Джоан Рос
Тайни грехове (6)

5.

Тина Маршъл беше неоспоримата кралица на холивудската игра кой ще продаде пръв. В град, опозорен от очебийното свръх потребление, четиридесет и пет годишната спецка по недвижими имоти търгуваше с парцели като ласвегаски тарикат, който размесва тесте карти в дирене на асо. Слуховете неизменно играеха ключова роля в нейните успехи; чуеше ли, че някоя актриса е подписала договор за касов филм, Тина й пращаше бутилка шампанско Дом Периньон ведно с бележчица, която гласеше, че тя разполага с просто идеалната къща за важния нов имидж на актрисата.

Отменянето на един сериал й спечели покана на домашно приготвен обяд. Тъй като филмовата общност беше много суеверна, провалът се приемаше за заразителен, което бе докарало нещата дотам, към нещастната бивша звезда да се отнасят като към парий. Всички, освен Тина Маршъл.

По време на обичайната, дружеска трапеза с лингуини^[1], салата от авокадо и пивко шардоне Нейпа вали, тя подхвърли, че току-що е вписала в тефтерите си най-симпатичното бунгало в Бевърли Хилс, чийто нетърпелив собственик отчаяно иска да го продаде. Преди да поднесат десерта, безработният актьор беше убеден, че всъщност ще направи добра сделка, ако се премести в по-малка, по-лесна за поддържане къща.

Докато капризите на филмовата индустрия осигуряваха непрекъснати възходи и падения, разводите бяха златната жила на нейния бизнес с недвижими имоти. Всяка нощ, когато се мушваше под копринените си чаршафи Пратеси, Тина благодареше на Бога за калифорнийските закони за обществената собственост. Винаги предпазлива, да не взема страна, тя можеше да е състрадателна с някоя разярена съпруга по време на обяд в „Дъ Бистроу гардън“, търпеливо изслушваше оплакванията на съпруга през следобедната закуска в „Поло лаундж“ и това безотказно свършваше с ново разглеждане на къщи и с две нови продажби.

Този половин час, през който вече беше на увеселението, тя бе побъбрила с неотдавнашен носител на Академичната награда за режисура, с рок звезда, чийто последен албум току-що бе станал платинен, и с изоставената трета жена на водещ разгорещено радиопредаване на живо, и всички бяха проявили интерес към смяна на големите си къщи. Тина, естествено, знаеше най-подходящата къща за всекиго от тях. До нея се домогна и Брендън Фаръдей, един от малцината останали в града актьори, които можеха да бъдат определени като старомодни филмови звезди.

Завърнал се след една от звездоманските си екскурзии във Виетнам, Фаръдей търсеше на пазара малка къща в Долината. За един приятел. Тъй като планината Санта Моника много удобно отделяше долината Сан Фернандо от неговото просторно имение в Бел еър — а също от съпругата му, — Тина беше съвсем наясно за какъв точно приятел говореше той. Промърморвайки нещо от рода на това, че е много заета, за да поеме още нови клиенти, тя отлепи бродещата му по бедрото й ръка и закрачи към басейна за едно силно питие. Достатъчно работа бе свършила за една вечер.

Тогава тя за първи път видя Матю. Застанал зад бара, той смесваше кана ледени дайкирита. Тина не вярваше на късмета си:

— Ти си точно човекът, който ми трябва!

— Изглежда, си ме намерила — благосклонно каза той. — Какво да приготвя за теб?

— Въпросът, невъзможно сексапилни млади момко, е какво мога аз да направя за теб!

Матю дълго оглежда жената пред себе си. Усмивката й беше пряма, тъмните й очи — живи и неприкрито дружелюбни. Не изглеждаше да е от типа жени, които подбират непознати по разни забави, но опитът го бе научил, че външният вид лъже.

— Да се срещнем?

— Аз съм Тина Маршъл — рече тя с дръзка, заразителна усмивка. — Приказната кръстница, която се кани да промени живота ти.

 

 

— Ти си надминала себе си, принцесо — един дълбок глас пошушна в ухото на Лий.

Лий се извърна и поздрави баща си с лека усмивка.

— Радвам се, че ти харесва.

— Знаеш, че ми харесва всичко, което правиш. Като говорим за родителско одобрение, виждала ли си роклята на сестра си?

