Джоан Рос
Тайни грехове (29)

5.

Каньонът Заната, на двадесет и три километра южно от Сан Диего, беше каменисто гранично сметище. Непристъпният каньон бе най-просторният и всъщност единствен маршрут за незаконно проникване в Съединените щати. Лос Анджелис, целта на Матю, беше двеста и двадесет километра и един цял свят отвъд.

Въпреки продънените колиби от Втората световна война, които се бяха килнали към стоманените ограждения, в прашния каньон атмосферата беше празнична! Тезгяси, изобилно отрупани с храна, покрай маси, на които се продаваха джинсови якета като предпазни облекла за през студените тихоокеански нощи. Малко момче, навярно около единайсет, продаваше топографски карти, явно откраднати от някоя шевронска бензиностанция. Сан Диего. Лос Анджелис. Провинция Ориндж. Сакраменто. Фресно. Модесто. Земи на надеждата за тези, които желаеха да вършат тежката физическа работа, която нортамериканосите^[1] не искаха да вършат.

Бяха минали повече от пет месеца от ареста на Матю. Пет дълги и влудяващи месеци. Търпеливостта не беше силната му страна; сега, когато съзираше страната си отвъд онова проклето заграждение, той искаше само да си е вкъщи.

В началото Хесус Рамирес, братът на Розария, не искаше нищо от Матю. Професионален контрабандист, той си бе уредил комфортен живот, като пренасяше от Мексико в Съединените щати работници и злато от Акапулко, а по обратния път прекарваше през границата шевролети. Макар да се отплащаше с желание на местните власти, все пак не искаше да привлича нездравия интерес на федералните. А подслоняването на американски беглец под покрива му щеше да стори точно това.

Но тогава раната на Матю се инфектира и Розария, като прояви същото упорство, което бе обезкуражило не един мъж от селото да й направи предложение, отказа да го пусне, преди да може да пътува сам. А дотогава Матю престоя твърде дълго в къщата, за да се превърне в заплаха за Хесус, ако бъде хванат, така че контрабандистът осъзна колко по-добре е за него сам да помогне на грингото да се върне в Америка. И дори ако това не беше достатъчна подбуда, хилядата американски долара, които прати Корбет Маршал, бяха споили сделката.

— И така, какво ще правим сега? — попита Матю.

— Ще чакаме.

Хесус спря пред очукан син пикап, от двете страни на чиято каросерия с блажна боя бе написано ТАКОС ВАРИОС. След кратък спор със собственика Хесус купи две бобени буритос^[2] и бутилка бира.

— Какво да чакаме?

— Нощта, какво друго? — отекна Хесус с пълна уста. — Когато ще можем да се промъкнем край ла мигра.

Не от имиграционните власти се боеше Матю, а от мексиканската полиция. Ако имаше писмена заповед за арестуването му, той можеше да бъде захвърлен обратно в бавноподвижната мексиканска правораздавателна система за цели години.

— Ами полицията?

Хесус сви рамене.

— Полицията не е проблем — каза той нехайно и това прибави нов довод към убеждението, че някои членове на силите на реда работеха за койотите или за контрабандистите на хора.

Също предполагаемо в един отбор с койотите бяха бандитите, които се таяха в мрака, нападаха и ограбваха всеки нарушител на закона, който бе сглупил да пресича границата без придружител. Това си беше, реши Матю, съвършеният охранителен рекет.

Повече от двеста емигранти — повечето мъже, само някоя и друга жена или някое дете — се бяха струпали по огражденията и гледаха. Чакаха. Както го бяха правили години. Тъй като бе израсъл в Южна Калифорния, Матю беше наясно с незаконната игра Хвани ме, ако можеш, която те играеха с граничния патрул на САЩ. Но сега, когато наблюдаваше множеството тежковъоръжени мъже, които очакваха да падне нощта, той разбра, че играта е станала много по-опасна.

