Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (4)

4

Към пет без петнайсет следобед госпожа Буун влезе в кантората на Тео. В едната си ръка носеше папка, а в другата — някакъв документ.

— Тео — каза тя. Очилата за четене бяха спуснати до средата на носа й. — Ще ги занесеш ли в Семейния съд? Добре ще е да бъдат вписани в деловодството преди пет часа.

— Разбира се, мамо.

Тео скочи от мястото си и посегна към раницата. Винаги се надяваше някой от фирмата да го изпрати в съда.

— Написа ли си домашните?

— Да, нямах много.

— Чудесно. Днес е понеделник. Нали ще се отбиеш при Айк? Знаеш колко се радва.

Всеки понеделник без изключение майката на Тео му напомняше две неща: първо, Тео трябваше да прекара поне половин час с Айк и, второ, цялото семейство се събираше на вечеря в италианския ресторант „Робилио“. Последното определено му се струваше по-приятно от посещението при Айк.

— Слушам, госпожо — отвърна Тео и сложи документите в раницата. — Ще се видим в ресторанта.

— Да, скъпи. В седем.

— До скоро — каза той и отвори задната врата.

Вечерята винаги започваше в седем. Когато оставаха вкъщи, което се случваше рядко, защото госпожа Буун не обичаше да готви, те неизменно спазваха този час. Същото важеше и за случаите, в които се хранеха навън или бяха на почивка. Когато ходеха на гости, не им беше удобно те да определят часа за вечеря, но повечето им приятели ги познаваха добре и се съобразяваха с техните навици. Понякога Тео нощуваше при свои съученици или отиваше на лагер. Тогава се наслаждаваше на свободата да яде по всяко време.

Пет минути по-късно той остави колелото си на стойката пред съда и заключи веригата. Семейният съд се намираше на втория етаж, точно до този по завещанията. В края на коридора беше залата, където се разглеждаха наказателните дела. Многобройните съдилища бяха специализирани в различни области — пътнотранспортни произшествия, имотни спорове, дребни нарушения, наркотици, произшествия с животни, граждански дела и фалити. Вероятно съществуваха още няколко, които Тео не беше виждал до момента.

— Здравей, Тео — каза секретарката Джени и премести очи от монитора пред себе си. Седеше зад дългото си бюро в Семейния съд.

— Здравей — отвърна той.

Джени изглеждаше ослепително и Тео беше влюбен в нея. Ако можеше, щеше веднага да й предложи да се оженят. Но ситуацията се усложняваше от разликата във възрастта им и от факта, че Джени вече си имаше мъж. А и чакаше дете. Тео се смущаваше от това обстоятелство, но не го бе споделил с никого. Повечето съдебни секретарки като че ли забременяваха поне веднъж годишно.

— Майка ми изпраща тези документи — каза Тео и ги подаде на Джени.

Тя ги разлисти и възкликна:

— Боже, още разводи!

Тео я наблюдаваше безмълвно.

— Ще присъстваш ли на процеса утре? — поинтересува се накрая той.

— Може да се отбия за малко, ако успея да се измъкна от работа. А ти?

— Да. Нямам търпение.

— Ще бъде интересно, нали?

Тео се приведе към нея и попита:

— Смяташ ли, че е виновен?

Джени се приближи още повече и се огледа, сякаш бе на път да му разкрие важна тайна.

— Разбира се. А ти как мислиш?

— По презумпция е невинен.

— Прекарваш твърде много време в кантората, Тео. Попитах те за личното ти мнение. Обещавам, че ще си остане между нас.

— Според мен го е направил.

— Е, времето ще покаже, нали?

Джени се усмихна и отново се залови с работата си.

— Да — отговори Тео. — До скоро.

Залата в края на коридора беше заключена. Съдебният пристав Госет стоеше до вратата. Не носеше оръжие. Беше облечен в тясна избеляла униформа. Тео познаваше служителите в съда и Госет изглеждаше най-сърдит от всички. Както господин Буун веднъж бе казал, съдебните пристави бяха възрастни и лениви полицаи, които наближаваха края на своята кариера. Даваха им нова титла и ги зачисляваха към съда, където обстановката бе далеч по-скучна и по-безопасна от тази на улицата.

— Здравей, Тео — заяви троснато господин Госет.

— Здравейте, господин Госет.

— Какво те води насам?

— Подадох едни документи от името на майка ми.

— И нищо повече?

— Да, сър.

— Сигурен ли си, че не се навърташ наоколо, за да провериш как върви подготовката за големия процес утре?

— Е, и това го има.

— Така и предположих. Днес беше доста оживено. Току-що си тръгна екип от телевизията. Ще бъде много интересно.

— На работа ли сте утре?

— Разбира се — отвърна господин Госет и изпъчи гърди, сякаш процесът не можеше да започне без него. — Ще има сериозна охрана.

— Защо? — попита Тео, въпреки че се досещаше за отговора.

