Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (16)

16

Докато вървеше зад родителите си и Айк, Тео за пръв път усети, че влиза с нежелание в съда. Обикновено се радваше да бъде там. Наблюдаваше как съдебните секретари и адвокатите тичат по важни задачи и се възхищаваше на просторното мраморно фоайе със стария полилей и тежките портрети на покойните съдии. Тео обичаше тази сграда, но не и в този момент. Страхуваше се от нещата, които предстояха да се случат, макар и да не бе сигурен какво точно го очаква.

Четиримата се качиха на втория етаж и отидоха до главната зала. Тя се охраняваше от съдебния пристав Снодграс, който ги информира, че съдът е в заседание и вратите ще бъдат отворени чак по време на почивката. Ето защо те се отправиха към кабинета на почитаемия Хенри Гантри в края на коридора. Когато влязоха, неговата лична асистентка Ирма Харди пишеше на компютъра.

— Добро утро, Ирма — каза госпожа Буун.

— Добро утро, Марсела, Уудс. Здравей, Тео.

Госпожа Харди се изправи и свали очилата си. Беше учудена защо цялото семейство Буун изведнъж се е появило пред бюрото й. Огледа подозрително Айк, сякаш пътищата им се бяха кръстосвали в миналото, и то при неособено приятни обстоятелства. Айк носеше дънки, бели кецове и тениска, но за щастие бе облякъл старото си кафяво сако, което му придаваше известна сериозност.

— Айк Буун — представи се той и й подаде ръка. — Брат на Уудс, чичо на Тео. Бивш адвокат.

Госпожа Харди се усмихна престорено, все едно си спомняше името му, и се здрависа с него.

— Виж, Ирма — каза Марсела Буун. — Трябва да се срещнем спешно със съдия Гантри. Знам, че в момента води процеса срещу Пийт Дъфи, но именно заради това сме тук. Изключително важно е да поговорим.

— Кога ще обяви обедна почивка? — намеси се Уудс Буун.

— Сигурно към дванайсет, както обикновено. Но тогава ще повика при себе си адвоката и прокурора — обясни Ирма Харди и спря очи върху четирите лица пред нея. — Много е зает.

Тео погледна към големия часовник на стената зад секретарката. Показваше единайсет и десет.

— Налага се да видим незабавно съдията — заяви госпожа Буун.

Според Тео последното прозвуча малко нахакано, но майка му работеше като бракоразводен адвокат и далеч не беше стеснителна.

Госпожа Харди обаче се намираше на своя територия и не обичаше да я командват.

— Вероятно ще е по-добре, ако ми обясните за какво става дума — каза тя.

— Страхувам се, че въпросът е поверителен — подчерта Уудс Буун и се намръщи.

— Не можем да го направим, Ирма. Съжалявам — допълни Марсела Буун.

В стаята имаше няколко стола, разположени под портретите на стари съдии. Госпожа Харди посочи към тях и предложи:

— Изчакайте тук. Ще информирам съдията, щом започне обедната почивка.

— Благодаря ти, Ирма — рече госпожа Буун.

— Много сме ти задължени — добави съпругът й.

Всички си поеха въздух и се усмихнаха.

— Тео, защо не си на училище? — попита госпожа Харди.

— Дълга история — отвърна той. — Ще ви я разкажа някой ден.

Четиримата заеха места, а след петнайсет секунди Айк излезе да пуши. Госпожа Буун се обади на Елза и й даде напътствия относно някакъв спешен правен въпрос. Уудс зачете документите, които бе взел със себе си от кантората.

Изведнъж Тео си спомни за своя съученик Уди и брат му. Отвори раницата си, извади лаптопа и влезе в архива на Съда по наказателни дела. Информацията не бе обществено достояние, но както винаги Тео използва паролата на „Буун и Буун“, за да намери онова, което търси.

