Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (15)

15

По средата на часа по геометрия, докато госпожа Гарман все още намекваше, че ще има контролно, а Тео гледаше в стената и се бореше да не заспи, високоговорителят над вратата избуча и стресна учениците.

— Госпожо Гарман, Теодор Буун там ли е? — прозвуча пискливият глас на госпожица Глория, дългогодишната секретарка на училището.

— Да — отвърна учителката.

— Моля, изпратете го при мен. Освободен е от часовете.

Тео взе нещата си, пъхна ги в раницата и се втурна към вратата.

— Ако все пак реша да дам контролно, може да го направиш в понеделник — каза госпожа Гарман.

Много сте щедра, помисли си Тео, но вместо това отговори:

— Нямам търпение.

— Приятен уикенд, Тео.

— И на вас.

Когато излезе в коридора, той си пое въздух и се зачуди кой го е освободил. Сигурно майка му се бе разтревожила заради уморения му вид и бе решила да го заведе на лекар. По-скоро не. Тя рядко преиграваше и би се обадила на доктор само ако Тео лежеше на смъртно легло. Може би баща му все пак бе решил да го изпрати в съда, за да наблюдава последния ден от процеса срещу Пийт Дъфи. Също малко вероятно. Както винаги баща му живееше в друг свят.

А ако бе станало нещо по-страшно? Ако някой го бе издал и полицаите го чакаха с разрешително за обиск? Откриеха ли ръкавиците, всички тайни щяха да излязат наяве и той можеше да загази сериозно.

Тео Буун забави ход. Надникна през големия прозорец и огледа двора на училището. Не се виждаха полицейски коли. Нямаше нищо обезпокоително. Той продължи напред с още по-предпазлива крачка.

В кабинета на госпожица Глория чакаше Айк. Двамата разговаряха, когато Тео влезе при тях.

— Този човек твърди, че е твой чичо — каза с усмивка секретарката.

— Опасявам се, че е така — отвърна Тео.

— Доколкото разбрах, трябва да отидеш на погребение в Уиксбърг.

Айк го изгледа настоятелно. Тео се поколеба само за миг. После кимна и заяви:

— Мразя погребенията.

— И няма да успееш да се върнеш, така ли? — попита госпожица Глория, като се протегна към бележника си.

— Не, от един и половина е — обясни Айк. — Ще отсъства цял ден.

— Подпиши тук — подкани го тя.

Тео изпълни молбата и с чичо му напуснаха кабинета. Айк караше стар триумф спитфайър с две врати. Колата беше поне на трийсет години и не изглеждаше в добро състояние. Подобно на всичко останало в живота на Айк, тя едва се движеше и като по чудо не се бе разпаднала.

Когато се отдалечиха от училището, Тео каза:

— Погребение, а? Хареса ми.

— Свърши работа.

— Накъде сме тръгнали?

— Нали ме помоли за съвет. Предлагам да отидем в кантората на „Буун и Буун“, да се срещнем с родителите ти и да им разкажем всичко.

Тео си пое дълбоко въздух. Не можеше да му противоречи. Случаят беше твърде сложен, за да го разреши сам. Имаше нужда от помощ.

 

 

Двамата изненадаха Елза, когато се появиха в кантората. Тя скочи от стола и извика:

— Да не е станало нещо?

— Добро утро, Елза — поздрави я Айк. — Както винаги облеклото ти е много екзотично.

Тя носеше яркооранжев пуловер, а очилата и червилото й бяха в същия цвят.

Елза пренебрегна коментара на Айк и попита Тео:

— Какво правиш тук?

— Дойдох за погребението — отвърна той и се насочи към библиотеката.

— Ще повикаш ли Уудс и Марсела? — помоли я Айк. — Искам да поговорим насаме.

