Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (12)

12

Най-популярното момиче в осми клас беше къдрокоса брюнетка на име Хали. Изглеждаше страхотно, общуваше с всички и обичаше да флиртува. Беше капитан на мажоретките и спортуваше активно. Никое от момчетата не можеше да я бие на тенис, а веднъж тя бе победила Брайън на сто метра кроул и на петдесет метра бруст. Хали се интересуваше предимно от спорт и затова Тео не заемаше челно място в списъка й с фаворити.

Скоро обаче щеше да се издигне в него заради буйния нрав на нейното куче.

Шнауцерът й често правеше бели, щом го оставеха сам през деня. По някакъв начин бе успял да се измъкне от къщата и се бе промушил под оградата в задния двор. Служителите от зоополицията го бяха намерили на около километър от дома. Тео слушаше историята, докато довършваше обяда си. Хали и други две момичета бяха седнали на неговата маса, за да му разкажат всичко. Тя изглеждаше разстроена и хлипаше, а Тео забеляза колко е красива дори когато плаче. Беше настъпил неговият звезден миг.

— Случвало ли се е преди? — попита той.

Хали избърса сълзите си и отвърна:

— Да. Прибраха Роки преди няколко месеца.

— Ще го приспят ли? — поинтересува се Едуард, който се бе присъединил към групата. Обикновено Хали привличаше тълпи от момчета. При мисълта, че ще убият кучето й, тя заплака още по-силно.

— Млъкни — сряза го Тео. Едуард и бездруго беше глупак. — Не, няма да го приспят.

— Баща ми е извън града, а майка ми има пациенти цял следобед — каза Хали. — Не знам какво да правя.

Тео бутна чинията настрани и отвори лаптопа си.

— Спокойно, Хали. Вече съм решавал подобен проблем. — Той натисна няколко клавиша и останалите се приближиха до него. — Предполагам, че кучето е регистрирано.

В Стратънбърг съществуваше наредба, която изискваше всяко куче да бъде записано в специален регистър. Бездомните биваха хващани и затваряни в приюта за трийсет дни. Ако никой не ги осиновеше в този срок, властите се принуждаваха да ги приспят.

Семейството на Хали беше от по-заможните в града. Баща й притежаваше собствена фирма, а майка й беше лекарка. Тяхното куче несъмнено имаше регистрация.

— Да — отвърна Хали. — Води се на баща ми.

— Как се казва? — попита Тео и продължи да трака по клавиатурата.

— Уолтър Кършоу.

Тео въведе името и всички зачакаха. Хали бе спряла да плаче.

— Добре — заяви той накрая и се втренчи в екрана. — Ще проверя списъка с актуалните случаи на зоополицията. — Тео натисна един клавиш. — Ето го. Роки е бил отведен в приюта в девет и половина сутринта. Обвинен е в нарушение на закона, според който кучетата трябва винаги да бъдат водени на каишка. Това е второто му провинение тази година. Глобата е двайсет долара плюс още осем за престоя. Ако го хванат трети път, ще го задържат за десет дни. Тогава таксата ще скочи на сто долара.

— Кога мога да си го прибера? — попита Хали.

— Съдът за животни заседава от четири до шест часа следобед всеки работен ден без понеделник. Ще успееш ли да отидеш днес?

— Да, но не трябва ли да повикам родителите си?

— Не, аз ще те чакам там. Правил съм го и преди.

— Не се ли нуждае от истински адвокат? — намеси се Едуард.

— Не и на такива заседания. И най-големият глупак би се справил.

— А парите? — попита Хали.

— Няма да ти взема нищо. Все още не съм правоспособен адвокат.

— Не говоря за теб, Тео. Имах предвид глобата.

— А, ясно. Ето какъв е планът. Ще подам молба в интернет за прибиране на кучето. На практика това означава, че Роки се признава за виновен. Нарушението не е сериозно. Ти си от собствениците му и можеш да платиш глобата, за да го вземеш от приюта. След часовете отиди при майка си в болницата, поискай пари от нея и ела в съда в четири часа.

— Благодаря ти, Тео. Роки ще бъде ли там?

— Не, засега остава в приюта. Ще го приберете по-късно.

— Защо не ни го дадат в съда? — попита тя.

Тео често се учудваше на глупавите въпроси, които неговите приятели задаваха. Съдът за животни имаше най-лошата репутация в правните среди. Наричаха го шеговито Котешкия съд и го смятаха за отритнатото дете на юридическата система. Съдията, който разглеждаше случаите, бе изхвърлен от всички кантори в Стратънбърг. Носеше дънки и ботуши и заемаше една от най-унизителните позиции в града. Законът позволяваше на хората, които имат проблеми със своите животни, да се явяват в съда без защита и сами да излагат проблемите си. Повечето адвокати избягваха Котешкия съд, тъй като появата им там беше под тяхното достойнство. Помещението, където се провеждаха заседанията, се намираше в сутерена на съда, далеч от големите зали.

