Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Secret Sins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2017)
Разпознаване и корекция
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Тайни грехове

Преводач: Георги Димитров

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“

Редактор: Любен Иванов

Художник: Борислав Чонков

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-001-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4492

 

 

Издание:

Автор: Джоан Рос

Заглавие: Тайни грехове

Преводач: Георги Димитров

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Компас“

Град на издателя: Варна

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Абагар“

Редактор: Любен Иванов

Художник: Борислав Чонков (фотограф)

Коректор: Диана Черногорова

ISBN: 954-701-002-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4493

История

  1. — Добавяне

12.

По пътя до интендантството Лий поне десет пъти премисли. Като влезе в уречената гостна, тя се провря между две униформени ченгета с мотоциклети, мина покрай тройка доктори, облечени със зелени престилки и буйна група извънземни, които играеха комар с доларови банкноти.

От своята удобна позиция до декоративна палма в задния край на стаята, Матю наблюдаваше как Лий приближава, като се спира за по две думи, усмивка или официално кимване. Той забеляза, че въпреки дружелюбното й държание, тя се стягаше почти невидимо при всеки случай на физически досег.

— Благодаря ти, че ме изчака — каза Лий и седна на масата срещу него.

— Няма проблеми.

Бяха се изтърколили дванайсет минути, откакто той се изниза от кабинета й. Тъй като тя бе влязла в интендантството точно навреме, той реши да прояви благородство и да й даде две допълнителни минути.

Лий помаха отдалеч на сервитьора, който приближи с истински сребърен поднос за кафе. Нервната й система беше вече страшно възбудена; не й трябваше още кофеин, че да станат нещата още по-лоши.

— Мислех, че си писател — започна тя отсечено, като мина без предисловия направо към работата.

— Писател съм.

— Но ето те тук, на прослушване за роля във филм. Защо?

— Навярно нямах какво по-добро да правя този следобед.

Проклет да е, че я измъчва!

— Минавал ли си през някакво театрално обучение?

— Абсолютно никакво.

— Изпълнението ти беше много интересно.

— Ти така и каза.

— Ким Ямамото беше доста впечатлена.

— Благодаря. Като се има предвид качеството на нейната работа, ще приема това за комплимент.

Лий сплете пръсти върху масата. Тъмночервените и гористозелените покривки отразяваха сцените на планински лов от отсрещната стена. Сцените бяха прерисувани от филм за Робин Худ на „Барън стюдиоуз“ от тридесетте години.

— Това беше мнението на Ким, разбираш, нали?

Съвсем сигурно нямаше да му е лесно с нея. Чудейки се не е ли била от ония момиченца, които късат крилата на пеперудите. Изчака, за да не отговори веднага. Вместо това бавно отпи от кафето си.

— О, мисля, че разбирам, мис Барън. — Той я погледна право в очите над ръба на своята сноудска[1] чашка. — Може би дори повече, отколкото си представяте.

Лий не приемаше инсинуацията му, с която й намекваше, че е лично засегната от техния по-предишен сблъсък:

— Винаги съм смятала, че репутацията ми на честна бизнес дама е заслужена, мистър Сейнт Джеймс. Ако намеквате, че ще използвам някогашното ви държане против вас, грешите.

— А! — възкликна той. — Тъкмо се питах колко дълго сте планувала да продължи тази игра на отгатване.

— Игра на отгатване?

— Да се преструваме, че никога не сме се срещали.

— Смятах, че ще предпочетете другите да не знаят обстоятелствата около онази среща — каза тя не съвсем искрено.

— Не се срамувам от честните работи, мис Барън — възрази Матю; макар гласът му да беше спокоен, очите му не бяха. — И ако не ме лъже паметта, май подочух напомняне за барманство по време на нашия кратък разговор.

Докато навеждаше глава към масата, бузите на Лий бяха поруменели. Когато повдигна поглед към Матю, очите й изразяваха истинско съжаление:

— Съжалявам за това.

Той отмахна нейното извинение с леко поклащане на китката:

— Не се притеснявай!