При други обстоятелства Елза нямаше да се остави да я командват, но ситуацията изглеждаше сериозна. За щастие госпожа Буун беше сама в своя кабинет, а господин Буун се намираше на втория етаж и разглеждаше някакви документи на бюрото си. Те се отправиха бързо към библиотеката и след като Айк затвори вратата, госпожа Буун попита Тео:

— Добре ли си?

— Какво става? Защо не си на училище? — учуди се господин Буун.

— Успокойте се — намеси се Айк. — Нека седнем да обсъдим положението.

Всички заеха места. Двамата родители се втренчиха укорително в Тео, сякаш бе извършил тежко престъпление.

— Добре — добави Айк. — Ще започна пръв, а после Тео ще продължи. Преди два дни той е говорил със свой приятел в училище. Последвала е друга среща. По време на нея Тео е получил информация, която би могла да се окаже решаваща за изхода на процеса срещу Пийт Дъфи. Появил се е свидетел, за чието съществуване никой не предполага. Нито полицията, нито обвинението, нито защитата. Само Тео и неговият приятел знаят за него. Тео дойде при мен за съвет, но и аз не съм сигурен как трябва да действаме. Затова сме тук днес.

— Защо не го сподели с нас? — възмути се госпожа Буун.

— Ето че го прави сега — отвърна Айк.

— Страхувах се — обясни Тео. — А и обещах на моя приятел да пазя тайна.

— Какво знае свидетелят? — поинтересува се господин Буун.

Тео се втренчи в Айк. Той го погледна насърчително. Момчето се изкашля и се обърна към майка си.

— В деня на убийството свидетелят се намирал зад няколко дървета до дома на семейство Дъфи. Видял как Пийт Дъфи паркира количката си за голф пред къщата. Събул си обувките, сложил ръкавица на дясната си ръка и влязъл вътре. След няколко минути се появил отново. Станало е точно по време на убийството. Пийт Дъфи се обул, пъхнал ръкавиците в сака за голф и потеглил с количката, сякаш нищо не се е случило.

— Откъде знаеш, че е станало по време на убийството? — попита госпожа Буун.

— Според заключението на патолога жертвата е починала към дванайсет без петнайсет. Тогава свидетелят е бил в обедна почивка. От единайсет и половина по-точно.

— И Пийт Дъфи не го е забелязал? — продължи с въпросите тя.

— Не, момчето се е скрило зад дърветата, за да обядва насаме. Работи в голф клуба.

— Знаеш ли името на очевидеца? — попита госпожа Буун.

— Не, но знам кой е.

— Говори ли с него? — намеси се господин Буун.

— Да.

— Къде? — попита госпожа Буун.

Тео се почувства като свидетел по време на разгорещен кръстосан разпит. Поколеба се за миг и Айк отвърна вместо него:

— Той предпочита да не разкрива имената на свидетеля и своя приятел. Ако задавате прекалено много въпроси, ще разберете тяхната самоличност.

— Дадох дума — заяви умолително Тео. — Обещах да не казвам на никого. Чудя се какво да правя.

— Тео дойде при мен за съвет — обясни Айк. — Не искаше да ви тревожи. Но има и още нещо. Нали, Тео?

Двамата родители се втренчиха в него. Тео се завъртя неспокойно на стола и почука с пръсти по дългата дъбова маса.

— Давай — окуражи го Айк.

— Нека чуем всичко — добави господин Буун.

Тео им разказа за ръкавиците.

— И в момента са у теб? — попита госпожа Буун, след като го изслуша.

— Да.

— Къде точно?

— В мазето. Скрих ги зад една кутия със стари документи.

— Тук? В кантората?

— Да, мамо. Точно под нас.

Господин Буун подсвирна и възкликна:

— Боже господи!

Настъпи дълго мълчание. Четиримата членове на семейство Буун обмисляха положението и се опитваха да си спомнят кои закони и процедури важат при наличието на толкова объркващи факти. Въпреки че бе разкрил повече, отколкото възнамеряваше първоначално, Тео почувства невероятно облекчение. Родителите му знаеха как да действат. Айк също можеше да допринесе с ценни съвети. Тримата със сигурност щяха да се справят със ситуацията.

