Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (14)

14

Тео почти не докосна спагетите. Сложи мръсните съдове в миялната машина, заключи входната врата и отиде в своята стая, където си облече пижамата и отвори последния брой на „Спортс Илюстрейтед“. Изобщо не бе в състояние да се концентрира. Спеше му се, тъй като почти не бе мигнал миналата нощ. Скоро се унесе въпреки притеснението и страха.

Господин Буун се прибра пръв. Качи се по стълбите и открехна вратата на Тео. Както винаги пантите изскърцаха. Той запали лампата и се усмихна при вида на заспалия си син.

— Лека нощ, Тео — промълви възрастният мъж и изгаси лампата.

Тео се събуди от затварянето на вратата. След секунди се обърна по гръб, загледа се в мрачния таван и потъна в мисли за ужасяващите ръкавици за голф, които съзнателно бе скрил. Беше му трудно да приеме съвета на Айк и да забрави за случилото се. Не можеше да пренебрегне съществуването на очевидеца и да наблюдава безучастно как заседателите допускат фатална грешка.

Тео не биваше да нарушава обещанието, което бе дал на Хулио и братовчед му. Но ако все пак дръзнеше да го направи? Ако още на сутринта покажеше ръкавиците на съдия Гантри и му разкриеше всичко? Братовчедът на Хулио щеше да пострада сериозно и да бъде арестуван по нареждане на Джак Хоугън. Неговите показания щяха да наклонят везните в полза на прокурора и да доведат до обявяване на делото за невалидно. Съдията щеше да насрочи друг процес, а новината да гръмне във всички вестници и по телевизията. Братовчедът можеше да се превърне в герой, но и същевременно да попадне зад решетките като нелегален имигрант.

А ако сключеше сделка с полицията и обвинението? Те нямаше ли да се съгласят да си затворят очите, след като имаха нужда от него? Тео не бе сигурен. Може би да, може би не. Рискът беше твърде голям.

Постепенно мислите му се насочиха към Майра Дъфи. В досието на делото той пазеше вестникарска статия с нейна снимка. Жертвата беше симпатична русокоса жена с тъмни очи и красива усмивка. Тео си представи последните секунди от живота й. Госпожа Дъфи с ужас бе осъзнала, че съпругът й е сложил белите ръкавици, за да я удуши.

Сърцето на Тео заби по-силно. Той избута встрани завивките и седна на ръба на леглото. Майра Дъфи беше само с две години по-млада от Марсела Буун. Как би се почувствал Тео, ако някой нападнеше така брутално собствената му майка?

В случай че заседателите оправдаеха Пийт Дъфи, подсъдимият щеше да се отърве невредим. Така убиецът никога повече нямаше да се изправи пред съда за извършеното престъпление. Тео познаваше добре правилото, че прокуратурата не може да повдигне повторно обвинение срещу някого, ако съдебните заседатели вече са го оправдали. Тъй като в случая не съществуваха други заподозрени, убийството би останало неразкрито.

Пийт Дъфи щеше да прибере един милион долара, да продължи да играе голф и да си намери нова съпруга.

Тео се сгуши отново под завивките и се опита да затвори очи. Хрумна му нещо. След края на процеса и оправдателната присъда можеше да изчака няколко седмици и да изпрати ръкавиците на Пийт Дъфи. Смяташе да приложи към тях мистериозна бележка: „Ние знаем, че си я убил. Наблюдаваме те“.

Но защо да го прави? Поредната глупава идея. Мислите му ставаха все по-объркани. На местопрестъплението не беше открита кръв. Следователно върху ръкавиците липсваха следи. А коса? Ако малък кичур от госпожа Дъфи случайно бе залепнал за една от ръкавиците? Косата й стигаше поне до раменете. Тео не смееше да отвори найлоновия плик. Не бе докосвал ръкавиците и не знаеше как изглеждат отблизо. Един косъм би послужил като допълнително доказателство, че жертвата е била убита от съпруга си.

Той опита да насочи вниманието си към блестящата победа в съда, която бе извоювал за Хали — негова клиентка и потенциална приятелка. Но мислите му отново се върнаха на местопрестъплението. Накрая Тео се успокои и потъна в дълбок сън.

