди се и започна да се бори за живота си отчаяно и страстно.

Прихващащите лъчи оставаха невидими в обозримия спектър, затова екранът ги показваше в сияещо червено: плътни дебели линии, движещи се бавно, като че са подложени на огромно натоварване. Когато Фуурд издаде заповедта, Кир не прати само един или два лъча. Изстреля ги в рояк, от различни точки по дължината на техния корпус, насочени към различни точки по дължината на Нейния. Те се протегнаха лениво от „Чарлз Мансън“, прекосиха делящото ги пространство от хиляда и шестстотин стъпки в класическата формация Ръка и в групи по пет — тлъсти червени пръсти като наденички, протегнали се в Космоса.

Но така и не Я стигнаха. Тя отвърна със свой рояк, по една ръка за всяка тяхна, и в идентична формация — тези също се изобразяваха в дебели червени линии на екрана, докато той не промени настройките и не ги боядиса в синьо. Но и Нейните не стигнаха до „Чарлз Мансън“, защото Тя не бе имала такова намерение.

Присъстващите на мостика гледаха в почуда как по средата на разстоянието между двата кораба сините и червените ръце се срещнаха. Двата цвята се смесиха един с друг. Беше като тежко пострадал боксьор, който внезапно се свестява и започва да отвръща на ударите на своя противник, но не цели него, а ръцете му. И всеки от ударите е точен.

Фуурд изруга. Тъкмо когато бе започнал да вярва, че Тя не таи повече загадки, Вяра бе разкрила поне още две: отчаяние и страст. А и тази неизменна точност… но за нея вече знаеше.

Боят продължаваше. На екрана той бе като местеща се диаграма на два комплекта лъчи, кълбо от противостоящи мотиви, жажда за победа и оцеляване. Двата рояка пръсти се срещнаха и заплетоха в странно подобие на ръкостискане, червени, сини и пурпурни. Там, където пръстите се допираха, мигом изникваха нови разклонения — неизменно по едно Нейно за всяко тяхно, и Нейните винаги бяха точни. А където се срещаха разклоненията, раждаха се пипала, повлекла и сложна мрежа от кръвоносни съдове…

Първоначалната схватка — атаката на техните лъчи, Нейната защита — сега се преиграваше отново в много по-плътен вариант, вътре в кълбото на нещо, което бързо растеше между двата кораба. Колкото по-плътно ставаше това кълбо, толкова повече се смесваха и размиваха един в друг цветовете — виолетово и бежово, лилаво и розово, бордо и кобалт.

Кир зашари с пръсти по пулта пред себе си, изменяйки към хаотична подредбата на формацията. Червените пръсти, протягащи се от „Чарлз Мансън“, се люшнаха като тръстики на вятър, сетне престанаха да се държат в групи от по пет и нападнаха в разбъркан строй. Вяра постъпи по същия начин със своите прихващащи лъчи, отново по един за всеки отсреща и все така безупречно точни.

„Откъде черпи толкова енергия?“ — зачуди се Фуурд.

Той наблюдаваше Кир, която изглеждаше все така непоклатимо спокойна, докато пращаше нов сноп от лъчи — този път противодействащи. Противодействащите лъчи бяха високоенергийни прихващащи лъчи, десет пъти по-дебели и по-силни. Кир умееше да борави с подобни сложни формации. Беше твърдо решена да пробие с противодействащите лъчи кълбото и да се докопа до Нея.

Но и тези не Я стигнаха. Тя изстреля свои противодействащи лъчи, които пресрещнаха техните, по един за всеки, и резултатът бе същият.

Патова ситуация.

На екрана на мостика това, което бе започнало да расте между двата кораба, сега изпълваше цялото разстояние от хиляда и шестстотин стъпки. Беше по-голямо от корабите и сложно почти колкото тях. Червени пръсти откъм техния корпус и сини откъм Нейния, проточили се, за да се срещнат едни други. Истинско живо същество, което бяха сътворили заедно и хранеха заедно. То растеше и пулсираше. По повърхността му се гонеха различни цветове.

Кир изруга. Също и Фуурд, който махна с ръка към екрана.

— Убий го, Кир. Прекъсни лъчите.