Последва къса пауза.

— Очевидно не преувеличаваше, че си препрочитал „Опасен“.

Матю бе свикнал жените да го гледат с натраплива женска възхита. Тъмносивите очи на Лий сякаш го премерваха.

— Изглежда, Райдър Лонг те вълнува силно — добави тя.

— Би могло да се каже.

Тя знаеше, че Матю очаква нейното решение и се питаше какво ли би си казал той, ако знаеше, че тя още не е наясно. Замълча още веднъж; изследва го дълго и изпитателно. Лицето му, невъобразимо красиво, беше като изсечено и много изразително. Бръчици извираха от дълбоко разположените му очи с цвят на тъмен кехлибар; при по-близко взиране носът му се оказваше счупен и тънък белег пресичаше квадратната челюст. Беше лице на човек, който живее живота си по свои правила, дори ако тези правила понякога включваха насилие и опасност. Но беше ли, чудеше се тя, лице на човек, комуто може да се довери?

— Отъждествяваш ли се с образа?

Нейната предпазлива вметка увисна тежко в наелектризирания въздух. Матю реши по никакъв начин да не признава, че за да се подготви за днешното прослушване, е трябвало да отвори някои съкровени портички и да слезе по някои тъмни стълби към мазата на своята душа.

— Какво има, мис Барън, страхувате се да не ви отвлека?

В гласа му се прокрадваше нещо ново. Студен, изопнат гняв, който би могъл да идва от самия Райдър Лонг.

Лий потисна тръпката си.

— Съвсем не. — Тя придърпа тясната си сива пола към коленете, докато кръстосваше крака. — Просто се чудех как успявахте да наблягате точно на нужната сричка. Особено след като нямате формално обучение.

— Вероятно съм естествен.

— Вероятно.

Когато погледна в дивите му очи, Лий внезапно си спомни нашествието от кошмари напоследък. Откак се помнеше, от време на време имаше лоши сънища, но напоследък, откакто Матю Сейнт Джеймс бе нахлул в живота й и възбуждаше чувства, които би било по-добре да останат неизострени, те бяха започнали да я измъчват с все по-акуратна редовност.

Като забеляза далечната паника, която проблесна в очите й, Матю бе поразен: той бе виждал този поглед в очите на твърде много виетнамски селяни, за да не го разпознае веднага. Неизказаната истина по въпроса беше, че дълбоко в себе си Лий Барън се страхуваше от него.

— Каквото и да си мислите за мен, мис Барън — каза кротко той, — аз не съм социопат като Райдър Лонг.

Лий започваше да осъзнава, че си има работа с много сложен човек. За нея нямаше съмнение, че Матю е изпитал своя пай насилие. Тези сурови бръчки, които затваряха в скоби устата му и ситнеха около очите му, бяха доказателство за това. Същевременно обаче инстинктът й подсказваше, че той никога не е наранявал жена.

— Радвам се да го чуя, мистър Сейнт Джеймс. — Тя едва се усмихна, устните й леко трепнаха. — В правния отдел на „Барън стюдиоуз“ вече си имаме всички социопати, които са ни нужни.

Матю кимна, доволен, че този малък въпрос най-после е изяснен.

— И така — отсече той, — какво сега?

— Бих искала да уредим пробни снимки. — Един глас от далечните дълбини на съзнанието й закрещя Какво правиш!? Лий го пренебрегна. — Свободен ли си утре следобед?

— Ще направя така, че да бъда.

— Чудесно. Ще те запиша за гримьорната в един и половина; пробите ще бъдат в два. Ако напрежението, което успя да предадеш днес с четенето си, се прехвърли и на екрана, може би най-после ще се превърнеш в актьор.

Тя погледна часовника си. Познатият жест беше добре дошъл за Матю. Той отмахна перестия лист на палмата от пътя си и стана.

— Ще се опитам да не ви разочаровам — каза той и протегна ръка, която, колкото и да искаше, Лий не можеше да избегне.

