Джоан Рос
Тайни грехове (32)

8.

Придвижването до Санта Моника продължи сякаш вечност. Нито Лий, нито Матю проговориха. Нямаше нужда.

— О, мамка му! — смотолеви Матю, когато се заизкачваха към вратата.

Лий вдигна очи към него.

— Какво има?

— Когато отивах към ресторанта тази вечер, си мислех… Предполагах, че ще е работна вечеря… По дяволите, не си нося тъкмо гумено цилиндърче в портфейла като някое напраскано средношколче, което се надява да му излезе късметът.

Винаги бе толкова настоятелен да я пази. Това беше само една от причините, поради които се бе влюбила в него.

— Не се притеснявай!

Челюстите му се заклещиха.

— Желая те, Лий. Но…

— Аз съм на хапче.

— О!

Колкото й омразна да му бе идеята, че Лий е имала и други мъже, Матю си припомни, че и той никак не бе ергенувал по време на тяхната раздяла. Но, дявол го взел, макар да знаеше, че ще бъде разпнат от феминистките по света за такава сексологична мисъл, обичайният секс беше различен при жените. Не беше ли? Добре, може би не беше. Но това все още не значеше, че трябва да му се нрави представата за Лий в ръцете на друг мъж. Или още по-лошо — в леглото на друг мъж.

Като долови неудобството му, тя го погали по бузата.

— Цикълът ми винаги е бил капризен, помниш ли? Докторът ми предписа хапчета, за да бъда редовна.

— Хвала на Господа за капризните цикли! Защото не съм сигурен, че можех да си отида просто така. Не и след всичкото това време.

Като склони глава, той я целуна с години сдържан копнеж.

В мига, в който влязоха в къщата, те паднаха в прегръдките си и се целуваха с бездиханна стръвност, която изненада и двамата. Струваше им се, че за да стигнат до спалнята, трябва да пресекат цели мили огледално-бяла теракота. Пътят беше твърде дълъг, тяхната жажда — твърде ненаситна. Потънаха в мекия бял козяк под краката си.

Нямаше думи, нито нежни любовни въздишки. Само безсъзнателни движения, разпокъсани усети, заслепяваща страст. Лий чу как се къса коприната на дрехата й и приветства събитието; като дръпна ципа на панталоните му, тя освободи напрегнатия пенис на Матю и прокара горещия си език по дължината му. Млечнобяла капчица блестеше върху тъмния, виолетов крайчец. Тя я близна, после го налапа дълбоко, като смучеше така енергично, че Матю едва не експлодира.

Те се любиха, без да се събличат: необуздано, автоматично любене, пронизано от животинска похот. Като разтвори краката й с длани, той проникна в нея, дългите му удари бяха дълбоки и мощни и се разбиваха в самото й сърце. Соковете й потекоха в отговор на неговите тласъци и оргазмът й придойде като наниз от силни разтърсвания. Когато тялото й се вкопчи в него, Матю изгуби и последния намек за самообладание. Той се вля в нея и изрече името й, нежно, отново и отново, сякаш беше молитва.

 

 

Мариса беше в гадно настроение. Не беше спала цяла нощ заради препирни с Джеф. По време на маратонската битка той я бе нарекъл егоистична, еблива кучка; тя му отвърна с изстрела, че той не е нищо повече от едно издухано жиголо. Точно тогава той изфуча от къщата, взе поршето и я остави с мерцедеса, който знаеше, че тя мрази да кара, защото беше с ръчни скорости. Веднага след като той си бе заминал, тя установи, че е отмъкнал със себе си тайното им пакетче с опиати.

Не че тя имаше нужда от тях. Взимаше само по един „Декседрин“ сутрин, колкото да започне бодро, един-два „Валиума“, когато гадният й режисьор се държеше като Адолф Хитлер, още няколко оранжеви дексита, преди да излезе и няколко „Куелюдз“ или малко трева преди лягане, за да се успокои. И от време на време — малко кока, просто за да нагорещи още секса. Всеки го правеше. Това беше начинът на живот през седемдесетте — годините на фармацевтиката.

Като караше безцелно, а яростта бумтеше в нея с ритъма на древни тимпани, тя се оказа на брега, без спомен да е карала насам. Някаква дървена таверна прикова погледа й; имаше нужда от едно питие; вкара колата в паркинга. Тъй като идваше от яркото слънце, на очите й бяха потребни няколко минути, за да свикнат с тъмнината. От джубокса Таня Тъкър точеше темпераментния припев на „Delta Dawn“.