Ето защо не беше казал на Корбет какво прави. Като обеща, че ще му обясни всичко, само да се върне в Лос Анджелис, той бе помолил агента си да изпрати хиляда долара на Хесус. И настоя Корбет да не казва на никого, че му се е обаждал. Тъй като сега беше избягал углавен престъпник, макар и невинен, той не искаше да въвлича Корбет в нещо незаконно. Освен това съществуваше немислимата възможност нещата да потръгнат зле. Ако това се случеше, не искаше да дава на Лий каквато и да е измамна надежда.

Слънцето бавно залязваше. Въздухът на Баха застудя. Хората започнаха да се придвижват към портите, изсечени в стоманената бодлива тел.

— Скоро — обеща Хесус. — Скоро, гринго, ще си вкъщи.

Когато една полицейска кола се завъртя наоколо, Матю изведнъж се усети така, сякаш отново бе в центъра на военни действия. Стомахът му се сви на топка и тежък сладникав мирис на смърт изпълни ноздрите му: остатъчен обонятелен спомен от Виетнам.

Когато мексиканските ченгета се отдалечиха, Матю отново си напомни, че винаги е оцелявал.

 

 

Джошуа наблюдаваше как Мариса утешава нараненото его на един студент по компютрите, чиято приятелка го бе зарязала заради някакъв неграмотен мускулест футболист. Безгрижният момък се навърташе около млада жена, която бе наета за гувернантка на калифорнийски братя. Макар помещението да беше възтясно, движението на камерата беше така замислено, че да разкрие почти всеки квадратен сантиметър от забележителните атрибути на Мариса.

Когато режисьорът извика Стоп!, Джошуа без изненада установи, че очилата на младия мъж бяха замъглени.

Мариса бе усетила присъствието на баща си още в мига, когато той пристигна. Разбира се, че го очакваше; режисьорът я бе предупредил, че Джошуа ще навести снимките. Който знае, той се въоръжава, и след два малки сини валиума и яка доза водка Абсолют, която беше мушнала на скришно в съблекалнята си, Мариса беше готова да се срещне с него лице в лице. Беше дала всичко, на което е способна в тази сцена. Сега, когато крачеше към Джошуа с доверителна усмивка на лице, тя се мъчеше да разгадае изражението му.

— Е? Как ти се струва?

— Не е зле.

Мариса грейна. Това беше най-близкия до комплимент израз, който бе чувала от баща си.

— Мислеше си, че ще обърна всичко в поредния порно боклук, нали?

— Нямаше да ти е за първи път.

— Направих го само за да привлека вниманието ти.

— Е, дяволски убедително успя.

— Тъкмо ти винаги си казвал, че трябва да се поемат рискове.

Той я прониза с поглед, учуден, че хвърлят собствените му думи в неговата градина:

— Малко припря с репликите си към края. И изхвърляше на втори план това клето хлапе при всяка възможност. Но така или иначе извлече от сцената повече, отколкото очаквах.

— Корбет казва, че имам сериозно бъдеще в романтичната комедия.

— Корбет е твоят агент; на него му плащат, за да приказва такива неща.

— Но и ти каза, че съм добра.

— Казах, че не си зле. Има разлика.

Не искаше да го каже! Мариса бе видяла онзи неохотен проблясък на възхищение в очите му. Като знаеше, че на него никак не му се искаше да хареса изпълнението й, неговото одобрение стопли още по-силно сърцето й.

— Мистър Барън? — Младият помощник-оператор изглеждаше изключително нервен, че прекъсва разговора между главата на студиото и звездата на филма. — Съжалявам, че ви притеснявам, сър, но се обажда дъщеря ви. Можете да използвате телефона ето там.

Лицето на Джошуа светна като ласвегаски неон. Като обърна гръб на по-малката си дъщеря, сякаш бе забравил за съществуването й, той се втурна към слушалката.

— Принцесо — поздрави той въодушевено Лий, — кога, по дяволите, се връщаш у дома? Нещата тук не са същите без теб, скъпа…

По дяволите, по дяволите, по дяволите! За първи път от толкова много време (Мариса не можеше да си спомни откога) баща й беше изцяло неин. И чудото беше, че те всъщност започваха да се спогаждат. Докато тая кучка Лий не бе звъннала и не бе разтурила всичко.

Тя стоеше съвсем сама в здрача и гледаше как сърдечно се смее Джошуа на нещо, което Лий казваше. Мариса почти се задави от парещо-горчивия вкус на ревността, която се надигна в гърлото й.