Пристав Госет смяташе, че познава законите изключително добре. Въобразяваше си, че е натрупал солидни юридически познания, просто защото постоянно присъстваше на заседания и изслушвания. (Всъщност често ги проспиваше.) Подобно на много други хора, които се мислят за по-умни, отколкото са в действителност, господин Госет обожаваше да просвещава неинформираните.

Той погледна часовника си, все едно имаше натоварен график.

— Става дума за голям процес за убийство — заяви важно той.

Стига бе, захили се наум Тео.

— А такива дела привличат вниманието на хора, които застрашават сигурността — продължи съдебният пристав.

— Като например?

— Нека ти обясня, Тео. Във всяко подобно дело има жертва. Нейните приятели и роднини не са щастливи от факта, че някой е убил техен близък. Схващаш ли?

— Да.

— Да не забравяме и подсъдимия Дъфи. Той настоява, че е невинен. Повечето подсъдими го твърдят, но нека приемем, че не лъже. В такъв случай истинският убиец още е на свобода и може да се появи в залата.

Пристав Госет се огледа подозрително, като че ли действителният извършител се намираше наблизо.

Тео искаше да попита: Защо истинският убиец би застрашил сигурността, ако дойде в съда? Какво ще направи? Ще убие някой друг ли? В съдебната зала пред безброй очевидци?

Вместо това заяви:

— Разбирам. Трябва да бъдете изключително внимателни.

— Нещата са под контрол.

— Ще се видим утре.

— Ще присъстваш ли?

— Да.

Пристав Госет поклати глава.

— Съмнявам се, Тео. Залата ще е препълнена. Едва ли ще има къде да седнеш.

— О, вече разговарях със съдия Гантри сутринта. Той ми обеща страхотни места — отвърна Тео и се отдалечи.

Пристав Госет не можа да измисли подходящ отговор.

* * *

Чичо Айк беше по-големият брат на Уудс Буун. Преди Тео да се роди, Айк основал фирмата „Буун и Буун“ заедно с родителите му. Занимавал се с данъчно право — специалност, практикувана от малко адвокати в града. Според оскъдната информация, с която разполагаше Тео, тримата партньори се наслаждавали на приятна и ползотворна съвместна работа, докато един ден Айк не допуснал сериозна грешка. Толкова сериозна, че загубил правото да упражнява адвокатската професия и бил осъден на няколко години затвор. Тео често подпитваше родителите си за случилото се, но те не желаеха да разкриват подробности. Просто запазваха мълчание или обещаваха, че ще му разкажат всичко, щом порасне. Господин Буун бе загатнал единствено, че става дума за „по-безобидно провинение“. Когато Тео се поинтересува какво има предвид, той му обясни, че Айк не е извършил престъпление, свързано с наркотици или физическо насилие.

Айк все още се занимаваше с данъчни въпроси, но работата му бе намаляла значително. Не беше нито адвокат, нито счетоводител, но трябваше да се издържа по някакъв начин и затова изготвяше данъчните декларации на различни хора и малки фирми. Офисът му се намираше на втория етаж в стара сграда в центъра. Едно гръцко семейство притежаваше малък ресторант отдолу. Айк се грижеше за данъците им, а те му плащаха с безплатен обяд пет дни в седмицата.

Съпругата му бе поискала развод, докато той излежаваше присъдата си. Айк беше самотен и сприхав. Ето защо Тео не се радваше особено на факта, че трябва да го посещава всеки понеделник следобед. Айк обаче беше част от семейството. Родителите на Тео смятаха, че това има голямо значение, макар рядко да се виждаха с него.

— Здравей, Тео — извика Айк, когато племенникът му отвори вратата и влезе в големия разхвърлян кабинет.

— Здравей, Айк.

Въпреки че беше по-възрастен от бащата на Тео, чичо му държеше да му викат Айк. Подобно на Елза, искаше да остане винаги млад. Носеше изтъркани дънки, сандали и тениска с реклама на някаква бира. На лявата му китка се виждаха гривни с мъниста. Косата му, разрошена и побеляла, беше вързана на опашка.

Айк седеше зад широкото бюро, отрупано с папки. Музиката на „Грейтфул Дед“ долиташе от стереоуредбата. На стените висяха евтини модерни картини.

Според госпожа Буун Айк бе изглеждал като типичния данъчен адвокат — със строг тъмен костюм и вратовръзка — преди да си навлече неприятностите. Сега приличаше на застаряващо хипи и отричаше всичко. Истински бунтар.

— Как е любимият ми племенник? — попита той, след като Тео седна срещу него.

— Страхотно — отвърна Тео. Айк нямаше друг племенник. — Как мина денят ти?

Айк посочи хаоса на бюрото.

— Както обикновено. Решавам паричните проблеми на хора без пари. Как вървят нещата в „Буун и Буун“?

— Всичко е постарому.

Въпреки че работеше на няколко преки от родителите на Тео, Айк рядко се виждаше с тях. Отношенията им бяха останали добри, но миналото още не бе забравено.

— Как е училището?

— Добре.

