Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kid Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Теодор Буун. Момчето адвокат

Преводач: Силвия Падалска

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД", В. Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Colin Thomas, Getty Images

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-247-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1753

История

  1. — Добавяне

17

След като съдебните заседатели се върнаха в залата, всички млъкнаха и приковаха очи в съдия Гантри.

— Господин Нанс, доколкото знам, разполагате с още един свидетел — каза той.

Клифърд Нанс се изправи гордо и заяви с драматичен глас:

— Ваша Чест, защитата призовава господин Пийт Дъфи.

Напрежението в залата нарасна, когато подсъдимият се насочи към свидетелското място. Най-после, след четири дълги дни, той щеше да вземе думата, за да разкаже своята версия за случилото се. Но трябваше и да отговори на въпросите на прокурора. Тео знаеше, че в шейсет и пет процента от делата за убийства подсъдимите не дават показания в съда. Правеха го поради две причини. Първо, повечето бяха виновни и не можеха да издържат на агресивния кръстосан разпит от страна на прокурора. Второ, някои имаха тежко криминално досие — обстоятелство, което само би влошило положението им, ако седнеха на свидетелското място. Във всеки процес съдията обясняваше на заседателите, че подсъдимият не е длъжен да дава показания или да призовава свидетели в своя защита. На прокурора се падаше тежката задача да докаже вината му.

Тео знаеше още, че заседателите стават много подозрителни към хората, които решават да не свидетелстват, за да избегнат допълнителния риск. Не можеше да прецени дали настоящите заседатели имат такова отношение към Пийт Дъфи. Те го наблюдаваха внимателно как сяда, вдига дясната си ръка и се заклева да казва истината.

Тео виждаше всичко благодарение на съдия Гантри, който му бе осигурил идеално място на втория ред зад защитата. От дясната му страна седеше Айк, а от лявата — баща му. Майка му се бе върнала в кантората, тъй като не възнамеряваше да „пропилее“ целия следобед заради някакъв процес. Останалите обаче бяха убедени, че тя иска да присъства.

Клифърд Нанс се изкашля и помоли свидетеля да се представи. Протоколът го изискваше, макар че при тези обстоятелства това беше излишно. Хората в залата познаваха отлично Пийт Дъфи. Адвокатът продължи с поредица общи въпроси. Остави си достатъчно време, за да уточни основните факти — семейната история на господин Дъфи, неговото образование, работа, бизнес, чисто криминално досие и т.н. Двамата бяха упражнявали разпита с часове и свидетелят следваше установената практика. Често поглеждаше към заседателите и се стараеше да поддържа любезен тон. Очевидно се опитваше да спечели доверието им. Пийт Дъфи беше направо красив и носеше елегантен костюм. Последното се стори малко странно на Тео, тъй като и петимата мъже в ложата на заседателите бяха без сака и вратовръзки. Тео бе чел редица статии с препоръки за облеклото на адвокатите и техните клиенти по време на съдебен процес.

Разговорът стана по-сериозен, когато господин Нанс повдигна въпроса за застрахователната полица, издадена на името на Майра Дъфи. Свидетелят обясни, че винаги е одобрявал подобен вид застраховки. По време на първия си брак, докато децата му били още малки, той започнал да спестява пари и да ги влага в застраховка живот за себе си и своята съпруга. Според него полиците представляваха ценно средство за обезпечаване на семейството в случай на преждевременна смърт. По-късно, когато се оженил за Майра, той отново настоял да си направят застраховки. Майра се съгласила. Всъщност тя самата дала идеята за двете полици на стойност един милион долара. Искала да се подсигури, ако нещо стане с него.

Въпреки че Пийт Дъфи не изглеждаше напълно спокоен, думите му звучаха правдоподобно. Заседателите го слушаха внимателно. Същото правеше и Тео, който през цялото време си напомняше, че наблюдава най-голямото дело в историята на Стратънбърг. Освен това пропускаше часовете в училище и имаше подходящо извинение.

