Джон Лав
Вяра (4)

1.

Беше късен есенен следобед и слънцето на Хор се процеждаше през облачната завеса. Фуурд пристигна сам, уморен и схванат от дългото пътуване. Беше разочарован, но не и изненадан, когато те не излязоха да го посрещнат.

Малко преди да слезе, сахранската наземна колесница, която го бе докарала, трополеше назад към низините, а кочияшът й съскаше и шибаше с камшик впрегатните животни. Той вдигна очи към Хриссихр и видя голям черен диск върху повърхността му. Това беше срахр: спомни си, че бе чел за него в инструктажа за мисията си.

„Срахрът (за разлика от историческата личност не се изписва с главно С) е повтарящ се елемент в сакхранската култура. Това е беззвучната гласна в тяхната азбука, символ на нулата и безкрайността в математиката. В легендите им тя бележи апокалипсиса, а в съвременните писания означава неидентифициран кораб, което е причината да го нарекат Вяра. Корабът се е появил преди триста години и те са знаели, че пак ще дойде. Ти не си единственият посетител, когото очакват.“

Фуурд разглеждаше с мрачно изражение черния диск, давайки си сметка, че други ще следят неговата реакция. После насочи вниманието си към масивния хълм, отбелязвайки подробностите с тренираното око на военен командир. Излезе вятър и той усети, че очите му се навлажняват, а носът му започва да тече.

Хриссихр се издигаше пред него като юмрук на заровена под земята ръка. Фуурд отброи мислено една минута, реши, че сакхранците няма да излязат, и прекоси предния двор. От него се отваряха няколко врати — знаеше го от инструктажа — към отделните сакхрански апартаменти. Хриссихр изглеждаше като замък на някакъв самотен абсолютен господар, но не беше това. Тук живееха няколко семейства, макар че като истински сакхранци, те избягваха да общуват помежду си и почти не се срещаха. Тази вечер щеше да е изключение, вечерята в рядко използваната централна зала бе в чест на пристигането му.

По стените на двора висяха метални свещници, някои от тях бълваха огньове, когато минаваше край тях, други бяха потъмнели, знак за напусналите сакхрански семейства, отправили се към федеративните низини или към други хълмове, по-високи и по-надалече. Вятърът откъм хълмовете на Ирсирха носеше изсъхнали листа и караше вратите да тропат. Той вдигна едно, беше тъмносиво, с изсъхнали жилки и чупливо. Хвърли го настрани и вятърът го отнесе.

Сулху избра този момент, за да се появи.

— Командир Фуурд! Позволете да ви посрещна с добре дошъл!

Двамата прекосиха заедно двора, като Фуурд стъпваше шумно върху листата, а сакхранецът ги избягваше внимателно. Отвориха се няколко врати, други сакхранци надзърнаха загрижено от апартаментите си, сякаш се опасяваха, че Фуурд би могъл да носи със себе си някаква болест. Сулху обаче се отнасяше с него дружелюбно, като че се познаваха от години и това не бе първият път, в който се срещат. Той улови Фуурд за ръката и докато крачеха, го поглеждаше и се усмихваше, разговаряйки на отличен и доста прецизен федеративен език.

— Надявам се, пътуването не беше изморително? Очаквах тази среща. Синът ми Тахл ми е разказвал за вас. Радвам се, че намерихте време да ни посетите тук, докато корабът ви е на Сакхра. Влизайте, влизайте…

 

 

— Командир Фуурд, имам чувството, че тази вечер не успяхте да се отпуснете. Надявам се, причината не е била в храната.

— Храната беше чудесна, благодаря ви. Истината е, че рядко ме канят някъде два пъти. Не ставам за гостенин.

— Да, синът ми Тахл ми каза, че го наричате социална непохватност. А да не забравяме и дългото пътуване, както и възраженията на директор Суон за посещението ви тук. Поканата ми беше добронамерена, но вероятно не и правилно преценена.

— Тя беше и двете и аз съм ви много благодарен. Освен това посещението ми тук ще припомни на директора, че не получавам заповедите си от него. — Суон беше директор на Хорския флот, обикновен военен, и очевидно смяташе за дълбоко оскърбление присъствието на аутсайдерски кораб в Блентпорт.

Тишината се проточи. Зениците на Сулху потрепваха под вторичните клепачи. Издълженото му лице, обикновено неподвижно като камък, сега сякаш помръдваше на светлината от огъня.

— Добре, командире. Прекарахте цяла вечер в празни приказки с моите съседи. Няма смисъл да продължаваме това. Можем ли да разговаряме свободно? Вън от протокола, както се досещате.

Повечето сакхранци бяха лингвисти по природа, но Фуурд намираше за смущаващ безупречния език на Сулху, сякаш той познаваше не само тънкостите на изказа, а и самата човешка душевност.

— Да говорим свободно за това, което правя тук?

— Всички знаят какво правите тук, командире. Най-вече аз. Синът ми Тахл ми описа накратко вашите заповеди.

