Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Secret Sins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Тайни грехове

Преводач: Георги Димитров

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“

Редактор: Любен Иванов

Художник: Борислав Чонков

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-001-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4492

 

 

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Тайни грехове

Преводач: Георги Димитров

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“

Редактор: Любен Иванов

Художник: Борислав Чонков (фотограф)

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-002-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4493

История

  1. — Добавяне

15.

Мариса лежеше по гръб в средата на кръглото легло и се опитваше да пъшка, докато две жени — една черна и една бяла — я любеха. Заслепяващите прожектори се пречупваха в леглото под остри ъгли и проучваха всяка блещукаща пора.

— За бога, тури малко чувство, хайде! — оплака се режисьорът не за първи път. — Нямаме цял ден.

— Опитвам се.

Като затвори очи, Мариса напрегна тялото си да отвърне на обслужващите я жени. Но беше невъзможно. Пустият склад, където снимаха филма, беше непоносимо горещ, тя се потеше като прасе, и макар често да си бе представяла как го прави пред публика, сухото отношение на екипа не беше никак окуражаващо.

— Спри! — изкрещя режисьорът. — Добре, Мартин — каза той на Джеф, — имаш точно пет минутки да преобърнеш нещата, или ще си намерим друго момиче.

Джеф изтри потта от челото си:

— Не се безпокойте, мистър Би, ще се погрижа за всичко.

— Гледай да го направиш — предупреди Джоу Бомпенсиеро, като предъвкваше остатъка на дебелата си черна пура. — Защото всяка минута, през която си седим на задниците и чакаме пиленцето да се поразкърши, значи още една лента в кенефа. А мистър Минети не обича да му пилеят парите. Капиче[1]?

— Тъй вярно.

Джеф сграбчи едно червено кимоно и го метна върху раменете на Мариса. Смъкна я от леглото и я завлече зад камара от кашони с цветни телевизори.

— Какво става, хлапе? — Дружелюбният му тон не издаваше, че той е на ръба да измете със задника й целия склад.

— Иди ти да се чукаш пред тази тайфа неандерталци! — изплака тя. — А тази русата вони на чесън. Всеки път, когато ме целуне, имам чувството, че ще се издрайфам.

— Това е само сценична треска — погали той раменете й през кимоното. — Всички изпълнители страдат от нея, дори големите. Но не бива да се тревожиш, мила, старият доктор Джеф има тъкмо лекарството, което ще оправи нещата.

Той посегна към джоба на ризата си и извади мъничко найлоново пликче. Мариса го гледаше как изтръсква фин бял прах в дланта си.

— Не употребявам кока.

Кокаинът я плашеше, откак един приятел — барабанист в рок състав — беше умрял от сърдечен удар, след като бе прекалил на една забава.

— Значи пропускаш да изпиташ върховното удоволствие, миличка. — Той потърка малкото си пръстче в праха, после смръкна последователно с двете ноздри. — Сега е твой ред.

Мариса не бързаше. Тя знаеше, че това е последната й възможност. Ако не избута тази сцена, Бомпенсиеро щеше да я изрита и тя повече нямаше да може да пробие в този бизнес.

В началото трябваше да притисне носа си с пръст, за да не кихне, но после внезапно, ненадейно, кокаинът се посипа в мозъка й като пътечка от искрящ диамантен прашец. Тялото й стана болезнено чувствително и когато се върна в леглото, втвърдените й зърна потрепваха и бедрата й се тресяха от възбуда. Тъмни ръце галеха корема й, блеснали влажни устни засмукваха гърдите й, остри бели зъби се забиваха в бутовете й. Пръсти опипваха, изследваха, измъчваха скритите точки на Марисиното тяло, докато то се гърчеше върху чаршафите. С крайчеца на окото си тя зърна как екипът наблюдава с безсрамно сладострастие и когато дойде оргазмът, ръкоплясканията увеличиха върховното удоволствие.

 

 

Беше шест и двайсет. След като бе прекарала последните мъчителни двайсет минути, опитвайки се да поддържа разговор с Матю Сейнт Джеймс, Лий бе стигнала до извода, че щеше да има повече късмет, ако си общуваше със сфинкс.

— В кратката ти биография пише, че си бил във Виетнам. Сигурно е било тежко.

Матю сви рамене. Той не вярваше, че изобщо някой, който не е бил там, може да разбере:

— Не беше пикник.

