Джоан Рос
Тайни грехове (5)

4.

Искряща Бакара, блестящи Лимож^[1]. Парфюми — с аромат на цветя, пикантни, ориенталски, екзотични и различни като жените, които разпръскваха благоуханията им наоколо — се смесваха със сини облачета тютюнев дим и със сладникавия аромат на момини сълзи. Дворът, осветен с меко проблясващи фенери, беше като разцъфнал: червени петури на бугенвилии, които свършваха с оранжеви орлови нокти — по право, като най-яркоцветни, докато кремавият хибискус добавяше някаква изящност към постилките от буйни цветове. Изпод весело раираната градинска тента разкошни букети от пролетни цветя в кристални вази бяха отрупвани от съответни охкания и ахкания, тъй като всички присъстващи бяха единодушни, че този път Дейвид Томас е надминал себе си.

Дамаска — безкрайни метри — беше затрупана с красиво щамповани подноси от модното блестящо сребро. Високи, дългостеблени кристални чаши улавяха светлината и я разбиваха на хиляди блещукащи дъги. Покритата маса удържаше под тежестта на обилен асортимент ястия, красиво поднесени във вид на подредени натюрморти.

Розови филийки агнешко с вейки мокриш бяха положени в порцеланови чинии Ройъл Копенхаген със златен кант. Вездесъщото козе месо лежеше в ложе от навити тъмнозелени спаначни листа. Имаше тънки кръгчета опушена змиорка върху бриош, квадратчета тъмнорозова сьомга, намазани леко с лъскав черен ирански хайвер и лютив пастет, щедро разстлан върху кръгчета препечени италиански хлебчета.

В далечния край на масата бяха сладкарските изкушения — бухнали пасти, разположени около полят с коняк крем, и лешникова торта, пластове целувки, слепени с маслен крем и покрити със спирали от швейцарски шоколад. Шампанското се лееше неспирно, лалеподобните чаши на гостите отново и отново се пълнеха от загорели млади мъже с официално черно облекло.

В разточителната, облицована в коприна обител, на концертната зала, сложните мелодии барокова музика, изпълнявана от струнен квартет на Холивудския симфоничен оркестър, пригласяха на непрестанно жужащите разговори, докато отвън влудяващ рок ритъм думкаше немилостиво в уханния нощен въздух.

В тон с атмосферата и с храната, и гостите притежаваха подчертано проявен калифорнийски усет. Мъжете бяха облечени подходящо, макар и скъпо, жените — не по-евтино, но по-пищно, в дълги рокли от Норел, Холстън, Ив Сен Лоран и Живанши^[2]. Както винаги, разговорите се въртяха единствено около киноиндустрията.

Онези американци, които неблагополучно оставаха извън кино колонията, всекидневно раздухваха слухове, например че ЦРУ е дирижирала миналия месец взлома в щаба на демократите във вашингтонския хотел Уотъргейт^[3], акълът на Марта Мичъл (или неговата липса) осигуряваше сочен коктейл от купонни сплетни и всички от Сиатъл до Сарасота чакаха да видят колко време ще му трябва на Джордж Макгъвърн да изхвърли Томас Ийгълтън от лотарията, след като в печата се прокраднаха вести за хоспитализирането на Ийгълтън под грижите на психиатри (завършило с електрошокова терапия!). Дългото горещо лято на 1972 година не се състоеше само от клюки за интриги, но в това затворено, светско общество от значение бяха само нещата около производството на филми. Ако налучка подходящото превозно средство, човек можеше да изхвърчи като светеща комета и да стане най-ярката звезда на холивудския небосклон. Едно погрешно движение, и агентите по набиране на актьори ще забравят името ви, оберкелнерът на „Чейзънс“ внезапно ще доведе нови хора да седят на масата ви, а продуцентите, които само седмица преди това са се катерили по главите си, за да уредят сделка с вас, ще са твърде заети, че да дойдат до телефона.

И това щеше да е нищо, ако не беше напрегнато-състезателната атмосфера. Играта беше за власт. И увеселения като това бяха игралното поле:

— Повярвай ми, скъпа моя, един поглед — и ще се молиш да му дадеш роля в новия си проект. Той е един рус Ал Пачино…

— … една тъмнокоса Каръл Линли.

— … един млад Питър О’Тул.

— … една по-висока Шърли Маклейн.

— … един по-нисък Рок Хъдсън.

С годините имената се сменяха, но играта си оставаше същата.

