Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Secret Sins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Тайни грехове

Преводач: Георги Димитров

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“

Редактор: Любен Иванов

Художник: Борислав Чонков

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-001-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4492

 

 

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Тайни грехове

Преводач: Георги Димитров

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“

Редактор: Любен Иванов

Художник: Борислав Чонков (фотограф)

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-002-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4493

История

  1. — Добавяне

1.

Март 1973 година

Когато заснемането на „Опасен“ най-после свърши, с двадесет и четири дена закъснение и с два милиона долара свръх бюджета, Лий беше в Торонто, за да оглежда местности, подходящи за снимки по проект, който беше още в начален стадий.

Питър Устинов[1] бе възбудил интереса й към този град, когато го описа като Ню Йорк, управляван от швейцарци. През последните няколко дена тя се бе убедила, че той има право. Торонто забележително приличаше на Ню Йорк сити. Дотолкова, че щеше да й позволи да заснеме филма по-евтино, отколкото в Манхатън. Разбира се, щеше да се наложи филмовият екип да наруши някои сурови заповеди за водосточните улеи и за рисуването със спрейове по сградите — торонтчани, изглежда, бяха надарени с дълбоко заложено отвращение против графитите и сметта, но за сметка на това, нямаше да плаща на уличните банди да не пречат на снимките.

След като прекара един ден в тичане през киша и сняг и протри чифт калаеносиви ботушки Ферагамо, купени специално за това пътуване, Лий не беше в добро настроение. Тя вечеряше сама в апартамента си на осемнайсетия етаж на хотел „Сътънс палас“, когато Матю й се обади от Франция. Бяха изминали повече от два месеца от Коледа. Шейсет и осем самотни дни и още по-самотни нощи.

— Как е най-съблазнителната жена в света? — избоботи дълбокият му глас през слабото свистене от хиляди километри.

Съблазнителна. Никой мъж не я бе наричал така дотогава. До Матю. Лий притисна слушалката по-близко до ухото си, като че ли можеше да съкрати разстоянието между тях:

— Мръзна. Прогнозата за утре е снежни вихрушки, така че днес цял ден тичах из Чайнатаун, Кабиджтаун и Кенсингтънския пазар.

— Жалко, че не съм там да те стопля.

— Жалко ли?

— Знаеш ли, рекламата на телефонната компания лъже.

— За какво?

— Отдалечеността не е най-доброто нещо, след като не можеш да си там.

— Зная — прошепна тя; по причина, която не можеше да разгадае, телефонните разговори с Матю бяха станали повече болезнени, отколкото утешителни.

— Хей, филмът е готов днес! Мога да дойда в Торонто утре следобед. Или най-късно вдругиден.

Тя замълча. Беше толкова изкушаващо. Колкото повече живееше в очакване на следващия от честите им телефонни разговори, толкова повече принудителната раздяла си взимаше своето.

— О, Матю! — Гърлото й беше стегнато; очите й пареха.

— Имаш работа…

Колко често бе чувал това извинение през последните месеци? Колко пъти планувани пътувания до Париж се бяха проваляли в последната минута заради някакъв неотложен случай в студиото? Твърде много. Решението й да замине за Торонто тъкмо когато снимането на „Опасен“ отиваше към края си, само усили съмненията на Матю, че чувствата на Лий към него са започнали да излиняват.

— Няма да имаме време да бъдем заедно — каза тя. — А да знам, че си тук, и да не мога да съм с теб, ще е по-лошо, отколкото да знам, че те има някъде отвъд Атлантика. Разбираш, нали?

Не. Не разбираше. Дори Лий не можеше да работи нощем и според Матю колкото и малко време да имаха, щяха да го прекарат добре. Но като знаеше, че е безсмислено да обосновава своето схващане от такова разстояние (вече бяха разменяли твърде много доводи всеки път, когато тя отлагаше плануваните си идвания в Париж), той излъга:

— Естествено.

— Защо не се възползваш от свободното си време и от новоспоходилата те заможност, и не видиш Европа? — запредумва го тя. — Работи толкова здраво, заслужаваш почивка.

— Да зяпам куп рушащи се църкви не ми иде отръки. Индивидуалният туризъм ми звучи още по-зле. Просто ще се върна в Калифорния и ще се хвана пак за работа.

— Можеш да посърфуваш. Сигурно ти е липсвало.

Матю многозначително дълго не пророни дума.

— Матю, наистина бих предпочела да съм с теб. Знаеш това, нали?

— Естествено. Слушай, Лий, ако ще летя до вкъщи, по-добре е да звънна да ми запазят билет. Ще се видим скоро, става ли?

— Връщам се в Ел Ей след две седмици — обеща тя. — Нито минута по-късно.

— Две седмици.

Той затвори пръв и остави Лий да кълне, че ако някога срещне Хелън Гърли Браун[2], първото, което би направила, ще е да я попита за тайната на Космо-момичето, как жонглира между професионалния и личния си живот така добре.

 

 

Ескондидо, Мексико, беше рай за сърфистите. Разнообразието от големи бързи вълни осигуряваше по нещо за всеки вкус. Но когато Матю пристигна, знаменитото мексиканско поселище страдаше от липса на масивни вълни, огледалната повърхност на Тихия океан беше убедителна имитация на планинско езеро. Сърфистите посрещаха с луда радост и съответно атакуваха и най-слабия намек за вълна.

— Не знам защо, по дяволите, се оставих да ме натопиш в това! — изохка Матю; той беше в Мексико от три дена и за това време бе хванал за рогата четири нищо и никакви вълници.

— Защото Мексико е страхотен гот, човече — промърмори Джеф, загледан похотливо в миловидна млада сеньорита, която минаваше край тях. — И след всички тези седмици с онзи задник и нацист режисьора, отчаяно се нуждаем от сериозно забавление.

