Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (8)

8

Хулио го чакаше пред училище. Тео спря до стойката за колела и го поздрави:

— Hola, Хулио. Buenos dias.

— Hola, Тео.

Тео уви веригата около предната гума и щракна катинара. Не му харесваше, че трябва да го прави. Само допреди година никой не крадеше велосипеди в Стратънбърг и децата не ги заключваха. После изведнъж колелата започнаха да изчезват и родителите се принудиха да вземат мерки.

— Благодаря ти за помощта вчера — каза Хулио.

Английският му беше добър, но той не можеше да скрие силния си акцент. Фактът, че заговори пръв, представляваше голям напредък. Поне така си мислеше Тео.

— Няма проблем. Винаги съм на твое разположение.

Хулио се огледа наоколо. Учениците, слезли от автобуса, минаваха през входната врата.

— Ти разбираш законите, нали, Тео?

— Родителите ми са адвокати.

— И си наясно как действат полицията, съдебната власт и всичко останало?

Тео сви рамене. Никога не бе отричал, че има широки познания по право.

— В известна степен — отвърна той. — Какво те тревожи?

— Голямото дело в момента е срещу Пийт Дъфи, нали?

— Да. Обвинен е в убийство. Процесът е сложен.

— Може ли да поговорим за това?

— Естествено — отговори Тео. — Но защо?

— Мисля, че знам нещо.

Тео го погледна в очите. Хулио извърна глава, сякаш се почувства виновен. Един учител извика на децата да не се бутат и да влизат по-бързо. Тео и Хулио тръгнаха към вратата.

— Ще те потърся в обедното междучасие — обеща Тео.

— Добре. Благодаря.

— Няма защо.

Той и бездруго мислеше непрекъснато за процеса. А сега се бе появила и нова подробност. Какво ли знаеше едно бездомно дванайсетгодишно момче от Ел Салвадор за убийството на Майра Дъфи?

Вероятно нищо, каза си Тео и се насочи към класната стая. Поздрави господин Маунт и извади тетрадките от раницата. Не беше особено щастлив. Второто заседание от най-голямото дело в историята на Стратънбърг щеше да започне след половин час, а той не можеше да присъства. Каква несправедливост!

В голямото междучасие Тео се промъкна в библиотеката и се скри в обособения кът за четене. Извади лаптопа и се залови за работа.

Стенографката в процеса срещу Пийт Дъфи се казваше Фини. Според мълвата, която се носеше из кулоарите на съда, тя бе най-способната в града. По време на заседанията седеше пред подиума на съдията, до стола на свидетелите. Нейното място беше най-доброто в залата, и то ненапразно. Госпожица Фини трябваше да записва всяка дума, изречена от съдията, адвоката, прокурора, свидетелите и съдебните заседатели. С помощта на стенографската машина тя успяваше да запише двеста и петдесет думи в минута.

Госпожа Буун разказваше, че в миналото стенографките пишели на ръка. Използвали специални символи, съкращения и други знаци, за да документират диалога. След края на делото те превеждали кодираната информация на нормален език. Процесът бил изключително сложен и отнемал дни, седмици, а понякога дори месеци.

Сега обаче благодарение на новите технологии стенографирането ставаше много по-бързо. И нещо повече, изготвяше се моментален протокол на цялото заседание. В съдебната зала имаше поне четири компютъра — един пред съдия Гантри, два за защитата и прокурора и един за съдебния секретар. Докато госпожица Фини записваше всяка дума, текстът се превеждаше, форматираше и архивираше в системата. Така информацията се съхраняваше на четирите компютъра в реално време.

По време на съдебен процес често възникват спорове относно показанията на свидетелите. Преди години съдиите били принуждавани да прекъсват заседанията, а бедните стенографки започвали да прехвърлят бележките си в търсене на въпросните изказвания. В днешни дни протоколът се водеше на момента и беше далеч по-надежден.

Госпожица Фини делеше кабинета си на третия етаж с още няколко стенографки. Софтуерната програма се наричаше „Веритас“. Веднъж Тео успя да проникне в нея, за да провери какво се случва в съда.

Системата не беше засекретена, тъй като информацията бе достъпна за обществото. Всеки имаше право да наблюдава процеса в съдебната зала. Разбира се, ако не беше ограничен от строгите училищни правила. Въпреки че не можеше да присъства лично в залата, Тео възнамеряваше да следи внимателно хода на делото.

Не бе изпуснал много. Първият свидетел, призован на втория ден, беше началникът на охраната на „Уейвърли Крийк“. В квартала се влизаше само от две места — през предната и южната порта. На тях имаше денонощна охрана с поне един въоръжен пазач. Двата входа се наблюдаваха и от няколко камери. Шефът на охраната показа видеозаписи, според които Пийт Дъфи (или поне колата му) излиза през предната порта в 6:48 ч. сутринта в деня на убийството и се връща в 10:22 ч.

Според записите колата на господин Дъфи се бе намирала пред дома му, когато неговата съпруга бе убита. Последното обаче нямаше голямо значение, защото вече бе установено. Пийт Дъфи отишъл на работа, след което се прибрал и паркирал пред къщата. После се качил на електрическата количка за голф и се отправил към игрището. Тогава жена му била още жива.