Само някаква си ръка, каза си тя. Като всяка друга. Но когато пръстите му се обвиха около нейните, тя бе слисана от възбудата, която я разтърси. Желание и още нещо. Страх? Срам? Каквото и да беше, Лий знаеше, че не му е нито времето, нито мястото да го разчепква.

— Само не се надявайте твърде много — предупреди тя. — Честно казано, мистър Сейнт Джеймс, заровете не са на ваша страна.

Усмивката, която той й отправи, беше пропита от ирония:

— Не се безпокойте, мис Барън. Свикнал съм.

Лий го гледаше как си отива с бавна, нахакана походка, която подхождаше на човека извън закона Райдър Лонг едно към едно. Дланта й още пареше. Не беше най-благоприятната поличба, помисли си тя.

Лий бе живяла живота си, като потискаше чувствата си; някакъв инстинкт още от детството я предупреждаваше, че емоциите те правят някак уязвим, като превръщат живота ти в необуздана стихия тъкмо когато най-малко го очакваш. Никога не бе срещала мъж, способен да я пронизва с такова неуловимо усещане за сексуална чувственост. С един-единствен поглед, с едно полудокосване Матю Сейнт Джеймс беше в състояние да пробуди в нея страсти, за чието съществуване тя дори не предполагаше.

Лий се хвана, че шушне безмълвна молитва утрешните пробни снимки да са мрачен провал. Ако Матю Сейнт Джеймс се покажеше веднъж негоден за ролята, той щеше да изчезне от живота й. От мислите й.

 

 

Беше сцена от най-долния кръг на Дантевия ад. Виетконгци, облечени с черни пижами, с патрондаши през гърдите, с ръчни гранати в поясите, с Калашници-47 в ръце, се стичаха в селцето Ке Сан. Бяха цели орди — стотици, хиляди, десетки хиляди. Прииждащата артилерия виеше откъм небето, хълмът беше пламнал от напалм, минохвъргачките и ракетите не спираха, все по-гръмовни и по-гръмовни, докато земята не се затресе.

Матю стреляше, но автоматът му засече само след четирийсет куршума. Около него всички живи, дишащи мъже и жени бяха вече не повече от буци червена глина. Битката продължаваше, докато Матю стоеше в центъра на хаоса, сам и безсилен. Когато накрая всичко свърши и над селцето се спусна тишина, тежкият сладникав дъх на смъртта нахлу в ноздрите му. Изметнати тела набоклучваха пейзажа, проснати в локви тъмна кръв. Единственият признак на живот бяха плъховете, излезли от своите скривалища.

Точно тогава чу бебето. Легнало до мъртвата си майка, детето пищеше с все сила. Матю се приближи. После видя руската ръчна граната, завързана на вратлето на невръстното, и се закова на място. Още един човек залиташе в центъра на селцето. Матю веднага позна във вцепенения войник един от зайците, който се бе присъединил към тях с други зрелостници предния ден. Хлапето се носеше към бебето, явно с намерението да съхрани от една нелепо безчовечна война нещо привидно човешко.

Матю се опита да изкрещи някакво предупреждение, но думите заседнаха в гърлото му. Опита се да пристъпи, но краката му бяха вкопани в циментиращата кал. Той само гледаше с ужас как младото войниче вдига на ръце плачещото бебе. Светът се взриви.

Изтръгнат от мъчителния сън, Матю отривисто седна и изнурено подпря глава на стената. Беше сам, разтърсен и подгизнал от пот. Кошмарът му беше познат; той бе започнал на седемдесет и седмия ден от обсадата на Ке Сан — най-продължителната битка през тази война, където хиляда и осемстотин морски пехотинци бяха убити или ранени — и продължи да навестява сънищата му винаги когато положението се изплъзваше от контрола му.

Бяха изминали почти шест месеца от последния път, когато го сънува. Което беше, напомни си Матю, явно подобрение. Когато за първи път се върна в Щатите, картините го изтезаваха всяка нощ.