 

 

Абу Даби беше град, издигнат сякаш върху подвижни пясъци. Прах навсякъде. Застилаше тесните улици, провираше се през задните алеи и се посипваше върху месото и портокалите на пазара. Дори сградите бяха с цвета на прах — кафяви, екрю, кехлибар. Понякога Лий намираше немилостивата горещина и прахоляка за затъпяващи. И сега, дори след банята, тя имаше усещането, че във всяка нейна пора се крие прах.

— По това време другата седмица ще лежиш на плажа в Калифорния — подхвърли Халил ободрително.

Седяха във фоайето на нейния хотел и пиеха вездесъщия пресладен горещ чай. По график последните кадри на „Арабски нощи“ трябваше да се заснемат до три дена. И колкото и да се искаше на Лий да загърби потискащата горещина на Абу Даби, тя знаеше, че ще остави тук и частичка от самата себе си. Беше изнервящ, пренаселен, на места — зловонен, дори окаян. И същевременно — един от най-пленителните градове, които някога бе виждала.

— Знаеш ли — отрони тя с протяжна усмивка, — понякога ми се струва, че ми четеш мислите.

Колко пъти през последните два месеца тя беше чувствала, че копнее за нещо, само за да пристигне Халил с него в ръце, като по чудо, няколко минути по-късно? Той облекчи много работата й, включително чрез пълните си с пиастри джобове за бакшиши, тези почерпки и подкупи, които съпътстваха всяка покупко-продажба. Въпреки обичайните случаи на диария, които поваляха американските членове на екипа, снимките бяха минали забележително добре. Дори сцените, заснети навън в пустинята, бяха преминали без произшествия, ако не броим плюещите камили и пясъчните бури.

Халил се усмихна:

— Колкото и да ми се иска да обявя, че притежавам някакъв източен мистицизъм, твоето прелестно лице твърде често е като отворена книга.

— Колко интересно, че го казваш! — смънка тя. — Хората обикновено ме обвиняват, че съм дразнещо загадъчна.

— Те не те познават.

— А ти ме познаваш, така ли?

— Да. — Тъмните му очи срещнаха нейните. — Познавам те.

Колко странно беше, че той й напомня твърде много за Матю, помисли си Лий, като изпитваше неволна сексуална тяга, която беше едновременно болезнена и вълнуваща.

— Е, определено не ти липсва самоувереност — подметна тя, като симулира внезапен интерес към стареца с червен фес, който методично помиташе стария персийски килим с перест палмов лист.

Хотелът й в просторната, новозастроена зона „Корниче“ запазваше тихия уют, който напомняше за колониалния период на града. Вентилатори, виснали от тавана, разклащаха въздуха, разлистени палми растяха в ярки пиринчени съдове и в бедуински кошове, мебелите бяха солидни и натруфени. В пристроеното кафене кръг мъже седяха със скръстени крака на пода, пушеха наргилета и играеха карти. И като още един пример за широките промени, на които петролните запаси бяха дали ход, до самия хотел, под навес на бели и червени ивици, един изрязан в цял ръст портрет на Полковник Сандърс^[3] подканяше нетърпеливи гладници на вечеря с Кентъки фрай чикен — пържените кокошчици, от които можеш да си оближеш пръстите.

— Знам, че страдаш — продължи Халил. — Повече, отколкото искаш да признаеш.

— Никой не изживява живота си без поне няколко драскотини — извърна погледа си тя.

От благоприятното си място край висок, зарешетен прозорец (решетките, бе й обяснил Халил, бяха измислени, за да защитават жените от чужди погледи) тя имаше ослепителен изглед към залива, където всекидневно пристигаха кораби от всички кътчета на света, чиито хамбари бяха натоварени с ябълки от щата Вашингтон, с консервирано холандско мляко, с китайски ръчни колички, с корейски автомобилни гуми. До кея се люшкаха дървени даута, докато докерите разтоварваха дъги от коприна, искряща мед и злато, килими и перли.

— Казано от истинска американка. Очаквам да пуснеш онзи овехтял лаф, че каквото било — било.