Синът му Тахл седеше смълчан отстрани, скрит в сенките. Вечерята, посветена на Фуурд, бе приключила и останалите гости се бяха оттеглили, затваряйки тихо вратите на своите апартаменти. Имаше много неща от последните няколко часа — тихият говор на присъстващите, приглушената светлина, понякога недоразбрана реплика — които напомняха на Фуурд за „Чарлз Мансън“.

Той се обърна и погледна втренчено Тахл, който не показваше никакви признаци на смущение. Изящният стол от сакхранско тъмно дърво, на който седеше Фуурд, бе далеч по-як, отколкото изглеждаше, защото не изскърца, докато се извръщаше.

— Освен че е ваш син, Тахл е и офицер на моя кораб. Тези разпореждания са поверителни. Или поне бяха.

— Той ми ги обрисува в най-общ характер, командире. Така, както са запознати и останалите. И в моя случай федеративните закони не изискват да се опазват тайни вътре в сакхранско семейство.

Тъй като сакхранците се размножаваха безполово, веднъж или два пъти в живота, връзката баща-син бе невероятно силна. Всъщност това беше единствената родствена връзка, след като останалите бяха отслабнали през изминалите триста години. Хълмови замъци като Хриссихр осигуряваха само минимални условия за живот и побираха едно-две семейства, понякога три, които дори рядко се хранеха заедно. Бащите умираха, синовете израстваха с почти същата идентичност и се възпроизвеждаха, после умираха, техните синове приемаха същата идентичност и се възпроизвеждаха, за да умрат. Сакхранското общество бе консервативно и ограничено в растежа си.

Фуурд знаеше всичко това от дългото си съжителство с Тахл, но беше забравил за тези подробности от федеративния закон.

— Разбира се — побърза да вметне той. — Моите извинения.

Сулху кимна навъсено.

— Вие не сте най-добрият гостенин. Повече няма да каня социално непохватни хора.

 

 

Вечерта отмина, но Фуурд продължаваше да говори. Въпреки неловкото начало и допуснатите грешки той установи, че му е приятно. Бащата на Тахл беше добра компания. Самият Тахл почти не отрони дума, очевидно решил да остави двамата да общуват.

— Разбира се, че ви наблюдавах, когато видяхте срахра — казваше Сулху. — А по-късно ви гледах и докато изучавахте мъртвото листо. Напоследък имаме доста такива. Запасени сме добре за зимата, но дали вашите хора са се погрижили за провизиите си?

— Какво ви кара да ме питате това?

— Слушам федеративните предавания, командире. И чета федеративни журнали. Те всички споменават Вяра, сякаш е далечна буря. Намекват обаче, че всички системи, включително и тази, могат да пострадат, когато Тя дойде. Аз съм стар, болен и скоро ще умра, така че малко неща ме безпокоят — с изключение на това.

Високи тесни прозорци бяха издълбани с огън на една от стените на залата, отстрани наподобяваха драскотини от гигантски нокти. Фуурд се изправи, протегна се и отиде да надзърне през тях, а токовете му потракваха върху мраморните плочи. Беше едър мускулест мъж с черна коса и брада, четвърто поколение обитател на една от тежкогравитационните планети на Федерацията. Изпускаше мускусен мирис, като на лъв от джунглата. Когато го срещаха за първи път, хората се изненадваха от мълчаливото му поведение, сякаш очакваха да бъде по-агресивен.

— И защо това ви безпокои?

Сакхранецът се изсмя суховато.

— Защото са пратили вас тук. Перспективата да съм близо до вас, когато вие се срещнете с Нея, не е особено привлекателна.

— Но вие сте стар и болен и скоро ще умрете.

Сулху наведе глава по начин, подсказващ, че приема удара. Фуурд си помисли:

„Сигурно е заради времето, прекарано с Тахл. Започвам да се уча на ироничност.“

— Може би става въпрос и за факта, че синът ми е на вашия кораб — рече Сулху.

— Не. Нещо друго ви безпокои. Нещо, което още не сте ми казали. — Фуурд се сепна, осъзнал, че това би могло да се възприеме като обвинение в лъжа. — Но мисля, че ще го кажете, когато намерите подходящата форма.

Той продължаваше да гледа през остъклените прозорци към студеното сияние на Блентпорт и заобикалящите го градове, които се простираха далече под него, към корабите, кацащи и излитащи, за да се присъединят към обръча около Сакхра. Под нощното сакхранско небе космопортът изглеждаше едновременно могъщ и уязвим като излязъл на брега кит, чиито размери допринасят за неговата безпомощност.

— Впечатляващ космопорт — отбеляза Сулху. — Далеч по-впечатляващ от всичко наоколо. Но знаете ли как е получил названието си? Когато преди двеста години Сакхра е била погълната, или по-скоро „поканена да се присъедини към Федерацията“… — В гласа на Сулху прозвуча отчетлива ирония. — Тогава ние сме посочили Гроба на Срахр и сме помолили нито един човек да не отива там без покана, за да чете Книгата. Ала въпреки това един човек на име Риккард Блент го сторил. Сакхранците го заловили, преди да влезе, и по-късно върнали още живото му тяло в низината. Федерацията не посмяла да реагира. Освен — доста несправедливо, ако питате мен — като кръстила Блентпорт на него.