Марсела Буун се прибра вкъщи малко преди единайсет. Отвори хладилника, за да провери какво е вечерял Тео, и пусна миялната машина. Поговори с Уудс, който четеше в дневната. После се качи по стълбите и тръгна към стаята на Тео. Той чу стъпките й и се престори на заспал. Майка му изпълни ритуала за лека нощ. Никога не включваше лампата. Целуна го по челото и прошепна:

— Обичам те, Теди.

След това излезе от стаята.

Час по-късно Тео все още лежеше буден и се тревожеше за мястото, където бе скрил ръкавиците.

 

 

Когато алармата на мобилния телефон иззвъня в шест и половина сутринта, Тео се намираше в полубудно състояние. Не бе сигурен дали изобщо е мигнал цяла нощ. Чувстваше се уморен и изнервен, а му предстоеше поредният дълъг ден. Товарът, който носеше, беше непосилен за едно тринайсетгодишно момче.

Марсела Буун стоеше пред печката в кухнята — доста необичайно място за нея — и пържеше наденички и палачинки. Подобно нещо се случваше около два пъти в годината. При други обстоятелства Тео би се зарадвал на обилната закуска. Сърце не му даваше да каже на майка си, че няма апетит.

— Добре ли спа, Теди? — попита тя и го целуна по бузата.

— Не много — отвърна той.

— Защо не? Изглеждаш уморен. Да не се разболяваш?

— Не, всичко е наред.

— Пийни малко портокалов сок. В хладилника е.

Двамата седнаха да закусват, а майка му разтвори сутрешния вестник.

— Процесът май отива към своя край — заяви тя, свалила очилата си по средата на носа. Почти всеки петък Марсела Буун се отбиваше в близкия козметичен салон, за да направи маникюра си. Затова още беше по халат.

— Не съм следил новините напоследък — каза Тео.

— Едва ли. Очите ти са зачервени. Изглеждаш уморен.

— Не спах добре.

— Защо?

Защото татко ме събуди в десет, а ти — в единайсет часа. Но Тео не можеше да обвинява родителите си. Причината за безсънието му се криеше другаде.

— Имаме важно контролно днес — отговори той.

Последното не беше далеч от истината. Госпожа Гарман бе заплашила да даде на класа тест по геометрия.

— Ще се справиш — заяви майка му и отново зачете вестника. — Изяж си закуската.

Тео успя да погълне достатъчно количество палачинки и наденички, за да удовлетвори майка си. Благодари й за вкусната храна, пожела й приятен ден и излезе с колелото. Десет минути по-късно изкачи стъпалата до офиса на Айк. За втори ден раздразнителният му чичо бе станал рано, за да поговорят.

Изглеждаше по-зле от предишния път. Очите му бяха подпухнали и по-кървясали от тези на Тео, а посивялата му коса стърчеше във всички посоки.

— Надявам се, че имаш добра причина да ме събудиш — изръмжа той.

— Определено — отвърна Тео и се приближи до бюрото.

— Седни.

— Предпочитам да остана прав.

— Както искаш. Какво се е случило?

Тео му разказа за Хулио и ръкавиците за голф в найлоновия плик. Беше ги пъхнал в стар шкаф в мазето на кантората, където никой не бе влизал през последните десет години. Тео не пропусна нито една подробност, но, разбира се, не разкри самоличността на Хулио и братовчед му. Приключи след броени минути.

Айк го изслуша внимателно. После се почеса по брадата, свали очилата си и разтърка очи. Отпи от кафето, а когато Тео свърши с историята, успя да промърмори:

— Невероятно.

— Какво ще правим, Айк? — попита отчаяно Тео.

— Не знам. Ръкавиците трябва да бъдат изследвани в лабораторията по криминалистика. Вероятно съдържат следи от кожата и косата на жертвата. Или дори ДНК от потта на Пийт Дъфи.

Тео не бе помислил за последното.

— Ръкавиците може да се окажат важно доказателство — каза Айк и отново се почеса по брадата.

— Не бива да пренебрегваме тези факти, Айк. Наистина.

— Защо изобщо ги задържа?

— Не съм. Приятелят ми просто ги остави. Уплашен е. Братовчед му също. А за мен да не говорим. Какво ще правим?

Айк стана, протегна се и отпи още една глътка кафе.

