Джоан Рос
Тайни грехове (36)

12.

Часовете се нижеха, докато Лий очакваше да кажат нещо за състоянието на баща й. Тя се бе возила с него в линейката до болницата, разкъсвана от чувство на вина, докато лекарите се мъчеха да го поддържат жив.

Приятна руса медицинска сестра й поднесе чаша кафе от мощната кафе-машина долу в хола. Имаше вкус на киселина от изтощена батерия, но Лий го изпи по липса на нещо по-силно. Тя слушаше анонимните, безплътни гласове, които изброяваха имена на доктори или съобщаваха неразгадаеми шифри.

Малко след като пристигнаха в болницата, тя се обади на Матю само за да научи от прислужничката, че той е излязъл. Не, не казал кога ще се върне. С чувството, че целият й живот се сгромолясва край нея, Лий не можеше да направи друго, освен да остави съобщение. И да се моли.

Дойде следващата смяна. Нови сестри с приятни и чисти девственобели престилки, с отривисти и изящни маниери, поеха дежурството. Бдението на Лий продължаваше.

— Мис Барън?

Доктор с тържествен вид, облечен с изгладени бели работни панталони, бели обувки и дълга бяла престилка, се появи на прага. Той изглеждаше точно толкова изтощен, колкото се чувстваше и самата Лий.

— Да?

— Аз съм доктор Бритън. Тъй като личният доктор на баща ви е на конференция в Ню Йорк, случаят бе възложен на мен.

— Толкова се безпокоях. Той… — Тя не можа да произнесе думата.

— Баща ви е пострадал от мозъчно-съдово разстройство. От удар. Но се държи. Засега. Преместиха го в интензивното отделение.

— Може ли да го видя?

Той поклати глава.

— Боя се, че не е за препоръчване. Той все още е в безсъзнание.

— Но…

— Дори няма да разбере, че сте там. — Умните му сини очи професионално изучаваха твърде бледото й лице. — Вървете си у дома, мис Барън — предложи мило той. — Отдъхнете малко.

— Не мога да си тръгна, без да видя баща си. Моля ви! Кажете ми: той ще живее ли?

— През този етап не мога да обещая нищо. Следващите няколко дена ще изяснят дали ще се възстанови.

Лий се питаше как изобщо някога би могла да погледне баща си — да помисли за него, — без коварството на неговите действия да застане между тях. Тя не можеше да прости на Джошуа, но не можеше и да пренебрегне неговото здравословно състояние. Или факта, от който нямаше къде да се дене: тя бе отговорна за неговия удар. През целия си живот бе вярвала, че ако избягва напрежението и противопоставянето, всичко ще потръгне добре. И какво бе направила? Първия път, когато бе кипнала и бе отвърнала на удара с удар, едва не уби баща си.

— Ако той умре, това ще е по моя вина. Ние се скарахме — подхвърли тя с дълго, покъртително поемане на въздух. — Казах някои ужасни неща.

Като остави настрана професионалната дистанция, той я хвана за леденостудената ръка.

— Във всяко семейство се карат.

— Ние никога не го бяхме правили. Винаги съм се мъчила да живея така, че да отговоря на очакванията на баща си.

О, господи, помисли си тя, вече говореше за Джошуа като за умрял!

— Във всяко семейство — повтори докторът учтиво. — Дори в известните. — Той стисна пръстите й. — Вярвате или не, понякога се случва децата ми да дръзнат да се карат с мен. И в случай че се окаже сценарий с най-лошия възможен край, важно е да знаете, мис Барън, че не вие сте убила баща си. Картонът му показва, че той е имал високо кръвно налягане от няколко години. Би могъл да получи този удар по всяко време — на игрището за голф, на тенис корта, на работа.

— Но не се случи там — уточни Лий с нещо опасно близко до ридание. — Не разбирате ли, той го получи с мен! Заради мен.

Лекарят я изгледа по-напрегнато.

— Обикновено не вярвам в предписването на успокоителни, но мисля, че във вашия случай…

— Не! — Лий пое дълбоко въздух още веднъж. — Ще се оправя. Когато видя баща си.

— Вие сте упорита млада жена, а, мис Барън?

— Така казват.

