Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (18)

18

За пръв път от няколко нощи Тео спа непробудно. Събуди се късно в събота сутринта и докато слизаше сънен по стълбите, осъзна, че в кухнята се провежда някакъв вид семейно съвещание. Баща му бе застанал пред печката и приготвяше бъркани яйца. Майка му, все още по нощница, седеше в единия край на масата и тракаше по клавиатурата на лаптопа, вперила очи в монитора. Айк, който не бе стъпвал в къщата от раждането на Тео, се бе разположил в другия край и четеше сутрешния вестник. Преглеждаше обявите и си водеше бележки. Беше облечен със захабен оранжев анцуг и стара бейзболна шапка на „Янкис“. Въздухът бе пропит от мириса на топла храна и усещане за прекъснат, недовършен разговор.

Тео поздрави родителите си и Айк, след което отиде до печката и огледа яйцата.

— Приготвих ги, както ги обичаш — заяви баща му.

Уудс Буун готвеше още по-рядко от съпругата си. Според Тео яйцата изглеждаха полусурови. Той си сипа сок от грейпфрут и се присъедини към останалите на масата.

Най-накрая Айк наруши мълчанието.

— Намерих двустаен апартамент на Милмънт стрийт. Над един гараж е и струва шестстотин долара на месец. Районът не е лош.

— Звучи добре — каза господин Буун.

— Тя изкарва по седем долара на час при трийсетчасова работна седмица — заяви госпожа Буун, без да вдига глава. — След като плати данъците и купи най-необходимото, й остават около триста долара за наем. Не може да си го позволи. Затова семейството й живее в приюта.

— А според теб къде ще открием жилище за триста долара на месец? — попита раздразнено Айк, но не отмести очи от вестника. В момента като че ли никой не се осмеляваше да погледне другите.

Тео ги наблюдаваше мълчаливо.

— Щом е построен над гараж — обясни Уудс Буун, — вероятно е притежание на частно лице. Собственикът едва ли ще иска да го даде под наем на хора от Ел Салвадор или на други чужденци.

Господин Буун сложи малко от яйцата в една чиния, прибави към тях кифличка и подаде закуската на сина си, който тихо му благодари.

Тео започна да се храни мълчаливо. Дразнеше се от факта, че останалите не искат да го включат в разговора. Яйцата не бяха много вкусни.

— Апартамент ли търсите? — попита накрая той.

— Аха — промърмори Айк.

Хора от Ел Салвадор, живеещи в приют. Нещата постепенно се изясняваха.

— Уудс — каза госпожа Буун, като продължаваше да пише на компютъра, — чувал ли си за адвокат на име Ник Уецъл? Тук пише, че е специалист по имигрантски въпроси. Дали е добър? Не го познавам.

— На него му дай да се рекламира — отвърна господин Буун. — По-рано се изхвърли по телевизията, че е най-добрият при автомобилните катастрофи. Не бих му се доверил.

— Само двама адвокати в града се занимават с проблемите на имигрантите — добави тя.

— Говори и с двамата — предложи Айк.

— Ще се наложи.

— Какво правите всъщност? — попита Тео.

— Денят е изключително напрегнат, Тео — каза баща му и седна до него с чаша кафе в ръка. — Предстои ни важна игра на голф.

Тео се усмихна. Двамата посещаваха голф клуба почти всяка събота, но през последните няколко дни той напълно бе забравил за това. Подобно на всички жители в града, бе предположил, че делото ще се проточи до събота. Ето защо беше очаквал да прекара деня в съдебната зала.

— Страхотно. Кога?

— Тръгваме след половин час.

Трийсет минути по-късно те натовариха стиковете за голф в джипа на господин Буун, доволни от хубавото време. Беше средата на април и на небето нямаше облаци. Температурата се очакваше да достигне двайсет градуса. Азалиите бяха разцъфнали и съседите прекопаваха лехите си.

След няколко минути Тео попита:

— Татко, къде отиваме?

По всичко си личеше, че не пътуват към общинския голф клуб в Стратънбърг — единственото място, на което бяха играли до момента.

— Днес ще изпробваме ново игрище.

— Кое?

Тео познаваше само три в района.

— В „Уейвърли Крийк“.

Момчето се замисли и отвърна:

— Страхотно, татко. Отиваме директно на местопрестъплението.

— Нещо такова. Един от клиентите ми живее близо до голф клуба. Даде ми специална покана. Той обаче отсъства в момента. Ще бъдем само двамата с теб. Избрах трасето „Крийк“, където едва ли ще има много хора.