— Корбет ми каза, че работиш върху сценарий за онова време. Предполагам, че те е предупредил: войната не е много популярна тема днес.

— В момента — да. Но това ще свърши скоро. И след известен период на всеобщо загърбване, хората ще искат да научат истината.

— И ти възнамеряваш да си човекът, който ще я възвести?

— Някой трябва да напише това. Обаче би трябвало да е човек, който е бил там, а не изклинчил от повинност студент по английска литература в някой мил, безопасен канадски колеж.

— Ясно — кимна тя. — Но при сегашните чувства, които са обхванали всички, струва ми се, ще трябва да чакаш дълго, преди страната да може да погледне на тази война без предразсъдъци.

— Вероятно. — Той отново сви рамене. — Свикнал съм да чакам онова, което искам.

— Но едва ли ти се нрави.

— Не. — Очите му срещнаха нейните и се задържаха. — И на теб също.

Туш. В този момент беше лесно да си представи Матю като пират, който с еднакво удоволствие се наслаждава на откраднатата плячка и на жените. Като реши, че е време да смени темата, Лий се отпусна назад в сепарето и го загледа умислено.

— В биографията се казва още, че си от редките изкопаеми: кореняк калифорниец.

— Роден съм в Ел Ей[2]. — Матю приемаше, че е роден в града, макар да би могло майка му да го е родила където и да е, преди да го захвърли на стълбите на Сейнт Джеймс.

Тонът му не беше много окуражителен, но Лий бе дошла тук решена да опознае човека по-добре и нямаше да се остави да я спре неговото намусено, безучастно поведение.

— Имаш ли семейство тук?

— Не. — Резкият му тон не подтикваше разговора към напредък.

— Никакво?

— Никога не съм познавал своето семейство. Първите си седем години прекарах в момчешкия приют „Сейкрид харт“, след това — по домове на осиновители.

— Съжалявам — прошепна тя, като се косеше, че изобщо е подхванала тази тема.

— Недей. От онова, което видях, семействата съвсем не са каквито ги представят.

— Понякога наистина могат да ти усложнят живота — съгласи се тя. — Аз осъзнавам, че ако дядо ми не бе създал „Барън стюдиоуз“, все още щях да удрям глава в стената и да се мъча да доказвам, че и една жена може да успее от деловата страна на камерата. Но, от друга страна, има мигове, когато се улавям, че отстъпвам на баща си; ако беше някой друг шеф, щях да бъда по-твърда.

Тя се усмихна, сякаш подканяше за отговор. Матю остана ням.

Раздразнена от продължаващото му мълчание, Лий започна да говори за своята работа. Като описваше как е била вкарана в студиото от детинство, текущите си задължения, възвишените си планове за бъдещето, всяка нейна дума подчертаваше разликата между нейното привилегировано отглеждане и скромните корени на Матю. И макар Лий да осъзнаваше, че го поставя в неудобно положение, не й пукаше. Той се държеше неприятно от самото начало.

Матю всъщност не слушаше дългия й монолог. Вместо това се чудеше защо, по дяволите, се бе съгласил да пийне по нещо с тази разглезена негодница, когато можеше да си е вкъщи и да си прекарва чудесно с простоватата, отзивчива Джил.

 

 

Джошуа се настани в обичайното си кътче с поглед към вратата. Бърз оглед на Поло лаундж показа, че Лий е изпълнила нарежданията му по отношение на Матю Сейнт Джеймс. Той понаблюдава с интерес, като си отбеляза, че макар Лий да бърбореше целенасочено и да се усмихваше на място, Сейнт Джеймс явно не участваше в разговора. Знаейки от първа ръка омайващите качества на дъщеря си, Джошуа се чудеше дали момчето не е гей и си отбеляза наум никога да не го ангажира за филм заедно с Джони Банинг, за всеки случай. Стигаха му главоболията да покрива сексуалните наклонности на актьора по време на снимането на онзи проклет уестърн миналата година, и въпреки че историите за любовни връзки между звезди от един филм осигуряваха голям наплив към касите, като общо правило феновете предпочитаха техните секссимволи да бъдат хетеросексуални.