Адвокатът насочи разпита към бизнеса на подсъдимия. Тук той отново се представи добре. Призна, че част от сделките му с недвижими имоти са претърпели неуспех и че банките са започнали да го притискат. Беше прекратил отношенията си с няколко съдружници и бе допуснал редица грешки. Неговата скромност имаше затрогващ ефект върху заседателите и засили още повече искреността на думите му. Дъфи категорично отрече, че е изправен пред фалит, и изброи серия от мерки, чрез които възнамерява да върне заемите и да спаси активите си.

Тео не разбра всичко от казаното и забеляза, че някои съдебни заседатели също са леко объркани. Но това нямаше значение. Клифърд Нанс бе подготвил чудесно клиента си.

Според обвинението мотивът за убийството беше алчност. Тезата обаче ставаше все по-невероятна с всяка изминала минута.

Клифърд Нанс продължи с деликатната тема за брачните проблеми на семейство Дъфи. Подсъдимият за пореден път свърши блестяща работа. Призна, че отношенията им не са били идеални. Те действително посещавали брачни консултанти и се допитвали до адвокати. Често се карали, но без да се стига до грубости. Веднъж той се изнесъл от къщи и прекарал един ужасен месец в самота. Случилото се още повече засилило желанието му да оправи нещата. Преди съпругата му да бъде убита, двамата се разбирали чудесно и правели планове за бъдещето.

Нов удар срещу теорията на прокурора.

С напредване на следобеда Клифърд Нанс насочи показанията на свидетеля към голфа. Адвокатът и подсъдимият изгубиха твърде много време в обсъждане на този въпрос, поне според скромното мнение на Тео. Пийт Дъфи заяви, че винаги е предпочитал да играе голф сам — навик, който бе усвоил отдавна. Господин Нанс извади някаква папка и обясни на съдията, че тя съдържа карти с резултатите на клиента от последните две десетилетия. Той подаде една от тях на свидетеля, който я идентифицира. Информацията беше от голф клуб в Калифорния преди четиринайсет години. Пийт Дъфи бе отбелязал 81 удара, девет над пара. Беше играл сам.

Последваха още карти с резултати и показанията скоро се превърнаха в обиколка на различните голф клубове в страната. Пийт Дъфи определено харесваше този спорт! Занимаваше се сериозно с него, записваше старателно постиженията си и избягваше чуждата компания. Той обясни, че понякога играе с приятели и бизнес партньори. При възможност дори вземал сина си. В повечето случаи обаче предпочиташе да бъде сам на празно игрище.

Когато изчерпаха темата, не остана почти никакво съмнение, че поредната теза на обвинението е оборена. Твърдението, че Пийт Дъфи е подготвял убийството цели две години и е започнал да играе голф сам, за да го извърши без наличието на свидетели, звучеше абсурдно.

Тео си мислеше: „В пълната зала присъстват четирима души, които знаят истината. Аз, Айк, татко и Пийт Дъфи. За нас не съществува съмнение, че той е убил жена си“.

Айк разсъждаваше: „Пийт Дъфи ще бъде оправдан, а ние не сме в състояние да предотвратим това. Перфектното престъпление“.

Уудс Буун се чудеше: „Няма ли начин да открием тайнствения свидетел и да го доведем в съда, преди да е станало твърде късно?“.

Последната карта с резултати беше от деня на убийството. Господин Дъфи бе изиграл осемнайсет дупки, с шест удара над пара. Разбира се, той сам бе записал резултата, така че не се знаеше дали статистиката отговаря на истината.

(Тео бе научил, че повечето играчи не отбелязват действителния брой удари.)

Господин Нанс стана още по-сериозен, когато насочи разговора към деня на убийството. Подсъдимият се представи блестящо. Заговори с леко дрезгав и измъчен глас за бруталното убийство на жена си.

