Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (9)

9

Хенри Гантри закри заседанието малко след пет следобед. После повика адвоката на защитата и прокурора в своя кабинет, където ги очакваше напрегната среща. Тео изтича навън, за да потърси Хулио, но от него нямаше и следа. Няколко минути по-късно Буун младши остави колелото си пред семейната кантора и влезе вътре. Елза подреждаше своето бюро и се приготвяше за тръгване.

— Добре ли мина училището, Тео? — попита тя с обичайната си усмивка и го прегърна.

— Не.

— Защо?

— Там ми е скучно.

— Разбира се. Особено когато в съда се разглежда важно дело, нали?

— Да.

— Майка ти е в среща с клиент. Доколкото чух, баща ти играе голф в кабинета.

— Има нужда от тренировка — каза Тео. — Чао.

— Чао, скъпи. До утре.

Елза излезе през входната врата и Тео я заключи.

Уудс Буун държеше стик и топки за голф до бюрото си. Упражняваше се на старо персийско килимче, доста по-различна настилка от грийна на истинското игрище. Няколко пъти на ден, когато искаше „да се разкърши“, той правеше по два-три удара. Ако не улучеше целта, което ставаше често, топките напускаха очертанията на килимчето и се изтърколваха на дървения под. Шумът не беше чак толкова силен, колкото от топка за боулинг, но все пак заглушаваше всичко наоколо. Тогава служителите на долния етаж разбираха, че упражняващият се играч е пропуснал за пореден път.

— Здравей, Тео — каза господин Буун.

Той седеше зад бюрото и вече бе оставил настрана стика за голф. Беше навил ръкавите на ризата си, а от устата му стърчеше лула. Пред него имаше купища документи.

— Здравей, татко.

— Как беше в училище?

— Страхотно. — Ако се оплачеше, което се случваше от време на време, Тео щеше да изслуша обичайната лекция за значението на образованието. — Отбих се в съда след часовете.

— Така и предположих. Нещо интересно?

Двамата обсъдиха набързо процеса. За изненада на Тео баща му бе изгубил всякакъв интерес към делото. Защо един адвокат не се вълнуваше от това изключително важно събитие в обществения живот на града?

Телефонът иззвъня и господин Буун вдигна слушалката. Тео слезе на долния етаж, за да поздрави останалите във фирмата. Правният асистент Винс бе затворил вратата на стаята си. Дороти, секретарката на баща му, си бе тръгнала. Тео долови разтревожени гласове от кабинета на майка си и продължи надолу по коридора. Често чуваше как клиентките й плачат. В повечето случаи това бяха жени с тежки семейни проблеми, които отчаяно се нуждаеха от нейната помощ.

Тео се усмихна при мисълта за майка си. Нямаше намерение да се занимава с бракоразводни дела, но все пак определено се гордееше с постиженията й.

Той отиде в малкия си кабинет и се зае с домашните. След известно време започна да се смрачава. Някой се приближи до вратата и почука. Тео се сепна и скочи, за да погледне през прозореца. Беше Хулио. Тео му отвори.

— Може ли да поговорим отвън? — попита Хулио и кимна към двора.

— Разбира се — отвърна Тео и затвори вратата след себе си. — Какво има?

— Не съм сигурен.

— Днес те видях в съдебната зала. Защо беше на делото?

Хулио направи няколко крачки назад, сякаш се страхуваше да не ги подслушват, и се огледа разтревожено.

— Трябва да се доверя на някого, Тео — заяви той. — На човек, запознат със закона.

— Можеш да разчиташ на мен — отговори Тео. Нямаше търпение да чуе историята, над която бе разсъждавал цял ден.

— Ако ти кажа нещо, нали няма да го споделиш с никого?

— Да, но тогава защо искаш да ми го кажеш? Не разбирам.

— Нуждая се от съвет. Някой трябва да научи.

— Какво?