Разбира се, ако беше педи, реши Джошуа, като се настрои да погледне нещата откъм светлата им страна, той поне нямаше защо да се тревожи, че хлапакът ще опита да се навре в копринените пликчета на Лий. Не че имаше дори миши шанс за успех. Лий беше твърде умно момиче, за да се обвърже с мъж, който така очевидно беше от погрешната страна на пътя. Когато се омъжеше — а той приемаше, че няма как, ще трябва, дори и само за да осигури четвъртото поколение, което да управлява „Барън стюдиоуз“, — тя щеше да си избере партньор, който ще е полезен за бизнеса. Както бе сторил той. Е, нямаше нужда да се бърза, увери себе си Джошуа. Тя беше само на двайсет и пет. Имаше още години време, преди да се принуди да я дели с друг мъж.

При тази неканена мисъл Джошуа се намръщи.

Пристигането на Брендън Фаръдей разпиля неприятното му самовглъбение.

— Извинявай, закъснях — каза Брендън, като се мушна в сепарето. — Но бях в клуба и играта се проточи малко повече, отколкото бях планувал.

— Голф или тенис?

Фаръдей се намуси:

— Нито едното, нито другото. През последните дни съм се отдал на спортуване в затворени помещения.

Джошуа не беше изненадан. Сексуалните апетити на Фаръдей бяха добре известни. Единственото за чудене беше, че още преди години не бе прострелян в задника от някой ревнив съпруг. Джошуа се чудеше дали Силвия Фаръдей си държеше настрана няколко дискретни мъже, или просто се бе примирила с любовните афери на съпруга си, понеже да си жена на звезда беше дяволски добре платен ангажимент.

— Познавам ли я?

Преди да отговори, Фаръдей си поръча скоч с лед:

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че е Марджи Уентуърт?

Марджи Уентуърт беше внучка на Джайлс Уентуърт, една от най-големите звезди на Холивуд от златните дни на тридесетте години. Тя играеше, откак се появи в реклама за Айвъри сноу, когато беше едва шестмесечна. Напоследък се мълвеше, че все по-яко наляга бутилката.

— За бога, Брендън, просиш си пандиза! Хлапето сигурно няма и шестнайсет.

— Миналия месец навърши петнайсет — уточни Фаръдей, без да си прави труда да забелязва сервитьора, който постави питието му на масата, заедно с второ за Джошуа. — Но откъде да знае човек! Хлапето има зад гърба си постъпки, на които и аз не бих повярвал.

— Ти беше така въодушевен от участието си в „Опасен“. Ако ти тикнат задника в затвора за изнасилване, Лий ще те замени, преди адвокатът ти да се появи с гаранцията.

— Нищо няма да се случи. — Фаръдей се отпусна назад; изглеждаше безгрижен, отпиваше си скоча. — Ти си шефът на студиото. Тя е само твое дете.

— Проектът е неин.

Очите на Фаръдей се присвиха:

— Да ти припомням ли откъде дойдоха парите за този проект? — Погледът му се разходи из залата към Лий, която все още се мъчеше да води колегиален разговор с Матю. — Навярно, ако е рожба на Лий, трябва да я светнем по някои по-критични детайли на сделката.

Гореща руменина се надигна изпод бялата яка на Джошуа. Той не коментира думите на Брендън, но те виснаха заплашително във въздуха помежду им. Джошуа остави своя скоч и стана:

— Става късно. А трябва да уредя нещо благотворително за довечера.

— Разбира се. Силвия и аз ще бъдем там. О, Джошуа, не забравяш ли нещо?

— Какво?

Фаръдей бръкна в джоба на своята бледокремава ленена жилетка и измъкна плосък бял плик.

— Мистър Минети праща най-добри пожелания за успешен филм.

Господи, как ненавиждаше самодоволното изражение върху някога красивото лице на Фаръдей! С вид на човек, за когото пликът сякаш бе изпълзял изпод някаква олигавена скала, Джошуа го взе, пъхна го в собствения си джоб и излезе от ресторанта.

Сам в Поло лаундж, Фаръдей се замисли докъде точно е стигнал. Кой би помислил, че някога ще държи в джоба си съдбата на такъв могъщ човек като Джошуа Барън! Като толкова други, които се бяха преселили в Холивуд в търсене на слава и благоденствие, Фаръдей, бивш Арни Столър от Елко, Невада, беше със скромни корени. Майката на Арни беше шивачка, която приемаше и дрехи за гладене, за да свързва двата края, докато баща му алкохолик пропиваше редовно малкото пари, които Мери Столър успяваше да заработи. Когато Арни беше на дванайсет години, Мери си прибра багажа и изчезна с автобус Грейхаунд незнайно къде, като остави сина си сам с един все по-жесток баща.