Когато вече можеше да вижда, Мариса поразгледа мястото. Облак цигарен дим се стелеше из стаята като рояк насекоми. На отсрещната стена имаше две ярко оцветени игрални машинки и стенен телефон. Средата на пода бе заета от зелени маси за билярд, а от тавана висеше игра с електромерник. Зад бара в редица бяха подредени бутилки, бирените етикети блещукаха смътно през димната завеса.

Клиентелата на „Дрифтуудс“, изглежда, се състоеше от хора, слезли от корабите пристанали отвън. Небръснатите мъже изглеждаха силни и груби. Когато погледът й се разходи по тях, те срещаха очите й със смесица от любопитство и похот.

Един тип особено привлече вниманието й. Седнал в далечния край на бара, той явно не беше от шефовете. Носът му беше плосък и кривнат наляво, като да беше чупен повече от един път. Имаше черна цяла брада, дълга мазна коса и насечен белег, който се виеше от гърбицата на същия този сплескан нос до ъгълчето на окото му. Носеше черна тениска с отпрани ръкави и на единия му здравеняшки бицепс се мъдреше татуировка на гола жена, а на другия — дракон, обхванат от пламъци. Той имаше, забеляза тя като леко пое дъх, и най-опасните черни очи, които някога бе виждала. Идеално.

Като закрачи право към него с туптящ адреналин във вените си, Мариса изпита най-силния порив, който я бе спохождал от години. Тя реши, че това е по-добро дори от опиатите.

 

 

Не беше лесно да изкопчиш нещо от Матю, но когато той започна да навързва разкази за своето минало, Лий взе да проумява, че неговото, често грубиянско поведение е резултат от неустроеното му детство. Матю никога не бе изпитвал семейна близост и се усещаше неуютно, когато хората се сближаваха твърде много. Познанието за неговото минало й помогна също да разбере защо той толкова трудно се доверява.

— И така — каза тя, докато лежаха през една ленива неделна утрин, две седмици след своето сдобряване, — какво ти се прави днес?

Той се протегна и прокара пръст по възвишението на гърдата й; изглеждаше очарован от начина, по който зърното й трепна при неговия допир.

— Можем да прекараме деня ей тук.

Как бе възможно, толкова скоро след всичко, което бяха споделяли цяла нощ тя отново да го желае!

— Можем. Но съществува възможността и да умрем от глад, ако ще правим само това.

Устните му последваха дирята, която бе оставила възглавничката на пръста му.

— Можем да се обадим за пици. Много, много по-късно.

— Винаги съм обичала пици.

— А можем да прескочим и до Вегас.

— Лас Вегас? — Нито тя, нито Матю обичаха комара; в правенето на филми имаше достатъчно риск. — Какво има в Лас Вегас?

— Синатра. — Езикът му остави влажна следа върху плътта й.

— Смятам да мина без него.

— Уейн Нютън.

— Също — едва отекна тя точно когато той взе зърното й между зъбите си и го подръпна.

— Параклисът на светлината.

— Това пък какво е? Някоя нова рок група?

— Това е сватбен параклис. Казвал ли съм ти, че обичам вкуса на кожата ти?

— Сватбен параклис. Като при бракосъчетание?

— М-да. Исусе, колко си сладка! Като изкушение. Топла, влажна…

— Матю! — Тя го сграбчи за косата и повдигна главата му. — Това да не беше предложение?

— Всъщност сега, като го спомена, май че беше. Трябва ли да падна на колене?

— Не. Искам да кажа — да.

— Да, в смисъл че е трябвало да ти направя предложение на колене? Или да, в смисъл че ще се омъжиш за мен?

— Да, ще се омъжа за теб. — Лий обви ръцете си около врата му. — Да, да, да!

Като се облякоха бързо, на път за летището те спряха само колкото да подберат Ким и изненаданите, но радостни Тина и Корбет.

Почти четири години, след като за първи път се бяха срещнали очи в очи, Матю и Лий се ожениха в Параклиса на светлината. Въпреки припряността, въпреки че музиката беше механична, а свещеникът се правеше и той на Елвис, сватбата си беше истинска сватба. Булката, облечена в кремава дълга рокля на Живанши, носеше букет от рози „Америкън бюти“ и беше хубава, а младоженецът беше красив. Когато се заклеха един на другиго, любовта, която споделяха, светеше ярко в очите им.