Матю бе работил на бара край басейна трийсетина минути, когато я видя. Впрочем първо я чу. Съставът, „Сюисайд експрес“, си отдъхваше и нейният смях прозвънна всред внезапната тишина. Като потърси притежателя на музикалния глас, той я видя да стои между двама актьори, явно развеселена от нещо, което единият от мъжете току-що бе казал.

В първия миг Матю не разпозна видението с бяла копринена гръцка туника и с ромонлива, сребротъкана коса. Но после нейните меки сиви очи срещнаха неговите и той проумя, че тази сирена, която имаше лице като на някой от ангелите на Ботичели, е далеч от секретарката, за която в началото я бе взел. Веждите му се повдигнаха само с части от милиметъра, когато разбра грешката си. Отговорът на Лий беше неясна, загадъчна усмивка.

Сервитьор с черно официално сако пристигна с празен поднос и поръчки за питиета; Матю се съсредоточи в забъркването на кана от ледени маргарити^[4]. Следващия път, когато вдигна очи, тя бе изчезнала.

 

 

Тина беше седнала до мъжа си в неговия златист ролс-ройс корнийш със суетен номер^[5], който гласеше ДЕЛА. Намираха се всред дълга редица от лимузини, които пълзяха нагоре по криволичещия път.

— Казах ли ти, че изглеждаш прелестно тази вечер? — попита Корбет Маршъл.

— Каза го, но това едва ли ще те спре да го повтаряш отново и отново — отвърна Тина с признателна усмивка.

Наясно, че тези ярки цветове допълваха светломаслинения цвят на кожата й, тя бе облякла за забавата прилепнала копринена рокля от Пучи на крещящо розови и виолетови заврънкулки. Червеникаво-сини чорапи разкриваха краката й в най-благоприятна светлина; това правеха и пурпурните гръцки сандали с техните токове като небостъргачи.

За жена, чийто бой едва достигаше 156 сантиметра, Тина имаше учудващо дълги крака. Често чуваха съпругът й да заявява, че тялото на Тина се състои главно от крака и цици. Което, изглежда, извънредно много радваше Корбет. Високият, красив, посивяващ около слепоочията агент беше аномалия в Холивуд — един от малцината съпрузи, които не се заиграваха с други жени.

— О, боже, не мога да повярвам! — изсумтя Тина.

Корбет положи дясната си ръка върху стегнатото й бедро. Господи, как обичаше краката на тази жена! Обичаше да ги гледа, да ги докосва, да ги вкусва, а особено обичаше начина, по който ги усещаше увити около слабините си…

— Какво има? — попита той някак разсеяно, като почувства тялото му да се стяга в отговор на сексуалните му помисли. Петнайсет години, а тя все още го възбуждаше. Тази жена сигурно беше магьосница. Или вещица.

— Виждаш ли жената, която ей сега слезе от онази лимузина четири коли пред нас?

Корбет погълна с очи грамадната особа, облечена в обемно накипрен с мъниста червено-златист кафтан. Диаманти кичеха ушите й, врата й, китките й, пръстите й. От източената бяла лимузина зад нея се провря навън млад мъж, който можеше да й бъде внук, с аферистки спортен костюм от кремава коприна. Тесните му панталони бяха широко разкроени, ризата му с лавандулови шарки беше разкопчана до кръста.

— Тая, дето прилича на Моби Дик на сухо?

— Това е тя — мрачно се съгласи Тина: — Мисис Едит Халъдей, от свръх мултимилиардерите Далас Халъдейз.

Корбет повдигна тъмната си вежда:

— Тази ли е сръдлата, която те мота по целия град днес?

— От плът и кръв.

И то с каква плът! Цели акри плът…

— Светът е малък — промърмори той замислено. — Това май не ще да е мистър Халъдей.

— Едва ли. Старикът Халъдей е към седемдесетте, плешив като топка за билярд под двестадоларовата си каубойска шапка Стетсън и целият във валма от дим на пура. — Широките кафяви очи на Тина, обрамчени от прилизана тъмна коса, оформена в модна геометрична прическа а ла Видал Сасун, станаха замислени. — Те са в Калифорния само от няколко дена; чудя се как е успяла да си издейства покана за този купон.

— Може богаташчето съпруг да се е уморило от петролните кладенци и да иска да си купи филмово студио.

— Е, ако е така, а аз се съмнявам, той си губи времето с „Барън стюдиоуз“. Джошуа никога не би разпродал.

— Парите имат качеството да са много мощен мотиватор.

— Говориш като истински филмов агент. Джош има повече пари от Господа. Освен това, всички знаят, че той тимари Лий да поеме работата.

— Да се надяваме, че усилията му не са напразни.

