Джоан Рос
Тайни грехове (38)

14.

Джошуа Барън беше мъртъв.

„Нюзуик“ нарече това отминаване на епоха. На корицата на „Таймс“ пишеше: „Кралят е мъртъв“. „Холивуд рипортър“, след като обявяваше, че „Барън стюдиоуз“ загуби своя коронован принц, отпечатваше снимка на Мариса, която се хвърля върху отрупания с цветя ковчег. Снимката беше избрана от телевизията и обиколи света; точно такова бе и намерението на Мариса, когато замисли драматичното каскадьорство. Всеки, който най-малкото се домогваше да е нещо в този град, се бе появил на погребението: както писа „Варайъти“, медийното събитие на годината.

Отец Тимъти О’Баниън трябваше да надвиква кръжащите хеликоптери. Земя при земята, пепел при пепелта, прах при прахта; в пълна и незиблема надежда за Възкресение във вечен живот.

Той поръси светена вода от златен потир върху блестящия ебонитов ковчег. Слънцето, което надничаше иззад белия мраморен ангел — вечния пазител на Сигни Барън, заслепи за миг Лий, когато пристъпи напред, за да получи шепа пръст от свещеника.

Като гледаше право напред, тя хвърли калта в гроба. Когато чу как малките буци заудряха капака на бащиния й ковчег, се отдръпна. От сладникавия аромат на парникови цветя й се повдигаше.

Лий бе очаквала този ден от месеци, но шокът все пак я вцепени. По време на речта за мъртвия, думите на свещеника бръмчаха край ушите й, неразбираеми като жуженето на рояк разгневени пчели. Нежен припев с Амин обяви края на погребалната церемония. Лий почти не чуваше съболезнованията, които й отправяха.

— Лий — докосна я Корбет по рамото, — лимузината чака.

Тя вдигна глава и се учуди, че всички освен Тина, Корбет и Ким са се изнизали. Мариса вече беше в лимузината и се опитваше да се държи, както биха я харесали репортерите.

— Искам да остана за миг сама, ако нямате нищо против.

— Разбира се — кимна Тина. — Ще те изчакаме в колата.

Дълго и умислено Лий гледа към спуснатия ковчег.

— Искам да ти простя — прошепна тя. — Понякога ми се струваше дори, че съм ти простила. — Тя си пое дълбоко и треперливо дъх. — Проблемът е, че не съм сигурна дали някога ще мога да простя на себе си.

С глава, наведена от болка и вина, Лий се извърна.

Матю стоеше на склона на един хълм и оглеждаше лобното място на Джошуа във „Форист лон“. Той виждаше стройната, скръбна жена, облечена в плътно черно, и чувстваше, че съществува някаква черна дупка, където сърцето му е свикнало да пребивава.

Мариса стоеше права, бузите й горяха:

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш с това, че нямам дял от „Барън стюдиоуз“? Дали шибаният негодник искаше или не; аз все пак бях негова дъщеря. Имам право на половината!

Айра Фрийдмън, адвокатът на Джошуа, примига при този език на Мариса. Бяха минали два дена от погребението и той бе работил извънредно, за да подготви прочитането на завещанието на Джошуа.

— Джошуа е оставил писмо, което обяснява всичко това. Писмо, което ме помоли да прочета пред всички събрани днес.

— Това ще е, мамка му, по-добре от нищо! — изръмжа Мариса и се хвърли обратно на стола си.

Вцепенена тишина надвисна над стаята, след като Фрийдмън прочете краткото писмо на Джошуа, в което той разкриваше, че е бил в Гърция, когато жена му е забременяла с второто си дете. Сигни бе отказала да разкрие името на истинския баща. И бе приела липсата на бащини чувства у Джошуа от самото начало.

— И тъй като аз благородно дадох на момичето, известно като Мариса Барън, своето име — приключи Фрийдмън — и й осигурих скъпо отглеждане и щедър доход, и смятам, че съм свалил от себе си всички морални задължения, които мога да имам към дъщерята на съпругата си. Ето защо, в съгласие с договора, между мен и съпругата ми пред свидетелството на моя адвокат, Мариса Барън няма право на повече пари или собственост от моето имение. — Той се намръщи, като навиваше писмото. — Съжалявам, мис Барън.