— Наистина ме познаваш, нали? — пророни тя с лека усмивка.

— Не колкото ми се иска. — Преди Лий да успее да отвърне, Халил бързо смени темата и я остави да се пита дали не е припознала внезапната интимност в интонацията му. — Днес мина добре, струва ми се.

Бяха прекарали деня в снимане на няколко различни пазари и Лий беше почти омагьосана от излъчването на една прелестна златна огърлица. Но когато старата продавачка със златна висулка на носа и татуировка на брадичката претегли огърлицата на чифт фини везни, умножи цената по грамовете на японски калкулатор, като отбеляза, че за Лий ще направи най-щедра отстъпка, цената стигна хиляда и петстотин долара. Повече, отколкото бе готова да плати Лий.

— От добре по-добре. Не мога да ти се отблагодаря, че поговори с онзи мъж да ни позволи да го снимаме.

В мига, в който бе зърнала брадатия търгаш на пазара за камили, Лий разбра, че трябва да го заснеме на лента. За зла участ той нямаше желание да сътрудничи. Докато Халил не пристъпи напред и не измърмори няколко думи. Една монета смени притежателя си. Сделката бе сключена.

— Много от по-възрастните хора смятат, че фотографиите представляват заплаха за Божиите творения.

— Ако наистина е вярвал в това, съмнявам се, че щеше да успееш с подкупа.

— Това не беше вярване, а оправданието му за пазарлъка — поправи я меко Халил. — Обратно на общото мнение, Лий, не всичко и не всеки в Абу Даби е за продан. Ние, арабите, сме оцелели хилядолетия не с друго, а само с вярата в Аллах, нашата силна вяра в неговата щедрост и в силата на нашите родове и племена. Всичкият този петрол, тъй както неотвратимо разрушава земята, не ни е променил в същността. В сърцевината.

Лий се изчерви и се загледа в дланите си:

— Аз не исках да се заяждам…

— И аз не исках да чета конско. — Халил тръсна глава. — Съжалявам, но понякога се уморявам от назиданията на западняците, които не дават пет пари за тази част на света, докато не им потрябват нашите петролни запаси. — Той се пресегна, сякаш искаше да хване ръката й; после, като реши, че има и по-добри начини, се отказа. — Ти, от друга страна, си образец за дипломатичност, Лий Барън. Ако чиновниците в щатския департамент и шефовете на петролни компании притежаваха поне частичка от твоята дискретност, светът щеше да е поне малко по-добро място за живеене. — Когато се преместиха върху лицето й, очите му потъмняха от мъжка възвита. — Да не казвам и по-прелестно място…

Още веднъж Лий усети, че се изчервява. Но този път не похвалата накара меката руменина да плъзне към бузите й.

— Благодаря. Много мило, че го каза.

— Това си е истината. И сега, когато днешната работа е приключена, имам предложение за теб.

— О?

— Какво ще кажеш за малко езда?

— Днес?

Лий погледна невъодушевено през прозореца навън, където блестящото жълто слънце още се разхождаше високо в небето.

— Довечера. Отглеждам арабски коне в двора на къщата си извън града; ще се радвам да ти ги покажа.

Възможността да излезе извън града беше повече от привлекателна.

— И аз ще се радвам да ги видя. Много.

— Чудесно. — Като се надигна от своя натруфен стол, той й се усмихна. — Ще те взема в седем. Не е далеч с кола.

Като пое ръката й, Халил я вдигна към устните си с онзи старосветски жест, който му подхождаше идеално. Лекото отъркване на черните му мустаци о кожата й беше като разпалване на искри, но преди да успее да я издърпа, той освободи ръката й и се насочи навън от хотела, като остави Лий да се чуди на какво точно се бе съгласила току-що.

 

 

Грамаден немаркиран товарен камион удари спирачки зад отдалечена фабрика за дюшеци в складовата зона на Ел Ей. Шофьорът, едро сложен, тъмно замесен мъж на неопределена възраст, се насочи към задницата на камиона, отключи го, после изчезна зад ъгъла. Миг по-късно петдесет души, които размахваха ръчно рисувани карти от роднини — жители на района, се разпръснаха във всички посоки. Матю напусна последен. Той премигна, като се мъчеше да нагоди очите си към яркото калифорнийско слънце. Заедно с останалите бе престоял в камиона осемнайсет часа.