— Още ли си отличник?

— Да. Но май ще ми пишат петица по химия.

— Очаквам от теб само шестици.

Не си единственият, помисли си Тео. Не беше сигурен защо Айк обсъжда оценките му, но предполагаше, че всеки чичо го прави. Родителите на Тео твърдяха, че Айк е много умен и е завършил колеж само за три години.

— Майка ти добре ли е?

— Да, постоянно работи.

Айк никога не питаше за господин Буун.

— Предполагам, че се вълнуваш за утрешния процес.

— Да. Учителят по „Държава и право“ ще ни води в съда. Ще прекараме там целия ден. Ти ще ходиш ли? — поинтересува се Тео, макар да знаеше отговора.

Айк изсумтя с отвращение.

— Не. Никога не влизам доброволно в съдебна зала. А и съм доста зает.

Типичен представител на семейство Буун.

— Нямам търпение да започне — каза Тео.

— Все още ли мислиш за адвокатска кариера?

— Лошо ли е?

— Не, ни най-малко. — Двамата водеха същия спор всяка седмица. Айк настояваше Тео да избере някаква творческа професия — архитект или художник. — Повечето деца мечтаят да бъдат полицаи, пожарникари, спортисти или актьори. Не познавам друго хлапе, което толкова да иска да стане адвокат.

— Всеки трябва да се занимава с нещо.

— Така е. Клифърд Нанс, защитникът на подсъдимия Пийт Дъфи, е изключителен. Виждал ли си го някога в действие?

— Не и в голям процес. Наблюдавал съм го как представя различни искове пред съдията, но не и по време на наказателно дело.

— Преди познавах добре Клифърд. Оттогава минаха много години. Обзалагам се, че ще спечели.

— Смяташ ли?

— Да. Доколкото разбрах, обвинението не разполага с доказателства.

Въпреки че беше доста саможив, Айк винаги знаеше последните слухове в съда. Бащата на Тео предполагаше, че си набавя тази информация, докато играе покер с група пенсионирани адвокати.

— Наистина няма доказателства, че Пийт Дъфи е убил съпругата си — заяви Айк. — Прокурорът може да установи наличие на мотив и да подхвърли някои предположения, но нищо повече.

— Какъв е мотивът? — попита Тео, макар че имаше готов отговор. Искаше да провери доколко Айк е запознат със случая и каква част от информацията е готов да сподели.

— Пари. Един милион долара. Преди две години Пийт Дъфи направил застраховка живот на жена си. След смъртта й той трябвало да получи един милион. Бизнесът му не вървял добре напоследък. Нуждаел се от пари. Говори се, че е решил да вземе нещата в свои ръце. В буквалния смисъл на думата.

— И госпожа Дъфи е била удушена?

Тео беше чел всички статии за убийството и знаеше причината за смъртта.

— Така твърдят. Починала е от задушаване. Прокурорът ще заяви, че подсъдимият Дъфи я е убил, след което е обърнал къщата наопаки и е взел всичките й бижута. Искал е да създаде впечатлението, че жертвата е нападната от крадци.

— А какво ще докаже господин Нанс?

— Не е необходимо да доказва нищо. Просто ще изтъкне липсата на доказателства, че господин Дъфи е бил на местопрестъплението. Доколкото знам, няма очевидци, които да са го видели там. Прокурорът е изправен пред много тежък случай.

— Смяташ ли, че е виновен?

Айк разкърши пръсти и сложи ръце на тила си. Замисли се за миг и отвърна:

— Вероятно. Обзалагам се, че Дъфи е подготвил убийството изключително внимателно. После всичко се е развило по план. Понякога онези хора вършат странни неща.

„Онези хора“ живееха в „Уейвърли Крийк“ — богаташки квартал, построен в близост до голф клуба и защитен от висока ограда. Те населяваха отскоро града, за разлика от по-старите обитатели, смятащи се за истинските жители на Стратънбърг. „Те живеят в «Крийк»“ беше често използван израз. Обикновено се отнасяше за хора, които не допринасят с нищо за другите и се интересуват предимно от пари. Тео не разбираше защо се прави подобно разграничение. Част от неговите приятели живееха в „Уейвърли Крийк“. Родителите му също имаха клиенти оттам. Кварталът се намираше само на три километра източно от града, но сякаш беше на друга планета.

Госпожа Буун често повтаряше, че жителите на малките градове прекарват твърде много време в обсъждане на другите. Още като дете Тео бе научен да не слага етикети на хората.

Постепенно разговорът премина към теми като бейзбол и, разбира се, „Янкис“. Айк беше техен ревностен фен и обичаше да подхвърля статистика за любимите си играчи. Макар да беше още април, той вече прогнозираше, че отборът ще спечели Световните серии. Тео се опита да възрази, но като верен почитател на „Туинс“ не разполагаше с достатъчно добри аргументи.

След половин час той си тръгна с обещанието, че ще дойде пак следващата седмица.

— И не забравяй да оправиш оценката си по химия — каза строго Айк.