— Знам, че е млада, но е невероятно умна. И има вроден нюх за този бизнес. До времето, когато Джош ще поиска да отстъпи ръководството, Лий ще бъде напълно в състояние да продължи семейната традиция.

Корбет не бе изненадан от неприкритата подкрепа за по-голямата дъщеря на Джошуа, която тонът на Тина издаваше. Лий беше дете, когато той за първи път бе завел младата си булка в къщата на Барън. На десет годинки, с широки, строги сиви очи и важно държане, при което на Тина, както тя сама си призна по-късно, й се бе приискало мигом да притисне малкото момиче в прегръдките си още там, на място. Вместо това Тина само бе стиснала мъничката протегната ръка и бе изказала желанието си да бъдат приятелки. Нещо, което, тя усещаше, липсва на Лий Барън. Много.

През юношеството на Лий Тина заместваше някак си майка й, като я даряваше с любовта и подкрепата, които ледената Сигни Барън, изглежда, не можеше — или не искаше — да даде. След смъртта на Сигни връзката между кротката млада наследничка и прямата посредничка на недвижими имоти стана дори по-силна.

— Изобщо не се съмнявам, че тя ще е способна да замести блестящия си татко… и дядо… когато му дойде времето — призна той. — Само се надявам, че дотогава ще има студио, което тя да оглави.

— Значи слуховете за финансовите затруднения на „Барън стюдиоуз“ са верни?

— Според Джошуа са имали тежка година, но всичко, от което имат нужда, е един наистина силен двигател, който да ги върне на пистата. — Той помълча. — Нещо като „Опасен“.

„Опасен“ беше покъртителен роман на един от по-неизвестните клиенти на Корбет. Историята за някакъв терористичен водач на харизматичен култ, който отвлича наследничка само за да се влюби в нея, и тя — в него, беше толкова притегателна, че Тина я бе изгълтала на един дъх. Макар „Опасен“ да беше далечен отглас на епосите, които задълго бяха запазеният знак на „Барън стюдиоуз“, Джошуа бе набелязал творбата, мигновено препращайки проекта към Лий, която безпрекословно бе наложила, на първо място, придобиването на права над книгата. Това беше преди три години. Толкова време Лий не успяваше да доведе проекта до екран.

— Ако изобщо има филм, който да изправи на крака едно студио, това е „Опасен“ — съгласи се Тина. — Прелестен роман.

— Знам. Проблемът е, че хората с пари в този град не четат нищо друго, освен списание Върайъти и финансови отчети. Интересува ги само салдото. И имат навика да се нервират, когато се опиташ да скалъпиш проект без участието на звезди.

— Да разбирам ли, че Лий все още настоява двете главни роли да се играят от неизвестни лица?

— Разбира се. Ти не по-зле от мен знаеш, че Лий съперничи достойно на дядо си, когато стане дума за тази упорита Барънова непреклонност — отвърна той с раздразнение. — Тя пробва целия град за ролите на Марилин Корнел и Райдър Лонг — знам го със сигурност, понеже самият аз й пращах повечето от тях — и все още не е намерила двата типажа.

Тина бе живяла със съпруга си достатъчно дълго, за да разбира кога той има нещо наум. Нещо, което не изричаше.

— И?

— Смятам да предложа на Джош да пробва Мариса.

— Шегуваш се!

— Никак дори. Нали видя как взе ума на всички миналия месец с изпълнението си в „Автобусна спирка“…

— Скъпи, това е велика роля; с нея всяка субретна актриса може да изглежда добре. Пък и мога ли да отбележа, че тук си говорим за едно средношколско представление!

— От средното училище в Бевърли Хилс са излезли много звезди. И за твое сведение, Лий взе, че хареса идеята Мариса да изиграе ролята.

— Сериозно?

— Е, трябваше малко време да я смели — призна неохотно той. — Но тази сутрин ми се обади да ми каже, че след като е препрочела романа — между другото, два пъти — смята, че ще бъде добър удар.

Осъзнала, че мъжът й говори сериозно, Тина се размисли над изненадващото му изявление. Ролята на разглезената наследничка, превърната от любовта в терористка, щеше да е добра. Можеше дори да спечели Оскар за младата жена, ощастливена с ролята. Но, и това беше дори по-важно, тя можеше да означава утвърждаването й като звезда. Тина знаеше всичко за актьорските амбиции на Мариса. Само преди седмица Корбет се бе върнал вкъщи със забележителния разказ за момичето, което се появило в кабинета му само по обувки на високи токчета, с дръзка, опасна усмивка и с бяло палто от норки. Той мигновено станал да поздрави непълнолетната дъщеря на най-стария си приятел, когато Мариса се измъкнала от палтото, метнала го драматично на объсънския килим и казала: Какво има, чичо Корбет? Никога ли не си се чукал върху норка преди?