Интересно ми е дали ще се разплаче, зачуди се Тео, макар че сам беше развълнуван от показанията.

Пийт Дъфи преглътна сълзите си и разказа какво е направил, щом чул кошмарната новина. Тръгнал веднага към къщи с количката за голф и заварил там полицаите. Още не били вдигнали тялото на жена му. Когато я видял, припаднал и получил помощ от един инспектор. По-късно бил прегледан от лекар, който му предписал успокоителни.

Какъв лъжец, помисли си Тео. Долен измамник. Ти си я убил. Има очевидец. Ръкавиците ти са скрити в кантората.

Пийт Дъфи обрисува ужаса, който изпитал, докато съобщавал за случилото се на близки и приятели. Описа кошмарната подготовка на погребението, последвалата самота и мъчителния живот в дома, където скъпата му съпруга намерила смъртта си. Планирал да продаде къщата и да се премести на друго място. Не минавал и ден, без да посети гроба й.

После сподели своя страх от обвиненията, ареста и изправянето пред съда. Защо хората предполагаха, че той е убил жената, която обичал толкова много?

Накрая подсъдимият избухна в сълзи. Бореше се да възвърне самообладанието си, като непрекъснато повтаряше:

— Съжалявам. Съжалявам.

Сцената беше трогателна и Тео наблюдаваше лицата на заседателите. Те изпитваха съчувствие и очевидно му вярваха. Дъфи плачеше, за да спаси кожата си, и очевидно планът работеше.

Докато клиентът му се опитваше да се овладее, Клифърд Нанс реши, че вече е постигнал желания ефект. Адвокатът обяви:

— Нямаме повече въпроси, Ваша Чест. Предаваме свидетеля на прокурора.

Джак Хоугън се изправи и попита:

— Може ли да прекъснем за малко, господин съдия?

Кратката почивка щеше да отвлече вниманието на заседателите от емоционалните показания, които току-що бяха чули. Минаваше три и половина. Всички имаха нужда да си отдъхнат.

— Петнайсет минути — каза съдия Гантри. — После ще продължим с кръстосания разпит.

 

 

Почивката се проточи по-дълго от очакваното.

— Времето напредна — заяви Айк. — Петък следобед е. Хората са уморени. Ще изпрати заседателите у дома до понеделник.

— Не съм сигурен — отвърна Уудс Буун. — Може да реши да изслуша заключителните речи още днес.

Двамата стояха до автомата за безалкохолни напитки в коридора. До тях се бяха събрали други хора, които поглеждаха нетърпеливо към часовника на стената.

— Хоугън не е в състояние да направи нищо. Дъфи е прекалено хитър — каза Айк.

— Заседателите ще го оправдаят след по-малко от час — добави Уудс.

— Ще се отърве — съгласи се Тео.

— Трябва да се върна в кантората — заяви Уудс.

— Аз също — допълни Айк.

Типични представители на семейство Буун.

Братята обаче не си тръгнаха. Искаха да видят края на делото. Тео се радваше, че двамата са заедно и водят истински разговор. Случваше се рядко.

Тълпата в края на коридора се раздвижи и хората започнаха да влизат в съдебната зала. Една част вече се бяха разотишли по време на почивката. Все пак беше петък следобед.

След като всички се върнаха по местата и в залата настъпи тишина, съдия Гантри кимна на Джак Хоугън. Бе дошло време за кръстосания разпит. Когато подсъдимият даваше показания, прокурорът имаше право да му задава агресивни въпроси. Обикновено се стигаше до много грозни сцени.

Джак Хоугън се приближи до свидетелското място и подаде на Пийт Дъфи някакъв документ.

— Знаете ли какво е това, господин Дъфи? — попита Хоугън. Всяка негова дума излъчваше подозрение.

Дъфи разлисти бавно документа и разгледа съдържанието.

— Да — отвърна той накрая.

— Ще обясните ли на заседателите?