Нима Хали наистина вярваше, че служителите водят в съда котки и кучета с вериги и намордници, за да ги върнат на собствениците им? Подсъдимите по наказателни дела обикновено седяха в специална стая и чакаха своя ред, за да се явят пред съдията. Но не и животните.

Тео едва се сдържа да не направи саркастичен коментар. Усмихна се на Хали, която му се стори още по-красива, и каза:

— Съжалявам, но процедурата е такава. Роки ще се прибере невредим довечера.

— Благодаря ти, Тео. Невероятен си.

 

 

При други обстоятелства думите на Хали щяха да отекват в съзнанието на Тео с часове. Ситуацията обаче беше по-различна. Вниманието му бе ангажирано изцяло с процеса срещу Пийт Дъфи. Айк бе отишъл в съдебната зала, а Тео му изпращаше есемеси цял следобед.

Той написа: Там ли си? Нещо ново?

Айк отвърна: Да, на балкона. Голяма тълпа. Прокурорът приключи със свидетелите в 2 ч. Добра работа свърши. Говори за развода с голф партньори на подсъдимия.

Тео: Някакви доказателства?

Айк: Не. Ще го оправдаят. Освен ако…

Тео: Имаш ли план?

Айк: Още го обмислям. Ще дойдеш ли в съда?

Тео: Може би. Какво се случва сега?

Айк: Първи свидетел на защитата. Бизнес партньор на Дъфи. Скука.

Тео: Изчезвам. Час по химия. До скоро.

Айк: Очаквам шестица. ОК?

Тео: Няма проблем.

 

 

Въпреки че Котешкият съд не се ползваше с уважение сред адвокатите в Стратънбърг, заседанията там рядко бяха скучни. Настоящият случай засягаше боата Хърман, която очевидно обичаше да бяга от къщи. Нейните приключения едва ли щяха да представляват проблем, ако собственикът й живееше някъде сред природата. Но въпросният човек — трийсетгодишен пънкар, осеян с татуировки — обитаваше оживена жилищна сграда в западналата част на града. Съседът му с ужас бе открил боата в своята кухня, когато сутринта отишъл да си приготви закуска.

Мъжът изглеждаше бесен. Собственикът на Хърман също. Обстановката беше напрегната. Тео и Хали седнаха на два сгъваеми стола. Освен тях в малката съдебна зала нямаше други зрители. Библиотеката в кантората на „Буун и Буун“ се стори на Тео далеч по-голяма и по-приятна.

Отпред се виждаше боата Хърман, затворена в огромна клетка близо до съдия Йек. Той я наблюдаваше внимателно. Единственият друг човек в залата беше възрастната секретарка. Работеше там от години и имаше репутацията на най-сърдитата служителка в съда. Тя определено не харесваше Хърман. Затова се бе оттеглила в далечния ъгъл и гледаше уплашено.

— Вие как бихте се почувствали, господин съдия? — попита съседът. — Ужасно е да живееш в една сграда с такова животно. Никога не знаеш дали няма да те изненада, докато спиш.

— Боата е безобидна — намеси се собственикът. — Не хапе.

— Безобидна? А ако получа инфаркт? Не може така, господин съдия. Трябва да ни защитите.

— Не изглежда безобидна — заяви съдия Йек.

Всички приковаха очи в змията, която се бе увила около голям изкуствен клон в клетката. Не помръдваше. Очевидно бе заспала, напълно безразлична към случващото се.

— Не е ли доста едра за своя вид? — попита съдия Йек, все едно разбираше от влечуги.

— Към двеста и двайсет сантиметра, доколкото си спомням — обясни собственикът. — Малко е дълга.

— Имате ли други змии в апартамента си? — поинтересува се съдията.

— Няколко.

— Колко точно?

— Четири.

— Мили боже! — възкликна уплашено съседът.

— Всички ли са като Хърман? — попита съдията.

— Три бои и една кралска змия.

— А защо ги държите?

Собственикът премести тежестта си от единия крак на другия, сви рамене и отвърна:

— Хората харесват папагали, хамстери, кучета, котки, коне или кози. Аз обичам змии. Те са добри животни.

— Добри животни! — изсъска съседът.

— За пръв път ли се случва някоя от тях да избяга?

— Да — отвърна собственикът.

— Не — намеси се съседът.

— Не ми помагате особено.

Колкото и интересна да беше дискусията, Тео не можеше да се концентрира върху боата и нейните проблеми. Две неща го разсейваха. Най-очевидното от тях беше, че Хали седеше съвсем близо до него — коленете им почти се докосваха. Тео се намираше на седмото небе. Но дори това усещане бе засенчено от сериозния въпрос какво щеше да стане с братовчеда на Хулио.

Делото за убийство течеше с пълна сила. Скоро юристите щяха да приключат с разпита на свидетелите. Тогава съдия Гантри щеше да помоли заседателите да се оттеглят, за да вземат решение. Времето течеше неумолимо.