— О, ще съжалявате тепърва! — изригна Мариса. — Всички ще съжалявате!

С ненавист към Джошуа, който й нанасяше удар изотвъд гроба, Мариса побягна от стаята, като тръшна вратата след себе си.

— Не мога да повярвам! — Лий седеше смаяна, втренчена в документите, които и подаваше Айра Фрийдмън. — Не стига, че Мариса не била дъщеря на Джошуа, ами сега ми казваш и че Брендън Фаръдей притежава двайсет и четири процента от „Барън стюдиоуз“. Но то винаги е било частна собственост!

— Беше собственост на баща ти, който имаше правото да прави с него каквото поиска. И съответно — каза той — е дал двайсет и четири процента от него на Фаръдей като акционер.

Всички късчета от странното поведение на баща й по отношение на финансите в „Барън стюдиоуз“ си идваха по местата. Случваше се Лий да кръстосва стаята по цели нощи, обезпокоена, че може да им се наложи да обявят банкрут. Но всеки път Джошуа се появяваше в критичния момент, точно като кавалерията в онези уестърни, които „Барън стюдиоуз“ правеше през петдесетте. Сега, когато знаеше откъде са идвали парите, нещо не вървеше да си представи Брендън Фаръдей с бяла шапка.

— И колко казваш, притежава Кейт Фарел?

— Три процента.

— Дори не допусках, че е още жива — измърмори Лий, като се опитваше да си припомни на колко ли години е бившата актриса.

Преди петдесет години Кейт Фарел беше голяма звезда. Тя излъчваше секс от всяка своя фибра и беше способна да предизвика изумителен спектър от емоции почти само като извиеше вежда или свиеше устни. Уолтър Барън я бе открил да свири на пиано в отдела за съпътстваща музика на „Нюбърис“, и щом я бе зърнал, веднага бе разпознал златната мина. Той мигновено бе подписал неин дългосрочен договор с „Барън стюдиоуз“. Като играеше половинки на такива разнородни таланти като Валентино и Чарли Чаплин, звездата й се извиси като ослепителна комета, особено след като рекламният отдел на студиото хитро смени рожденото място в биографията й от Мейн на Джорджия и започна да я нарича Жената-Вамп от Савана.

От 1920 година „Барън стюдиоуз“ й плащаше повече от три хиляди долара на седмица, главозамайваща заплата по онова време. Това беше една от причините, предположиха много холивудски шегобийци, за предложението на Уолтър Барън; вечно отчаяно търсещ пари, за да удържи студиото на повърхността, като се ожени за най-голямата си звезда, той запази парите й в семейството.

Въпреки непостижимия успех в бизнеса, Уолтър и Кейт Барън разбраха, че бракът е по-трудно съдружие. Те се разведоха на върха на нейната слава и тъй като главата на студиото не можеше да си позволи паричното обезщетение, което адвокатите й изискваха, сделката бе сключена срещу процент от студиото, където Кейт продължи да работи и да разбунва пристрастията на публиката.

После, на 6 октомври 1927 година, звездата на Кейт се сгромоляса на земята. В един театър на Бродуей, на три хиляди и петстотин километра от мястото, на което Кейт играеше като мим Ана Каренина, на една звукова сцена на „Барън стюдиоуз“, публиката гледаше Ал Джоулсън^[1] в „Певецът на джаз“ и харесваше това, което чуваше. Мигновеният успех на първия говорящ филм беляза края на една епоха. Не само че резкият новоанглийски акцент на Кейт не беше подходящ за жена-вамп от Савана, Джорджия, но и гласът й беше твърде висок, за да оцелее при бурно изпълнение на някоя сцена с тогавашните допотопни микрофони. Тя се оттегли и ставаше все по-затворена от година на година.

— И така — размисли се Лий, — щом Фаръдей притежава двайсет и четири, а Кейт — три процента, на мен ми остават седемдесет и три.

— Повечето — съгласи се Фрийдмън.

Нямаше какво да се споменава Мариса, въпреки че бесният й гняв още се стелеше из стаята като тъмно, влажно одеяло.

