Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Теодор Буун (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kid Lawyer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
Еми (2018)

Издание:

Автор: Джон Гришам

Заглавие: Теодор Буун. Момчето адвокат

Преводач: Силвия Падалска

Година на превод: 2010

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2010

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Абагар“ АД", В. Търново

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Colin Thomas, Getty Images

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-247-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1753

История

  1. — Добавяне

7

Всеки вторник семейство Буун вечеряше в социална кухня. Храната там нямаше много лош вкус. Тео смяташе опитите на майка му да приготви печено пиле за далеч по-несполучливи. Но все пак ястията не бяха от най-добрите.

Социалната кухня представляваше огромна трапезария в сутерена на стара църква, където бездомните хора се събираха на вечеря и прекарваха нощта. За храната се грижеха доброволци, които обикновено предлагаха сандвичи, чипс, плодове и бисквити.

Майката на Тео ги наричаше „пакетирани боклуци“. Изобщо не бяха здравословни.

Тео бе чувал, че в Стратънбърг има около триста бездомници. Срещаше ги на Мейн стрийт, където просеха и спяха по пейките. Виждаше ги как ровят в кофите за боклук, за да търсят нещо за ядене. Градската управа се притесняваше от нарастващия им брой и липсата на легла в приютите. Общинските съветници често спореха по този въпрос.

Госпожа Буун също беше обезпокоена. Тя толкова се тревожеше за бездомните майки, че стартира проект в помощ на жертвите на домашно насилие. Жени, претърпели побой или заплашвани от своите партньори. Жени без дом и близки. Жени с деца, които се нуждаеха от помощ, но не знаеха къде да я потърсят. Госпожа Буун и още няколко адвокатки в града бяха отворили малък офис, предлагащ безплатни правни съвети.

Всеки вторник Тео и родителите му тръгваха от кантората в центъра към приюта на Хайленд стрийт, където прекарваха три часа с хора, отхвърлени от обществото. Те се редуваха да сервират храна на стотината души, които се събираха там, а после също сядаха да похапнат.

Въпреки че не биваше да знае, Тео бе дочул как родителите му обсъждат дали да не увеличат месечното си дарение за приюта от двеста на триста долара. Господин и госпожа Буун далеч не бяха заможни. Приятелите на Тео го смятаха за богат, тъй като и двамата му родители работеха като адвокати, но в действителност те не печелеха толкова много. Живееха скромно, спестяваха за обучението на Тео и бяха щедри към по-бедните от тях.

След вечеря господин Буун сядаше в импровизирания си кабинет в далечния край на трапезарията и приемаше бездомните, които се нуждаеха от правен съвет. Помагаше им да разрешат различни проблеми — някои бяха изгонени от апартаментите си, на други им бяха отказали купони за храна или медицинско обслужване. Господин Буун често казваше, че това са любимите му клиенти. Тъй като не можеха да му платят, не чувстваше обичайното напрежение, свързано със събирането на задължения. Хората в приюта винаги бяха благодарни за помощта му, а той изпитваше истинско удоволствие да разговаря с тях.

Поради по-деликатния характер на своята работа госпожа Буун приемаше клиентите си в тясна стая на горния етаж. Първата жена, която дойде при нея тази вечер, имаше две малки деца. Беше останала без работа, дом и пари.

Задълженията на Тео бяха да помага на децата за домашните. В приюта живееха няколко семейства, които можеха да останат там най-много една година — максималният срок на Хайленд стрийт. След това трябваше да се изнесат. Повечето си намираха работа и жилище, но им отнемаше време. Докато обитаваха приюта, те имаха същите права като останалите жители на Стратънбърг. Получаваха храна, дрехи и медицинско обслужване. Някои работеха, други бяха в процес на търсене. Често посещаваха църковните служби.

Децата им ходеха на училище. Всяка вечер в приюта се провеждаха частни уроци, организирани от доброволци. Във вторник Тео преподаваше английски на двама второкласници, близнаците Хектор и Рита, и помагаше на брат им по алгебра. Те бяха от Ел Салвадор. Баща им бе изчезнал при мистериозни обстоятелства, оставяйки ги без дом. Полицията ги бе открила под един мост заедно с майка им и по-големия им брат.

Както винаги Хектор и Рита се зарадваха на Тео и го прегърнаха, докато той довършваше сандвича си. После тримата се отправиха към голямата стая в края на коридора, където учеха другите деца.

— Никакъв испански — повтаряше Тео. — Само английски.

Хектор и Рита се справяха с английския удивително добре. През деня се упражняваха в училище, а после предаваха знанията на майка си. Те намериха свободна маса в ъгъла и Тео започна да им чете от една книжка с картинки. В историята се разказваше за жаба, изгубила се в морето.