Все още потресен от сблъсъка преди няколко часа, Корбет бе уверил Тина, че някак е успял да убеди Мариса да си сложи отново палтото и да я отпрати бързо-бързо от кабинета си. Макар да беше бясна от сексуално нахаканото девойче, което се бе опитало да прелъсти съпруга й, Тина в действителност не бе изненадана от разказа на Корбет. В края на краищата Мариса бе решена да успее в един град, където приказките за хубави млади старлетки, които се издигат до върха, легнали по гръб, бяха безчет; за беда и по него време продължаваха да се носят достатъчно подобни истории за бърз успех, които да накарат една млада жена, готова да даде тялото си срещу участие във филм, да си помисли, че идеята е привлекателна.

— Джош никога няма да разреши — пророкува Тина. — Всички знаят, че той е смъртно настроен против това Мариса да стане актриса.

— Знам — въздъхна безпомощно Корбет, докато наближаваха прислужващия на паркинга. — Но мисълта това момиче да е моя клиентка, ми харесва. С десет процента от потенциалните й заработки ще можем да си купим онзи остров в Карибието, за който все говориш, че ти се ще един ден да се оттеглим там.

Тина не отговори. Нямаше нужда. Едно от малкото общи неща, които тя и Корбет имаха, беше фактът, че и двамата са неизлечими работохолици.

Служителят на паркинга, с великолепно синя тениска, щампована с короната-емблема на „Барън стюдиоуз“, очевидно беше безработен актьор. Развятата му руса коса беше вещо раирана със слънчеви ивици, зъбите му, като от реклама за паста, бяха облечени и Тина не се и съмняваше, че има задължителния за цял Холивуд тен. Беше безусловно прекрасен. Но същевременно приличаше на всеки свой връстник в града; хвърли сопа на плажа Малибу и ще удариш поне дузина такива.

Не за първи път Тина Маршъл — по баща Тереза Салерно — благодареше на Бога, че младежката й мечта да стане актриса не се бе осъществила.

 

 

Джеф Мартин беше в стихията си. Скъпо, готино ядене и най-хубавите пиленца в града. Всичко би било идеално, ако не беше непрестанно жалващият се голям бял кит, увиснал на ръката му. От мига, в който взе Едит Халъдей от розовия като фламинго хотел Бевърли Хилс, вечерта се бе превърнала в един дълъг хленч.

Шампанското, с което компанията бе заредила лимузината, било домашно, самата лимузина не била достатъчно дълга; трябвало да чакат на опашка за достъп до купона; как така той не я представял на всички филмови звезди; защо не й донесъл нещо за пиене, храна, да потанцува с нея? Отново и отново го изкушаваше мисълта да бутне тлъстата кучка в басейна, да я види как потъва и си остава там.

Отдихът дойде, когато влязоха в концертната зала. Като разпозна мигновено бармана, Джеф остави обкиченото с диаманти чудовище умело да досажда на някакъв продуцент от „Уорнър брадърс“ с приказки за напразното търсене на подходяща къща, докато той си проправяше път към барчето.

Джеф нетърпеливо очакваше един претенциозен паркетен идол и неговата явно наета за вечерта руса бомба да решат какво искат: водка с мартини или коктейл Манхатън. Накрая те напуснаха с мартинита в ръка.

— Хей, човече — каза той. — Отчаяно се нуждая от успокоителни. Имаш ли Нембютъл или Куелюдз?

Барманът се огледа наоколо.

— Съжалявам, приятел, но ти не по-зле от мен знаеш, че на купони като този обикновено вървят кока и трева^[6].

— Мамка му! — изръмжа Джеф и погледна назад към кита.

— Ще измислим нещо — кимна барманът. — Наистина имам Ноктек, който си пазех за един специален случай. — Ноктек беше търговското име на успокоителното хлорхидрат; смесването на хлорхидрат и алкохол беше с лошата слава на Мики фин^[7]. — Мога да ти го отстъпя за десетачка.

Цената беше пладнешки обир, но Джеф бързаше твърде много, за да губи време в пазарлъци.

— Пито-платено.

Той плати за оранжевото топче с част от парите за харчене, които Патси му бе дала следобеда. Никой не забеляза как тайно разтвори капсулата в розово-пенестата ягодова маргарита.

Докато пресичаше залата, с поддържано в ръка питие, Джеф Мартин се усмихваше.