Джоан Рос
Тайни грехове (3)

2.

Тина Маршъл бързаше.

Тя бе прекарала целия ден в обикаляне на Златния триъгълник — Бел еър, Бевърли Хилс, Брентууд — с една същинска горгона, която все не намираше и едничка свястна къща, понеже не виждаше по далеч от хирургично коригирания си нос. Климатичната инсталация в ролса беше отлична и не позволяваше вътрешната температура в колата да надскочи 29 градуса. Но тъй като човек не можеше да продаде къща от купето на ролс-ройс, Тина бе принудена да стои храбро в отегчителната жега и да изслушва несекващите жалби.

Тихото имение на филмовите звезди в Бел еър — евтиния за два милиона — било твърде старо. И нямало тенис корт. Между другото Тина не вярваше, че тлъстото женище е способно само да шари по корта, без да си докара инфаркт, но тя мъдро запази тези мисли за себе си, докато се тътреха обратно към колата. Изключителната английска къща, обградена от почти три акра парковидно землище в Бевърли Хилс, била твърде малка; хасиендата в испански стил в Брентууд — твърде далеч от Поло лаундж.

За пет часа, които включваха и задължителния обяд в Ла Скала — време, през което женището хленчеше непрестанно по повод липсата на кинозвезди под ръка, Тина бе принудена да вдъхва облаци Ют дю, да слуша пренебрежителни забележки по адрес на Калифорния от някаква си тексаска, чийто съпруг току-що бе закупил няколко калифорнийски петролни кладенци, и да сдържа страстното си желание да шляпне женището по дебелия врат.

Накрая те зачеркнаха днешния ден и се уговориха да се срещнат отново утре сутринта. Сега Тина имаше точно трийсет минути, за да вземе душ, да направи нещо с посърналата си коса, да си сложи грима, да се облече и да е на купона на Джошуа Барън, преди да са разказани всички хубави клюки.

Можеше ли да го направи?

Като нищо.

Тина Маршъл беше спец по надмогването на привидно непреодолими пречки.

 

 

Матю пазеше равновесие с каса шампанско Татинжер розе на рамо и изруга наум, докато се оглеждаше за мексиканката, която бе отворила кухненската врата само миг по-рано. След като неохотно го пусна в къщата, тя бе изчезнала, без дори да му намекне къде Джошуа Барън би искал да се настани барът.

Тъкмо му идеше да завика — не че някой щеше да го чуе всред какофоничния бумтеж на загряващия наблизо рок състав, — когато една млада жена влезе в кухнята с широка, целеустремена стъпка. Коприненият й делови костюм не беше скрит под никакви бижута, русата й коса беше практично прибрана във възел на врата, а прекомерно големи очила с костенуркови рамки бяха полегнали върху тънката извивка на носа й. По бележника, който държеше в ръка, Матю я взе за една от легиона секретарки на Джошуа Барън.

— Време беше някой да се появи — подметна той. — Случайно да знаеш къде Барън иска да бъде настанен барът?

Късият умозрителен оглед, с който го удостои Лий, бе колкото професионален навик, толкова и лично любопитство. Лицето му беше тъмно и мършаво, с ъгловати черти и с полусенки; коса от черен кехлибар се спускаше по яката му. Беше изумително красив, но тя бе израсла в задните стаи на „“Барън стюдиоуз"„, където красивите мъже бяха по-скоро правило, и тя отдавна бе имунизирана против добре изглеждащи мускулатури.

Погледът й го подмина.

— Май трябваше да има двама бармани.

— Ще има. Другият се покри в последната минута. Джеси ми каза да съобщя на мистър Барън, че търси заместник и ще прати някого веднага, щом може. А междувременно, ето ме.

Лий се надяваше, че Джеси Мартинес, собственик на «Мартинес темпъръри пърсънел», ще уреди втория барман, преди баща й да се прибере вкъщи от «»Барън стюдиоуз“„.

— Май е по-добре да ви сложим до басейна — реши тя и се извърна да му покаже пътя. — Когато вторият барман пристигне, ще го сложим в концертната зала.