— Трябва да ни защитите, Ваша Чест — повтори съседът.

— Какво очаквате да направя? — попита съдия Йек. Вече губеше търпение.

— Не може ли да издадете заповед за унищожението й?

— Искате смъртна присъда за Хърман?

— Защо не? В сградата живеят деца.

— Мярката ми се струва малко крайна — заяви съдията. Очевидно не смяташе да издава смъртна присъда.

— Я стига — каза раздразнено собственикът. — Никой не е пострадал.

— Ще се погрижите ли змиите да останат в апартамента? — попита съдията.

— Да. Обещавам.

— Ето какво ви предлагам — продължи съдия Йек. — Вземете боата вкъщи. Не желая да я виждам повече. В приюта няма място за нея. Никой не я харесва. Разбирате ли?

— Да — отговори собственикът.

— Ако Хърман избяга отново или някоя от другите змии излезе от апартамента ви, ще се наложи да издам заповед за тяхното унищожение. Ясно ли е?

— Да, господин съдия. Имате думата ми.

— Купих си брадва — каза разгорещено съседът. — С дълга дръжка. Струваше дванайсет долара. — Той посочи ядосано Хърман. — Ако отново видя змия вкъщи или в сградата, повече няма да се налага да идваме тук, господин съдия.

— Успокойте се.

— Заклевам се, ще я убия. Трябваше да го направя още първия път, но нямах брадва.

— Достатъчно — прекъсна го съдия Йек. — Случаят е приключен.

Собственикът се втурна напред, взе тежката клетка и я вдигна внимателно. Боата не помръдна. Не проявяваше особен интерес към дискусията относно смъртната й присъда. Съседът напусна залата. Собственикът и змията се позабавиха, но скоро го последваха.

След като вратата се затвори, секретарката се върна на мястото си. Съдията разлисти документите пред себе си и погледна към Тео и Хали.

— Здравейте, господин Буун — заяви той.

— Добър ден, господин съдия — каза Тео.

— Дошли сте тук по работа?

— Да, сър. Бих искал да прибера едно куче.

Съдията провери графика с днешните случаи.

— Роки? — попита той.

— Да, сър.

— Добре. Може да пристъпите напред.

Тео и Хали минаха през люлеещата се вратичка и се приближиха до единствената маса в залата. Тео й показа къде да седне. Той самият остана прав, подобно на истинските адвокати.

— Продължете — заяви съдията, видимо развеселен. Беше очевидно, че малкият Тео Буун се старае с всички сили да впечатли чаровната си клиентка.

— Ваша Чест — започна тържествено Тео, — Роки е миниатюрен шнауцер, регистриран на името на Уолтър Кършоу, който сега е извън града. Съпругата му, доктор Филис Кършоу, е педиатър и в момента се намира на работното си място. Клиентката ми е тяхната дъщеря Хали. Тя учи в моя випуск.

Тео посочи към нея. Хали гледаше уплашено, но същевременно знаеше, че може да му се довери.

Съдия Йек й се усмихна и каза:

— Виждам, че това е второ нарушение.

— Да, сър — отвърна Тео. — Предишното е станало преди четири месеца. Тогава господин Кършоу е уредил проблема в приюта.

— Роки е задържан?

— Да, сър.

— Не можете да отречете, че се е разхождал без стопанин, нали?

— Не, сър, но призовавам съда да отмени глобата и таксата за престой в приюта.

— На какви основания?

— Сър, собствениците са взели необходимите мерки, за да попречат на кучето да излезе. Както винаги те са оставили Роки на сигурно място. Къщата е била заключена, а алармата — активирана. Вратата към задния двор е била затворена. Направили са всичко възможно, за да предотвратят случилото се. Роки има особен характер и често става неспокоен, когато е сам. Обича да се промъква навън. Собствениците го знаят. Не са действали безотговорно.

Съдията свали очилата за четене и се замисли.

— Така ли е, Хали? — попита той.

— О, да, сър. Много се притесняваме Роки да не избяга.

— Кучето е изключително хитро, Ваша Чест — продължи Тео. — Някак си е успяло да се промъкне през малката вратичка в пералното помещение. Отишло е в задния двор и е изкопало дупка под оградата.

— А ако го направи отново?

— Собствениците обещават да засилят мерките за сигурност, сър.

— Добре. В такъв случай отменям глобата и допълнителната такса. Но ако Роки избяга пак, ще ги удвоя. Разбрахме ли се?

— Да, сър.

— Случаят е приключен.

Докато вървяха към главния изход на първия етаж, Хали хвана под ръка Тео. Той инстинктивно забави крачка. Какъв момент!

— Ти си страхотен адвокат, Тео — каза Хали.

— Още не съм. Има време.

— Защо не ми звъннеш някой път? — попита го тя.

Защо ли? Добър въпрос. Може би защото бе твърде заета с останалите момчета. Хали сменяше гаджетата си всеки месец. Теодор не бе и помислял да й се обади.

— Ще го направя — обеща той.