Той стана от леглото, отиде в кухнята и си направи чаша нескафе. Докато седеше в предизгревния здрач, пиеше кафе и очакваше утрото, Матю бе принуден да признае колко силно му се искаше да получи ролята, за която беше на проби този следобед. Не беше добре човек да иска каквото и да било толкова силно. Намирисваше на слабохарактерност. А Матю не се смяташе за слабохарактерен мъж.

Не искаше да извоюва ролята, за да стане звезда; ако смяташе, че такова нещо е дори мъничко възможно, Матю нямаше, първо на първо, да влиза в кабинета на Лий Барън. Не, това, което искаше, бе свобода. Свобода, която можеше да се купи с парите, които му предлагаха. Свобода, която щеше да му даде възможност да насочи всичката си енергия към целта да стане сценарист.

Макар Матю да беше последният човек, за когото можеше да се каже, че е мистик, с годините той стигна до убеждението, че филмите бележат живота на хората. Спомняше си точно къде беше — и кой беше, — когато гледа за първи път „Пълнолуние“, „Гражданинът Кейн“, „Бунтовник без кауза“. От времето, когато кварталното кино за първи път бе дало сезонни прожекции за питомците на момчешкото общежитие Сейкрид харт, той беше пленник на кинематографа.

 

 

Лятото на 1950 година беше горещо. Температурите чупеха рекордите в цялата страна. До юли повечето калифорнийци се бяха преселили край планинските езера или край плажовете. Други, като седемгодишния Матю Сейнт Джеймс например, бягаха в киносалоните с климатични инсталации.

На третия ред на балкона в едно кино в Грендейл Матю седеше сам. През зирка зад него сноп ярка бяла светлина разсече тъмнината и освети гигантския екран. Първо прегледът: битки на тридесет и осмия паралел[2] в Северна Корея; Джоузеф Маккарти, размахал докладна ФБР, според който имало комунисти в Държавния департамент; Янките от Ню Йорк — начело в класацията за наградата на Американската лига по бейзбол; ревюта за бъдещата есенна мода в Париж, с дамски поли до средата на прасеца. Къс разказ за новите фордове, които изпитваха нова, революционна двигателно-спирачна система. Реклама на пуканките с масло и на леденостудената кока-кола, които предлагаше закусвалнята. Анимацията: Бъгс Бъни разиграва опиянения Елмър Фъд. И тогава (най-после) — игралният филм: „Островът на съкровищата“ на Уолт Дисни.

Филмът беше като вълшебно килимче, което го отнасяше далеч в земята на въображението и приключенията. Той вече не беше Матю Сейнт Джеймс, нежелано копеле, което подхвърляха от едни осиновители на други; той беше Джим Хокинс, момчето герой, и надхитряше разбойниците в търсенето на заровени съкровища, от което ти се изправяха косите. Когато вратата зад него се отвори и пропусна късо мъждукане на светлина, Матю се помоли снопът светлина от фенерчето на разпоредителя да се плъзне надолу по пътеката между редовете.

Горе на екрана Джим се скри в кош с ябълки и подслушваше как Дългия Джон Силвър разказва историята на слепия Пю. А в киното Матю се сниши ниско в червената кадифена седалка и задържа дъха си, докато разпоредителят се приближаваше.

— А, ето те и тебе! — изграка тържествуващо остър женски глас.

Неговата социална попечителка, свъсената, безмилостна госпожица Томлин, го бе намерила. Отново. Когато го вдигна прав, той усети мълниеносно остра болка в рамото. Последната му опекунка Хелън Макрий го бе хванала да пие от бутилката прясно мляко тази сутрин. Като крещеше несвързано нещо за бацили, тя бе извила ръката му на гърба и го бе изхвърлила през кухненската врата, откъдето той се претърколи с главата надолу по халтавото дървено стълбище и се просна в изсъхналата жълта трева.

— Имаш ли си представа какви мъки ни причиняваш, млади човече? — сърдито захвана мис Томлин, докато го измъкваше от киното през този ярък калифорнийски следобед.