Матю я последва през наниз от стаи, които притежаваха всичкото оперение на баронска^[1] къща. Картини в позлатени рамки висяха по копринените драперии на стените; облицована с атлаз френска мебел отдъхваше върху сарукски килими.

— Ще ми се да вярвам, че Барън ти плаща тлъста пачка, миличка. Защото ти очевидно си заслужаваш всяко пени.

— Ще го запомня до следващия път, когато помоля за по-високо заплащане — промърмори тя.

— Направи го — доволно кимна Матю. — Да знаеш цената си, е важно.

Заинтригувана от спокойно-разсъдливия му тон, Лий погледна назад през рамо:

— Говориш като човек, който знае своята.

Властните му кехлибарени очи срещнаха нейните:

— Знам я.

 

 

Мариса Барън подпяваше на рок парчетата, които гърмяха от стереото в спалнята й. Тя имаше намерение да изучи подробно своето отражение в огледалото над тоалетната си масичка. Огледалото бе оградено с овални бели крушки, които караха Мариса да се чувства като филмова звезда. Решена и да изглежда така, през последния час тя прилежно бе поработила с бои, четчици и тубички със златиста пудра.

— Добре изглеждаме — промърмори с одобрителна усмивка, като размазваше една широка ивица от сенки за очи с кутрето си.

Ноктите й, боядисани в дръзко алено, бяха изрязани до живото месо на пръстите. Като смукна от фаса, който бе оставила да догаря в една уотърфърдска кутия за пръстени, Мариса пое горещия лугав дим дълбоко в дробовете си и го задържа там, докато се изправи и огледа плода на сръчността си.

Над абаносовата линия клепачите й блестяха с металнозлатиста отсянка; Мариса бе прибягнала до два чифта изкуствени мигли, едните отгоре, другите отдолу. Скулите й, които тя смяташе за твърде окръглени (какво не би дала за съвършено излетите скули на Лий!), бяха вещо подчертани с разноцветни моливи и блещукаха с кехлибарен отблясък. Устните й лъщяха в розово. Лицето, което й връщаше усмивката, обрамчено от рошава коса с цвят на мед, беше приемливо шантаво, но тук беше Лос Анжелис, филмовата столица на света, където бъкаше от не по-малко шантави физиономии. Необичайното в случая беше, че това лице принадлежи на момиче, което още няма осемнайсет.

За голямо нейно удоволствие, гримирането й най-после бе завършено и Мариса грабна роклята от скривалището в задната част на вградения гардероб. Тя тъкмо бе придърпала искрящото златисто ламе върху ханша си, когато на вратата на спалнята й се почука.

— Мариса? Там ли си?

— Една секунда.

Мариса изхвърли фаса, напъха кутията за пръстени в едно чекмедже на тоалетната масичка и пръсна парфюм във въздуха, за да потуши сладникавия аромат на дима. Гъст облак «Опиум» се стелеше из стаята, когато тя отвори вратата.

— Лимонади — изрече Лий, като държеше в ръце две еднакви чаши, пълни с тъмна течност над кубчета лед. — Като едно време.

Лий зърна шашавия грим на по-малката си сестра и се зачуди защо Мариса бе неспособна да повярва, че си е природно хубаво момиче. Златистото ламе беше притиснало обилните гърди на Мариса, опасваше ханша й, изпънато на бедрата й. Лий естествено предположи, че сестра й не бе минала без поне един чифт изкуствени мигли.

Лимонади. Мариса не вярваше на ушите си:

— Какво е станало с шампанското?

— Знаеш, че татко ще ме изсели от тази къща, ако те окуражавам да се пропиеш. Особено след катастрофата.

— Да де, посмачках бронята на скъпоценното му порше — избъбри Мариса, като предизвикателно отметна мургавата си главица. — Беше една нищо и никаква вдлъбнатинка. Нямаше причина да се държи тъй, сякаш съм я скапала напълно.

