Джоан Рос
Тайни грехове (45)

21.

Джеф Мартин беше отчаян.

Когато се вкопчи в слушалката на телефона, ръцете му, които рядко се случваше да не треперят през последните дни, се тресяха като листо в ураган.

— Хей, мистър Минети — завика той, — сбъркали сте човека.

— Не. Не съм. Слушай, Мартин, Мариса Барън се е обадила на Брендън Фаръдей през нощта на своята смърт. Казала, че е напуснала „Дрифтуудс“ с теб.

— Хей, пиленцето не се обади на никого!

От другата страна на телефона се възцари кратко мълчание.

— Сега, след като призна, че в края на краищата си бил с нея, нека ти кажа и това: тя е тръснала на Фаръдей, че си я изчукал.

— Добре де, бях с нея. И какво от това?

— Трябва да приема, че човекът, който е бил с нея през онази нощ, е същият, дето я е надупчил с кокаина и хероина, които са я убили.

Потта потече по лицето на Джеф, изпод мишниците и по слабините му.

— Хей, мистър Минети, това беше нещастен случай, ясно? Нямах намерение да убивам пиленцето. Мама му стара, аз я харесвах! Освен това тя си имаше този навик да забърсва момчета, разни непознати, нали разбирате. Би могъл да е всеки… който и да е.

— Но не е бил който и да е, Мартин. Бил си ти.

Джеф прокара пръсти през сплъстената си, потъмняла руса коса:

— Казах ти, беше гаден нещастен случай!

— А подутините?

— Какво мога да кажа! Пиленцето го харесваше по-грубо и аз нямах нищо против да й угодя. Има ли закон против малко садомазохизъм между приятели?

— Ти май не схващаш мисълта ми, Мартин — отряза Роко Минети с хладно, смъртоносно спокойствие. — Ако не бяха тези подутини, полицията без съмнение щеше да припише смъртта на тази Баръновка на нещастен случай. Сега имат подозрение за убийство, а това значи, че привличаме повече внимание, отколкото бихме желали, при приближаващата кампания на Брандън Фаръдей…

— Ще ти кажа ето какво: само ми подхвърли трохица хляб, и ще взривя града! — прекъсна го Джеф. — Ще замина за Мексико, за Колумбия, за Бразилия. Някъде, където ченгетата няма да ме намерят никога.

— Съжалявам, Мартин — отрони Минети, — но ти си опасно безотговорен. Нищо не мога да направя за теб.

Той затвори.

Последните му думи отекваха в ушите на Джеф като клепало.

— Мамка му!

Викът проеча между голите стени на апартамента. Минети щеше да го убие. И той нищо не можеше да направи. Нищичко. Освен да побегне като дявол.

Като метна малкото си партакеши в една торбеста чанта, Джеф хукна от апартамента, без да има наум каквато и да е посока. Знаеше само, че трябва да изчезне на майната си, преди Минети да е изпратил хората си.

Главата му бучеше и болка като от инжекция се разсейваше под кожата му. Когато тогава осъзна, че Мариса е мъртва, той бе излетял навън и си бе оставил всичките наркотици. От три дена беше само на малко трева и на няколко „Куелюдз“ и беше на път да си изгуби ума.

Отчаяно търсещ избавление, той отиде до един магазин за алкохолни напитки и купи четвъртинка уиски. Когато броеше смачканите банкноти на тезгяха, той забеляза голямото заглавие на „Ел Ей таймс“: СТУДИО ЩЕ НАРУШИ МЪЛЧАНИЕТО ОКОЛО СЦЕНАРИЙ НА СЕЙНТ ДЖЕЙМС. Като потърка насълзените си очи с пръсти, той се помъчи да се съсредоточи върху плуващия черен шрифт и прогизналият му от алкохол мозък си спомни, че Минети искаше да не допуска този сценарий до екран.

Ето това беше!

Начинът да спечели обратно благоволението на Роко Минети.

Щеше да издуха Матю.