Братът на Уди, Тони, бе задържан в центъра за непълнолетни в Стратънбърг. Там караха всички нарушители на закона под осемнайсетгодишна възраст. Тони беше обвинен в притежание на марихуана с цел разпространение. Максималното наказание за това престъпление беше десет години затвор. Тъй като беше на седемнайсет, можеше да сключи споразумение — да се признае за виновен и да остане още две години в изправително заведение. Разбира се, това бе възможно само ако пледираше „виновен“. В противен случай трябваше да се изправи пред съдебните заседатели, с което рискуваше да получи много по-тежко наказание. Едва два процента от непълнолетните нарушители, обвинени в притежание на наркотици, отиваха на съд.

Ако родителите откажеха да помогнат, както твърдеше Уди, брат му щеше да бъде представляван от служебен защитник. В Стратънбърг тези адвокати бяха изключително добри и се занимаваха ежедневно с подобни въпроси.

Тео обобщи набързо информацията и я изпрати на Уди по имейла. После написа писмо до господин Маунт и му обясни, че няма да присъства в часа по „Държава и право“. Зачуди се дали да не попита Хали как вървят нещата с Роки, но реши да не се натрапва.

Нима можеше да мисли за Хали и нейното куче в такъв момент? Времето сякаш спря. Госпожа Харди продължаваше да трака по клавиатурата. Покойните съдии го наблюдаваха мрачно от стените, все едно питаха: „Какво правиш тук, синко?“. Баща му бе излязъл в коридора, за да обсъди неотложен служебен въпрос по телефона. Майка му пишеше настървено на лаптопа, като че ли от това зависеше животът й. Айк продължаваше да пуши до един от прозорците в коридора.

Тео се измъкна от стаята и отиде в Семейния съд с надеждата да открие Джени, но тя отсъстваше. После слезе надолу и надникна в Съда за животни. Съдебната зала беше празна. Тео се качи по страничното стълбище, познато на малко хора, и се отправи с тихи стъпки по един тъмен коридор на третия етаж. Стигна до изоставено помещение, което в миналото бе служило като библиотека на Окръжния съд. Сега се използваше за склад и преливаше от кашони със забравени дела и стари компютри. Всичко бе покрито с дебел слой прах. Тео остави стъпки по пода, докато си проправяше път сред бъркотията. Влезе в малката стаичка в дъното и затвори вратата. Вътре беше толкова тъмно, че не можеше да различи дори ръцете си. През тясна пукнатина на пода се виждаше залата отдолу. Всъщност се откриваше чудесна гледка, точно над главите на заседателите.

Тео бе попаднал на мястото преди години, по време на съдебен процес за изнасилване. Поради деликатния характер на делото съдия Гантри се бе принудил да изгони зрителите от залата. Показанията на жертвата бяха потресли дълбоко Тео и той съжали многократно, че е шпионирал. Пукнатината в тавана не се забелязваше от самата зала. Намираше се до тежките кадифени завеси над ложата на съдебните заседатели.

В момента на свидетелското място седеше един от голф партньорите на Пийт Дъфи. Въпреки че не чуваше добре, Тео схвана най-важното от показанията. Свидетелят обясни, че Дъфи е сериозен играч с голям хъс и желание да подобри постиженията си. От няколко години предпочитал да се упражнява сам. Това не било необичайно. Много от по-сериозните играчи обичали да усъвършенстват своите умения без присъствието на други хора.

Залата беше претъпкана. Тео не виждаше балкона, но предполагаше, че и там е пълно със зрители. Зърна подсъдимия, който седеше до адвокатите на масата на защитата. Излъчваше самоувереност. Изглежда, не се съмняваше, че ще бъде оправдан от съдебните заседатели.

Тео погледа още няколко минути. Адвокатът и прокурорът започнаха да се карат и той се измъкна от стаичката.