Десет минути по-късно те пристигнаха пред главния вход на „Уейвърли Крийк“. Известно време бяха карали покрай масивна каменна стена, която изчезваше зад завоя. Всички коли трябваше да спрат за проверка пред тежките порти. Мъж в униформа излезе от охранителната будка и се приближи до тях. Господин Буун спря колата и свали стъклото.

— Добро утро — поздрави ги с усмивка служителят, който държеше списък с имена.

— Добро утро. Казвам се Уудс Буун. Дойдохме, за да поиграем малко голф. Имаме запазен час за десет и четирийсет. Гости сме на Макс Килпатрик.

Охранителят погледна списъка и заяви:

— Добре дошли, господин Буун. Сложете това на арматурното табло. — Той му подаде яркожълто картонче и добави: — Желая ви успех.

— Благодаря — отвърна Уудс Буун и портите се отвориха.

Тео бе влизал в квартала преди няколко години, когато негов приятел бе празнувал рождения си ден. Спомни си големите къщи, дългите алеи, скъпите коли и идеално подстриганите морави. С баща му продължиха по тесния път, ограден със стари дървета, и минаха край тревните площи на голф клуба. Игрището изглеждаше безупречно, сякаш бе излязло от някое списание. На всяка площадка се виждаха играчи, които упражняваха своя замах, а тези на грийновете бяха приведени над стиковете си. Тео се смути. Обичаше да играе с баща си на празно трасе, но се притесняваше ужасно, когато трябваше да удари топката в присъствието на други играчи.

Клубът гъмжеше от хора. Десетки почитатели на голфа бяха дошли тук в слънчевия ден. Господин Буун се обади на отговорника, взе една количка и двамата с Тео тръгнаха към тренировъчното трасе. Тео се огледа с надеждата да зърне братовчеда на Хулио. Или пък самия Пийт Дъфи, ако подсъдимият бе решил да поиграе с приятели след тежката седмица в съда.

Като се вземеше предвид досегашният ход на процеса, той едва ли щеше да попадне зад решетките.

Но Тео не забеляза нито един от двамата. Фактът, че мисли за тях, не му позволяваше да се концентрира върху своя замах. Той удари безцелно няколко топки и се разочарова от играта си.

Двамата започнаха в уречения час. Господин Буун застана на синята площадка в началото на феъруея, а Тео — на бялата, малко по-надолу. Той замахна със стика, но топката прелетя едва на сто метра от там.

— Наведи глава — каза баща му, когато се качиха на количката.

С напредване на деня щяха да последват още ценни съвети. Господин Буун се занимаваше с голф от трийсет години и беше, меко казано, средно добър. Подобно на повечето играчи, той не можеше да потисне импулса да дава препоръки, особено на сина си. Тео обаче не му се сърдеше. Определено се нуждаеше от помощ.

Пред тях се виждаха четирима души. Зад гърба им нямаше никой. Трасето „Крийк“ беше късо и тясно и затова повечето играчи го избягваха. Беше построено така, че да следва извивките на красивата, но коварна рекичка, която поглъщаше повечето топки. Северното и южното трасе бяха препълнени, но не и „Крийк“.

Докато седяха в количката и чакаха четиримата играчи да освободят третата площадка, господин Буун каза:

— Добре, Тео. Ето какъв е планът. Айк търси апартамент за семейство Пеня. Нещо малко и изгодно. С майка ти бихме могли да им помагаме с наема. Идеята не е от скоро. Обсъждаме я вече няколко месеца. Айк има голямо сърце, но малко средства. Въпреки това ще се включи. Ако намерим жилище бързо, вероятно Карола ще успее да убеди племенника си, братовчеда на Хулио, да се премести при тях. Така ще осигурим много по-стабилна среда за цялото семейство. В момента Айк търси усилено, а майка ти разговаря с адвокати, които се занимават с имигрантски проблеми. Знам, че в закона съществува член, според който нелегалните имигранти могат да узаконят престоя си, ако имат американски настойник и сериозна работа. Хайде, нека поиграем.

Те изпълниха ударите си, качиха се отново на количката и потеглиха. Постиженията им не бяха впечатляващи.