Хулио пъхна ръце в джобовете на дънките си и се оклюма. Изглеждаше уплашен. Тео си представи за миг майка му и двамата близнаци. Децата живееха в приют за бездомни, далеч от родината си, и баща им ги бе изоставил. Сигурно се страхуваха от всичко.

— Имай ми доверие, Хулио — каза Тео.

— Добре. — Хулио сведе очи. Не смееше да го погледне. — Имам братовчед от Ел Салвадор. Той е тук, в Стратънбърг. По-голям е от мен, някъде на осемнайсет или деветнайсет. Дойде преди година. Работи в голф клуба. Подстригва тревата, зарежда с вода хладилниците и така нататък. Ти играеш ли голф?

— Да.

— Значи си виждал момчетата, които се грижат за игрището.

— Да.

Всяка неделя Тео отиваше с баща си в общинския голф клуб в Стратънбърг. На терена винаги имаше по няколко служители — повечето латиноамериканци — които се грижеха за трасетата.

— Къде точно работи? — попита Тео. Знаеше поне три клуба в района.

— Там, където са убили онази жена.

— В „Уейвърли Крийк“ ли?

— Да.

Тео усети как стомахът му се свива на топка.

— Продължавай — заяви той, макар нещо да му подсказваше, че е по-добре незабавно да прекрати разговора, да хукне обратно към кантората и да заключи вратата.

— Братовчед ми е бил на работа в деня на убийството. Между единайсет и половина и дванайсет имал обедна почивка. Много му е мъчно, че не си е у дома, и повечето пъти се храни сам. Винаги носи със себе си снимка на родителите си и на четиримата си братя. Обича да ги гледа, докато обядва. Доста се натъжава, но така си припомня защо е дошъл тук. Изпраща им пари всеки месец. Те са ужасно бедни.

— Къде обядва обикновено? — попита Тео, въпреки че се досещаше.

— Не разбирам много от голф. Знам само нещата, които съм научил от него. Знаеш ли какво е феъруей?

— Да.

— Братовчед ми седял на сянка под някакви дървета до един феъруей. Криел се, тъй като единствено през обедната почивка може да бъде сам. Изведнъж видял как някакъв мъж профучава с количка за голф по близката пътека. Носел със себе си комплект стикове, но не спрял, за да играе. Очевидно бързал. Внезапно завил вляво и паркирал близо до вътрешния двор на къщата, в която е била убита жената.

Тео затаи дъх и възкликна:

— Боже господи!

Хулио го погледна.

— Давай нататък — подкани го Тео.

— Мъжът скочил от количката, отишъл до задния вход на къщата и събул обувките си за голф. После отворил вратата и влязъл вътре. Не било заключено. Той се движел бързо и целенасочено. Братовчед ми не му обърнал внимание, тъй като хората, които живеят там, играят голф през цялото време. Сторило му се обаче странно, че мъжът събува обувките си в двора. Забелязал и друго необичайно нещо.

— Какво?

— Мъжът носел бяла ръкавица на лявата си ръка. Нормално ли е?

— Да. Повечето хора слагат ръкавица на лявата ръка, ако дясната им е водеща.

— Така каза и братовчед ми. Значи мъжът е играл голф и е решил да се отбие вкъщи…

— Но е забравил да свали ръкавицата си — допълни Тео.

— Може би, но още не си чул най-странното. След като оставил обувките си до вратата, той бръкнал в джоба си, извадил отвътре друга бяла ръкавица и бързо я поставил на дясната си ръка.

Притеснението на Тео нарастваше.

— Защо е решил да сложи втора ръкавица, преди да отвори вратата на къщата? — попита Хулио.

Тео не отговори. В съзнанието му изплува образът на подсъдимия Пийт Дъфи. Представи си го как седи спокойно и уверено в съдебната зала — извършил е перфектното престъпление и вината му не може да бъде доказана.

— Къде точно се е случило всичко? — попита Тео.

— До шестия феъруей на трасето „Крийк“. Каквото и да означава това.