— Не е чак толкова зле — извъртя тя с предпазлива почтителност.

— Абсолютен боклук.

— Предполагам, че си й го казал?

— Разбира се.

Разбира се, отекна мълчаливо Лий. И с това баща й просто бе подбудил бунтарското поведение на Мариса.

— Помислял ли си още веднъж да й позволиш да се пробва? — наложи си внимателно да попита тя.

След неочакваното предложение на Корбет, Лий бе препрочела романа с Мариса наум и бе установила очевадно сходство между темпераментната, гладна за любов наследничка и сестра си.

Джошуа се намръщи:

— Вече ти казах, и дума да не става!

— Но тя е невероятно талантлива! Само да беше дошъл на абитуриентското й представление миналия месец…

— Знаеш, че трябваше да съм извън града нея нощ.

Лий не повярва на твърденията за необходимостта Джошуа внезапно да се юрне към Ню Йорк, и знаеше, че Мариса също не хвана вяра на скърпеното извинение. Тя все се мъчеше да укроти бурните води между баща си и по-малката си сестра, но възможностите двата упорити характера някога да се спогодят с всеки изминал ден изглеждаха все по-невъзможни. Лий би искала да направи нещо, каквото и да е, само и само да свърже двата бряга с мост над разширяващия се пролив помежду им.

— Говорил ли си с Корбет? — попита тя, сякаш сменяше темата.

Лий разчиташе на изпитаните, безотказни начини, чрез които Корбет можеше да успее, ако тя се провали.

— Едва днес следобед, когато се обади да ми съобщи, че Джони Банинг иска шест процента от „Високопланински ездачи“.

Джони Банинг бе един от малкото примери за успели от нулата през миналата година, когато се появи в някакъв уестърн с нисък бюджет. Невъобразимо красивият бивш ездач на бикове бе направил жанра отново популярен, благодарение на всички онези женици, които седяха в киносалоните и си представяха как играят кралиците на бара, в който влиза стрелящият герой на Джони Банинг. Това, което никоя от тях не подозираше, бе, че по време на снимките актьорът с излъчване на мъжкар бе прекарвал нощите си с белезници, които му слагаше не по-малко красивият екранен шериф.

— Какво му каза?

— Че по никакъв начин няма да се съглася с претенциите на Банинг. После му напомних за етичните клаузи в договора с онова хомо.

Баща й за нищо на света нямаше да прокара тази клауза, докато Банинг бе все още на върха; това щеше да значи да заколиш кокошката, която ти снася златни яйца.

— Значи ли това, че искаш да му дадеш три процента?

Очите му светнаха от родителска гордост:

— Три и половина. Аз ли съм толкова прозрачен, или ти познаваш стареца си толкова добре?

Когато я прегърна през рамото, Лий изпита смътно вълнуващо опасение, колкото познато, толкова и неопределено.

— Ние и двамата се знаем — измънка тя.

Принцесата беше затворена във висока каменна кула. Щом чу да викат името й, принцесата послушно надвеси своята дълга руса коса от прозореца. Когато почувства познатата тежест на златните си плитки, принцесата се изплаши.

Странно разтърсена от образа на детската приказка, който проблесна в паметта й, Лий установи, че някой наистина вика името й. Като се огледа наоколо, тя видя висок тъмнокос мъж, който стоеше от другата страна на басейна и въодушевено й махаше с ръка.

— По-добре да видя какво иска Джими — изрече тя с доста преигран апломб. — Знаеш ли, че се кани да играе ролята на Марлон Брандо в новата версия на „Край реката“, подготвяна от „Олимпъс стюдиоуз“?

— Корбет сигурно е споменал нещо за това.

— О, добре че ме подсети, Корбет те търсеше. — Тя изстреля думите през рамо, като че й бяха дошли в последния миг. — Нещо за „Опасен“.

Думите на Лий приковаха вниманието на Джошуа и заличиха ревността, която изпита, когато дъщеря му озари с омайната си усмивка русо-мускулестия актьор.

Макар в началото да не бе много въодушевен от историята, след настоятелно и продължително агитиране (по нейния си спокоен начин дъщеря му можеше да нарони и камък), Лий бе успяла да го убеди, че напрегнатата, наелектризираща драма притежава потенциал за Академична награда.