— Но Нейните лъчи…

— Бяха пратени да спрат нашите, не да стигнат до нас. Когато нашите се дръпнат, ще се отдръпнат и Нейните.

— Сигурен ли сте?

— Да. Но ги прекъсвай един по един. Прекъсни първия.

Кир изключи един от прихващащите лъчи. Червената черта на екрана угасна заедно с всички свои разклонения и израстъци, оставяйки празни тунели в тялото между тях.

Вяра незабавно изключи своя лъч и синкавият пръст също изчезна, а на негово място остана сходна плетеница от тъмни тунели.

— Видя ли? Сега изключи и останалите, един по един.

Кир го послуша и Вяра направи същото, по един Неин за всеки техен. Беше като да извличаш артерии и вени от тялото. Бяха го създали и го хранеха заедно, а сега се отдръпваха заедно назад. Това продължи бавно и методично. „Колко добре се разбираме с Нея“ — помисли си мрачно Фуурд, наблюдавайки случващото се на екрана. Сякаш бяха сродни души, създадени за едно и също. Първо построиха нещо там, където не съществуваше, сега го демонтираха.

Не след дълго всичко свърши и пространството между тях на екрана на мостика опустя, както беше и в Космоса отвън. Двата кораба все още се намираха на разстояние хиляда и шестстотин стъпки. Те все още се носеха заедно през Бездната при равна скорост от трийсет процента. Все още се взираха един в друг. Дали Тя ги наблюдаваше — на екран или през люковете, нямаше как да знаят. Но усещаха, че отвръща на погледите им.

— Командире, очаквам нова заповед.

— Всичко, Кир. Този път я удари с всичко. — Той погледна към Тахл, но сакхранецът извърна глава.

 

 

На корпуса на „Чарлз Мансън“ се появиха нова поредица отвори — близкобойни кристални лазери. Те Я промушиха като хоризонтален дъжд. Дистанцията беше твърде къса, за да успеят трепкащите й полета да реагират. Лъчите попаднаха в тялото й и се разпръснаха като дъждовни капки. Кир отново задейства лазерите, този път отвъд максималната мощност.

Вяра атакува за пръв път. Тя изстреля залп от нискоинтензитетни лъчи в цвят на избледняло злато.

— Хармонични оръдия — промърмори Фуурд. Кир кимна с все така равнодушен вид.

Хармоничните оръдия на Вяра бяха като тези на „Чарлз Мансън“ — многолентови хармонични шумови генератори, излъчващи в целия доловим и недоловим спектър и предназначени да разкъсват молекулната структура на противниковия кораб. При предишните схватки те бяха отворили широки пробойни в поне три федеративни крайцера, но „Чарлз Мансън“ беше различен — по-силен поне с няколко степени.

Хармоничните удари бяха кодирани в светлинни лъчи и при досег последните ги освобождаваха. Звучаха като органна токата и фуга, но с твърде подсилени басове и хор от контрастиращи гласове, а мелодията бе несвързана последователност от разпилени и събрани набързо ноти.

Лъчите буквално свиреха върху корпуса на „Чарлз Мансън“. Създаваха резониращи вълни, заливащи мостика и носещи се по коридорите. Звуците им бяха като породените от гравитацията на Хор 4 върху обшивката на кораба, звуци на разкривяван в различни посоки кораб. Те пораждаха концентрични вълни на повърхността на напитките в чашите пред креслата, а отломките на пода се търкаляха в безпорядък. Предизвикваха гадене и мускулни спазми, но нищо по-сериозно — бяха предназначени да повреждат кораби, не техните екипажи. И не успяха да го сторят, защото бяха твърде слаби. Преминаха по цялата дължина на „Чарлз Мансън“, върнаха се обратно и заглъхнаха.

Кир усили кристалните лазери до опасно ниво и ги задържа там, ала ударите им само вдигнаха нови облаци от отломки от Нейната обшивка. Кир погледна към Фуурд, усмихна се за миг и откри огън с хармоничните оръдия на „Чарлз Мансън“. Златистите им лъчи прекосиха пространството от хиляда и шестстотин стъпки между корабите и освободиха кодираните си съобщения върху нейния корпус, който все още трептеше под ударите на кристалните лазери. На „Чарлз Мансън“ не чуваха музиката на своите хармонични оръдия, но знаеха, че резонират вътре в Нея почти както нейните резонираха в тях.