Престоят му в килията и близкият повей на смъртта му бяха дали много време да преоцени живота си. И макар да не бе намерил отговор, той знаеше, че през повечето време бе мислил за Лий. Желаеше я. Липсваше му. Обичаше я. Това, от което се нуждаеха, беше време, бе заключил той. Време да се опознаят един другиго без външни влияния, като студиото, неговите стремежи, огромните разлики във възпитанието им.

Първото, което си бе обещал, че ще направи, ако преживее това кошмарно изпитание, бе да заведе Лий на някой отдалечен тропичен остров, където да прекарат дълги лениви дни, да се пекат на слънце и да се хранят един другиго със сладък, сочен плод.

Плодът на страстта.

Когато закрачи към Венеция, Матю се усмихна за първи път от месеци насам.

 

 

Вдъхновен галоп в хладна безоблачна нощ е незабравимо преживяване. Сякаш бяха на хиляди километри от цивилизацията; подвижните пясъци, напъстрени с петролни кладенци, които бяха боядисани като ярки птици, сякаш се простираха до безкрайността. Окръглена луна висеше във високото ширно небе над тях и осветяваше света с неземен бял отблясък. Като пришпорваше нейната бяла арабска кобила напред, Лий бе пронизана от чувство за свобода — никога не беше изпитвала нещо подобно. До нея, облечен с бежови бричове, с широка бяла плътна риза и черни ботушки, яхнал великолепен черен жребец, Халил беше безспорно пленителна фигура.

— Къде отиваме? — попита тя, след като бяха яздили около трийсет минути.

— До едно специално място, където успявам да поддържам връзка със своето минало — обясни той. — Когато изпитам нужда да избягам от непрестанния бумтеж и врява на големия град, идвам тук. Мисля, че ще ти хареса.

Неспособна да измисли нещо, което не би й харесало в такава нощ, Лий отвърна на усмивката му.

Не след дълго я видя. Голяма шатра в бяло и черно, самотна сред сякаш безкрайни мили безлюдна пустиня.

— Изумена съм, че можа да я откриеш.

— Може да съм приел западните дрехи и маниери, но все още притежавам някои бедуински инстинкти.

Той дръпна юздите на коня си и скочи.

— Радвам се — каза тя, като му подаваше своите юзди.

Макар че можеше спокойно да скочи от седлото, Лий не се възпротиви, когато Халил я сграбчи през кръста и я свали.

— Наистина ли?

— Наистина. Добавя мъничко загадъчност.

Той се усмихна на това:

— Така ли мислиш?

— Определено. Още първия път, когато те видях, реших, че в теб има нещо мистично. Изминалите два месеца само задълбочиха тези мои чувства.

— Радвам се да го чуя. — Той отметна плата от входа на палатката и й направи знак да влезе. — Защото моите чувства към теб се съграждат вече четиринайсет години.

— Четиринайсет години! — Лий спря и заоглежда интериора на шатрата; ориенталски килимчета и бродирани възглавнички от марокански гоблени със сребърни и златни нишки покриваха пода. — Но ти ме познаваш само от два месеца!

— Аха, но бях видял твоя снимка още като студент в Оксфорд. Облечена бе с дълга бяла рокля с розов атлазен шарф. Косата ти бе прибрана отзад с розова панделка, за да открие чифт естествени перли, които украсяваха изящните ти уши.

— Беше вечерта, когато раздаваха Академичните награди — спомни си Лий, впечатлена от подробното му описание; дори тя самата бе забравила за перлите — първите, които баща й изобщо й бе подарявал. — Мисля, бях тринайсетгодишна.

— Беше на дванайсет. И, струва ми се, точно тогава се влюбих в теб.

Думите му увиснаха между тях в очакване Лий да се хване за тях. Тя знаеше, че той оставя на нея да реши. Можеше да загърби това, което той й предлага и като знаеше какъв джентълмен е Халил, никога повече да не го споменават. Или можеше да се предаде на тези сексуални подтици, които изпитваше все по-често, откакто бе дошла в Абу Даби.