 

 

Позвъняването беше на другата сутрин. Като затвори, Джошуа се вторачи в телефона — дълго и безмълвно. Не можеше да бъде! Тя никога не го бе напускала.

Всички, но не и неговата принцеса. Не и Лий.

Но го беше сторила. Беше обърнала гръб на всичко, което бяха градили заедно и беше хукнала след този гаден писач като разгонена кучка. Той си ги представи като двойка заклещени кучета. После, за да запамети видението, отиде в библиотеката и се напи до безпаметност.

 

 

Мариса току-що се бе върнала у дома след един следобед, през който се търкаля в спално купе с шофьор от Лоуди. Той беше голям подлец, очевидно свикнал да покрусява жени, но тя го въртя на пръста си като опитна проститутка. Три прекрасни часа тя напълно се владееше.

Владеене. Господи, как обичаше тази дума!

Тя беше на седмото небе, докато не й звънна Лий и не я приземи с отчетлив трясък. Със свит от ревност стомах, Мариса се качи пак на колата си. Но вместо да се върне в „Дрифтуудс“, чиято редовна посетителка бе станала, тя потегли към хотел Бевърли хилс. Там, изопнати покрай басейна, по оскъдни плувки бяха богаташите, които работеха върху медния си загар, след като през тях бяха минали проекти за милиони долари още предобед.

Очите й изучаваха наличната група могъщи мъже. Тя забеляза един френски филмов режисьор, известен с вкуса си към пълнички червенокоски и че си пада по кожарските изделия. Като облиза устни, Мариса грабна една маргарита от подноса на минаващия сервитьор и закрачи към масата на французина.

 

 

Две седмици, след като извести за брака на Лий и Матю, Роуна Барет отново прогласи лошата новина на всички нещастни мъже по света: царственият секссимвол на „Барън стюдиоуз“, актрисата, която според читателите на Плейбой бе най-предпочитаната партия, която биха взели със себе си на пустинен остров, беше вече мисис Филип Корбие.

 

 

— Какво те е прихванало?

Лий вдигна глава, за да види как баща й връхлита в кабинета й. Макар че по принцип беше още в медения си месец, тя се бе отбила, за да прегледа кореспонденцията.

— Добро утро и на теб.

— Не ме добросвай, момиченце! Искам да знам защо избяга с това копеле!

Сивите очи на Лий станаха студени като лед.

— Аз съм на двайсет и девет години, което е доста отдалечен намек за момиченце, и ти няма да говориш втори път по този начин за съпруга ми.

Съпруг. Думата пламна в стомаха му като киселина.

— Защо не? След като е точно такъв.

Ядна руменина плъзна по скулите й:

— Тогава е нечестно. Матю не може да бъде държан отговорен за поведението на своите родители.

— Ами наркотиците, които е пробутвал? Може ли да бъде държан отговорен за това? Или не ти е казвал?

— Каза ми. И ми даде доклада на частния детектив, който Корбет наел да разследва ареста?

— Корбет е наемал детектив?

За него беше новост. Джошуа се зачуди защо старият му приятел не бе споменал поне веднъж нищо за никакъв детектив.

— Да, и се оказва, че Матю е бил тикнат в затвора под чуждо име, което ме кара да вярвам на убеждението му, че е бил изигран.

Джошуа усети как студена пот се стича изпод мишниците му:

— Той може да твърди това, но има ли някакво доказателство?

— Не му трябват доказателства. Аз му вярвам.

— Ако дори малко от тази работа с наркотиците излезе наяве, момчето ще се затрие в този град, Лий. Не искам никой в студиото да се обвързва с него. Лично или професионално.

Лий пресрещна неговите раздразнени очи със своя спокоен, уравновесен поглед:

— Съжалявам, че се чувстваш така. Защото аз не просто обичам Матю, а планувам да произведа новия му филм.

— Забранявам! — Гръмовержната ярост в очите на Джошуа можеше да изпепели някоя по-слаба жена. — Дори ако само посмее да стъпи на територията на „Барън стюдиоуз“, ще го арестувам за взлом.