Баща му продължи:

— С майка ти сме съгласни да станем настойници на братовчеда на Хулио, ако, разбира се, всичко останало върви по план. Сигурно ще успея да му намеря по-добра, легална работа. А в случай че заживее с леля си и нейното семейство, навярно до две години ще получи законно право да пребивава в Щатите. Гражданството е друго нещо.

— Къде е уловката? — попита Тео.

— Знаеш къде. Трябва да се съгласи да даде показания. Необходимо е да седне на свидетелското място и да сподели със заседателите какво е видял.

— И как ще го убедим да го направи?

— Тази част от плана остава неясна.

Топката на Тео бе попаднала близо до пътеката, доста далеч от феъруея. Той извади железен стик номер пет и я изпрати на четирийсет метра от грийна.

— Добър удар, Тео.

— Понякога късметът е на моя страна.

 

 

Шестият феъруей беше по-широк и се намираше в лявата част на трасето. От дясната му страна се издигаха красиви къщи. След като застанаха на площадката, Тео и баща му видяха дома на семейство Дъфи, на около сто и петдесет метра от тях. Някакъв градинар косеше тревата в съседния двор. Тео си помисли: „Ако удрям както досега, горкият човек е в опасност“.

Но градинарят остана невредим. Двамата приключиха с ударите си и продължиха по пътеката.

— Спомена, че имаш карта на района.

— Точно така. В кантората.

— Ще успееш ли да намериш мястото, на което се е криел свидетелят?

— Може би. Мисля, че е някъде там.

Тео посочи една гъста горичка до феъруея. Те се приближиха до нея, слязоха от количката и закрачиха напред-назад, сякаш търсеха изгубени топки. Сред дърветата минаваше пресъхнал поток, а встрани се издигаше малка стена от дървени трупи. Мястото беше идеално за усамотяване.

— Сигурно е тук — заяви Тео. — Братовчедът на Хулио каза, че е седял на един дънер. От там се разкривала идеална гледка към къщата.

Тео и господин Буун приклекнаха. Задният двор на семейство Дъфи се виждаше съвсем ясно.

— На колко метра е отдалечена къщата? — попита Тео.

— На около сто — отвърна непоколебимо господин Буун. Като повечето голф играчи той преценяваше с лекота разстоянията. — Мястото е чудесно за скривалище. Не се забелязва отвън, а и никой не би се сетил да погледне между дърветата.

— Ако надникнеш през тях, ще зърнеш къщичката за персонала. — Тео кимна в другата посока, срещу феъруея. — Според свидетеля работниците се събират там за обяд към единайсет и половина. Той обичал да се усамотява. Предполагам, че въпросния ден е дошъл точно тук.

— Донесох фотоапарат. Да направим няколко снимки.

Господин Буун извади малък цифров апарат от сака за голф. Фотографира дърветата, пресъхналия поток и малката стена от трупи, след което се обърна, за да документира феъруея и къщите от другата страна.

— За какво са ти снимките? — попита Тео, след като се качиха в количката.

— Може да ни потрябват.

Те изиграха девет дупки за два часа и решиха да пообиколят игрището, за да разгледат северното и южното трасе. Разположението на „Уейвърли Крийк“ беше впечатляващо. Наоколо се издигаха красиви къщи, а до малкото езеро бяха накацали скъпи жилищни блокчета. Тео и баща му забелязаха детска площадка и алеи за джогинг, които пресичаха пътеките на голф игрището. Тревните площи изглеждаха безупречно.

Когато наближиха четиринайсетата дупка, те видяха четирима играчи. Голф етикетът изискваше да се пази тишина около площадките. Ето защо господин Буун спря количката на известно разстояние. Щом другите се отдалечиха, той паркира по-близо. До пътеката имаше малък хладилник за напитки, кошче за боклук и устройство за почистване на топки.

— Според Хулио — заяви Тео — братовчед му е видял как мъжът хвърля ръкавиците в кошчето на четиринайсетата площадка. Сигурно се е случило тук.

— Братовчед му не го ли потвърди? — попита господин Буун.

— Не. Говорих с него само веднъж. В сряда, когато отидох в приюта. На другата вечер Хулио дойде в кантората и остави ръкавиците.

— Значи нямаме представа къде точно е стоял братовчед му и дали наистина е видял как мъжът изхвърля ръкавиците в кошчето?

— Не.

— И не знаем защо ги е взел, след като мъжът си е тръгнал?

— Хулио ми каза, че работниците в клуба често преглеждат боклука.

Те направиха набързо няколко снимки и се отдалечиха, за да освободят площадката за следващите играчи.