Тя пресече стаята и усили стереото така, че заля стаята с «Heart of Gold» на Нийл Йънг. Мариса се отъждествяваше с голямата рок звезда, защото той пееше за разочарованията на хора, неспособни да постигнат това, което искат — чувство, което й бе добре познато.

През целия си живот Мариса бе живяла под славната сянка на Лий, в очакване на една-едничка дума, на едно-едничко докосване, на една-едничка усмивка от баща си. След седемнайсет години тя все още чакаше, докато по-голямата й сестра не само бе въздигната в ранга на Кралица на къщата, но и се сдоби с репутацията на жената-чудо на «»Барън стюдиоуз“„. Ревността, която разяждаше сърцето на Мариса, се бе превърнала в навик. Нещо като доброволно робство, което я спасяваше през дните на самота.

— Той не бе разстроен заради колата, Мар — замаза истината Лий.

По онова време Джошуа Барън наистина беше по-загрижен за драскотините по лъщящата черна броня, отколкото за Мариса, на която й трябваха два шева над дясната вежда, за да затворят раната, получена, когато бе ударила челото си във волана. Тя винаги бе упорствала да не закопчава предпазния си колан.

Лий знаеше, че Марисиният лекар — третият тази година — бе предупредил Джошуа, че произшествието с по-малката му дъщеря би могло да е опит за самоубийство. Или поне драматичен зов за помощ.

— Може би е прав — предпазливо бе отвърнала Лий, когато баща й я осведоми за мнението на доктора.

— Тъпотии! — бе възразил Джошуа. — Единственият проблем на Мариса е, че е ужасно разглезена. Тя чисто и просто има нужда от здрава ръка. — Той се бе намръщил, докато протягаше чашата си за нова дажба; Лий веднага се бе подчинила, като бе напълнила чашата със скоч — специално малцово уиски Гленфидик — от подръчната гарафа Бакара. — Това момиче е непоправимо; иде ми да се отърва от нея.

— Ще е ужасна грешка. Знаеш, че Мариса е неспособна да се грижи за себе си.

— Ако иска да остане в този дом, да се стегне здравата и да се подчинява на правилата. — Джошуа се бе начумерил над чашата си. — Иначе да изчезва оттук. Да избира.

Този разговор се бе провел преди две седмици и доколкото Лий схващаше, малката й сестра се държеше сносно. Засега. Проблемът при Мариса беше, че тя бе като запален фитил върху буре с динамит. Въпросът не беше дали ще избухне, а кога. Макар Лий да жадуваше за свой собствен дом, тя послушно остана под бащиния покрив в опит да отдалечи счепкването между Мариса и баща си.

— Той наистина се безпокоеше за теб — каза сега.

— Сигурно. Защо не ми разкажеш някоя друга приказка, а? — Мариса се обърна към огледалото над тоалетната масичка и започна безсмислено да се цапоти с четчици и пудри.

Непочтителните думи бяха изречени с бабаитлък, но Лий долавяше болката в тях. Образите на двете сестри, отразени в стъклото с посребрен гръб, бяха сякаш за изучаване на контрастите. Лий беше висока и крехка, северното й излъчване — светлосиви очи, порцеланов тен и лъскава светла коса, наследени от майка й — извикваше представата за назъбени планински върхове, накачулени на катове от пръстеновидни снегове, срутващи се глетчери и леденосиня зимна светлина.

Ако Лий беше лед, Мариса беше огън. Гъстата й коса с цвят на мед пламтеше като горски пожар, кожата й светеше като тъмно, матово злато и яркозелените й очи искряха от вълнения, които непрекъснато се люшкаха на ръба на необуздаността. Тялото й беше пищно, сластно и подканяше към еротични фантазии и най-трезвомислещите мъже.

— Скъпа, да караш кола, след като си пила, е глупава, опасна постъпка — додаде Лий.

— Какво толкова, изпихме по шест бирички със спасителя на басейна. Чудо голямо!

— Можеше да пострадаш. Дори да загинеш.

