Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (11)

11

Малко преди изгрев-слънце Тео се събуди след поредния кошмар и осъзна, че няма да мигне повече. Втренчи се в тавана и зачака родителите му да се събудят. През нощта бе решил, че не му остава друг избор, освен да поговори с тях на сутринта и да им разкаже всичко за братовчеда на Хулио.

Беше променил мнението си няколко пъти. Когато най-накрая стана от леглото, реши, че не може да наруши обещанието, което бе дал на Хулио и братовчед му. Не биваше да казва на никого. Ако съдът оправдаеше извършителя на престъплението, Тео нямаше да носи вина.

Или пък грешеше?

Той вдигна обичайния шум, докато се приготвяше за училище. Взе душ, изми си зъбите и почисти шините, след което се зае с мъчителния избор на дрехи. Помисли си за Елза и досадния й навик да оглежда ризата, панталоните и обувките му, за да се увери, че си подхождат и не са били използвани през последните три дни.

Тео чу как баща му излиза от къщи малко преди седем часа. Майка му седеше в дневната и гледаше телевизия. Точно в седем и половина Тео затвори вратата на банята, взе мобилния си телефон и звънна на чичо си.

Айк не обичаше да става рано. Жалката му кариера на дребен данъчен консултант не изискваше твърде много усилия и той не започваше деня с ентусиазъм. Често бе споделял с Тео, че работата му е досадна. Имаше и друг проблем. Айк пиеше доста — навик, който водеше до допълнителни усложнения рано сутрин. Тео често чуваше възрастните да обсъждат алкохолните проблеми на чичо му. Веднъж Елза бе попитала Винс дали Айк може да свърши нещо, а той бе отвърнал: „Само ако е трезвен“. Разговорът им не трябваше да стигне до ушите на Тео, но момчето знаеше много повече, отколкото другите в кантората предполагаха.

Най-после Айк отговори на обаждането с троснат дрезгав глас:

— Ти ли си, Тео?

— Да, Айк. Добро утро. Съжалявам, че те безпокоя толкова рано.

Тео се стараеше да шепне в слушалката.

— Няма проблем, Тео. Предполагам, че нещо те тревожи.

— Да. Може ли да поговорим в твоя офис? Въпросът е много важен, но няма как да го обсъдя с мама и татко.

— Разбира се, Тео. По кое време?

— Малко след осем. Часовете започват в осем и половина. Ако изляза прекалено рано, мама ще се усъмни.

— Добре. Ще се радвам да те видя.

— Благодаря ти, Айк.

Тео изяде набързо закуската, целуна майка си за довиждане и се качи на колелото. Точно в осем часа се спусна с висока скорост по Мейн стрийт.

Айк седеше зад бюрото си с чаша горещо кафе и голяма канелена поничка, обилно поръсена със захар. Изглеждаше вкусна, но Тео тъкмо бе изял цяла купичка овесени ядки. Освен това нямаше апетит.

— Всичко наред ли е? — попита Айк.

Тео седна на ръба на стола.

— Да. Трябва да споделя нещо тайно с човек, на когото мога да се доверя. Необходимо е да познава закона.

— Да не си убил някого? Или си ограбил банка?

— Не.

— Изглеждаш много притеснен — заяви Айк, отчупи голямо парче от поничката и го сложи в устата си.

— Става дума за процеса срещу Пийт Дъфи, Айк. Разполагам с информация относно вината на подсъдимия.

Айк продължи да дъвче и се облегна на лакти. Бръчиците около очите му изпъкнаха, докато той гледаше втренчено Тео.

— Продължавай.

— Изведнъж се появи неочакван свидетел. Никой не е чувал за него. Видял е нещо в деня на убийството.

— И ти го познаваш?

— Да, но обещах да пазя тайна.

— Как, за бога, попадна на този човек?

— Едно момче от училище ме свърза с него. Не бива да ти казвам повече, Айк. Обещах да не го правя.

Айк преглътна тежко, взе чашата и отпи голяма глътка кафе. Не сваляше очи от Тео. Не изглеждаше особено изненадан. Племенникът му познаваше повече адвокати, съдебни секретари, съдии и полицаи от всеки друг човек в града.