В продължение на десет секунди — времето, необходимо лъчите да преминат по корпуса й — Вяра не реагираше. Това беше достатъчно, за да предположат, че е тежко ранена, и кристалните лазери продължаваха да действат. Кир зареди хармоничните оръдия за нов залп.

Корпусът й се замъгли и засия, сякаш виждаха душата й да изтича отвътре, и в същото време „Чарлз Мансън“ понесе серия от слаби удари. Докато все още се опитваха да разберат какво е станало, екранът на мостика подаде локално увеличение и им показа. На местата, където попадаха техните лазери, люспестите плочки на обшивката се повдигаха и извръщаха към тях, придобивайки огледална повърхност и отразявайки лъчите обратно към корпуса на „Чарлз Мансън“. Отново акт на отчаяние и отново Фуурд тихо изруга.

Кир се възстанови бързо. Отразените лазерни лъчи причиняваха само повърхностни повреди, както бяха направили и с Нея, и Кир ги изключи. Тя погледна към Фуурд и изстреля втори залп с хармоничните оръдия. И този път те Я достигнаха и заиграха по корпуса й. И този път Тя не реагира. Кир изстреля трети залп.

Те знаеха, че вътрешните й повреди се умножават. Знаеха, че ще трябва да включи маневрените двигатели на десния борд, за да излезе извън обхвата на хармоничните оръдия, и Тя го направи, но това, което излезе от соплата на двигателите, не бяха емисии. Беше нещо тежко и бавно, тъмно, издуто и сияещо като десетки отделни потоци в бързотечаща река. На около петстотин фута от Нея потоците се събраха и се превърнаха в монолитен облак от корозивна плазма в цвета на надкрилка на насекомо — черно и същевременно ярко сияещо. Вяра го разпъна като наметало и го запокити яростно към тях.

Фуурд незабавно нареди изтегляне. Двигателите на левия борд избълваха огън и разстоянието между двата кораба се увеличи до три хиляди стъпки. Междувременно маневрените отвори се разшириха и изстреляха неутрализиращ облак.

Фуурд беше прав, Вяра искаше дистанцията помежду им да се увеличи, но бе накарала тях да го сторят. И изправени пред плазмения огън, те нямаха избор. Не можеха да го допуснат близо до себе си. Щеше да повреди електронните прибори, да зарази биониката, да прояде външните слоеве на обшивката и най-лошото — щеше да продължи да върши тези неща далеч след края на схватката и след като противникът, изстрелял облака, е унищожен. Но срещу плазмения облак имаше противодействие: отстъпление или изстрелване на неутрализатор.

От дистанция три хиляди стъпки те наблюдаваха как техният облак се среща с Нейния. Техният беше светъл на цвят, Нейният тъмен, но в това нямаше скрита символика. Макар и светъл, техният облак изглеждаше като топка мръсни бинтове, докато в чернилката на Нейния проблясваха светлинки като от фасети на скъпоценни камъни. Те се срещнаха и този път ситуацията не беше патова. Техният облак пропълзя над, под и вътре в Нейния и изтръгна блещукащите камъни като пръст, изчовъркващ сияещи очи. Облакът й се сви под натиска на техния, смали се и изчезна. Мигове по-късно в пространството между двата кораба остана само техният облак, напомняше нещо, плуващо в тоалетна чиния. Кир докосна таблото пред себе си и го изключи.

— Командире — заговори тя, — ако обичате, наредете на Каанг да ни върне на хиляда и шестстотин стъпки. Имам една идея.

 

 

Нещо се раздвижи в търбуха на „Чарлз Мансън“. Една хидравлична врата в задната част на кораба понечи да се плъзне встрани, после замря, сякаш беше блокирала. Кир превключи на аварийно захранване и вратата се отмести. В началото дори поскърцваше, сякаш се съпротивляваше на заповедта, но аварийната система я принуди да продължи. Когато се отвори докрай, зад нея зейна тъмна дупка, водеща към вътрешността на „Чарлз Мансън“.