И какво от това, помисли си Тео и погледна часовника. Оставаха само пет минути до края на междучасието.

Обвинението се впусна в досадни описания на всички превозни средства, влезли в „Уейвърли Крийк“ въпросната сутрин. Те включваха камион на екип водопроводчици, микробус на фирма за поставяне на паркети и т.н. Тео остана с впечатлението, че прокурорът се стреми да изреди всички външни лица, преминали през портите въпросния ден.

Но с каква цел? Вероятно Джак Хоугън се опитваше да докаже, че по време на убийството в „Уейвърли Крийк“ не бе имало външни автомобили или лица. На Тео това му се струваше невъзможно.

След като разбра, че не е изпуснал нищо важно, той изключи лаптопа и се втурна към класната стая.

Хулио не беше в закусвалнята. Тео изяде набързо обяда си и отиде да го потърси. Измъчваше го любопитство. Нямаше търпение да разбере какво знае Хулио. Попита няколко седмокласници дали са го виждали, но никой нямаше представа къде е в момента.

Тео се върна в библиотеката, усамоти се на същото място и веднага се свърза с компютъра на госпожица Фини. Както очакваше, заседанието бе прекъснато за обедна почивка. В противен случай той щеше да намери някакво извинение, за да се измъкне от училище и да провери какво се случва в съдебната зала.

Обвинението наистина се бе опитало да докаже, че по време на убийството в „Уейвърли Крийк“ не са влизали непознати превозни средства. От изявлението на Джак Хоугън можеше да се заключи, че убиецът не бе проникнал в квартала без разрешение. Всяко външно лице щеше да бъде забелязано от засилената охрана. Следователно извършителят беше човек, минал през входа, без да привлича вниманието на охраната. Човек, който живее в квартала. Някой като Пийт Дъфи.

Заключенията на обвинението предизвикаха остра реакция от страна на адвокат Клифърд Нанс, който бе мълчал в началото на процеса. По време на разгорещения и на моменти груб кръстосан разпит адвокатът принуди шефа на охраната да признае, че в „Уейвърли Крийк“ има: 1) 154 еднофамилни къщи и 80 жилищни сгради; 2) поне 477 автомобила, 3) асфалтово шосе, което не се охранява от пазачи или камери и 4) поне два покрити с чакъл пътя, по които можеше да се стигне до квартала, но те не бяха отбелязани на картата.

Клифърд Нанс изтъкна факта, че „Уейвърли Крийк“ се простира на площ от 4800 декара. Там имаше множество потоци, рекички, езера, гори, улици, пътеки, къщи, жилищни сгради и три голф трасета. Според него беше „невъзможно“ всичко да се държи под око.

Шефът на охраната неохотно се съгласи.

После той призна, че е трудно да се уточни броят на хората, пребивавали в квартала по време на убийството.

Според Тео кръстосаният разпит беше изкусен и много ефективен. Веднага съжали, че не е присъствал на заседанието.

Последният звънец би в три и половина. Двайсет минути по-късно Тео влезе в съдебната зала. Вътре нямаше толкова хора, колкото предишния ден. За щастие той успя да седне точно до Джени, неговата любима секретарка от Семейния съд. Тя го потупа приятелски по коляното, сякаш се радваше на сладко кученце. Тео винаги се дразнеше в такива моменти.

Заседателите не бяха в залата. Липсваше и съдия Гантри. Изглежда, че бяха в почивка.

— Какво става? — прошепна той.

— Адвокатът и прокурорът се карат в кабинета на съдията — отвърна тихо Джени и се намръщи.

— Още ли мислиш, че е виновен? — попита Тео. Гласът му едва се чуваше.

— Да. А ти?

— Не знам.

Те продължиха да си шепнат още няколко минути, след което в залата се усети раздвижване. Съдия Гантри се върна на мястото си, последван от адвоката на защитата и прокурора. Съдебният пристав отиде да повика заседателите.

Следващият свидетел на обвинението беше някакъв банкер. Джак Хоугън започна със серия въпроси относно заемите на Пийт Дъфи. Двамата се впуснаха в дълъг разговор за гаранции, просрочени плащания и други финансови въпроси, непонятни за Тео. Докато наблюдаваше заседателите, той осъзна, че повечето от тях също не разбират за какво става дума.

Ако целта беше да се докаже, че Пийт Дъфи е бил изправен пред фалит и се е нуждаел от пари, то банкерът не свърши особена работа.

Тео си помисли, че денят не е добър за обвинението.

Джени се върна в кабинета си. Постепенно и други хора напуснаха залата. Тео вдигна очи към балкона, който беше почти празен.

В следващия миг видя Хулио. Седеше на последния ред, възможно най-далеч от случващото се. Беше подпрял глава на дланите си и гледаше смутено напред, сякаш не бе сигурен дали е редно да присъства.

Тео се обърна към свидетеля и заседателите. Зачуди се защо Хулио е дошъл в залата.

Навярно знаеше нещо.