Арни приключи с напиванията и побоите преди шестнайсетия си рожден ден, когато приветства връщането на баща си от поредната запивка с дванадесеткалиброва пушка „Итика“. След това той излезе през вратата и изобщо не погледна назад.

Шестнайсетгодишен си смени името с обикновеното Джон Браун, намери си работа, да кара камион между Рино и Лас Вегас, завърза някои познанства в казината и след осемнайсет месеца се бе включил в по-доходния бизнес да превозва контрабанда алкохол и цигари. Роко Минети, собственикът на хотел казиното „Лъки Нъгит“, беше първият, който съзря възможностите у младия шофьор на камион с вид на типичен американски красавец.

Пак Роко смени името на Арни — този път на Брендън Фаръдей — и го представи на Джошуа Барън, редовен посетител на рулетката в казиното. Когато на Джошуа, който не беше голям късметлия в картите, му бе предложено опростяване на дълговете срещу договор за Фаръдей в „Барън стюдиоуз“, той изобщо не се размисли дали да приеме сделката. Пак той, по желание на Минети, представи Фаръдей на Корбет Маршъл, амбициозен млад агент в „Уилиъм Морис“. Корбет пое Фаръдей като клиент, Джошуа подписа с него договор да играе герой от епос за Втората световна война и, както казваха в Холивуд, роди се звезда.

На Фаръдей много му харесваше да е звезда. Той харесваше перченето: със слава, с пари, с жени, със сила. И много му харесваше да унижава Джошуа Барън.

— Колко ниско е паднал височайшият! — измърмори Брендън на себе си с протяжна, доволна усмивка.

Той отпи от своя скоч и се втренчи в силиконовите гърди на актрисата от съседното сепаре. Осъзнаваше ли Джошуа, че това е само началото?

 

 

Сепарето на Роко Минети беше в ъгъла на Поло лаундж и му позволяваше да наблюдава действието, без да привлича ненужно вниманието към себе си. Седнал до Мариса, той бе видял неудобството на Джошуа Барън по време на краткия им разговор с Брендън Фаръдей. Фаръдей може да беше лайно от световна класа, но вършеше работа. Трябваше да му каже обаче да отпусне малко юздите на Барън, помисли си Роко. Каквото и да му бе казал, старецът изглеждаше така, сякаш ще получи сърдечен пристъп или удар на мига и на място. Да прецениш точно времето, разсъждаваше. Роко, беше всичко.

Заинтересуван как така Барън излезе, без да каже и дума на дъщеря си, Роко се замисли, докато погледът му се плъзгаше от Фаръдей към Лий. Не че баща й не я беше забелязал; очите му не бяха се отлепяли от нея, челюстта му бе стисната здраво и каквото и да си бе мислил Джош, Роко реши, че по никакъв начин не беше нещо хубаво. Като се питаше дали между бащата и дъщерята се пропуква пропаст, той си взе бележка наум да се обади тук-там. Ако съществуваха още проблеми, надвиснали над „Барън стюдиоуз“ — проблеми, които не той бе създал, — на всяка цена искаше да ги узнае.

Дъщеричката наистина беше хубавка. Много му напомняше за майка си — хладна, далечна, като мраморна статуя. Но външният вид подвеждаше, Роко знаеше това, и се питаше лениво дали трезвомислещата Лий Барън беше така пламенна в кревата, както бе Сигни.

 

 

На Мариса й се повдигаше от начина, по който сестра й привличаше вниманието на всички, без дори да опитва. Достатъчно гадно беше, че си пие питието с този тъп барман от увеселението (и то на обществено място!), но старият им татко не отлепи очи от нея през цялото време, докато говореше с Брендън Фаръдей, и сега дори Роко гледаше към Лий, като че ли смяташе да я покани за роля в следващия си гол филм.

— Хей, бейби! — Тя прокара подрязаните си нокти бавно нагоре по бедрото му; когато достигна целта, тя започна прелъстително да гали слабините му под покривката. — Взе да ми доскучава. Защо не зарежем този капан и не отидем у вас да се повъргаляме в джакузито[3]?