Това бяха магическите думи. През последните години Оскарите бяха започнали да показват изумителна — или заплашителна, в зависимост от гледната точка — власт върху билетните гишета и нямаше нужда да си банкер от Уол стрийт, за да разбереш, че статуетката на малкия Оскар се е превърнала от златна в платинена. Филм, спечелил някоя от Академичните награди, гарантираше богата парична жътва: пет милиона долара към чистата печалба от продукцията. Ако един филм спечелеше няколко важни Оскара, приходите на бърза ръка се удвояваха.

Джошуа потърка ръце, предвкусвайки нещо добро. Стигаше само да пусне „Опасен“ в производство, и щеше да надскочи тронното място на баща си в историята на Холивуд.

Когато за първи път бе поел студиото след бащината си кончина, всеобщото мнение беше, че за две години флиртуващият нехаен син ще съсипе „Барън стюдиоуз“. Но бързо доказа, че всички са грешили. Изпод сянката на баща си той превзе нови територии, като разшири чуждестранните пазари, създавайки филми за доходния телевизионен пазар като попътува до усамотени, екзотични местенца, които по-предишните продуценти избягваха, понеже били много скъпи. Касите на студиото преливаха; злословниците онемяха.

Тефтерът в главата на Джошуа беше пълен с имена: банкери от Уол стрийт, могъщи брокери, политици, агенти, издатели на вестници в Лос Анджелис, Ню Йорк, Лондон, Париж и Рим. Лицето му биваше мигновено разпознавано във всички бистра из Бевърли Хилс; нямаше оберкелнер или пазач на паркинг, който да не знае, че Джошуа Барън държи масата или колата му да го чакат. Списъкът от гости за неговите неделни вечери наподобяваше справочника Кой кой е в индустрията и се разправяха легенди как най-уважаваните граждани на Холивуд се боричкат със свирепостта на питбули^[2] да извоюват покана за неговите шумно приветствани екстравагантности по повод на поредната връчена Академична награда. През последните две десетилетия Джошуа Барън бе царувал над Тинсълтаун от най-непристъпния връх на Холивудската Валхала^[3].

Сетне нещата започнаха да се разпадат. Като всяко холивудско студио, „Барън стюдиоуз“ бе минало през период на промени и вече не произвеждаше по сто филма годишно. Вместо това произвеждаха десетина и тъй като всички (с изключение на един) миналогодишни проекти се оказаха финансови провали, алчните вълци бяха започнали да се събират пред вратата.

Господи, как мразеше новите тъмни финансови конгломерати, които заплашваха да превземат кинобизнеса! Какво не би дал за добрите стари времена, когато студиата произвеждаха, режисьорите режисираха, актьорите играеха своите роли и дълги надписи се опъваха над просторните красиви кинотеатри! Когато доларите като че ли излизаха от гигантска машина за правене на пари, стимулирани от постоянния поток успешни, доходоносни филми. През тези времена цялото му време сякаш отиваше да решава кой какъв процент от печалбата ще получи, преди проклетият сценарий дори да е отпечатан на пишещата машинка.

Някак си, без той да забележи, неравновесието между печалбите и загубите на „Барън стюдиоуз“ бе започнало да виси като дамоклев меч над главата му и животът му бе взел да се превръща в отвратителна каша.

Ако изключим Лий. Красивата, стабилна, вярна Лий.

Като забра едно ледено мартини от подноса на минаващ сервитьор, Джошуа си проправи път през възторжената тълпа в търсене на Корбет Маршъл.

 

 

Мариса беше кипнала. Тя стоеше на сянка, дъвчеше един гаден дяволски нокът, докато наблюдаваше как бабаитът зад бара наблюдава Лий. Изглежда, си въобразяваше, че богопомазаната Мис Студиен Шеф изобщо ще удостои с поглед някакъв си обикновен барман. А дори Лий да благоволеше да подмами наетата прислуга, Джошуа щеше да измете въпросния момък от града и да го метне на първия влак.

Мисълта за татенцето й й припомни разяреното му изражение, когато видя новата й рокля. Споменът предизвика малко, подло припламване на задоволство, което я стопли отвътре. Роклята се оказа, до последното копче, толкова впечатляваща, колкото бе планувала; беше събрала очите на всички. Ако гадното копеле си мислеше, че има нещо, замисли се Мариса, като се подсмихваше, почакай само да вземе рестото. Тя едва удържаше пред назряващия взрив.