Докторът потърка умореното си лице с длан и Лий внезапно почувства съчувствие към него, обградения с толкова много страдание и смърт.

— Можете да го видите за десет минути — реши той.

— На час?

— Ще стоите тук цяла нощ…

Това не беше въпрос.

— Ще стоя, докато баща ми дойде в съзнание.

— Хич не ми харесва, че изобщо трябваше да преговарям с вас — отрони той с въздишка. — Добре. По десет минути на всеки час.

Не бе и очаквала друг изход.

 

 

Интензивното отделение беше ослепително светло. Сестри се движеха по теракотените подове с безшумни обувки, с гумени подметки; колосаните им престилки издаваха мек, свистящ звук, когато те обикаляха от пациент на пациент. Стихналата стая миришеше на дезинфектанти, болести и смърт.

Джошуа дойде в съзнание през ранните часове на утрото. Лий седеше до леглото му и гледаше как машинките шептят и бипкат, отмервайки живота му. След като винаги бе смятала баща си за по-голям от живота, тя беше поразена да го види толкова слаб. Толкова безпомощен. Кожата му имаше безизразния цвят на маджун, беше парализиран и бе изгубил власт над речта си. Можеше само да я гледа втренчено с молещи се, насълзени очи.

Той беше, напомни си Лий, виновен за своето, възможно най-пакостно поведение. Тя винаги бе смятала себе си за човек на истината, но за да защити собствените си егоистични интереси, баща й я бе накарал години наред да лъже себе си. Толкова много лъжи. Толкова много измами.

 

 

Матю намери Лий крачеща из чакалнята. Тя носеше същия костюм с цвят на слонова кост, с който бе напуснала къщата през късния вчерашен следобед, за да се изправи срещу баща си.

— Току-що научих.

Еднодневната му брада показваше, че бе прекарал нощта далеч от дома. С друга жена? Когато тази мисъл не прободе сърцето й, Лий схвана, че дори съпругът й да бе извършил изневяра, тя просто беше твърде претръпнала емоционално, че да й трепне нещо в този момент.

— Оставих известие на Ингрид.

— През цялото това време сама ли беше?

Тя огледа пустата стая, сякаш изненадана от въпроса му:

— Да.

— Защо не се обади на Тина и Корбет? Или на Ким?

Тя поглади гънките, които набраздяваха копринената й пола:

— Не се сетих.

— Аз ще се обадя.

— Не. — Лий сведе очи, ужасена от мисълта, че той може да съзре тайния й срам; тя се чувстваше така, сякаш бяха жигосали гръдния й кош като на блудница. — Наистина, Матю, точно сега искам просто да остана сама.

Губеше я. Матю усещаше приближаването на загубата и да бъде проклет, ако знаеше как да я спре.

— Сама с Джошуа, искаш да кажеш.

— Не се знае дали ще живее, или ще умре. Аз съм всичко, което има. Ако го оставя сега, вече няма да е така. А ако умре заради мен, никога няма да си го простя.

— Поемаш твърде много отговорност на плещите си, Лий. Винаги е било така. Към баща ти, към Мариса, към студиото. Не можеш да надзираваш целия свят.

Те стояха в два отдалечени края на малката стая като бойци в двубой.

— Не искам да надзиравам целия свят — пророни смирено тя. — Само моето кътче от него.

— Понякога не можем и това. Колкото й здраво да опитваме.

— Той има нужда от мен — прошепна тя.

Матю знаеше, че ако я отмъкне сега, когато животът на баща й висеше на косъм, и старият негодник вземеше да умре, това ще я преследва (а и техния брак) винаги.

— Добре. Разбирам емоционалното разпъване, на което си подложена сега. Искаш ли като отида в студиото, за да освободя кабинета си да натоваря и твоите неща?

Едно беше да загърби студиото, когато баща й беше в състояние да управлява нещата там. Но сега… той беше прав, че тя е привързана към студиото, нещастно осъзна тя. Студиото беше в кръвта й. То беше въплъщение на единственото семейство, което някога е имала.

— Матю, не мога! Не сега. — Тя прокара треперещи пръсти през косата си. — „Барън стюдиоуз“ е било на семейството повече от половин век. Това са корените ми. Не мога просто така да обърна гръб и да позволя да се провали без ни един Барън на кормилото. Ами всичките тези хора, които работят там? Трябва да помисля за тях.