За човек, който никога не е обръщал много внимание на секса, Лий бе потресена да открие, че е станала свръх чувствена. Сякаш Матю бе отворил тайна вратичка и бе разкрил стаени желания, незнайни потребности.

— Не вярвам, че ме обичаш — каза тя.

Нощта беше хладна; Халил натъкми и запали малък мангал в ъгъла на шатрата.

— Защо не? — попита той, докато кадеше тамян в медна купичка; Лий бе научила, че каденето на тамян е традиционен начин за забавляване на гостите. — Ти си красива, интелигентна, чувствителна…

— Но ти каза, че си се влюбил в мен, когато съм била момиченце!

— Аз се влюбих в жената, която видях в очите на онова момиченце.

— Трябва да ти кажа нещо важно.

Той й се усмихна, като я гледаше изотдолу:

— Смяташ ли, че ще можеш да споделиш тази важна информация седнала? Или си планувала да стоиш до входа на шатрата права цяла нощ и да изобразяваш човек, готов да офейка и при най-лекия досег?

Лий влезе в шатрата и потъна в копринения уют на възглавниците. Халил легна до нея. Напук на пустинната топлина, тя беше увила косата си на плитка и я бе привързала с бяла панделка, като бе оставила един копринено рус кичур, който Халил отметна с прелъстително докосване от бузата към шията й. Погледът му не се откъсваше от очите на Лий, докато той леко подръпваше панделката. След миг тя лежеше на кървавочервеното килимче. Като че ли развълнуван от сложната френска плетка, той прокара пръст по плитката.

Лий си каза, че трябва да настои Халил да спре да промушва пръсти в плитката й, и без това я беше развързал. Но ропотът й остана загърбен.

— Трябва да разбереш — промълви меко тя, — не ми е лесно.

— Знам.

Той освободи косата й от плитката и я разпусна по раменете й.

— Съвсем доскоро криех чувствата си. Където бяха в безопасност. Защитени. Но тогава срещнах — (Тя се помая, като не желаеше или не можеше да произнесе името на Матю) — … един мъж.

— Мъжът, който те е наранил. — Ръцете му се спуснаха по мекия овал на гръдта й, докато подреждаше сребристорусите кичури по свой вкус; дори да бе чул как Лий задържа дъха си, той не го коментира. — Мъжът, когото дойде да забравиш в Абу Даби.

— Да.

— И сега се боиш да отдадеш сърцето си отново.

— Да.

Като сви коленете си, тя ги обгърна здраво с ръце.

— Никога не съм насилвал жена, Лий. И със сигурност няма да започна с теб. — Той наведе глава и притисна устни в нейните. — Но те моля да ми имаш доверие. За тази нощ.

Той разтвори пръстите й, първо — на едната ръка, после на другата, докато мънкаше утешителни, съблазняващи думи на арабски. После повдигна дясната й ръка към устните си и бавно зацелува всяко свито пръстче, преди да притисне предизвикателно устни към дланта й.

На желанията й твърде дълго бе отказван изход, месеците стаяван копнеж накараха свръхчувствителната й кожа да пламне. Подробностите се размесиха, когато Лий бавно се предаде, наслаждавайки се на чистото удоволствие, затоплената й кожа да се отърква в коприна. През водовъртежа на чувствата си тя усещаше как Халил обсипва гъвкавото й тяло с мокри целувки с отворена уста. Пламът от устата му се вливаше в кръвта й и предизвикваше обгарящи припламвания на наслада.

Ръцете и устните му не знаеха покой, разхождаха се по плътта й, пробуждаха искри. Където и да я докоснеха устните му, тя гореше… където й да я погалваха ръцете му, тя пламтеше. Тялото й бе разтопено и плуваше накъдето я водеше той. Въздухът покрай тях се сгъсти от огън, дим и пламенни страсти.

Устата на Халил се маеше от вътрешната страна на едното й бедро, после на другото, и събуждаше потребности, които ставаха все по-непоносими. С пръсти, зъби и език той я възбуждаше все по-силно, като безмилостно я довеждаше до разпване след потръпващо разпване, докато тялото й не се разтърси от хиляди чудни разтърсвания и устните му не овлажняха от оргазмите й.