Миналата нощ Джеф бе пристигнал в бунгалото с две разгонени жени и четвърт галон „Хосе Куерво“. Когато Матю отказа да се присъедини към веселбата, Джеф изчезна в съседната спалня с двете. От начина, по който цяла нощ скърца пружината на леглото, Матю реши, че поне Джеф си е изкарал най-добрата част от екскурзията. Проблемът беше, че Матю не се интересуваше от някакво анонимно ваканционно чукане, и след като жената, която желаеше, беше в Торонто, реши, че и той би могъл да се върне и да поработи.

— Смятам да си ходя вкъщи — обяви навъсено.

— Хей, човече, времето ще се оправи! Трябва да съм последният тъпак да бия толкоз път дотук и да си замина точно преди да се емнат първокласните вълни.

Колкото и да не искаше да го признае, Джеф говореше разумно. Освен това, докато Лий беше в Торонто, никой не го очакваше вкъщи. Не че някога го е очаквал. Като си припомни, че винаги е бил обречен на самота, Матю сви рамене и надигна още една бутилка Корона.

— Струва ми се, че мога да се помотая още ден-два.

Джеф се ухили доволно:

— Ей това е градският купонджия, когото си спомням!

Бирата се лееше като вода по плажа този следобед. Сърфистите седяха, чакаха и си разправяха истории за класически вълни и чудовищни гребени. Екзотични местенца — Раротонга, Тасмания, Шри Ланка — бяха споменавани с тъжен копнеж, докато други, по-известни места — северният бряг на Оуаху и австралийският Уориууд — бяха прошепвани с благоговение.

Когато нощта падна над огледалната повърхност, осветена от луната, тълпата се размърда да се прибира. Бирата беше заместена от чаши маргарити, но разговорите си останаха същите. Падания. Страх от акули. Три-четириметрови вълни. Хотдог. Новите бикини от макраме.

Часове по-късно, когато след преливане с бира и маргарити Матю си бе легнал, трима униформени мексикански полицаи нахлуха в стаята с насочени автомати.

— Какво става, мамка му?

— Арестуван сте — тръсна единият; той се насочи право към сакчето на Матю и извади целофанена торбичка. — За притежаване на незаконен опиат.

Като тръсна глава, за да я проясни от съня и от алкохола, Матю се втренчи в марихуаната, сякаш никога преди това не я бе виждал. Така си и беше.

— Попаднали сте не на когото трябва.

— Вие сте Матю Сейнт Джеймс, си[3]?

— Си, но…

— Ако вие сте Матю Сейнт Джеймс, сеньор, попаднали сме на когото трябва. Сложете си панталоните и елата с нас, пор фавор[4].

През следващите десет дена Матю бързо откри неудобството да бъдеш арестуван в страна, чиито закони бяха предпоставени върху Наполеоновия кодекс — да си обявен за задържан поради виновност, докато не докажеш, че си невинен.

Той беше непрестанно разпитван, събуждаха го ден и нощ. Когато най-накрая пристигна адвокат, Матю не бе окуражен, понеже разбра, че защитникът му е доведен брат на полицейския капитан. След като вече бе решил, че точно тази групичка полицаи бяха чисти горе-долу колкото застояла вода, той не беше изненадан, когато прокурорът обяви веществените доказателства за достатъчни Матю да бъде съден.

— И кога ще е процесът? — попита Матю защитата.

Мъжът повдигна рамене:

— Съдилищата са претоварени. Тъй като нашият закон позволява заподозреният да се държи година без съд, подозирам, че толкова и ще ви държат, преди да ви дадат възможност да представите версията си.

Изражението му не беше окуражаващо. И защо да е? Доказателството беше очевадно и макар че Матю продължаваше да потвърждава своята невинност, той знаеше, че дори собственият му защитник го осъжда и го смята за виновен.

— Ще бъда залостен тук цяла година, преди да бъда съден!

— Вероятно. Си.

— Искам да говоря с американския консул — поиска Матю не за първи път след своето арестуване.

— Вече му е обадено.

Матю не му вярваше. Нямаше и думица от американското консулство.

— Тогава, дявол го взел, искам да се обадя лично до Щатите!

Сигурно Корбет, играч от класа по рождение, ще намери начин да го измъкне от този кошмар.

— Боя се, че трябва да се отнесете до областния управител.

Чичото на полицейския капитан. Шайка от трима.

— Сигурен съм, че не са намерили другото момче, което бе дошло с мен тук.

— Не. Твоят приятел, изглежда, е изчезнал.

Не беше за чудене. Джеф бе известен като специалист по изпаряванията на мига, щом наоколо задушеха ченгета.

— Добре. Още един въпрос.

— Си?

— Ако решат, че съм виновен, каква присъда ме чака?

— Трябва да разберете, сеньор Сейнт Джеймс, в моята страна притежаването на наркотици е углавно престъпление. Не е изключено да получите и най-тежката присъда.

— И тя е…?

— Дванайсет години.

Бележки

[1] По-вярно е Юстиноф: сър Питър Юстиноф (1921) — английски актьор, драматург и режисьор. — Б.пр.

[2] Хелън Гърли Браун е създателка, главен редактор и директор на всички чуждоезични (около 25) издания на най-високотиражното списание за млади жени в света Космополитън (Космо); намекът за личния й живот е свързан с помощта, която й оказва съпругът й Дейвид Браун — един от водещите американски филмови продуценти, известен с филми като „Ужилването“ и „Да возиш мис Дейзи“. — Б.пр.

[3] Да (исп.) — Б.пр.

[4] Ако обичате. — Б.пр.