Той не знаеше какво е това корени. Случваше се понякога, откак бе женен за Лий, да повярва, че би могъл да пусне някакви в песъчливата почва на Санта Моника, да изгради живот не само за тях двамата, но и за бъдещите поколения. Очевидно бе грешал.

И без това беше достатъчно лошо, че тя стои тук, в болницата, с врага му, но да избере империята на Джошуа Барън пред техния брак… Матю не можеше да погледне на такова поведение по друг начин, освен като на измяна.

— Има ли някаква възможност да бъде променено решението ти?

Гласът му беше равен. Спокоен. Само занитените челюсти и побелелите стиснати юмруци издаваха кипящия му гняв.

Лий прехапа устни:

— Не.

Той изпусна дълга, уморена въздишка:

— Тогава аз напускам къщата.

Защо не можеше да разбере! С разкъсано сърце, Лий не намираше думи, с които да го спре. Излизаше, че трябва да избира между смъртта на брака си и смъртта на баща си. И за бизнеса, за който дядо й и баща й се бяха трудили толкова здраво, та да го задържат в семейството. Колкото и да обичаше Матю, колкото и да й се щеше да изгради мост над пропастта, която се пропукваше между тях, Лий имаше чувството, че няма избор.

— Щом искаш…

— Ще бъда в Уилшър.

— Чудесно.

Проблемът между тях можеше да се изглади, помъчи се да си каже Лий. Тя обичаше Матю. И той я обичаше. Той щеше да се върне.

— Ако ми изпратиш папките и пощата, която може да пристигне на мое име, ще ти бъда благодарен.

— Разбира се.

Нараняваха се, но неспособен да се спре, всеки се бе оттеглил зад собствената си барикада от непробиваема гордост.

— Е, мисля, че е най-добре да тръгвам.

С парещо гърло, Лий се извърна да не гледа как Матю си отива от всичко построено, върху което бяха работили заедно така упорито.

Часове по-късно докторът на Джошуа тропна с крак и заплаши, че ще прекрати посещенията й, ако тя не си почине малко.

Докато караше през тъмните и опустели улици към Санта Моника, образи и разговори се преплитаха в съзнанието й. Противопоставянето на баща й, страшното му свличане на пода, болезненият образ на непреклонното лице на Матю, когато я насилваше да избира между любовта и отговорността.

Тя влезе в къщата, отиде в тоалетната и се вторачи в бледото, виновно лице, което видя в огледалото.

— Беше само случайност — прошепна тя. — Нещо, което се случва само веднъж. Той беше пиян, спомням си мириса на алкохол в дъха му. — Тя прокара пръсти през косата си. — Беше само случайност — повтори глухо.

После падна на колене и взе да повръща мощно в тоалетната чиния.

Доста по-късно, като търсеше с какво да се разсее от проблемите, срещу които още не можеше да се изправи, Лий отиде в кухнята и проучи съдържанието на хладилника. Седнала на кухненската маса, тя направи списък за прислужничката и прибави бирата, която Матю предпочиташе, преди да си спомни, че вече нямаше нужда да я купува.

Един ден, увери тя себе си, всичко това ще изглежда като минал сюжет. Стар филм, който „Барън стюдиоуз“ е произвело и после е оставило да залежава в избата. Филм, забравен дълго преди фината целулоидна лента да се е превърнала в прах.

Но когато се взря невиждащо през прозореца в стената на мрака, Лий знаеше, че сцената, която тя и Матю бяха изиграли в чакалнята на болницата, не е филм. На прах се бе превърнал бракът й.

Неспособна да понесе такава опустошителна загуба, докато животът на баща й висеше на косъм, Лий я изтласка дълбоко навътре в мозъка си, където нямаше да й се налага да я гледа в очите.

Едва по-късно, когато сърцето й спре да тупка така болезнено, навярно щеше да измисли как да я кара по-нататък.

Принцесата лежеше върху камара от пухкави дюшеци, натъпкани с гъши пух. Тя плачеше. Сълзите се стичаха към дългата й руса коса. Те се превърнаха в кръв и изцапаха тънката й копринена нощница.