Домът на семейство Дъфи, помисли си Тео.

— На какво разстояние се е намирал братовчед ти?

— Не знам. Никога не съм ходил там. Но се бил скрил добре. Когато излязъл от къщата, мъжът се огледал подозрително, за да се увери, че никой не го наблюдава. Не предполагал, че братовчед ми го е видял.

— Колко време е останал в къщата?

— Изобщо не се бавил. Тогава братовчед ми не му обърнал много внимание. Бил приключил с обяда и тъкмо си казвал молитвата, когато мъжът излязъл от същата врата. Обиколил двора и огледал феъруея, след което свалил двете ръкавици и ги прибрал в сака за голф. Сложил обувките си, качил се на количката и се отдалечил.

— И какво е станало после?

— В дванайсет часа братовчед ми се върнал на работа. Няколко часа по-късно, докато подрязвал тревата в северната част на игрището, един от колегите му казал, че на най-малкото трасе е настъпила суматоха. Навсякъде гъмжало от полицаи. Една от къщите била ограбена, а жената вътре била открита мъртва. Постепенно мълвата плъзнала из голф клуба и братовчед ми разбрал за коя къща става въпрос. Отишъл до там със служебната количка и видял събралите се наоколо полицаи. После бързо се отдалечил.

— Казал ли е нещо на някого?

Хулио ритна един камък и отново се огледа. Навън беше тъмно. Никой не ги наблюдаваше.

— Обещаваш ли да пазиш тайна, Тео?

— Разбира се.

— Братовчед ми е тук нелегално. Няма необходимите документи. Майка ми уреди нашия престой, но той още не го е направил. В деня след убийството в клуба дошла полиция и започнала да задава въпроси. На игрището работят още две момчета от Ел Салвадор, които също са тук нелегално. Ето защо шефът ги посъветвал да се покрият за няколко дни. Те го послушали. Ако се свърже с полицията, братовчед ми ще бъде арестуван и пратен в затвора. А после ще го върнат в Ел Салвадор.

— Значи не е казал на никого какво е видял?

— Не. Само на мен. Една вечер гледал репортаж за убийството по телевизията. Видял дома на семейство Дъфи и го познал. После на екрана се появил самият Дъфи, заснет как ходи по тротоара. Братовчед ми е сигурен, че той е мъжът, който е влязъл в къщата.

— Защо е решил да го сподели с теб?

— Защото съм негов братовчед и ходя на училище. Английският ми е добър и живея легално в Щатите. Той не разбира тукашните закони и ме помоли за помощ. Обещах му да се поинтересувам как стоят нещата. Затова дойдох при теб, Тео.

— Какво искаш?

— Посъветвай ме как да действаме. Братовчед ми е важен свидетел, нали?

— О, да.

— Какво трябва да направи?

Да избяга моментално в Ел Салвадор, помисли си Тео. Вместо това отвърна:

— Дай ми малко време.

Той се почеса угрижено по брадичката и шините се впиха във венците му. Ритна един камък и се опита да си представи бурната реакция, която братовчедът на Хулио ще предизвика, ако заеме свидетелското място.

— Ще получи ли някаква награда? — попита Хулио.

— Пари ли иска?

— Всеки иска пари.

— Не знам, може да е твърде късно. Вече мина половината от процеса.

Тео изрита друг камък и за миг момчетата се втренчиха в земята.

— Направо е невероятно — заяви Тео.

Чувстваше се объркан и замаян, но разсъждаваше достатъчно трезво, за да разбере, че проблемът надхвърля неговите способности. Възрастните трябваше да се справят с цялата каша.

Нямаше начин да опази тайната.

— Е? — попита Хулио. Гледаше настоятелно Тео и чакаше мъдрото му решение.

— Къде живее братовчед ти?

— Близо до каменоломната. Никога не съм ходил там.