Беше постигнала своята цел: да ядоса баща си. Сега прекарваше вече двайсетина минути, разхождайки се напред-назад пред Матю, и през цялото това време той подлагаше на предизвикателна забрава нейното присъствие. Когато Тина взе да се занася с него, Мариса реши, че е дошло времето да хване бика за рогата. Като поглаждаше с длани покрития си със златисто ламе ханш, тя подръпна прилепналия си корсаж още надолу и се устреми като пчела към бара.

 

 

Брендън Фаръдей пресуши едно мартини — петото за тази вечер — и загледа как Тина се е запътила към онзи ненаситен барман. За каква, по дяволите, се мислеше тя, така да го зареже! Той беше Брендън Фаръдей. Звезда. Докато тя не беше нищо друго, освен провалила се актриса, превърната в агент на недвижими имоти. И застаряваща отгоре на това. Въпреки дългите си крака и сензационни цомби, тя трябва да беше поне на четирийсет. Навярно и по-стара. Би трябвало да е дяволски признателна, че той й хвърля дори бегъл поглед.

По правило Фаръдей предпочиташе по-млади жени. Колкото по-млади, толкова по-добре. Но имаше нещо интригуващо у Тина Маршъл. Нещо почти първично; нейната гладка кожа беше просмукана от загадъчна смесица ориенталски парфюм, мускус и секс. Ето защо, когато я видя да изглежда и да благоухае като звездата от любимия мокър сън на всеки мъж, на него му хрумна, че тя може да посочи подходящо любовно гнездо за последната му метреса. Разбира се, той и Тина първи щяха да опитат мястото, просто за да се уверят, че вибрациите са както трябва. А какво направи кучката, когато той подхвърли идеята? Каза му, че е твърде заета, за да приема нови клиенти, и се пръждоса.

С ярост, която кипеше в кръвта му, нажежена до червено, Фаръдей закрачи към бара край басейна. Не можеше някаква си надута шутка да го скастря и да се отърве просто така. Тина Маршъл имаше още да учи. И тъкмо той беше мъжът, който да й предаде урока.

 

 

— Искам коктейл от шампанско — повелително нареди Мариса.

Какво от това че Тина и бабаитът бяха погълнати от свой интимен разговор! Той беше нает да смесва питиетата, не да се сваля на гостите.

В очите на Тина блесна негодувание, но тя го потуши, когато се извърна към по-малката дъщеря на Джошуа Барън. Мили небеса, помисли си тя. Тази рокля е забележителна. Ако момиченцето само кихне, ще стане забавно.

— Здравей, мила. Каква шеметна туника. — Като се взря в лъскавия фабричен боклук, тя реши, че Мариса май се е цамбуркала в каца с металическа боя.

Мариса се засмя и отметна коса зад рамото си с обигран жест, който Рита Хейуърт бе довела до съвършенство в Джилда.

— Татко не използва точно тази дума.

— Мога да си представя — смънка Тина.

— Клетият татко не може да свикне с мисълта, че аз съм вече зряла жена. Че съм в състояние да избирам сама. — Мариса взе чашата, която Матю мълчаливо бе поставил пред нея, гаврътна една задоволителна глътка и погледна Тина над кристалния ръб. — Каза ли ти Корбет, че ще ставам актриса?

— Доколкото си спомням, съпругът ми спомена, че си ходила на прослушване при филмови агенти.

Тина се почувства виновна, че се заиграва с едно дете. Но точно това дете имаше пищното тяло на жена. Тяло, което бе използвала да прелъсти женен мъж. Мъжът на Тина.

— Кажи ми, скъпа, намери ли си вече някой, който да те представя? Или все още обикаляш от врата на врата със своята… х-м-м… папка?

Ударът беше като с малка кама, увита в коприна. Докато Мариса се мъчеше да реши какво знае Тина за произшествието, яркозелените й очи се присвиха. Когато отметна глава назад, гривата на огнената й коса се люшна бойко и поизчетка чашата й.

— Защо трябва да говоря с други агенти, когато Корбет беше направо чудесен? — Широките гримирани очи на Мариса изразиха блажена умисленост. — И толкова окуражаващ. — Гласът й беше набъбнал от сексуални обертонове. — Та след като станахме толкова близки, изобщо не мога да си представя някой друг да ме представя някога!