Оръжието, което се показа от тази дупка, досега никога не бе използвано в бой. Беше изпробвано само веднъж, преди седем години, когато Фуурд пое командването на кораба при първия изпитателен полет. Тестът се оказа успешен, но командирът и Кир смятаха, че оръжието е твърде претенциозно и тясно специализирано, за да го използват.

Седем години по-късно той погледна към нея.

— Огнените опали — рече. — Почти бях забравил.

— Аз също — призна Кир. — И двамата сгрешихме.

Маневрените двигатели на десния борд внезапно се пробудиха. Каанг ги върна точно на хиляда и шестстотин и дванайсет стъпки разстояние. Вяра не реагира, но ги следеше внимателно. Усещаха го.

От черния отвор бликна поток пъстри сияещи сфери, всяка с размера и цвета на опал. Огнените опали бяха предназначени за атака на вече сериозно ранен противник, но не по директен път. Всяка сфера бе програмирана индивидуално да проникне във вражеския кораб през пробойните в корпуса, да търси електронни и бионични вериги, да се приближи до тях и да ги изгори. Веригите, край които се саморазрушаваха сферите, нямаше да бъдат прекъснати, а — което бе по-лошо — щяха да действат на случаен принцип и вече нямаше как да бъдат използвани. Така корабът, в който проникваха опалите, щеше да бъде подложен на лоботомия, лишен от сетива и разум.

Преди седем години Фуурд бе отбелязал, че ако пробиеш дупка в своя противник, няма да ти е нужен подобен странен способ, за да го довършиш. Сега обаче осъзнаваше, че Огнените опали могат да се окажат решаващото оръжие в борбата срещу Вяра.

Сферите продължаваха да извират от тъмния отвор на „Чарлз Мансън“ като изхвърлян от риба хайвер. След мрачното сияние на Нейния плазмен облак те контрастираха в свежи розови и зеленикави цветове. Трябваше да са точно сто и деветдесет хиляди на брой.

Огнените опали се разпростряха пред „Чарлз Мансън“ като дълго трептящо повлекло. Вратата в търбуха на кораба се затвори, запъвайки се леко в момента, когато трябваше да премине оттам, където при отварянето бе блокирала.

Кир докосна едно копче на пулта и Огнените опали излетяха изпод кораба, издигнаха се нагоре и увиснаха, трептейки в пространството, делящо ги от Вяра. Тя се усмихна доволно и натисна още няколко копчета. Огнените опали се подредиха в издължена делтовидна формация, копираща Нейните пропорции и сияеща като фосфоресциращ лед. Кир продължи да се забавлява и натисна още няколко копчета. Причудливата скулптура започна да подскача нагоре-надолу, имитирайки куцукащата походка на Вяра, а откъм лявата й страна дори зейнаха два тъмни кратера.

Вяра не реагира.

— Достатъчно — сопна се Фуурд. — Просто го направи.

Скулптурата на Кир се разпадна. Тя се пресегна към пулта и сферите се върнаха към първичната си форма — рояк от фосфоресциращи топчета. Огнените опали все още бяха под контрола на Кир и така щяха да си останат, докато ги изстреля към противника, където да се превърнат в индивидуални самоуправляващи се машини за разрушение.

Тя натисна „старт“ и им каза „сбогом“.

Курсът, който им бе задала, просъществува микросекунди, докато го проследиха. Беше права линия, сочеща към Вяра, достигна една точка само на петдесет стъпки от корпуса й, където се разклони на две и новите рамена заобиколиха корпуса, за да проникнат през пробойните в левия й борд. Зададеният маршрут съществуваше само докато го следваха, и изчезваше зад тях. Сферите го прекосиха светкавично и проникнаха в Нея.

Кир вдигна ръка от пулта.

— Командире, вече са на самоуправление.

Фуурд кимна, загледан към екрана.

Шейсетсекундно активно движение, докато проникнат през пробойните и потърсят вътре вериги. После трийсетсекундно горене. Повечето от тях нямаше да открият нищо и щяха да загинат сами някъде в невъобразимата й вътрешност, в мрак, който щяха да озарят за кратко и без полза. Ала някои щяха да успеят. Може би след две минути ефектът щеше да е видим.