— По дяволите, Лий — каза Матю на другата сутрин, — не трябва да правиш това! — Той приличаше на човек, готов да издаде заповед, стига да намери начин тя да подейства. — Полицията би трябвало да арестува Фаръдей, преди новинарските екипи да са инсталирали камерите си. Ще е свършен факт.

— С човек като Минети, никога не е свършен факт — стана от масата Лий. — Освен ако хората не наскачат и не кажат „не“ на сплашването. — Тя притисна с ръка стомаха си, където гигантски кондори размахваха крила. — Готов ли си да тръгваме?

— След минута. — Той я придърпа в прегръдките си и я целуна силно. — Сега вече съм готов — каза той, когато и двамата си поеха дъх.

В мига, в който влязоха в залата, светкавиците затрещяха като изстрели. Покрай трите най-големи телевизионни мрежи, и WBC също бе изпратила телевизионен екип, което никак не беше учудващо, след като Питър Брадшо бе надушил историята и бе предизвикал верижната реакция, която ги бе събрала тук днес.

В екипите на местните телевизионни станции подскачаха, за да заемат по-добра позиция оператори и операторки по джинси и фланелки. Край тях стояха полевите репортери: мъжете — бронзови, руси и хубави, жените — мургави, руси и красиви, доказателство за това, че калифорнийските момичета, популяризирани във всички онези песни на Бийч бойс, бяха здрави и читави и живееха в Холивуд. Зад тези униформено привлекателни особи с бележници в ръце бяха журналистите от печата, разположени, както винаги, в задната част на залата.

На пост от двете страни на входа бяха двама готови на всичко блюстители, чиито бдителни очи непрестанно обхождаха пълната зала. Само преди няколко секунди униформените мъже бяха доставили на Лий Барън един милион долара в новоотпечатани банкноти от по хиляда долара. И бяха останали, за да бъдат сигурни, че ни един от тези свежи зелени портрети на Гроувър Кливлънд няма да попадне в чужди ръце.

Лий не беше изненадана от броя на присъстващите. Смятани от мнозина за управляващата кралска двойка на Холивуд, тя и Матю години наред бяха живели в къщи от стъкло.

Както бяха решили, Лий говори първа.

— Дами и господа, имам да кажа няколко неща, преди да дам микрофона на мистър Сейнт Джеймс. Първото е от личен характер. Както всички знаете, имах нелеката задача да погреба сестра си вчера. През последните четири дена бях известявана с предположения, че тя е жертва на убийство. Имаше дори слухове, че е умряла от ръката на гангстери. Тези истории са безсрамни измислици. Тъжният факт е, че сестра ми беше много неспокойна жена. Беше пристрастена към наркотиците и алкохола и макар ние, приятелите и семейството й да правехме всичко, което беше по силите ни, за да й помогнем, за зла участ в крайна сметка това се оказа недостатъчно. И въпреки че винаги ще съжалявам, задето не можах да я избавя от разрушителната власт на зависимостта й, надявам се, че нейната смърт ще послужи като предупреждение за онези членове на нашето малко общество, които смятат възстановителните наркотици за безопасни и модни. Искам също да кажа, че пристрастеността на Мариса не отне нищо от огромния й талант, както и от удоволствието, което хиляди кино поклонници изпитваха по време на твърде кратката й кариера. И макар да бяхме различни, и професионално, и в личен план, никога не съм спирала да обичам сестра си. И мога само да се надявам, че тя е намерила мира и покоя, които все й убягваха през по-голямата част от нейния живот.

Залата беше тиха като гроб. Лий пое дълбоко въздух, като погледна към Матю за морална подкрепа, преди да продължи:

— А сега, по повод настойчивите слухове, че „Барън стюдиоуз“ ще замрази „Окото на тигъра“ заради някои отвратителни елементи в нашата общност, ще призная, че и аз, и мистър Сейнт Джеймс сме получавали безброй заплахи.

Тих шепот като израз на събудено любопитство се понесе из събраната група репортери.