Тео не се учуди. Каменоломната се намираше в онази част на града, където живееха най-бедните хора. В Стратънбърг нямаше много престъпност, но от време на време в новините се съобщаваше за някоя престрелка или арест на наркодилъри. Повечето инциденти се случваха в този район.

— Може ли да говоря с него? — попита Тео.

— Не знам. Много е притеснен. Страхува се, че ще загази. Работата е изключително важна за него. Той издържа цялото си семейство в Ел Салвадор.

— Разбирам. Но преди да реша какво да правя, трябва да чуя всички факти. Колко често се виждаш с братовчед си?

— Веднъж-два пъти седмично. Отбива се в приюта, за да поговори с майка ми. Много му е мъчно за дома, а ние сме единствените му близки тук.

— Има ли телефон?

— Не, но може да ползва джиесема на един от съквартирантите си.

Тео закрачи замислено по покрития с чакъл паркинг. После щракна с пръсти и заяви:

— Добре, ето какъв е планът. Предполагам, че довечера искаш да ти помогна с домашното по алгебра.

— Ъъъ… може би.

— Просто кажи „да“.

— Да.

— Чудесно. Свържи се с братовчед си и му предай да се отбие в приюта след около час. Ще намина, за да решаваме задачи, и съвсем случайно ще се срещна с него. Увери го, че може да ми има доверие. Няма да издам тайната му без негово разрешение. Ясно ли е?

— Ще се опитам. Какво ще стане после?

— Не знам. Не съм мислил за това.

 

 

Хулио изчезна в мрака. Тео се върна в кабинета си, където пазеше папка с материали по делото срещу Питър Дъфи. В нея имаше вестникарски статии и копие на обвинителния акт, както и информация за подсъдимия, Клифърд Нанс и прокурора Джак Хоугън.

Всички адвокати имаха такива папки с досиета по делата си.

В сряда семейство Буун поръчваше китайска храна от „Златният дракон“. Винаги вечеряха в дневната, където гледаха повторенията на „Пери Мейсън“ — любимия телевизионен сериал на Тео.

Госпожа Буун все още разговаряше с клиентката си. Риданията на бедната жена се чуваха през затворената врата. Господин Буун тъкмо тръгваше към „Златният дракон“, когато Тео му обясни, че трябва да отиде в приюта, за да се срещне с Хулио.

— Не закъснявай — каза баща му. — Ще вечеряме в седем.

— Няма.

Разбира се, че ще вечеряме в седем.

На първия етаж в кантората имаше библиотека, която се намираше близо до входната врата. В средата бе поставена дълга маса, заобиколена от кожени кресла. На стените се виждаха рафтове, отрупани с дебели книги. Всички важни срещи се провеждаха в библиотеката. Понякога там се събираха адвокати, за да обсъдят показанията по дадено дело или да водят различни преговори. Правният асистент Винс обичаше да работи в тази стая. Тео също, ако в кантората нямаше много посетители. Промъкваше се в библиотеката късно следобед, след като всички се разотидеха.

Той влезе вътре и затвори вратата. Не включи лампите. Отпусна се на едно кожено кресло, качи крака на масата и огледа слабо осветените редици книги. Сигурно бяха хиляди. Едва долавяше гласовете на майка си и клиентката й от дъното на коридора.

Тео не познаваше други родители, които да работят заедно. Никой от неговите приятели не прекарваше свободното си време в офис. Повечето играеха баскетбол и футбол, плуваха или се мотаеха вкъщи в очакване на вечерята. А ето че той седеше в тъмната библиотека и размишляваше върху случилото се през последния час.

Тео обичаше това място — натрапчивия мирис на износена кожа, стари килими и прашни юридически томове. Харесваше авторитетната атмосфера.

Защо точно той от всички 75 000 жители на Стратънбърг бе научил истината за убийството на Майра Дъфи? В града бе извършено най-тежкото престъпление през последните петдесет години и изведнъж Тео се бе оказал в центъра на събитията.

Нямаше представа как да действа оттук нататък.