Тина се увери, че това полуоблечено, свръх надарено девойче лъже. Ако изобщо нещо се бе случило между тях, първо на първо, Корбет никога не би й разказал за Марисиния опит за прелъстяване. Освен ако не се опитва да си осигури алиби, отбеляза едно противно гласче от някакъв заден джоб на съзнанието й. За бога, виж това момиченце, настоя гласът. Как ти се струва, колко мъже биха устояли да не я задърпат към леглото? Или, в случая с Мариса — към норката.

Нямата сценка — мълчаливият наблюдателен Матю, неуверената Тина, отмъстителната Мариса — сякаш бе застинала в рамката на бриза. Наблизо вокалистката на рок състава — още една подражателка на Шер — се впусна в нещо, което Матю реши, че трябва да е припевът на „Gypsys, Tramps and Thieves“.

Нагнетените секунди бяха прекъснати от пристигането на Фаръдей.

— Дявол да го вземе, Тина — тръсна той, като заваляше думите, — откога пренебрегваш възможността да получиш някаква шибана комисионна?!

Пръстите му се свиха около ръката й със сила, която, Тина знаеше, щеше да остави по тях синини; бумтящият му глас привлече вниманието на близкостоящите гости, между които и една списувачка на колонка в „Холивуд рипортър“.

Тъй като колонкаджийката разбуха косата си, същински захарен памук, и изглеждаше склонна да се залепи за тях, разтревоженият поглед на Тина се разходи от Мариса до Фаръдей, после се върна отново на Мариса, докато мисис Маршъл се опитваше да реши с кой беладжия по-напред да се заеме. Накрая тя извъртя очи към Матю, като реши, че той вероятно няма къде да мърда.

— Да не си посмял да напуснеш, преди да си поговорим! — нареди тя.

— И дума да не става.

Тина се извъртя към Фаръдей:

— Хайде, Брендън, нека те изведа оттук, преди да изгубиш всичките си шансове да станеш президент на SAG^[4].

Тя не даваше пет пари за идващите избори в Гилдията на актьорите от екрана, но държеше страшно много на домакинята и нямаше да позволи на този негодник да провали забавата на Лий. Като го сграбчи под ръка, тя на практика го издърпа навън.

 

 

— Лий, скъпа, увеселението е абсолютно чудесно. — Ричърд Стайнър подари на Лий пантентованата си лицемерна усмивка. — Не пропускаш да ме изненадаш.

Лий, от своя страна, се насили с учтива усмивка:

— Благодаря, Ричърд. Толкова се радвам, че се забавляваш.

След като размени кратки салонни любезности с отскоро пенсионирания шеф на разпространението и маркетинга, Лий се върна мислено в онова лято след завършването на колежа, когато Джошуа я бе назначил в отдела на Стайнър.

Стайнър, с намерение да саботира кариерата на неопитната Лий, я насади да организира кампания по финансовото осигуряване на един филм за пътешествия във времето, който вече надхвърляше бюджета си и закъсняваше със сроковете. Лий безстрашно пътуваше да обхожда конгреси и базари, където непрестанно стъкмяваше щанд с реклама за филма. Само с един куфар, тя плакнеше бельото и чорапите си всяка вечер в някоя хотелска мивка, друсаше дърветата и събираше пари от места, за които Стайнър не бе помислял и в най-изобретателните си дни.

Докато нейният ентусиазъм без парадиране създаваше безспорен интерес, тя все още имаше да преодолява едно огромно препятствие. От филма, който не спазваше графика си, Лий нямаше заснети кадри, които да покаже на вложителите. А без готова лента беше трудно, ако не и невъзможно, да примами който и да е солиден бизнесмен да се подпише над многоточието.

Макар Лий да знаеше, че Ричърд Стайнър тайно очаква тя да падне по очи, тя отказваше да достави на своя противник удоволствието да докладва на баща й за провал. Тъкмо когато изглеждаше, че няма да свари, в гениално озарение нае Дисниленд за една паметна нощ. Великолепните представления по всички сцени успяха да установят стандарта за бъдещите промоции.

За радост на посетителите на Фантъсиланд един каскадьор — дубльорът на пътешественика във времето, внезапно се появяваше посред ослепителните фойерверки, и се приземяваше на земята пред замъка на Спящата красавица със сребърен парашут.

