Джоан Рос
Тайни грехове (46)

22.

Беше лудница.

В същия миг, в който Лий бе вкарана в стаята за спешна медицинска помощ, един подземен паркинг в близост до болницата бе пропаднал, убивайки трима строителни работници и ранявайки много повече. За минути залата за спешна медицинска помощ беше наводнена от пациенти, доктори, сестри и помощен персонал.

Матю разбираше, че е насред пътя, притискаше се до болничната количка, но не искаше да напусне страната, в която беше Лий. Накрая един младок от тукашните, облечен необичайно с омачкани дочени панталони, тениска с щампа на „Грейтфул дед“, чифт цели баскетболни обувки и синьо бейзболно кепе с надпис „Ел Ей ейнджълс“, успя да го убеди, че ще помогне повече, ако остави докторите да си вършат спокойно работата.

— Какво, по дяволите, се моткат толкова дълго… — замърмори Матю.

Той крачеше из частната чакалня на болницата, която болничният администратор бе разпоредил за него, та да е далеч от дебнещите очи на репортерите. Острите черти, които обрамчваха устата му, бяха по-дълбоки и по-отчетливи от обикновено.

— Матю, нали видя какъв хаос е в залата за спешни случаи! — каза Халил. — Фактът, че Лий не им е първа грижа, може да означава само, че тя не е така лошо ранена като останалите. — Гласът му беше спокоен, но пепелникът до него, препълнен от цигарени фасове говореше за друго.

Отсяване. Матю си спомни как лежеше на земята в евакуационния пункт във Виетнам и как разпределяха прииждащите ранени според техните рани — на око.

— Ако нещо й се случи… — Гласът му заглъхна, думите му заседнаха от голямата буца в гърлото му.

— Знам. — Халил загаси изпушената цигара и мигновено запали друга. — Май не е тайна, че я обичам.

— Не.

Халил се взря в Матю през мъгла от синкав дим.

— Представлява ли това някаква трудност?

Матю спря да крачи и дълго обмисля въпроса на Халил.

— Имаше време, когато смятах доверието за невъзможна работа — каза най-накрая той. — През онези дни бих гледал на теб като на заплаха.

— А сега?

— А сега те смятам за свой приятел. И за приятел на Лий.

Халил кимна доволен. Той не искаше да къса връзките си, па били те невинни с Лий, но не искаше и да е отговорен за нова раздяла между Лий и Матю.

— Опитах се да си извоювам място в сърцето й — промълви той. — Но ти винаги беше там. Ти, приятелю мой, си голям късметлия.

— Знам.

Матю поднови краченето из стаята. Надяваше се, че все още късметът му работи.

 

 

Лий отвори очи, неориентирана сред непознатата обстановка. Тя примига в опит да проясни паметта си.

— Слава на бога, ти си в съзнание!

При този чудесен, познат глас Лий се съсредоточи върху мъжа, който седеше до леглото.

— Матю?

— До теб, мила. — Той стана и се надвеси над нея. — Как се чувстваш?

— Жадна — реши тя. — Устата ми е цялата залепнала.

— Това е от упойката, която ти биха преди да те зашият.

— И се чувствам така, сякаш съм на детска въртележка. От летящите.

Той отмахна зацапаната й с кръв коса от челото.

— Въобрази си, че си се напила с евтино бренди.

Тя се полуусмихна.

— Но аз никога не се напивам. — Тя докосна с пръсти слепоочието си, където наниз черни конци издълбаваха просека в косата й. — Толкова съм замаяна…

Той се наведе и я целуна по сухите устни.

— Защо не поспиш малко? — предложи той.

Изтощена от опитите да държи очите си отворени, тя си позволи да спусне клепачи.

— Ще останеш ли?

— Завинаги — каза той.

 

 

Беше привечер, когато тя се събуди отново.

— Как се чувстваш? — попита Матю.

— Добре съм — успокои го тя.

— Сигурна ли си?

Тя кимна, но съжали, че го е сторила, защото в главата й се затъркаляха валчести камъни.

— Май спомена нещо за шевове, последния път когато беше тук?

— Не се безпокой — белегът няма изобщо да се вижда под косата ти.

— Не за това се безпокоях. Мъчех се да си спомня какво се случи.

— Джеф се опита да ме простреля, но онзи бронзов бюст на Джошуа, който ти хвърли по него отклони куршума и той близна скалпа ти. — Той се навъси. — Хич не ти беше работа да рискуваш по този начин живота си. Ако нещо се бе случило с теб…

Лий си припомни паниката, която я обзе, когато видя пистолета, насочен към Матю.