— Ще ходиш ли на училище?

Какво друго очакваш в петък сутрин?

— Да. Вече закъснявам.

— Тогава тръгвай. Аз ще отида в съда. Ще помисля и ще ти пратя есемес по-късно.

— Благодаря ти, Айк. Страхотен си.

— Не съм толкова сигурен.

 

 

Тео влезе в часа на класния с петминутно закъснение, но господин Маунт беше в добро настроение, а учениците още не се бяха укротили. Когато го видя, той го дръпна настрана и каза:

— Здравей, Тео. Ще ни запознаеш ли в часа по „Държава и право“ с последните новини около делото, които си научил?

На Тео изобщо не му се говореше за процеса срещу Пийт Дъфи, но не можеше да откаже. А и господин Маунт обикновено пренебрегваше подготовката за своя час в петък. Затова се нуждаеше от Тео да запълни дупките. Учителят беше едва на двайсет и осем и си падаше по нощния живот.

— Разбира се — отвърна Тео.

— Благодаря. Съвсем накратко, не повече от петнайсет минути. Днес съдията ще предаде делото на заседателите, нали?

— Най-вероятно.

Тео седна на мястото си. Часът на класния траеше двайсет минути. Господин Маунт почука по катедрата и провери присъстващите. После им даде някои наставления. Когато чуха звънеца за началото на първия учебен час, те излязоха от стаята. Едно от момчетата, Уди, последва Тео в коридора, настигна го и го хвана за ръката. Още щом го погледна, Тео разбра, че нещо не е наред.

— Нуждая се от помощ — прошепна Уди и се озърна наоколо.

Уди произхождаше от проблематично семейство. Родителите му имаха по един-два брака зад гърба си и почти не се интересуваха от него. Той свиреше на електрическа китара в квартална рок група, пушеше и се обличаше бунтарски. Говореше се, че има татуировка на задника. Подобно на останалите момчета, Тео се забавляваше с този слух, но нямаше особено желание да провери дали е истина. Въпреки начина си на живот Уди поддържаше добър среден успех.

— Какво се е случило? — попита Тео.

Всъщност искаше да му обясни, че моментът не е подходящ за правни съвети. Съзнанието му бе ангажирано със съвсем други неща.

— Нали няма да кажеш на никого? — попита Уди.

— Разбира се.

Нещата обикновено бяха тайни, но накрая информацията винаги изтичаше.

Хали мина покрай тях, забави ход и се усмихна чаровно на Тео, но усети, че младият адвокат е зает, и се отдалечи.

— Снощи арестуваха брат ми — каза Уди и очите му се насълзиха. — Полицаите дойдоха вкъщи след полунощ, сложиха му белезници и го отведоха. Беше ужасно. В момента е в затвора.

— Какво е обвинението?

— Наркотици. Притежание на марихуана. Или разпространение.

— Има голяма разлика между двете.

— Можеш ли да ни помогнеш?

— Съмнявам се. На колко години е?

— На седемнайсет.

Тео бе чувал за брата на Уди. Репутацията му не беше добра.

— За пръв път ли го арестуват? — попита той, макар да предполагаше, че отговорът е отрицателен.

— Хванаха го за притежание миналата година. Отърва се с леко наказание.

— Родителите ти трябва да наемат адвокат, Уди. Съвсем просто е.

— Всъщност не е. Те са бедни, Тео. Дори и да имаха пари, едва ли щяха да ги похарчат за адвокат. Вкъщи се води истинска война. Деца срещу възрастни. Отношенията са много обтегнати. Вторият ми баща се кара непрекъснато с брат ми заради наркотиците. Хиляди пъти е казвал, че няма да си мръдне пръста, ако ченгетата го арестуват.

Звънецът би и коридорът се опразни.

— Добре, ще се видим пак в междучасието — заяви Тео. — В момента не знам какво да те посъветвам, но ще си помисля.

— Благодаря ти, Тео.

Двамата влязоха в часа по английски при госпожа Ебърли. Тео седна, отвори раницата и осъзна, че не е написал домашното си. В този миг обаче изобщо не му пукаше. Беше благодарен, че живее в спокоен и уютен дом със страхотни родители, които рядко се караха. Горкият Уди.

После си спомни за ръкавиците.