Действието им можеше да се сравни с невротоксична отрова. Първо конвулсии, неудържими подскоци и превъртания, сетне безпорядъчно запалване на маневрените двигатели и на това, което бе оцеляло от главния й двигател, после отчаян опит да използва своите скенери и сонди, накрая пълно изключване и осъзнаване, че е лишена от сетивата си и е безпомощна.

Фуурд Я разглеждаше през тясното пространство, което ги делеше, след като се бяха сражавали в половин слънчева система. Отново си спомни за крушката, озаряваща килия в подземие. Място, където се вършат подобни неща.

След три минути Тя започна да трепери. Не беше конвулсия, само леко потрепване, което постепенно надделяваше над въртенето, причинено от предишните повреди. Фуурд скочи на крака и втренчи алчен поглед в екрана, опитвайки се да открие и други промени в поведението й, но след минута потрепването утихна. Остана само първоначалното въртене.

— Какво…

Кир му даде знак да не говори, без да откъсва поглед от екрана. След трийсет секунди се изправи.

— Нищо не направиха, командире.

— Ти каза, че ще Я довършат.

— Но не успяха.

— Но ти каза… — почти усещаше негодуванието в гласа си. „Чуй се само“ — опита се да го скастри нещо вътре в него, но той не обърна внимание. Кир или Вяра — едната от двете го бе измамила. — … каза, че ще я унищожат.

Не успяха. Тя все още е там. — Кир помисли малко и добави: — Можете да я видите, ако разгледате внимателно екрана. А не се вглеждате в себе си.

Всичките? Всички влязоха в нея и всички издъхнаха?

Кир вдигна ръце, от което облеклото й прилегна още по-примамливо.

— Да, командире. И все още трябва да я унищожим. Ако го искате.

— Разбира се, че го искам. Дори…

— Дори вече подготвихте надгробно слово. Виждам го по лицето ви. Готов сте да я съжалявате. „Никога няма да разберем кой или защо… Нейната необявена война… странната й красота… Но нима имаше друг начин?“ Словото е готово, нали?

— Но ти каза…

— Командире, чуйте се само — просъска Тахл.

Имаше нещо в гласа му, което накара Фуурд да се сепне.

— Кир, аз…

— Оставете, командире.

— Сигурно е, защото…

— Защото трябва да Я унищожим, а вие се боите да го направите. Оставете.

Би трябвало да ги послуша, но желанието му да им обясни беше твърде силно. Все пак успя да се съвземе, да потърси сигурността вътре в себе си. Ала това беше като да подсвирква в мрака, в същия този непрогледен мрак, който бе погълнал техните Огнени опали.

На екрана, на фона на ширналата се Бездна, Вяра не предприемаше нищо, освен да се върти и да накуцва, отдалечавайки се от тях. Фуурд забеляза, че Кир, Тахл и Смитсън са втренчили погледи в него. Сякаш и той като Вяра бе поел по път, който щеше да го отдалечи от тях.

— Да не би да се ровичка в мен, както направи с Джосър?

— Ако го прави, командире — отвърна Тахл — няма да е както с Джосър. Не и след това, което й сторихме. Ще има да откриваме още неща за Нея.

— И едва ли се занимава точно с теб — добави Смитсън. — Малко егоистично е да го мислиш, но съм го виждал и при други аутсайдери: прекалено силно въображение. Няма да избере точно теб. Може да си уязвим извън този кораб, но на борда му си по-силен от всеки от нас.

Фуурд го изгледа строго и Смитсън побърза да добави:

— Да, правилно ме чу, командире. Ако се ровичка в мозъка на някого от нас, това ще съм аз. Защо инак бих се заел да ти обяснявам колко си силен?

Фуурд плъзна поглед по лицата им. Оставаха непроницаеми. Не знаеше дали Тя не си играе с него, както с Джосър. Или с когото и да било от тях, дори с всичките.

„Ще има да откриваме още неща за Нея. За себе си. Ще става все по-странно.“

— Тахл, ако съм прав, ще трябва да…

— Поема командването. Но не сте прав, командире…

— Кир, сега какво ще правим?

Кир и Тахл се спогледаха.

— Вече го правя, командире. Погледнете на екрана.