Друг каскадьор се бореше с живи алигатори насред сафарито в Адвенчърланд, докато във Фрънтиърланд облечен в еленова кожа актьор се стреляше с трима главорези, които току-що бяха ограбили влакчето на Дисниленд.

Но за най-издръжливите беше номерът в Тумороуланд. Там, на красиво изработена стабилна сцена, издигната тъкмо за това увеселение, посетителите седяха на мостика на звезден кораб и се сражаваха с извънземни космически кораби на триизмерен екран, който правеше специалните ефекти заслепяващо реалистични.

Шоуто бе безпрецедентен успех. Месеци преди филмът да се пусне по екраните, тениски, пепелници, ключодържатели, грамадни стикери и пластмасови фигури на героите — всички щамповани с името на филма „Последователни времена“, се появиха по всички тезгяси — наред с многоцветна домашна игра, която превзе нацията от един път. Героите от „Последователни времена“ се появиха върху чашите и опаковките за хамбургери на Макдоналдс; Пепси направиха телевизионна реклама с безстрашния филмов герой, който мъкнеше своята червено-бяло-синя кутия пепси в своите пътешествия из времето.

Като използва прекомерна порция суперлативи, „Върайъти“ обяви, че отделът по маркетинг на „Барън стюдиоуз“ никога не е притежавал такава вихрена енергия като енергията на Лий Барън. Тя беше даровита, съзидателна, изобретателна. Тя беше неуморима. Блестяща. И най-хубавото от всичко: тя беше красива.

С екзалтираната журналистика под ръка, Лий се доказа като много добра професионалистка. Достатъчно, за да стане така, че когато напусна отдела за маркетинг след шест месеца, накара Ричърд Стайнър — който бе обиден от нейното присъствие в „Барън стюдиоуз“ през онзи далечен следобед, когато бе сторил грешката да кръстосва шпаги с едно деветгодишно момиченце — почти да съжалява, че я губи.

 

 

— Нахакана стара крава! — отегчено смръщване загрози грижливо гримираното лице на Мариса, докато гледаше как Тина и Фаръдей си отиват.

Намръщването бе мигновено заменено от ослепителна усмивка. Тя протегна празната си чаша към Матю, за да я напълни пак.

— Много си добър — измърка тя, докато го наблюдаваше как смесва питиетата.

— А ти си хлапе. — Той положи коктейла от шампанско пред нея.

Не бе очаквала такива язвителни думи. Брадичката й щръкна:

— Знаеш ли коя съм аз?

Матю повдигна рамене:

— Тц. — Тонът му показваше, че и не го е еня.

— Аз съм Мариса Барън.

— Поздравления.

— Баща ми е собственик на тази къща.

— Хубаво местенце — каза със задоволство Матю.

— Това е негово увеселение. — Когато той не отговори, тя се наведе напред, като изложи неприкрито парфюмираните си гърди, прелели над деколтето на златната й дреха. — Което значи, че той те е наел.

— Е, и?

— Значи може да те уволни.

— Тъй като ще има много малко време да си намери друг барман, съмнявам се, че ще го направи. Освен това, ако мога да забележа, за всичко тук отговаря сестра ти.

Отново Лий. Все Лий.

— Смесил си отвратително питие.

Тя тръшна чашата си на бар плота с такава сила, че деликатните подпори се разклатиха.

Матю погледа прекомерно кръшния ханш на Мариса, докато тя ядно се отдалечаваше. Мисълта, че толкова разнолики същества може да бъдат сестри, показваше, че Майката Природа беше едно голямо хранилище на житейски шеги.

Докато почистваше счупената чаша, Матю се питаше какво би могла вероятно да иска от него Тина Маршъл. Нещо друго освен очевидното, разбира се. Въпреки оная зрима сексуалност, която лепнеше на Тина като особено възбуждащ аромат, Матю нямаше впечатлението, че тя търси набързо да се повъргалят в сеното. Не, инстинктът му подсказваше, че тя има наум нещо друго.

Нещо по-сериозно.

Нещо, за което твърдеше, че ще промени живота му.

Та какво, по дяволите, беше то?

Той наля Чивас с лед на един застаряващ характерен актьор и смеси Харви уолбангър за младата му съпруга. Матю реши, че го чака много дълга нощ.