* * *

Наближаваше един часът, когато съдия Гантри се втурна в преддверието на кабинета и отиде право при семейство Буун. Четиримата приличаха на непослушни ученици, чакащи за среща с директора. Съдията не носеше тога или сако, а единствено бяла риза с навити ръкави. Възелът на вратовръзката му бе разхлабен. Имаше вид на зает човек, подложен на изключително напрежение. Не се усмихна и определено беше ядосан.

Тео, родителите му и Айк скочиха от местата си. Без да ги поздрави, съдия Гантри каза:

— Дано имате основателна причина.

— Съжаляваме, господин съдия — започна уверено Уудс Буун. — Знаем какво се случва в момента и разбираме сложността на ситуацията.

— Извинявай, Хенри — добави бързо Марсела Буун. — Но въпросът е неотложен и може да повлияе върху изхода на делото.

След като се обърна към него на малко име, госпожа Буун успя да разчупи леда. Лошото настроение на съдията не я обезкуражи.

— Само пет минути — уточни тя и взе чантата си.

Гантри изгледа сърдито Тео. После се усмихна вяло на Айк и каза:

— Здравей, Айк. Отдавна не съм те виждал.

— Така е, Хенри — отговори Айк.

Усмивката изчезна от лицето на съдията и той заяви:

— Добре, но не повече от пет минути.

Четиримата го последваха в кабинета. Преди вратата да се затвори, Тео хвърли един поглед на Ирма Харди. Тя продължаваше да пише на компютъра, сякаш изобщо не се интересуваше от случващото се. Тео предполагаше, че асистентката ще узнае всичко до половин час.

Уудс, Марсела и Айк седнаха по протежение на дългата маса в ъгъла на просторния кабинет. Съдия Гантри се разположи срещу тях. Тео зае място между родителите си. Въпреки уплахата се чувстваше защитен.

Майка му започна първа:

— Хенри, имаме основание да вярваме, че съществува очевидец на убийството на Майра Дъфи. Той се крие, а полицията, прокурорът и адвокатът дори не подозират за него.

— Може ли да попитам защо сте довели и Тео? — поинтересува се съдията и вдигна вежди. — Струва ми се, че в момента трябва да е на училище. Случаят едва ли е подходящ за едно дете.

Тео определено предпочиташе да бъде на училище. А и думата „дете“ наистина го дразнеше. Но не каза нищо. Двамата му родители го изгледаха така, сякаш бяха забравили, че присъства.

— Господин съдия — заяви баща му. — Тео познава свидетеля. За разлика от нас.

Очите на съдия Гантри бяха зачервени и той имаше много уморен вид. Въздъхна тежко, все едно най-накрая освобождаваше натрупаното напрежение. Бръчките на челото му се отпуснаха.

— Значи само Тео познава свидетеля? — попита съдията.

— Да — каза госпожа Буун.

— Точно така — добави господин Буун.

— А твоята роля каква е, Айк?

— О, аз съм просто правен съветник на Тео.

Айк се забавляваше, но останалите не схванаха шегата.

Последва мълчание. Съдията продължи:

— Добре, нека започнем отначало. Искам да науча какво е видял въпросният свидетел. Кой ще ме запознае с фактите?

— Аз — отвърна Тео. — Но обещах да не разкривам истинското му име.

— На кого обеща?

— На свидетеля.

— Значи си се срещнал с него?

— Да, сър.

— И вярваш, че говори истината?

— Да, сър.

Съдията отново въздъхна и разтърка очи.

— Хубаво, Тео. Слушам те. Моля те, продължи.

Тео разказа историята.

 

 

Когато свърши, в кабинета настъпи тишина. Съдия Гантри бавно се пресегна към телефона на масата, натисна някакъв бутон и заяви:

— Госпожо Харди, моля, информирайте пристава, че ще закъснея с половин час. Нека съдебните заседатели останат в стаята си.

— Да, сър — отвърна Ирма с дрезгав глас.

Съдията се отпусна на стола. Останалите го наблюдаваха, но той избягваше погледите им.