Лий беше подготвена за разправията. Но въпреки това дълбочината на бащината й враждебност я изненада. Не че имаше каквото и да е намерение да пада по гръб. Тя бе прекарала детството си в игра на покер с филмови екипи. Лий можеше да работи с най-добрите от тях.

— Чудесно. Щом не искаш Матю тук, не искаш и мен. — Тя захвана да изпразва бюрото си. — Да се обадя ли в отдела за връзки с обществеността с новината, че ще правя независима продукция със съпруга си, или ти ще се оправиш със съобщението за печата?

Лий бе израсла в „Барън стюдиоуз“. Джошуа знаеше, че тя никога няма да осъществи заплахата си за напускане, но не смееше да я подлага на изпитание. В нея имаше твърде много от упоритата гордост на Уолтър Барън, и ако оставеше личните чувства настрана, тя беше твърде ценна за студиото, че да рискува да я загуби.

— Добре — избъбри той великодушно. — Сейнт Джеймс може да остане. Докато носи печалби.

Напрежението между тях леко намаля. Лий заобиколи бюрото си и обви ръце около баща си:

— Не се безпокой, тате — каза тя, като отметна назад глава, за да му отправи ослепителна усмивка, — Матю ще бъде най-доброто нещо, което се е случвало на „Барън стюдиоуз“, откакто ти го пое след смъртта на дядо.

При споменаването на своя баща Джошуа си припомни драконовата власт, която последният титан на студиото обладаваше през целия си живот. Уолтър Барън щеше радостно да стъпче Матю Сейнт Джеймс, без дори да се обърне да погледне какво е стъпкал. И макар самият Джошуа да предпочиташе да стори точно това, знаеше, че не може: страхуваше се да не загуби Лий. Той неохотно реши да не предприема нищо. Засега.

Освен това, увери себе си той, когато се върна в кабинета си и се налока с пиячка, женитбата ще свърши, несъмнено като повечето останали бракове в Холивуд — с развод.

Ами ако не станеше така? Джошуа се закле да направи каквото трябва, но да си върне Лий, и изгълта още едно шишенце малцово уиски.

 

 

Лий потъна в креслото си и положи глава в ръцете си. Тя бе излязла от разправията победоносно. Сега бе потресена от откритието, колко близко бе стигнала до необходимостта да избира между двамата най-важни мъже в живота й.

Тя напусна кабинета и се върна в празния си дом, където я чакаше бележка от Матю:

Скъпа моя. Обади се Тина. Тя е приключила пазарлъка за онази къща в каньона Топанга и тъй като Корбет е в Ню Йорк, на нея й се щеше да отпразнува събитието с някого. Ние сме на обяд в „Ла Чоло“, защо не се присъединиш? А още по-добре — започни да стопляш леглото. Ще съм вкъщи около три.

Колкото и да обожаваше Матю, след шест дена съвместен живот Лий тайно се зарадва, че има малко време да остане насаме със себе си. Тя прекара следващите два часа, като се разхождаше по брега и мислеше за отминалите години.

Никога не бе имала приятели на своята възраст; беше прекарвала всичките си свободни часове след училище в студиото, като следваше баща си от снимачна площадка на снимачна площадка; като седеше в някой ъгъл и наблюдаваше в захлас легиони от световноизвестни филмови звезди, които правеха пътека до и от неговия кабинет. Докато другите момичета поглъщаха мистериите на Нанси Дру^[1], тя четеше „Варайъти“ и „Холивуд рипортър“.

Когато нейните съученици се развихряха в Америкън бандстанд и репетираха последните танцови стъпки пред телевизора, тя се учеше на верния тон по време на търгове. И когато същите тези кискащи се момичета прекарваха съботите в „Ниймън-Маркъс“, за да пробват рокля след рокля в търсене на най-съвършената, която да носят на вечерната танцова забава, тя стоеше пред някое кино в Уестууд и раздаваше на публиката въпросници за съответната предварителна прожекция.

Животът й, откакто се помнеше, бе неразривно свързан с живота на студиото. И с Джошуа. Лий си спомни за всички трудности, които бяха преодолели заедно, за всички победи, които бяха споделили.

Тя обичаше баща си. Но обичаше и Матю. За зла участ тяхната антипатия един към другиго беше твърде явна. Като се свлече на топлия пясък, Лий се загледа в слънчевата светлина, която се отразяваше върху проблясващите води, и й се дощя да не е толкова раздвоена.