— По-късно — отсече Роко и бутна ръката й.

Какво, мамка му, бе превърнало днешните пилешки гушки в капризни грабителки? Макар да обичаше чукането като всекиго — дявол го взел, повече от когото и да било, — беше адски изморен от тези нападения под покривките. Аман от това женско либидо, каза си той навъсено.

— Но, Роко… — намуси се нежно Мариса.

— Казах: по-късно! — Той стана. — Точно сега имам делова среща с един приятел.

Очите му бяха сурови. Безчувствени, но същевременно й напомняха какви рискове крие всеки ропот. Мариса го погледа как отива до масата на Брендън Фаръдей и си обеща, че стане ли веднъж звезда, ще има всеки мъж, когото си поиска. И едно беше сигурно — тази торба за смет Минети нямаше да е между избраниците.

 

 

— Добре, колкото и да се радвам, че си побъбрихме — отсечено каза Лий, — наистина имам ангажимент за вечеря.

Матю стана от масата, без да си прави труда да прикрива облекчението си.

Те стояха пред входа на хотела в очакване на колите си, когато Матю се извърна към нея:

— Благодаря за питието.

— Пак заповядай.

Като се вглеждаше в тъмните му очи, Лий имаше чувството, че мъжът всъщност е готов да се предаде и да каже нещо съкровено, може би дори дълбоко.

Когато той продължи да я гледа дълго-дълго, без да пророни дума, Лий усети, че дъхът й секва. Тя се канеше да го попита дали нещо не е наред, когато момчето от паркинга пристигна с нейния ягуар; още веднъж той я бе разочаровал, като я остави да подкара далеч от ресторанта, изпълнена с желанието никога да не й се налага да вижда Матю Сейнт Джеймс отново.

 

 

Клубът беше претъпкан. Синкав дим се стелеше из залата покрай уханието на парфюми, пот и марихуана.

Подът беше настлан с недопушени цигари и разлети питиета. Бумтящ рок ритъм, придружен от неразбираеми текстове, гърмеше от чудовищни високоговорители, окачени на всяка стена. Проблясваха стробоскопни лампи и придаваха на сцената сюрреалистична отсянка.

Матю си прокарваше път с лакти през гъмжащото човешко море и му се искаше да е някъде другаде. Където и да е, само не там, където ще е Лий Барън тази нощ, поправи се той след това. Да дойдат тук беше идея на Джил и тъй като той чувстваше, че й дължи малко добро настроение след начина, по който я изостави този следобед, за да хукне към Поло лаундж, Матю се мъчеше да не издава пренебрежението си към недодяланото зрелище.

— Не е ли забавно? — надвика музиката Джил, като го дърпаше за ръка към претъпканата танцова площадка.

— Страшно — смотолеви той.

— Какво?

Връхната й дрешка без презрамки, осеяна с пайети, разкриваше щедро количество златиста плът, чийто вкус още помнеха устните му. Косата й беше дива неразбория от блестящо русо руно, очите й — жадни, усмивката й — достатъчно светла, за да огрее целия град. Матю си напомни, че тя няма вина за сблъсъка му с Лий Барън, който му развали настроението.

— Страшно забавно е — увери я той, признателен, че дисководещият във високото сепаре превключи на „Song Sung Blue“ на Нийл Даймънд. Макар да знаеше, че могат да го сметнат за безпросветен дегенерат от средновековието, Матю никога не бе проумявал смисъла на танцуването, ако човек не може да държи жената с ръцете си.

— Голям лъжец си, Матю! — обвини го Джил, докато обвиваше ръце около врата му. — Но и така те харесвам.

Проблясващите светлини боядисваха живите сенки на танцуващите в тъмночервено, яркожълто, мораво. Матю опита да се отпусне, но неудовлетворителният му разговор с Лий Барън продължаваше да притърча през мозъка му, отново и отново, като дефектна грамофонна плоча. Час по-късно, когато чу един познат глас от барчето зад себе си, той все още не бе успял да го прогони от съзнанието си.

— Хей, човече — подвикна Джеф, — мислех, че прекарваш цялото си време в потене над пишещата машинка!

— Или да се разтакава с жени, които никога няма да има — многозначително добави женски глас.

Матю бавно се извърна.