— Че да доставя на стареца удоволствието да изчезна от живота му завинаги? — Сприхавото изражение на Мариса стана хитро, след като загриза един от оръфаните си нокти и загледа сестра си с подновено любопитство. — Като говорим за нашия обичан татко, успя ли да го попиташ пак за пробните ми снимки?

Желанието на Мариса да стане актриса не беше тайна. След като без колебание й бе отказана работа в семейните студиа, тя бе опитала да изиграе номера с конкурсите за пробни снимки. За зла участ в Холивуд се носеше слухът, че главата на «»Барън стюдиоуз“" не иска дъщеря му да работи във филми, и където и да отидеше, на Мариса й затваряха вратите. Откак бе завършила средното училище в Бевърли Хилс преди два месеца, тя бе възприела по-заобиколния път, като молеше сестра си да се застъпи за нея. Лий, както винаги, се бе съгласила да й помогне.

— Не тази седмица — отрони Лий.

Ответното „уф“ на Мариса беше късо и грубо.

— Мисля, че ще имаме по-добри шансове, ако изчакам и го помоля насаме.

— Негодникът просто ще каже не, както винаги.

— Не бъди толкова сигурна.

Лий би желала думите й да са по-убедителни; истината беше, че се страхува Джошуа да не отхвърли подновените й жалби от името на сестра й. Нещо, което не можеше — не биваше — да позволи да се случва. Защото си имаше свои причини да иска баща й да пробва Мариса.

— Такава си е моята голяма сестричка: вечен оптимист. Но това не ме изненадва особено, след като през целия си живот си въртяла нашето скъпо татенце на малкото си пръстче. — Мариса отпи едра глътка от леденото питие, после направи гримаса: — Това чудо е гадост; ще сляза долу за малко шампанско.

— Навремето обичаше лимонада.

— Навремето бях хлапачка.

Въпреки че разговорът отново се бе извъртял към неудобната тема за нейния статус на любимка в семейството, Лий не устоя и леко се усмихна:

— А на седемнайсет си много голяма?

Лъщящите устни на Мариса се изкривиха в кисела усмивка:

— Достатъчно голяма.

Думите на сестра й, нехайно подметнати през рамо, пробудиха отдавна забравен спомен в съзнанието на Лий.

 

 

— Да му се не види, достатъчно голяма е, за да е тук!

Докато обхождаха залата, очите на Джошуа Барън бяха припламнали с мълчаливо предупреждение към всеки друг неразумен шеф на отдел, който би дръзнал да се оплаче от присъствието на деветгодишната му дъщеря. Макар на практика да бе отраснала във филмовия бизнес, придружавайки баща си в студиото още от третия си рожден ден, за първи път Джошуа й позволяваше да седи до него на работно съвещание. Беше толкова възбудена, когато напускаха Бевърли Хилс сутринта; изобщо не бе очаквала да я посрещне такава редица от каменни, строги лица.

Сега, потънали в твърде широкото кожено кресло, което баща й многозначително намести за нея от дясната си страна, краката на Лий трепереха.

От другата страна на огромната полирана абаносова заседателна маса упоритият мъж, който в началото се бе възпротивил на присъствието на Лий, Ричърд Стайнър, шеф на маркетинга и разпространението, се отпусна назад в креслото си, запали си пура и се смръщи.

Безпричинно нервна, Лий кръстоса крака, като устискваше на внезапната, настоятелна потребност да отиде до тоалетната. Пръстите й приглаждаха несъществуващи гънки по памучната й пола с кейтгрийнъуейски^[2] маргаритки от любимия й костюм. Косата й, завързана отзад с морскосиня панделка, се лееше по гърба й в стила на Алиса в страната на чудесата. Краката й, стегнати около глезените в бели гривни с дантелена гарнитура и в лачени мериджейнки от черна кожа, не стигаха пода и тя трябваше да полага върховно усилие да не ги поклаща напред-назад.

Изненадана от многото живи подробности в този спомен, Лий се засуети около френските прозорци и се вторачи навън в оформения парк. Но не виждаше сложните приготовления за увеселението, които се извършваха на територията на грамадното имение; вместо това погледът й се обърна навътре, вниманието й бе приковано от сцената, която се разиграваше в съзнанието й.