Сулху спря да си поеме дъх. Когато продължи, иронията бе изчезнала от гласа му.

— Да нарекат най-големия космопорт на един глупав човек, който смятал, че може просто така да дойде тук и да прочете Книгата на Срахр. Командире, Срахр е най-великият сакхранец. Поет, философ, воин, учен и за съжаление — писател. Така и не успяхме да се съвземем заради литературната му кариера… Трябва ли да се връщате утре заранта, командире?

— Мисля, че да. Преоборудването ще е завършило.

— Ако можете да останете още един следобед, ще ви изведа на лов.

Фуурд се усмихна:

— Кир щеше да хареса това.

— Той е вашият оръжеен офицер, нали?

— Тя.

— О. Разкажете ми за хората на вашия кораб.

Фуурд му разказа.

— Но ако са извършили всички тези неща, защо не са мъртви? Или в затвора?

— Защото са твърде ценни. И аз съм вършил подобни неща.

 

 

— Виждате ли, командире — продължи Сулху, — има нещо погрешно в тази ваша мисия. — Той повдигна леко ръце от скута си, само колкото да даде знак на Фуурд да не бърза с отговора. — Нека обмисля как най-добре да го кажа.

Не за първи път откъм космопорта долетя рев на военни кораби. Фуурд изведнъж осъзна, че трепери, и се доближи към огъня.

— Да — рече Сулху веднага щом ревът утихна. — Ето нещо, което не научих от сина си. Имаше го в новините — че на Хорския флот е било наредено да образува защитен обръч около Сакхра и че ако Тя се появи в системата, вие ще трябва да Я нападнете сам, а те да държат позиция.

— Да, Министерството допусна ужасна грешка на Изис. Настояваха „Сирхан“ да се присъедини към редовните сили, а не да Я атакува сам. Не искат да повторят грешката си тук. Но изглежда, са стигнали до противоположната крайност.

— Но Хорският флот е най-големият в цялата Федерация, като изключим Земята. Да не би хората, които ви дават заповеди, да смятат, че целият флот не може да се сравнява с Нея?

— Може би смятат, че Тя не може да се сравнява с мен.

— Бях в Блентпорт преди няколко дена и гледах кораба ви да каца. — На лицето на Сулху изгря хищна усмивка. — Не мога да си представя нещо, което да се мери с него. Но друго исках да ви попитам: какво ще стане, след като Я унищожите?

Фуурд не успя да скрие изненадата си.

— Не мога да кажа. Нямам заповеди за това.

— Не какво ще стане по-нататък, какво ще се случи? Това е въпрос, който ме измъчва от доста време. — Тахл, който бе мълчал през цялата вечер, се размърда смутено, но Сулху продължи: — Защо Федерацията се разширява?

За втори път Фуурд не успя да скрие изненадата си.

— Това ли обмисляхте как да формулирате?

— И все пак?

— Ами… Има очевидни причини: икономически, политически, военни, вероятно точно в този ред.

— Не съм съгласен. Икономически Федерацията разполага с излишък от неизползвани ресурси, политически системите й са дори по-разделени, отколкото преди да ги приобщи, във военен аспект досега не се е появил достатъчно силен противник, който да изисква разрастването й, макар че това може да се промени сега.

Фуурд усети, че е уморен, и си припомни, че на следващия ден го чака дълго пътуване.

— Може да не е нито една от изброените причини. Освен чисто културната — интерес към новото.

— Това е по-добре, но все още обяснява процеса сам по себе си. Новите системи се приобщават, защото са там. — Този път тонът бе леко подигравателен.

— В такъв случай — заяви Фуурд, — след като очевидно сте мислили по въпроса, какъв е вашият отговор?

— Много е странно, командире. Изучавал съм култури като Федерацията. Изглежда те се разширяват без видими причини, или поне без такива, които да бъдат осъзнавани от самите тях. Сякаш ги тласка нещо отвън.

— Какво е накарало Сакхранската империя да преустанови разширяването си преди триста години?

— Две неща, командире. Вяра и Книгата на Срахр. И тя не само е преустановила разширяването си, а е започнал упадък. Като гледате всичко това — той махна с ръка около себе си — трудно ще повярвате, че и ние някога сме строили кораби, макар и не като вашите, разбира се, нито като Нея…

Сулху извърна поглед към прозореца. Фуурд разчете правилно жеста. Темата е важна, но едва са се допрели до нея, необходим е цял нов разговор, а е твърде късно. Той се надигна.

— За мен беше удоволствие. Благодаря ви за гостоприемството.

Сулху се усмихна и наклони глава. Очите му бяха тъмни като бездънни кладенци.

— За мен също. Надявам се някой ден пак да ви поканя, командире.

Отвън вятърът от Ирсирха виеше в пустите крила на Хриссихр. В двора огньовете в свещниците загасваха един по един и техният далечен братовчед, огнището в залата, също започна да притихва.