— Известие за принудително изземване.

— На кой имот?

— На търговския център на Рикс Роуд.

— Тук, в Стратънбърг?

— Да.

— Вие ли сте собственик на центъра?

— Да, заедно със съдружника ми.

— Доколкото знам, банката ви е изпратила известието миналия септември, защото сте закъснявали с тримесечните плащания по ипотеката. Прав ли съм?

— Така твърди банката.

— А вие не сте ли съгласен, господин Дъфи? Нима твърдите, че всъщност не сте забавили плащанията по ипотеката през септември миналата година?

Докато говореше, Джак Хоугън размаха други документи, сякаш искаше да покаже, че разполага с още доказателства.

Дъфи се усмихна изкуствено.

— Да, закъсняхме с плащанията.

— Колко пари ви отпусна банката, за да купите имота?

— Двеста хиляди долара.

— Двеста хиляди долара — повтори Хоугън и погледна към заседателите.

Той отиде до масата на обвинението, остави документите и взе други, след което заяви:

— Господин Дъфи, притежавали ли сте складово помещение на Улф стрийт, в индустриалната зона на Стратънбърг?

— Да, сър. Имах двама съдружници по тази сделка.

— Впоследствие сте продали склада. Така ли е?

— Да.

— И това се е случило миналия септември. Прав ли съм?

— Щом казвате. Сигурен съм, че разполагате с необходимата документация.

— Разбира се. Според нея складът е бил обявен за продажба в продължение на година. Първоначалната цена е възлизала на шестстотин хиляди долара, а ипотечният кредит, взет от банката, е бил петстотин и петдесет хиляди. В крайна сметка сте получили за имота само четиристотин. — Хоугън размаха листата във въздуха. — Така ли е, господин Дъфи?

— Да.

— Следователно сте загубили доста пари?

— Сделката не беше от най-добрите.

— Налагаше ли се спешно да продадете склада?

— Не.

— Имахте ли нужда от пари, господин Дъфи?

Свидетелят се намести на стола. Изглеждаше леко притеснен.

— С моите съдружници трябваше да го продадем.

В следващите двайсет минути Хоугън се спря върху финансовите затруднения на Пийт Дъфи. Подсъдимият отказа да признае, че се е намирал в безизходица. По време на кръстосания разпит обаче стана ясно, че се е борил да спаси множество сделки за сметка на други. Хоугън разполагаше с достатъчно документи. Представи копия от две дела, заведени срещу Пийт Дъфи от бившите му съдружници. Прокурорът поиска от подсъдимия да обясни характера на обвиненията. Дъфи категорично заяви, че не е допускал никакви грешки. Според него въпросните дела нямаха отношение към настоящия случай. Той призна, че е имал парични проблеми, но отрече да е бил изправен пред фалит.

Джак Хоугън се справи блестящо и представи Дъфи като алчен мошеник, който едва успява да се отърве от кредиторите си. Но едва ли щеше да успее да докаже, че затрудненията на подсъдимия представляват мотив за убийство.

Хоугън смени темата и се подготви за поредната атака. Навлезе в деликатната тема за брачните проблеми на семейство Дъфи и след малко заяви:

— Господин Дъфи, вече споменахте, че веднъж сте се изнесли от къщи. Така ли е?

— Да.

— И раздялата е продължила един месец?

— Не бих я нарекъл раздяла. Със съпругата ми никога не сме използвали тази дума.

— А коя дума използвахте?

— Не сме се спирали на някоя конкретна.

— Ясно. Кога се изнесохте?

— Не съм си водил дневник, но мисля, че беше през юли миналата година.

— Около три месеца преди убийството?

— Нещо такова.

— Къде живяхте, след като се изнесохте?

— Всъщност не съм се изнасял напълно. Просто взех малко дрехи и си тръгнах.

— Добре. Къде отидохте?