Работното съвещание беше разгорещено, дори според огнеупорните мерки на „Барън стюдиоуз“: шефовете на отдели гласно се разделиха на две по повод на откритието, че очакваният им мюзикъл „Принцът на плейбоите“ беше подписан с псевдоним, за да бъде скрит фактът, че авторът на сценария всъщност е писател, попаднал в черните списъци, след като бе отказал да назове своите червенеещи приятели пред Съда на Комитета за противоамериканска дейност^[3].

— Защо, по дяволите, никой не засече това? — изригна Джошуа. — Как така никой не забеляза, че този Робърт Рансъм е всъщност Ричърд Райнхард?

— Рансъм винаги е бил нещо като фантом — обясни Айра Кацънбаум, отговорен за продукцията. — Сценарият дойде чрез Корбет Маршъл през главата на Уилиъм Морис. Маршъл винаги е бил ваш близък приятел. Кой би допуснал, че вмъква червен през портата на студиото!

— Вие знаете, и току-що го споменахте, че това момче никога не е развявало националното знаме — отбеляза Стайнър. — Ако не внимава, ще свърши в Библията.

Той вдигна прошнурованото копие от копие на „Червените канали“, този позорен скашкан наръчник за артистите в черните списъци. Лий знаеше, че списъкът, публикуван от бивши агенти на ФБР и от консервативни бизнесмени, които се бяха обединили в организация, наречена AWARE^[4], беше актуализиран всяка седмица, понякога — дори всеки ден. Буквално миналата седмица тя слезе до търговския център да купи подарък за рождения ден на майка си и трябваше да си пробива път през навалицата пред вестникарския щанд на Холивуд анд Вайн, наредена за последното издание.

— Казвам — продължи Стайнър, — засега да върнем проклетото нещо на рафта и да се опитаме да го промушим в няколко забутани киносалона някъде през февруари или през март.

— Ти да не би да желаеш преждевременна смърт? — не се съгласи Кацънбаум. — Да го промушим незабелязано тук-там, е сигурен начин да го убием.

— Този филм има данни за Оскар — оспори Нормън Ливай. — Ако го спечели и Хеда Хопър подуши кой е написал сценария, също можем направо да затворим студиото. — Забележката на Ливай показваше, че той е твърдо в лагера на Стайнър. — По дяволите, Райнхард няма да е първият комуняга, чиято кариера ще е обстрелвана от онова настоятелство. Защо да го оставяме да повлече студиото след себе си?

— Мамицата им на Хопър, на Маккарти и на крантите, които са обяздили! — пламна от яд засегнатият Кацънбаум; той се загледа в Лий. — О-па! Извинявай за лошия език, скъпа.

Лий кимна, разбрала, че една от причините мъжете да не я искат на съвещанието, бе усещането, че няма да могат да попържат в нейно присъствие. Като че ли не бе чувала вече най-лошото по време на честите тиради на баща си!

Спорът продължи. Докато часовете течаха, Лий ни веднъж не шавна в креслото си. Напротив, седеше изопната, с длани прибрани в скута, и наблюдаваше ставащото омаяна.

Тя, естествено, знаеше за черния списък. Беше гледала в потрес, когато телевизионните новини показаха как Холивудските Десет бяха отведени в затвора заради това, че са отказали да заявят дали са комунисти и да посочат други имена. Тя познаваше тези хора; те бяха идвали на гости в бащиния й дом, бяха й носили подаръци за рождените дни и всеки път, когато ги посещаваше, Ричърд Райнхард идваше с нов фокус, който да й покаже. Буквално миналия месец той накара един сребърен долар^[5] да изчезне зад ухото й. После го накара да се появи отново и й го подари срещу една целувка. Ако такива хора можеха да отидат в затвора, тогава кой беше в безопасност?

Някак незабелязано, тъй както никой не обръщаше внимание, думата терор бе станала холивудска парола. Дори сега в сърцето на Лий бе загнезден страхът, че сенаторът Маккарти може да прати баща й в затвора. Мрачен страховит затвор — обобщен образ на всички пандизи от филмите, които бе гледала.