— Господи, Кейт Фарел! — възкликна Ким. — Мислех, че е мъртва.

Беше седмица след събирането в адвокатския бункер и загрижена за чезнещото тегло на Лий, Ким я бе поканила на вечеря.

Лий сви рамене, побутвайки недокоснатите зеленчуци, препържени в горещо олио.

— И аз. Никой не я е виждал от години. Проверих в счетоводството; пращат тримесечните й чекове на нейните адвокати в Сан Франсиско.

— Значи живее в района на Залива. Освен ако не е наистина мъртва и нейните адвокати не вършат злоупотреба с името й и не трупат парите й на свои сметки. Хей — настоя Ким, когато Лий се засмя, за първи път от месеци насам, — не е толкова невероятно! Ами че буквално завчера, докато си правех косата, чух най-изумителната история за адвокатите на имението на Бени Тод… Нали го знаеш, онзи деветдесетгодишен характерен актьор, който се ожени за шестнайсетгодишната дъщеря на домашната си прислужница? Е, както и да е…

След като Ким сподели страхотния, сочен къс клюка, Лий усети как най-сетне веригите около сърцето й леко се разхлабиха. Всичко щеше да е наред. Тя щеше да е наред.

Брендън Фаръдей лежеше край басейна си и лениво разлистваше пощата. Едно писмо привлече вниманието му. Беше от Марк Лонгуорт, синът на Рийс Лонгуорт, адвокатът на Сигни Барън. Той самият бе умрял от сърдечен удар миналия месец.

В писмото младият Лонгуорт обясняваше, че докато разчиствал папките на баща си, открил запечатан плик, заедно с писмо до Рийс, което нареждало на адвоката да изпрати писмото до Брендън Фаръдей в деня, в който умре Сигни Барън. Лонгуорт нямал представа защо нареждането на Сигни Барън не било изпълнено и се чувствал задължен да изпрати писмото на законния му притежател.

Когато отвори залепения плик, цял поток от спомени нахлуха в съзнанието му. Той срещна Сигни на една от забавите на Роко Минети и макар да знаеше, че престъпният бос беше спал с жената на Джошуа Барън, не можеше да проумее какво го е привлякло. Докато Сигни буквално не го нападна на пода на сибирската баня на Роко. Слисан от такава неутолима страст, която избиваше под онази хладна, елегантна външност, Брендън налапа въдицата. Увлечението им си беше опасно безразсъдство: те се любеха в нейната розово-златиста баня, докато долу течеше едно от знаменитите увеселения на Барън; в ролс-ройса Силвър клауд, паркиран на Мълхоланд драйв; на черния кожен диван в неговата съблекалня в „Барън стюдиоуз“. Беше време на безумие и ако Брендън беше, както неведнъж му повтаряше Сигни, като наркотик, който се влива във вените й, той самият не беше по-малко пристрастен. От време на време те се разделяха, само и само за да се съберат отново със сила, по-могъща от преди.

Кръвта на Фаръдей се смръзна, когато прочете писмото. Прочете го пак. И пак. Но написаното с четливия наклонен почерк не се променяше. Мариса не беше дъщеря на Джошуа Барън, а негова. Фаръдей не усещаше бодването на закъснели бащински чувства, но схващаше, че съдбата му дава днес изключително силна карта. Сега всичко, което трябваше да направи, беше да изчисли как (и кога) да я отиграе.

Кой беше той, бащата, който я бе създал, а после я бе захвърлил, без дори да се обърне да погледне? Беше ли някой от киноиндустрията? Актьор, режисьор, може би дори агент? Познаваше ли го? Знаеше ли той, че има дъщеря? Знаеше ли, че тя е негова дъщеря?

Част от Мариса беше доволна, че не е дете на Джошуа Барън. Тя бе мразила негодника през целия си живот и би трябвало да изпита облекчение, че не е негова плът и кръв. Но после си помисли за Лий. И как, поради една случайност в зачатието, сестра й току-що бе получила бизнес за милиони.

Докато тя не бе получила нищо. Нищичко. Нула.

Мариса стоеше пред огледалото в съблекалнята, взряна в собствените си искрящи от гняв очи, и се закле да си отмъсти.