Макар да не издържа и да запримигва срещу внезапната остра слънчева светлина, Матю отказа да хленчи въпреки болката, която сякаш се забиваше като куршум в рамото му. Той мълчеше със свити в джобовете на изтърканите си джинси юмруци.

— Да не мислиш, че нямам да правя нищо по-добро от това, да прекарвам времето си по всички кина, за да издирвам някакво хлапе, избягало от къщи, което не признава усилията, които хората полагат, за да му дадат дом? Решила съм твърдо да те заведа в арестантското, тъй като без съмнение така или иначе ще свършиш там — пророкува мис Томлин. — С всички останали малолетни нарушители.

Конското й продължи без отдих през целия път до къщата. Матю не си правеше труда да слуша; вече го беше чувал. Той се питаше лениво дали Хелън ще припадне, като го види да се връща. Мъжът й, търговски пътник, тази седмица беше на път, което предполагаше непрестанна върволица от идващи и отиващи си мъже. От горчив опит знаеше, че някои от тези мъже се напиват и налитат да го бият. Все пак, разумно заключи той с прагматичност, която бе станала втора негова природа, ако Хелън се окаже съкрушена, тя може би няма да разбере за петдесетте цента, които беше откраднал за билети от чантичката й.

Минаваха през Бевърли Хилс. Като гледаше от колата царските имения и си представяше съвършения, разглезен живот на онези късметлии, които се бяха родили богати и привилегировани, чувство за несправедливост и гневен бунт се надигнаха в него. Думите на социалната работничка бяха като оси, жужащи силно в ушите. Матю върна бунтарския си поглед върху разпърцаните си кецове и си представи как Дългия Джон Силвър отсича главата на мис Томлин с късата си сабя.

 

 

Август шейсет и пета беше горещ и спарен. Бяха дошли мусоните и следобедният дъжд рукна на талази. Непрестанната омара караше червените, белите и зелените светлини над Плейку да изглеждат пухкави и неясни, като падащи звезди. В седемдесет и първи лазарет застиналият въздух беше бременен с влага и обезсмисляше въртящите се перки на висналия от тавана вентилатор, който проскърцваше бавно над главите.

Но ранените мъже в болничното отделение бяха забравили за прогизващата влага, цялото им внимание беше отдадено на филма за Втората световна война, който прожектираха на един чаршаф, закован за стената.

— Виж им сметката, Дюк! — извика един мърморко, който седеше в инвалидна количка до Матю, когато бойният кораб на Джон Уейн преследваше Токио експрес.

— Смажи ги тия шибани нули! — Един от специалните части се правеше на бог.

Главата на войника беше бинтована, от устата и от носа му стърчаха тръбички и той виждаше само с крайчеца на лявото си око през дрипава дупчица, изрязана в кървавата лента. Въпреки това въодушевлението му беше такова, като да беше на онзи боен кораб. Други изтощени от битки и ранени войници, завладени от историята, изразяваха сходни чувства и също окуражаваха героите.

Изумително — помисли си Матю. Само преди час отделението беше пълно с мъркащи, ревящи ранени. Хлапета най-вече, без ръце и крака, със счупени и сетне наместени глави, с разбити сърца. И ето някак си този простоват деветдесетминутен филм бе успял да пренесе публиката си на по-хубаво място през по-хубаво време.

Въпреки че загърбването на действителността продължи само докато се извърти филмът, Матю се запита какво ли би било да има такова влияние върху живота на хората.

До приключването на втората му войнишка служба във Виетнам идеята да стане сценарист се загнезди в съзнанието на Матю. През онези дни тази цел беше двигателят на неговия живот и макар да беше наясно, че перспективата е далечна, Матю знаеше, че няма да се провали. Нямаше да си го позволи.

Само да минеше сега през проклетите пробни снимки на Лий Барън…

Бележки

[1] Сноудският порцелан е много фин и скъп. Наречен е на името на Джосая Сноуд от Стоук-он-Трент, който създава първата си фабрика още през 1764 г. Произвежда се и днес. — Б.пр.

[2] По тридесет и осмия паралел минава границата между Северна и Южна Корея. — Б.пр.