Когато изглеждаше, че са стигнали до задънена улица, Стайнър, раздразнен от неспособността си да повлияе на опонентите си, неочаквано се обърна към Лий:

— И така, какво мислиш ти? — намръщи се той над остатъка от черната си пура.

Изненадана, че нейното присъствие внезапно бе зачетено, Лий примигна като кукумявка:

— Аз ли?

— Щом си достатъчно голяма, за да си тук, значи си достатъчно голяма, за да имаш мнение.

Той погледна към другите, очите му светнаха при тази единствена проява на чувството му за хумор до този момент.

— Лий е тук само като наблюдател — вметна Джошуа.

— Хайде, Джош — възпротиви се Стайнър, — ако детето наистина един ден ще управлява това място, би могъл да я оставиш поне да нагази във водата!

Джошуа я изгледа продължително:

— Добре, принцесо — реши се той. — Защо не споделиш с тези джентълмени какво ми каза, докато карахме към студиото тази сутрин?

Едно беше да говори по работа с баща си, сама в колата, а съвсем друго — да огласи изцяло своето мнение пред тази група възрастни, които я оглеждаха със смесица от добронамерено снизхождение и издайническо пренебрежение. Тя отърка длани в диплите на полата си, като се чудеше как може една леденостудена кожа да е толкова запотена.

— „Принцът на плейбоите“ е чудесен филм — започна тя, като се запъваше, втренчена в баща си за подкрепа; Джошуа й кимна окуражително. — В него има всичко, което зрителите обичат: великолепна партитура, романтична фабула, приключение, любовен роман…

— Кажи им го, скъпа! — подхвърли Кацънбаум с мощен, боботещ глас, който издаваше бруклинския му произход; той се ухили на Лий и открито й намигна.

При тази явна демонстрация на подкрепа, Лий се изнерви:

— Мисля, че ще е грешка да го погребем.

— Да не би да имаш нещо против твоя старец, момиченце? — попита Стайнър. — Да не искаш да го видиш как свършва в кафеза?

Ужасният мъж говореше като някой от филмовите герои на Джеймс Кагни^[6]. Лий го мразеше.

— Разбира се, че не — отвърна тя с хладнокръвие, зад което другите по-късно щяха да разпознават овладян гняв.

— Добре, ти сигурно си искала да ме подведеш — тръсна плешивата си глава Стайнър със зле прикрито презрение. — Защо просто не се съгласим да сурнем филма в няколко малки градски киносалона през февруари и да видим колко от разходите ще покрием?

— Почакайте минутка. — Джош Милър, отговорен за овладяването на чуждестранните пазари, не беше проронил и дума по време на разгорещеното съвещание. — Защо не оставим малкото момиче да обясни своите доводи?

Когато погледите им се срещнаха, сините му очи я гледаха мило.

Лий пое дълбоко въздух. В стомаха й гигантски пеперуди пляскаха крила, а краката й така силно се тресяха, сякаш никога нямаше да може да се изправи на тях. Тя притисна здраво длани под плота на масата и си напомни, че тази сутрин баща й, изглежда, най-искрено бе харесал идеите й.

— „Барън стюдиоуз“ е натрупало много пари с филми, в които добрите се борят с лошите. — Тя повтаряше думи на баща си, които бе чувала от него неведнъж, с висок, чист глас, който само леко потреперваше. — Във всичките ни филми добрият побеждава и тогава няма зрител, който да не се радва — говореше Лий и започваше да набира сили. — Виждала съм го да се случва много пъти. Ето, дори миналата седмица в „Граумън“. И тъй като сенаторът Маккарти е по-гаден, от който и да е разбойник в нашите филми, може би, ако му се противопоставим, хората ще решат, че „Барън стюдиоуз“ е от добрите.

Тя огледа мъжете около масата, да види какъв е отзвукът. Картината на кимащи глави й даде така нужния прилив на увереност.

Последва дълъг миг на умислено мълчание.