— И онова, което е видял въпросният свидетел, може да повлияе върху изхода на процеса? — попита Айк.

— Да.

— Говорил ли е с полицията или с юристите, работещи по делото?

— Не.

— И за момента не иска да разкрива самоличността си?

— Точно така.

— Страхува ли се от нещо?

— Да.

— Да приемем, че даде показания. Как ще се отрази това върху изхода на процеса?

— Пийт Дъфи ще бъде осъден. Несъмнено.

— Разговаря ли с очевидеца?

— Да.

— И му вярваш?

— Да. Казва истината.

Айк отпи още една глътка и облиза устни. Не сваляше очи от Тео. Накрая заговори:

— Днес е четвъртък, третият ден от началото на процеса. Доколкото разбрах, Хенри Гантри иска да свърши още тази седмица, дори ако трябва да насрочи заседание и в събота. Делото е почти приключило.

Тео кимна. Чичо му отхапа ново парче от поничката и започна да дъвче бавно. Измина цяла минута. Айк преглътна и каза:

— Твоят въпрос е какво може или трябва да бъде направено на този етап от делото. Така ли е?

— Да — отвърна Тео.

— Ако съдим по досегашния ход на процеса, Джак Хоугън определено се нуждае от неочакван обрат. Обвинението започна зле и ситуацията се влошава все повече.

— Мислех, че не следиш делото.

— Имам приятели, Тео. Мои си източници.

Айк скочи от мястото си и отиде в другия край на стаята, където имаше стара библиотека с юридически книги. Прокара пръст по няколко от тях, извади една и започна да я разлиства. После се върна при бюрото, седна на стола и сложи томчето пред себе си. След като откри онова, което търсеше, заяви:

— Ето. Правилата позволяват на съдията да обяви за невалиден даден процес, в случай че е допусната груба процесуална грешка. Приложени са примери: ако лице, заинтересовано от изхода на делото, се свърже с някой от заседателите; ако важен свидетел не може да даде показания поради болест или други причини; ако изчезнат ключови доказателства. Такива неща.

— Не се ли споменава за неочаквани свидетели? — попита Тео.

— Не, но правилата са доста отворени и съдията може да действа според собствената си преценка. Отсъствието на важен свидетел е достатъчна причина за обявяване на процеса за невалиден.

— Какво се случва след това?

— Обвиненията не отпадат. Насрочва се нов процес.

— Кога?

— Зависи от съдията, но в случая едва ли ще чака твърде дълго. Най-много няколко месеца. Тайният свидетел ще има достатъчно време да се подготви.

Тео мислеше трескаво и не знаеше какво да каже.

Айк продължи:

— Е, Тео, как смяташ да убедиш съдия Гантри, че трябва да обяви процеса за невалиден преди решението на заседателите? Те ще оправдаят Дъфи, а той всъщност е виновен.

— Нямам представа. Затова дойдох при теб, Айк. Нуждая се от помощта ти.

Айк остави книгата настрана и отчупи още едно парче от поничката. Докато го дъвчеше, размишляваше над ситуацията.

— Ето какво ще направим — заяви той накрая. — Ти ще отидеш на училище, а аз ще се отбия в съда, за да видя как вървят нещата. Ще поговоря с някои приятели. Няма да споменавам името ти. Тео, обещавам, че ще те пазя. Ще ми звъннеш ли по обед?

— Разбира се.

— А сега тръгвай.

Когато Тео стигна до вратата, Айк го попита:

— Защо не каза на родителите си?

— Трябва ли?

— Още не. Може би по-нататък.

— Те се придържат много стриктно към правилата, Айк. Знаеш го. Като служители на съда ще ме накарат да разкрия всичко, което знам. Положението е сложно.

— Особено за едно тринайсетгодишно момче.

— Съгласен съм.

— Обади ми се по-късно.

— Дадено. Благодаря ти, Айк.

 

 

В края на часа по английски госпожа Ебърли каза:

— Тео, ще останеш ли за малко? Искам да обсъдим наказанието ти.