Госпожа Буун бе настоявала Тео да запише испански още в четвърти клас. След като се оказа, че преподаваното в час е твърде лесно, тя нае частен учител, който се отбиваше в кантората два пъти седмично и бе доста взискателен към Тео. Момчето все още не говореше езика свободно, но отбелязваше напредък.

Тео приключи с първата страница и накара Рита да я прочете. Същото направи и с Хектор. Той поправи грешките им и продължи нататък. В стаята беше доста шумно, тъй като двайсетина ученици на различна възраст подготвяха домашните си.

По-големият брат на близнаците, Хулио, беше в седми клас. Понякога Тео го виждаше в училищния двор. Беше изключително срамежлив. Според госпожа Буун бедното дете се измъчвало от травмата, преживяна след изчезването на баща му. Сега се намирало в чужда страна и нямало на кого да разчита.

Госпожа Буун винаги разполагаше с готово обяснение за необичайното поведение на другите.

След като Тео приключи да чете на Хектор и Рита, Хулио се присъедини към тях.

— Какво става? — попита Тео.

Хулио се усмихна и извърна глава.

— Нека прочетем още една книжка — помоли Хектор.

— След малко.

— Имам проблеми с алгебрата — каза Хулио. — Ще ми помогнеш ли?

— Сега се занимава с нас — намеси се Рита, готова за битка.

Тео взе две книжки от близкия рафт и ги сложи пред близнаците. После постави пред всеки от тях бележник и молив.

— Четете ги на глас — заяви той. — Ако някоя дума ви е непозната, запишете си я. Разбрахте ли?

Те отвориха нетърпеливо книжките, сякаш участваха в състезание.

Скоро Тео и Хулио потънаха в света на алгебрата.

 

 

В десет вечерта Тео и родителите му седяха вкъщи пред телевизора. Процесът срещу Пийт Дъфи беше единствената новина в Стратънбърг и двата телевизионни канала в града не предаваха нищо друго. Излъчиха репортаж, който показваше как той влиза в сградата на съда, заобиколен от адвокати и други юристи с тъмни костюми и сериозни лица. На друг видеозапис, заснет от въздуха, се виждаше домът на семейство Дъфи в „Уейвърли Крийк“. Репортерът пред съда обобщи показанията по делото до този момент. Съдия Гантри бе издал заповед за пълна конфиденциалност. Никой от юристите, полицаите или останалите свидетели нямаше право да споделя мислите и мненията си, свързани с процеса.

Съдия Гантри беше забранил и достъпа на камери до съдебната зала. Телевизионните екипи нямаха право да присъстват на заседанията.

Тео не спираше да говори за делото, а родителите му се съгласиха с предположението, че Пийт Дъфи е виновен. Последното обаче бе трудно доказуемо.

По време на рекламите Тео се разкашля. След като никой не му обърна внимание, той заяви с дрезгав глас:

— Боли ме гърлото.

— Изглеждаш блед — каза баща му. — Като че ли се разболяваш.

— Не се чувствам добре.

— Очите ти зачервени ли са?

— Мисля, че да.

— Имаш ли главоболие?

— Малко.

— А хрема?

— Да.

— Откога? — намеси се майка му.

— Май си много болен — констатира баща му. — Предлагам да пропуснеш училище утре, за да не заразиш другите. Може би е по-добре да отидеш в съда, за да гледаш процеса срещу Пийт Дъфи. Ти какво мислиш, скъпа?

— О, разбирам — отвърна тя. — В момента върлува тежък грип.

— Вероятно е от онези неприятни простуди, които минават след края на учебния ден — предположи баща му.

— Наистина ми е зле — каза Тео.

Бяха разкрили намеренията му, но той не се предаваше.

— Вземи един аспирин и малко сироп за кашлица — посъветва го баща му.

Уудс Буун рядко ходеше на лекар и твърдеше, че повечето хора харчат излишни пари за лекарства.

— Ще се изкашляш ли отново, Теди? — попита госпожа Буун.

Като майка тя изпитваше по-голямо съчувствие към сина си. В действителност обаче Тео често се преструваше на болен, особено ако не му се ходеше на училище.

Баща му се засмя.

— Кашлицата прозвуча доста аматьорски, Тео. Дори за твоите стандарти.

— Може да умра — отвърна Тео, като едва сдържа усмивката си.

— Да, но не и в този случай — заяви баща му. — Ако се появиш в съдебната зала утре, съдия Гантри ще те арестува за бягство от училище.

— Познаваш ли някой добър адвокат? — пошегува се Тео.

Майка му избухна в смях и дори Уудс схвана хумора.

— Време е за лягане — каза той.