— В местния вестник пише, че процесът ще свърши днес — каза госпожа Буун.

— Преди малко бях в залата — заяви Айк. — Пийт Дъфи ще свидетелства следобед. Той е последен. След заключителните речи на двете страни съдията ще предаде делото в ръцете на заседателите.

— Според слуховете в кафенето съдия Гантри ще насрочи заседание и за утре и ще изчака решението на заседателите — намеси се господин Буун.

— В събота ли?

— Така се говори.

— Ето какво мисля аз — рече госпожа Буун и изправи гръб. Правеше го винаги, когато бе на път да съобщи нещо важно. — Нямаме друг избор, освен да се срещнем със съдия Гантри и да му разкажем за свидетеля.

— Съгласен съм — отвърна Айк.

Тео не се учуди, когато забеляза колебанието на баща си.

— Но какво ще стане, ако съдия Гантри принуди Тео да разкрие самоличността на свидетеля? — попита господин Буун. — В случай че не се подчини, Тео ще бъде задържан заради неуважение на съда.

— Какво означава това? — попита Тео.

— Сериозен проблем — отвърна баща му.

— Означава, че съдията може да нареди да те арестуват, ако не му дадеш необходимата информация — обясни Айк и се усмихна лукаво, сякаш искрено се забавляваше.

— Не искам да отида в затвора — заяви Тео.

— Не ставай смешен, Уудс — каза Марсела Буун. — Хенри Гантри никога не би направил подобно нещо.

— Не съм сигурен — възрази съпругът й. — Говорим за важен свидетел, чиито показания биха променили изхода на делото. Само един човек знае за него и това е Тео. Ако не признае всичко, съдията ще се ядоса. И с право.

— Наистина не искам да отида в затвора — повтори Тео.

— Не се тревожи — успокои го майка му. — Никой нормален съдия не би арестувал невинно тринайсетгодишно момче.

— В затвора не е толкова лошо — намеси се чичо му.

— Млъкни, Айк — избухна Уудс.

Братята се втренчиха един в друг. За пръв път Тео разбра защо старата адвокатска кантора се е разпаднала преди години. Родителите му и Айк не можеха да общуват нормално.

В стаята отново настъпи тишина.

Накрая господин Буун попита:

— Тео, какво ще се случи, ако самоличността на свидетеля все пак бъде разкрита?

— Момчето е нелегален имигрант, татко. Няма право да бъде тук и се страхува. Ако полицаите научат кой е и го заловят, ще го хвърлят в затвора. И всичко ще бъде по моя вина. Ако не го хванат, той просто ще изчезне.

— Тогава не ни казвай името му — заяви госпожа Буун.

— Благодаря ти, мамо. И бездруго не смятах да го направя.

— Не го споменавай пред никого.

— Няма. Но вие вече знаете, че е нелегален имигрант и че работи в голф клуба. Едва ли ще е трудно да го намерите.

— Как се запозна с него? — попита господин Буун.

— Братовчед му е от моето училище. Дойде при мен и ме помоли за помощ.

— Като всички останали деца — подметна Айк.

— Не всички, но голяма част.

Четиримата си поеха дълбоко въздух. Господин Буун погледна към Тео и се усмихна.

— Става дума за семейството от приюта, нали? За приятеля ти Хулио, на когото помагаш по математика. Как се казваше майка му, Марсела?

— Карола.

— Да, Карола. Говорил съм с нея няколко пъти. Има и две по-малки деца. Семейството е от Ел Салвадор. Братовчедът на Хулио е тайнственият свидетел. Прав ли съм, Тео?

Тео кимна. Браво, татко, досети се. Колкото и да беше странно, той почувства облекчение. Не бе нарушил напълно обещанието си, а и все някой трябваше да научи истината.