— Не можех да позволя да те убият. Какво стана с Джеф?

— Пазачите го застреляха. Мъртъв е. — Матю бе впрегнал всяка фибра на самообладанието си, за да не й закрещи, че се е изложила на опасност; като осъзнаваше, че вече й се бе насъбрало достатъчно, той взе ръката й и я поднесе към устните си. — Вече два пъти спасяваш живота ми. Трябва да измисля начин да ти се отплатя.

— Бижутата са винаги добро разплащане — размисли се Лий. — Винаги съм била луда по сапфирите. И изумрудите също не са лоши. Но знаеш ли какво наистина би ми харесало?

— Само го кажи и е твое!

— Обикновена златна халка — меко предложи Лий.

— Колко странно, че го споменаваш! — Матю бръкна в джоба си и извади кутийка; сърцето на Лий биеше със сто удара в секунда: тя отвори капака.

— О, Матю! — Когато зърна пръстена в неговото виолетово кадифено ложе, сълзите бликнаха от очите й; три шлифовани диаманта блестяха върху широката платинена халка. — Абсолютно бижу е.

— Три камъка — каза той, като пое ръката й и наниза халката на пръста й. — По един за всеки път, когато сме били заедно; но хич да не ти минава през ума за четвърти, лейди, защото този път ще е завинаги.

— Завинаги — съгласи се тя, без да отпуска ръка; диамантите отразяваха светлината и я пречупваха на мънички бели горещи пламъчета.

Той наведе глава с намерение да я целуне, но на болничната врата се почука.

— Мистър Сейнт Джеймс? — Сестрата на етажа промуши глава. — Не ми се ще да ви притеснявам, но ми казахте да ви се обадя, когато започнат новините.

Матю се усмихна:

— Благодаря, мисис Уилкинсън.

Той грабна дистанционното, което беше до леглото на Лий и го насочи към телевизора край стената.

— Не съм сигурна, че искам да гледам как стрелят по мен, Матю — неуверено отрони Лий.

— Съжалявам, че ще те разочаровам, скъпа, но ти си стара новина.

— Тогава какво…? О, Брендън!

— Ъ-хъ. Арни Столър.

Те и двамата гледаха как изкарват актьора от задната седалка на патрулната кола с китки, захванати в неръждиви стоманени белезници.

— Е, това е то! — промълви Матю и изгаси телевизора. — Фаръдей е извън играта, а благодарение на теб, която се изправи пред него публично, Минети няма да посмее да направи нищо, за да провали „Окото на тигъра“. Така че, щом те измъкнем от това сборище, можем да отпразнуваме приближаващата ни сватба в добър стил.

— В леглото, имаш предвид — подхвърли Лий с котешка усмивка.

— Хей, какво съм виновен, че това ми е любимият стил. — Когато той се наведе и я целуна без да бърза, тя забрави главоболието си. — Имам друго предложение за теб — каза той.

— Какво?

— Толкова добре работихме заедно над „Окото на тигъра“, така че как ти се струва, да се съберем за още една продукция на „Барън стюдиоуз“?

— Когато кажеш — отвърна тя незабавно. — Имаш ли нещо наум? — Тя не знаеше той да работи над нов сценарий.

Матю седна на крайчеца на леглото, взе ръката й в своята и сплете пръсти с нейните.

— През целия си живот съм избягвал да се обвързвам с когото и да било — каза той. — А после се влюбих в теб и открих, че искам съобщност. Нишки. Нишки, които да ни свързват в един дълъг, прекрасен живот.

— И аз искам това — меко отрони тя.

— Знам. И колкото и щастлив да ме прави това, напоследък открих, че съм егоист. Искам всичко, Лий. — Той пое дълбоко въздух. — Искам да имам дете от теб.

— Само едно?

— Това зависи от теб. Макар да съм винаги готов за преговори относно броя и пола.

Тя погледна нагоре към тъмните очи, пълни с обещания:

— За мен няма да има нищо по-хубаво от това, да имам бебета от теб — искрено отговори тя. — И след като постави въпроса, според мен ще е чудесно, ако са две, а по-добре — три… Но има още нещо.

Сърцето му се сви.

— Какво?

— Ами, аз съм на трийсет и четири, Матю. Не смяташ ли, че съм твърде стара, да завъждам семейство?

Матю никога не бе обичал Лий толкова много, колкото в този миг. Той я прегърна, неспособен да си спомни кога е бил по-щастлив.

— Направо си древна — каза той. — Още една причина да се захванем за работа колкото се може по-бързо.