— И ръкавиците са у вас? — попита накрая той. Гласът му звучеше много по-спокойно.

— Намират се в кантората — обясни господин Буун. — С удоволствие ще ги предадем на съда.

Хенри Гантри вдигна ръце.

— Не, не. Още е рано. Може би по-късно или пък никога. Оставете ме да помисля.

С тези думи той бавно се изправи и отиде до прозореца зад масивното бюро в другия край на кабинета. Постоя там за миг и надникна навън, въпреки че гледката не беше особено красива. Очевидно съдията бе забравил, че хората в залата нетърпеливо чакат неговата поява.

— Добре ли се справих? — прошепна Тео на майка си.

Тя се засмя, потупа го по рамото и отвърна:

— Беше страхотен, Теди.

Съдията се върна на стола си. Погледна Тео и попита:

— Защо свидетелят не иска да даде показания?

Тео се поколеба. Ако кажеше твърде много, рискуваше да издаде братовчеда на Хулио. Айк се притече на помощ.

— Господин съдия, свидетелят е нелегален имигрант. В града има много хора като него. В момента е страшно уплашен, и то с основание. Щом надуши, че нещо не е наред, ще потъне вдън земя.

— Страхува се, че ще го арестуват, ако свидетелства — добави Тео.

— Затова Тео му е обещал да пази тайна — обясни Айк.

— Но същевременно смята, че е изключително важно да информира съда за липсващия очевидец — допълни господин Буун.

— Без да разкрива самоличността му — довърши госпожа Буун.

— Добре, добре — прекъсна ги съдия Гантри и погледна часовника си. — Не мога да спра делото на този етап. Заседателите скоро ще се оттеглят, за да вземат решение. Ако сега се появи неочакван свидетел, ще е трудно да прекъсна процеса и да му позволя да даде показания. Освен това не е сигурно дали изобщо ще се съгласи да се яви в съда. Няма какво да направя.

Думите му отекнаха в кабинета и увиснаха тежко във въздуха. Тео си представи как Пийт Дъфи седи самодоволно с адвокатите си, убеден, че ще бъде оправдан за извършеното убийство.

— Господин съдия, ще позволите ли да предложа нещо? — попита Айк.

— Разбира се, Айк. И бездруго не съм сигурен как да постъпя.

— Говори се, че ще насрочите заседанието за утре, събота, за да изчакате решението.

— Точно така.

— Защо не изпратите заседателите у дома за уикенда? Обикновено се процедира така. Извикайте ги отново в понеделник. Нека тогава започнат с обсъждането на присъдата. Все пак става дума за наказателен процес, а не за спешна хирургична операция. Случаят не е толкова неотложен.

— Какъв е планът?

— Няма такъв. Но така ще спечелим време и ще помислим какво да правим със свидетеля. Вероятно ще намерим начин да му помогнем. Не знам. Просто не ми се струва правилно да избързваме с присъдата. Особено когато може да се окаже несправедлива.

— Несправедлива?

— Да. Гледах част от процеса. Наблюдавах внимателно заседателите. Прокурорът не разполага с никакви доказателства. Пийт Дъфи ще бъде оправдан.

Съдия Гантри кимна едва забележимо, но не продума. Започна бавно да се приготвя. Закопча копчетата на ръкавелите, оправи вратовръзката си и стана от мястото си. После посегна към черната тога, закачена до вратата.

— Ще си помисля — каза той накрая. — Благодаря ви за…

— Безпокойството — заяви господин Буун и се засмя.

Останалите също се изправиха.

— Не, изобщо не сте ме притеснили, Уудс. Ситуацията е уникална. Никога не съм се сблъсквал с подобно нещо. Но всяко дело е различно. Благодаря ти, Тео.

— За мен беше удоволствие, господин съдия.

— Ще гледате ли остатъка от процеса?

— Няма места — отвърна Тео.

— Ще се погрижа да намеря няколко.