— Повечето от тези заплахи бяха анонимни, което само доказва страхливостта на хората, с които си имаме работа. Други бяха по-открити. Един от тези индивиди, които се смятаха задължени да ме предупредят да не правя филма на мистър Сейнт Джеймс, беше Брендън Фаръдей.

Шептенето премина в шумно разбунено жужене.

— Но „Барън стюдиоуз“ няма да преклони глава пред натиска на такива хора — наблегна тя, а гласът й ставаше все по-силен с всяка дума. — Ние ще доведем „Окото на тигъра“ до екраните. „Барън стюдиоуз“ смята, че периодът на загърбване на темата за виетнамската война продължава вече твърде дълго. Време е да се даде възможност на хората да зърнат поне зрънце от живота през тази епоха, описан от човек, който е бил там. И ние сме така убедени, че има интерес към този филм, че залагаме рекламен бюджет от един милион долара. — Като бръкна в дипломатическото куфарче, тя извади спретнато подредените банкноти, за да ги видят всички.

Защракаха светкавиците. Заръмжаха портативните видеокамери. Възбудата клокочеше сред множеството като кипнал адреналин и беше очевидно, че репортерите умират да се измъкнат от залата и да изпратят файла си с Историята на годината. Но не можеха. Не и преди да изслушат мъжа, който стоеше до нея.

— А сега искам да ви представя автора на „Окото на тигъра“, човек, чиито качества говорят сами за себе си: Матю Сейнт Джеймс.

Представянето беше ненужно, Лий го знаеше още докато сядаше отзад. Всички го познаваха. През по-голямата част на последното десетилетие това име се бе появявало на филмовите екрани в притъмнените кина по цял свят: Сценарий: Матю Сейнт Джеймс. Продуцент: Матю Сейнт Джеймс. Някога той бе отровил съществуването на Джошуа Барън. Днес Матю Сейнт Джеймс беше асът на „Барън стюдиоуз“. Казано на холивудски жаргон, той беше хванал света за оная работа.

Лий наблюдаваше как Матю прелъстително омайва слушателите си. После погледът й се понесе бавно по унесеното множество, като от време на време се връщаше за миг на един мъж, който стоеше отпред, с очи приковани без да мигнат върху Матю. Липсата на апарат подсказваше, че не е фотограф. Той не носеше и някой от онези дълги тънки бележници, по които си падаха репортерите от цял свят. Нито имаше портативен магнетофон в ръката, която бе в полезрението й. Другата му ръка, отбеляза тя с бавно надигащо се опасение, беше пъхната в джоба на избелялото му дънково яке.

Позна го твърде късно. Джеф Мартин. Преди да проумее какво прави той тук, втренчен със сълзливите си сини очи в Матю с такава концентрация, тя го видя. Пистолета. Насочен право към Матю.

Не! Събитията сякаш се движеха в агонизиращо-бавен каданс от десет кадъра в минута. Тя сграбчи от мраморния пиедестал до себе си бронзовия бюст на баща си Джошуа Барън и го запрати по стрелеца. После изпищя.

Внезапният гръм отекна из залата като избухването на бомбичка. Отчетливият изстрел бе мигновено последван от втори. После от трети.

Сякаш след цяла вечност репортерите реагираха, като закрещяха и взеха да се бутат, опитвайки да си проправят път напред. Кървавочервена омара покри очите на Лий, някой далече викаше за линейка. Обгърна я студена тъмна мъгла и тя се попита дали не умира. Инстинктивно протегна ръка към Матю.

— Матю? — попита тя почти шепнешком.

Матю беше на колене до нея и отмяташе кичурите разпиляна руса коса от челото й.

— Тук съм, Лий. Не се безпокой, скъпа. Всичко ще е наред.

Тя щеше да умре! Точно когато нещата най-накрая бяха потръгнали между тях.

— Обичам те! — Устните й се размърдаха, но от тях не излезе звук.

Точно когато пръстите им се докоснаха, Лий се предаде на мрака.