— Останах няколко дни в близкия хотел „Мариот“. После нощувах в дома на един от съдружниците ми. Той е разведен и живее сам. Периодът беше много тежък за мен.

— Значи пребивавахте на различни места в продължение на месец?

— Да.

— После се върнахте вкъщи, сдобрихте се с госпожа Дъфи и бяхте щастливи до деня на убийството?

— Това въпрос ли е?

— Забравете го. Нека ви задам друг, господин Дъфи.

Джак Хоугън отново взе няколко листа и ги подаде на свидетеля. Пийт Дъфи ги погледна и пребледня.

— Познавате ли този документ, господин Дъфи?

— Ъъъ… не съм сигурен — отвърна Дъфи и разлисти страниците с надеждата да спечели малко време.

— Нека ви помогна. В момента държите договор за наем на апартамент в Уиксбърг, на петдесет километра от тук. Жилището се състои от три чудесно обзаведени стаи и се намира в луксозна сграда. Наемът е две хиляди долара на месец. Сега спомняте ли си, господин Дъфи?

— Не съвсем. Аз…

— Договорът е сключен миналия юни за срок от една година.

Дъфи сви рамене, сякаш нямаше представа за какво става въпрос.

— Не съм го подписвал.

— Да, но подписът е на вашата секретарка Джудит Мейс. Тя живее със съпруга си в Стратънбърг от двайсет години. Така ли е, господин Дъфи?

— Щом казвате. Госпожа Мейс наистина е моя секретарка.

— Защо би подписала договор за наем на такъв апартамент?

— Не знам. По-добре питайте нея.

— Господин Дъфи, действително ли искате да я призова като свидетел?

— Разбира се. Направете го.

— Някога посещавали ли сте жилището?

Подсъдимият изглеждаше объркан. Движеше се върху тънък лед. Той се обърна към заседателите, усмихна се принудено и обясни:

— Да, пренощувал съм там няколко пъти.

— Сам ли? — попита подозрително Хоугън.

— Естествено. Пътувах до града по работа и закъснявах. Затова се налагаше да отида в апартамента.

— Колко удобно. Кой плаща наема?

— Не знам. Трябва да попитате госпожа Мейс.

— Господин Дъфи, да разбирам ли, че не сте подписвали договор за наем и не плащате за жилището?

— Да.

— Наистина ли сте оставали там само няколко пъти?

— Точно така.

— И наемането на апартамента няма нищо общо с брачните ви проблеми?

— Не. Както споменах, не съм го наемал.

За Тео, който знаеше истината, тези факти поставяха под сериозно съмнение честността на Пийт Дъфи. Той очевидно не казваше истината за жилището. А една лъжа обикновено повличаше със себе си друга.

Джак Хоугън не можеше да докаже колко често подсъдимият е използвал апартамента. Той премина към голфа и кръстосаният разпит загуби първоначалната си сила. Дъфи разбираше много повече от играта и двамата продължиха дискусията около час.

Наближаваше шест часът, когато Джак Хоугън най-после седна на мястото си. Без да губи повече време, съдия Гантри обяви:

— Реших да не насрочвам заседание утре. Заседателите се нуждаят от почивка. Дами и господа, надявам се, че ще си отдъхнете през уикенда. Ще се видим отново в понеделник в девет сутринта. Тогава ще чуем заключителните речи на двете страни, след което ще изчакаме вашето решение. Моля, не забравяйте инструкциите на съда. Не обсъждайте случая с външни лица. Ако някой ви заговори във връзка с делото, уведомете ме незабавно. Благодаря ви за търпението. Ще се видим в понеделник.

Съдебните пристави изведоха заседателите през страничната врата. След като излязоха от залата, съдия Гантри погледна към юристите и попита:

— Господа, имате ли въпроси?

Джак Хоугън се изправи и отвърна:

— Не, Ваша Чест.

Клифърд Нанс стана и поклати глава.

— Чудесно. Тогава разпускам съда до девет часа в понеделник.