 

 

— Опитвам да се спазаря с Дона Съмър да запише заглавната песен за „След мрака“ — каза Лий.

Тя даваше на Джошуа с лъжичка пасирано агнешко.

Бяха изминали четири месеца от неговия удар и месец, откакто бе изписан от болницата, и възстановяването му напредваше дразнещо бавно, но според очакванията. Якото му някога тяло, неупражнявано толкова дълго, бе заслабнало; центърът на речта му беше засегнат и го караше да се ядосва на тромавия си език. Тъй като Лий беше единственият човек, който можеше да го разбира, Джошуа ставаше все по-зависим от нея.

В началото тя направи опит да запази броя на посещенията си до две на ден — сутрин и вечер, — но избухливостта на Джошуа я обезпокои да не би да го споходи втори удар. За да не рискува живота му, тя се премести в една от спалните за гости в разкошната мисия на Бевърли хилс. Сега, когато споменът й за онази порочна нощ се бе върнал, собствената стая на Лий хранеше твърде много болезнени спомени. Така, както стояха нещата, не й бе възможно да подреди чувствата си на любов, омраза и вина, затова тя ги изтласка в едно далечно ъгълче на съзнанието си и се насили да съсредоточи вниманието си върху настоящето. И върху всичките изисквания, които се бяха стоварили на плещите й.

— Ъъ.

Джошуа въртеше очи. По горницата на синята му копринена пижама се бе разпиляло агнешко. Тя все още не му бе простила, но не можеше да си наложи да не го жали. Цял живот бе гледала на баща си като на силен, непобедим мъж. Сега, когато някога могъщото му тяло изтляваше, когато острият му като бръснач мозък се притъпяваше и все повече губеше паметта си, той беше сърцераздирателно прочувствен.

— Знам, че искаше Шер. — Лий обра разпиляната храна с лъжичката и я скупчи в края на чинийката. — Но миналата седмица ми се обади агентът на Дона и ми каза, че тя има една песен в новия си албум, която е наистина огън. Всъщност — добави тя, като го хранеше с резенчета моркови — озаглавено е „Нещо горещо“.

— О-о да.

Като му подаде чаша с вода, тя почака, докато той се мъчеше да пийне с найлонова сламка.

— Чух песента миналата нощ и тя ще е голям хит. Ако знаех за нея преди няколко месеца, можехме да сменим името на филма и да я използваме за заглавна песен. Освен това образът на Дона като първата дама на похотта убедително си пасва с ролята на Мариса във филма… И така — привърши Лий, като попи влажните си устни със салфетка, — ще сключа сделка с дявола, но ще я накарам да подпише. — Като пренебрегна явното раздразнение на Джошуа от начина, по който тя прегазваше неговите желания, Лий се усмихна окуражаващо. — И сега, след като се отдавахме дълго на работата, какво ще кажеш за малка разходка из стаята?

Тя бе наела денонощно обслужване и терапевт, който да идва веднъж на ден, и подлагаше Джошуа на интензивни серии от упражнения, които да възвърнат силата на мускулите му. Но той настояваше Лий да му помага в опитите да проходи отново.

През тези последни месеци тя изпитваше чувството, че съществува в две отделни измерения на времето и на пространството. През деня поделяше времето си да управлява „Барън стюдиоуз“ и да прекарва колкото е нужно с баща си. Но през нощта, когато грамадната къща утихваше, тя тъгуваше за своя разбит брак. Кошмарите, които не я бяха навестявали от години, отмъстително се бяха завърнали и я оставяха изтощена, уплашена и засрамена.

Не беше изненада, че авторите на клюкарски колонки бяха тръгнали на лов за подробности около тяхната раздяла. Според слуховете Матю спеше с половината жени в града, нещо, което не учудваше Лий. В края на краищата, даваше си сметка тя, той беше изключително чувствен мъж; не можеше да очаква от него да ергенува. Въпреки това слуховете отекваха болезнено. Повече, отколкото би могла да допусне.

Защото истината, толкова болезнена за приемане, беше, че тя все още не бе превъзмогнала Матю. И не беше сигурна, че изобщо някога ще може.