Докато Лий все още не можеше да си поеме дъх, а нейното налюбено тяло се повдигаше, Халил нахлу в нея. Той се движеше бързо и мощно и тя се отдаде на могъщия му ритъм. Като се стовари по гръб, той я вдигна върху себе си и я окуражаваше да го яха диво, а дългите му тъмни пръсти сграбчиха бедрата й и ги стиснаха здраво. Макар да не вярваше, че е възможно, докато Халил я полюшваше напред-назад, Лий изпита още един разтърсващ оргазъм.

Когато усети могъщите й вътрешни конвулсии, той изригна с взривен вик, който отекна в огромната пустинна пустош.

 

 

Усещането за острите, горещи иглици на течащата вода пронизваше тялото му. Първото нещо, което Матю направи, когато се върна вкъщи, беше да си вземе продължителен горещ душ. Второто нещо беше да се обади в „Барън стюдиоуз“.

— Съжалявам, мистър Сейнт Джеймс — отговори непознат глас, — но мис Барън не е в страната.

Така че какво ново? Макар да би искал Лий отчаяно да очаква неговото позвъняване, Матю отсъди и прие, че тя все пак има да управлява студио. Може би е разбрала, че е в Мексико и е тръгнала да го търси. Реши, че тази представа го устройва.

— Къде е този път?

Той сякаш долови моментно помайване:

— В Абу Даби.

Какво, по дяволите, правеше тя в Абу Даби! Не си спомняше Лий да е споменавала за предстоящо пътуване в Близкия изток.

— Моля ви, бихте ли ми дали телефонния й номер там?

Този път мълчанието беше недвусмислено.

— Съжалявам, сър — проточи жената след дълга, многозначителна пауза, — но мис Барън ми нареди да не давам този номер на никого.

— Но…

— Съжалявам.

— Бих искал да говоря с мистър Барън.

— Съжалявам. Мистър Барън също е извън града.

— И той ли е в Абу Даби?

— Не, мистър Сейнт Джеймс. Той е в Лас Вегас.

— И, предполагам, нямате номера му там?

— Така е, сър — неубедително излъга секретарката.

— Естествено. — Мозъкът му работеше на пълни обороти, мъчеше се да измисли как да отмести този последен камък от пътя. — Добре, да опитаме с Мередит.

— Мередит?

— Мередит Уорд. Секретарката на мис Барън.

— Мис Уорд вече не работи в „Барън стюдиоуз“. Аз съм новата секретарка на мис Барън.

Кръгът бе затворен.

— И ви е наредено да не ми давате номера й?

Отново последва тази конфузна малка пауза.

— Да, мистър Сейнт Джеймс. Ужасно съжалявам.

— И двамата съжаляваме, скъпа.

Е, това беше. Знаеше си, че нещата между тях бяха изтънели, ето защо си бе мечтал да отиде някъде само с Лий — някъде, където нямаше да чувстват проклетия натиск на студиото.

Матю разбираше стремежа на Лий към успех. Дори го уважаваше. Но амбицията беше едно, а сляпата амбиция — съвсем друго. Когато приседна в мрака и видя сметката на една бутилка бърбън, старите чувства започнаха да бълбукат към повърхността. Негодувание, безверие и несигурност, която никога не бе признавал, дори пред себе си.

Усещаше се предаден, че Лий го бе зарязала, без дори да хвърли поглед през рамо. По времето, когато слънцето се издигна над близките планини, Матю вече се бе заклел, че нищо — и никой — повече няма да обърква плановете му.

Сега, когато имаше достатъчно пари, за да се съсредоточи върху работата си, той щеше да стане най-добрият прокълнат сценарист в занаята. И доколкото го засягаше „Барън стюдиоуз“, Джошуа Барън, и особено Лий Барън, можеха да вървят по дяволите.

Защото хич не му трябваха.

На Матю Сейнт Джеймс не му трябваше никой.

Той беше, както сбито бе изразено в песенния текст, отново сам. По рождение.