— От време на време успявам да се измъкна. — Очите му се свиха и се забиха в Мариса Барън. — Колкото до жените, много си ми е добре с тази, с която съм сега.

— Това е хубаво, защото всеки мъж, който си мисли, че може да се вмъкне в гащичките на сестра ми, просто си губи времето. — Очите й светеха, черните й зеници бяха разширени. — Лий винаги е имала лед между краката си, не е ли така, миличък? — Тя погледна нагоре към Джеф.

— Както кажеш, бейби. И така, Мат, какво прави мистър Непорочен в шумна лудница като тази?

— Празнуваме договора на Матю — радостно каза Джил.

— Договор?

— Той току-що получи главната роля в новия филм на „Барън стюдиоуз“.

И Джеф, и Мариса невярващо се втренчиха в Матю.

— Майтапиш се! — каза накрая Джеф.

— Не вярвам! — отекна Мариса. — Баща ми никога няма да наеме някакъв барман да играе в негов филм.

— Подробностите все още трябва да се доизгладят, но изглежда доста добро предложение — потвърди Матю.

Емоции изкривяваха лицето на Джеф. Учудване, завист, яд.

— Добре, ей, градски, това си плаче за отпразнуване. О-па, барманът — подвикна той, — още по едно за филмовата звезда тук!

— Ние тъкмо си отивахме — каза Матю, прихвана под лакътя Джил и безропотно я извъртя към изхода; той метна петдоларова банкнота на бара. — Но изпийте по една бира за моя сметка.

Вече в колата, Джил се извърна към него:

— Добре ли си?

— Естествено. — Той й се усмихна, струваше му се — потвърдително. — Просто денят беше много дълъг.

Като отвърна на усмивката му със своята ослепителна усмивка, тя се присегна и го потупа по дланта. Матю й беше благодарен, че остана мълчалива до вкъщи.

 

 

Джеф беше вбесен. Ей го на, скапва си топките по тези проклети безизходни порно филмчета, а неговата стара дружка от средното училище направо се промъква в „Барън стюдиоуз“, по-гладко от сопол върху дръжка на врата. Просто не беше честно! Той седеше в тъмното и се наливаше до самозабрава. Беше сам, понеже Мариса се бе заключила в спалнята, след като той се беше озлобил и я бе понапердашил. Обикновено пиленцето го предпочиташе грубо, но когато разцепи устната й, тя му изкрещя като таласъм и раздра с нокти бузата му до кръв.

Проклета кучка! Той надигна отново бутилката Джак Даниълс и гаврътна яко. Ако не бяха тези филмчета, за които я бе уредил, тя още щеше да чака големия си пробив.

Като реши, че достатъчно дълго се е цупила, той се надигна непохватно от стола и се упъти към спалнята.

Дори както си беше пиян, крехката талашитна врата на спалнята не представляваше преграда за него. Когато я отвори с ритник, Мариса се претърколи от леглото, като придържаше чаршафа на гърдите си. Носеше прозрачната черна нощница със сърцеподобни прорези на предизвикателни места, която тайно бе мушнала в огромния си сак след днешните снимки.

— По-добре се махай оттук!

Той се поклащаше заплашително:

— Това е моят коптор, забрави ли?

Тя се присегна към чекмеджето на масичката до леглото и извади пистолета, който бе видяла още през първата нощ, когато бе дошла.

— Само да си пристъпил още една крачка, кучи сине, и, да ме пази Господ, ще го използвам!

Той продължи да се приближава, сякаш без да вижда пистолета, насочен към него:

— Хайде, бейби, престани да се правиш на страшна. Не ставаш за тази роля.

Мариса отстъпи назад, докато гърбът й не опря в стената:

— Не се шегувам, Джеф.

— Не е зареден.

С бърз жест той смъкна нощницата й до кръста. Когато долепи устни до нейните, Мариса усети бодването на опасна възбуда, но преди да успее да отвърне, Джеф внезапно клюмна и се строполи на пода като буца, напоена с алкохол.

С глава, също омаяна от многото безпаметни нощи пиянство, Мариса се вторачи надолу към него — дълго и несвястно.

Бележки

[1] Капиче? (ит.) — Ясно ли е? — Б.пр.

[2] Лос Анджелис. — Б.ред.

[3] Джакузи, или Якузи — баня или малък басейн, снабдени със система за образуване на миниатюрни топли талази, които да масажират тялото. — Б.пр.