— Знаете ли — смотолеви Нормън Ливай, — тази идея хич не е за изхвърляне.

— На чия страна си в крайна сметка? — подскочи Стайнър, ядосан, че един от подкрепящите го ненадейно напуска отбора.

— На страната на студиото — отговори Ливай. — А това, което казва малката госпожица, е разумно. Та какво, ако се заприказва за истинската самоличност на Рансъм? Може би на хората в Тоупийка и Пиория им е писнало от Маккарти, колкото и на нас. Може би те ще погледнат на „Барън стюдиоуз“ като на бастион на истината и на светлината в това тъмно море от инсинуации и заплахи!

— Здравата можем да се измокрим! — натърти Стайнър. — По дяволите, номер като този може да ни изправи пред Комитета!

— Дядо и татко винаги са казвали, че „Барън стюдиоуз“ не се води със стадото.

Като изрази така сбито мнението си, Лий се отпусна назад и се зарея, обзета от заразително стимулиращо усещане, докато аргументите ставаха все по-жлъчни. Тя беше деветгодишна и току-що бе опитала вкуса на властта. Харесваше й.

Час по-късно, когато димът се бе разсеял, петимата шефове на отдели в „Барън стюдиоуз“ бяха гласували, четирима срещу един, да се приеме предложението на малката госпожица.

„Принцът на плейбоите“ по-сетне спечели Оскар, както и предричаха. Хеда Хопър, винаги бдителна в издирването на комунисти, скрити зад екраните на Тинсълтаун^[7], междувременно успя да разкрие истинската самоличност на сценариста и играта на отгатване стана новина от първите страници, докато не бе заменена от случая с една чернокожа жена в Монтгомъри, Алабама, която бе отказала да отстъпи мястото си в автобуса на бял мъж.

Ако американците бяха объркани и разделени от това, което ставаше в Юга, те като че ли бяха единодушни в мнението си за отказа на „Барън стюдиоуз“ да превие гръб пред позорния черен списък. Те показваха одобрението си на касите, като осигуриха на Барън безпрецедентна печалба през четвъртото тримесечие.

И в град, в който гениите бяха явление, толкова обичайно, колкото и старлетките^[8], репутацията на Лий Барън като детето-чудо на Холивуд се понесе като легенда.

Но в онзи миг Лий не знаеше до какво ще доведе в бъдеще този тогавашен далечен следобед. Усещаше само, че баща й е горд с нея. Като награда за пълноценното й представяне, той я заведе до вълнолома на Санта Моника, където се качиха на въртележката. Яхнала лъскав бял кон, накипрен с блестяща средновековна броня, Лий се отпусна върху гърдите на Джошуа, отдадена на дрезгавата музика на латерната, на соления океански бриз и на силната, успокояваща прегръдка на баща си.

— Какво ще каже моята принцеса за малко сладолед? — попита Джошуа, след като се бяха возили на въртележката три пъти.

— Нани не ми дава да ям сладолед след пет часа. Тя казва, че ми разваля вечерята.

— Нани е скръндза.

Джошуа вдигна кискащата се Лий на раменете си и закрачи към продавача, който си бе спретнал магазинче под един яркочервено-бял чадър.

 

 

Странно, какви неща си спомня човек, мислеше си сега Лий, докато наблюдаваше как Дейвид Томас наглежда аранжирането на своите цветя под градинската тента. Тези образи от нейното детство бяха изникнали неканени в съзнанието й много, много по-късно, като сцени от забравен филм. Някои бяха ясни, други — мъгляви. Но всички бяха останали спотаени в паметта й до това лято.

— Татко си взе ванилов — пошушна си тя. — А аз — ягодов. И всеки близваше от сладоледа на другия. И сетне се смяхме, и татко ме притисна и ми каза колко се гордее с мен, и после отидохме… къде?

Живата картина избледня, забулена от сенките на времето.

Макар да се напрегна колкото можеше, Лий не успя да улови спомена отново.

По причина, която не можа да разгадае, през този най-горещ ден на годината Лий започна да трепери.