Тео гледаше през прозореца и се чудеше какво се случва в съдебната зала в центъра на града. Беше му любопитно да разбере дали Айк е научил нещо. Почти не бе чул обясненията на госпожа Ебърли за инфинитивите с вмъкнато наречие.

— Разбира се — промълви той.

Звънецът би и момчетата напуснаха класната стая. Тео последва учителката до малкия й кабинет. След като влязоха вътре, госпожа Ебърли затвори вратата. Изглеждаше много по-щастлива от миналия път. Усмихваше се повече и беше в по-добро настроение.

— Тео, исках само да ти кажа — започна тя с усмивка, — че вчера със съпруга ми ходихме при брачния консултант, когото ми препоръча. Беше чудесен. Премина направо по същество и ни накара да обсъдим открито проблемите си. Преди да си тръгнем, се съгласихме да поработим над тях. Ще се срещнем отново следващата седмица. — Лицето й сияеше от радост. Тя потупа Тео по рамото и добави още по-забързано: — Предстои ни дълъг път, но смятам, че ще се справим. Страшно ти благодаря за помощта.

— Няма защо, госпожо Ебърли.

— Напротив, Тео. Ти направи много за нас.

— Удоволствието е изцяло мое.

— Страхотен си.

Тео бе чул достатъчно комплименти.

— Благодаря. Какво ще правим с наказанието?

— Ще го отлагаме, докато нещата отшумят. Съгласен ли си?

— Звучи добре.

— Но спри да ползваш интернет по време на час.

— Обещавам.

Госпожа Ебърли го прегърна неловко и Тео напусна кабинета.

В междучасието той се отправи към библиотеката, за да погледне протокола на стенографката от днешното заседание, когато някой извика името му от другия край на коридора. Беше Санди Коу. Той се затича към Тео, за да го настигне.

— Тео — каза Санди. — Свободен ли си за малко?

— Да.

— Родителите ми отидоха при господин Мозинго, специалиста по фалити. Той им обеща, че няма да загубим къщата.

— Браво, Санди.

— Както ти ми обясни, първо трябва да обявим фалит. Така ще успеем да запазим къщата. — Санди бръкна в раницата си, извади малък пощенски плик и го подаде на Тео. — Майка ми го изпраща. Разказах й за теб и тя реши да ти напише благодарствено писмо.

Тео неохотно взе плика.

— Не е необходимо, Санди. Не съм направил нищо.

— Нищо? Тео, без твоята помощ щяха да ни отнемат къщата. — Очите на Санди се насълзиха. Беше готов да се разплаче.

Тео го бутна закачливо и отвърна:

— Радвам се, че успях да ви съдействам. Ако се нуждаеш от друг съвет, не се колебай да ме потърсиш.

— Благодаря ти, Тео.

В часа по „Държава и право“ господин Маунт помоли Тео да информира класа относно развитието на процеса срещу Пийт Дъфи. Тео обясни стремежа на прокурора да докаже, че господин и госпожа Дъфи са имали проблеми и почти са стигнали до развод преди две години. Той бе призовал няколко техни приятели да свидетелстват, но те не бяха издържали на грубия кръстосан разпит на Клифърд Нанс.

Тео понечи да отвори лаптопа си, за да прочете разговорите в съдебната зала в реално време, но бързо размисли. Не бе извършил престъпление, прониквайки в софтуера на стенографката, но действията му определено не бяха редни.

Когато часът свърши и момчетата се отправиха към закусвалнята, Тео влезе в тоалетната и се обади на Айк. Беше почти дванайсет и половина.

— Ще го оправдаят — заяви Айк. — Хоугън няма да успее да го осъди.

— Колко време присъства на заседанието? — попита Тео, който се бе скрил в една от кабините.

— Цяла сутрин. Клифърд Нанс е твърде добър, а Хоугън е поел по грешен път. Наблюдавах заседателите. Не харесват Пийт Дъфи, но нямат доказателства. Ще го оправдаят.

— Той е виновен, Айк.

— Щом казваш. Но аз не знам с каква информация разполагаш. Никой не знае.

— Какво ще правим?

— Все още обмислям нещата. Отбий се при мен след училище.

— Добре.