Джон Гришам
Теодор Буун — Момчето адвокат (10)

10

Пред приюта на Хайленд стрийт стояха няколко доста съмнителни типове. Тео остави колелото и си проправи път сред тях, като се извини и любезно им се усмихна. Не се страхуваше особено, тъй като знаеше, че мъжете не биха притеснили едно дете. Из въздуха се носеше силна миризма на алкохол.

— Имаш ли пари, момче? — попита дрезгаво единият.

— Не, сър — отвърна Тео, без да спира.

В сутерена откри Хулио и семейството му, които тъкмо привършваха с яденето. Майка му говореше приличен английски, но не успя да скрие изненадата си от посещението на Тео в сряда вечер. Той й обясни на безупречен испански — поне според неговото скромно мнение — че Хулио има нужда от допълнителна помощ по алгебра. Тя очевидно не разбра думите му и помоли Хулио да преведе казаното. В следващия миг Хектор се разплака и майката се зае с него.

Трапезарията беше препълнена и задушна. И други деца плачеха. Тео и Хулио се усамотиха в малката стая на горния етаж, в която госпожа Буун понякога приемаше клиентите от приюта.

— Говори ли с братовчед си? — попита Тео, след като затвори вратата.

— Да. Обеща да дойде, но не мога да гарантирам. Много е притеснен, Тео. Не бъди изненадан, ако не се появи.

— Добре. Нека се заемем с алгебрата.

— Нужно ли е?

— Хулио, все още имаш четворка. Не е достатъчно. Трябва да се бориш поне за петица.

След десет минути и двамата се отегчиха. Тео не можеше да се съсредоточи. Мислите му бяха изцяло заети с братовчеда на Хулио и бомбата, която щеше да хвърли, ако реши да свидетелства. Хулио се разсейваше, тъй като мразеше алгебрата. В този миг телефонът на Тео иззвъня.

— Майка ми е — обясни той и отговори на обаждането.

Госпожа Буун се подготвяше да си тръгне от кантората и се тревожеше за него. Тео я увери, че всичко е наред и че работи старателно с Хулио. Обеща да се върне навреме за вечеря, въпреки че дотогава китайската храна най-вероятно щеше да изстине. Но какво значение имаше дали ще е топла или студена?

След като затвори, Хулио му каза:

— Страхотно е, че разполагаш със собствен телефон.

— Не съм единственият в училище — отвърна Тео. — Плюс това е настроен само за местни разговори. Не мога да се обаждам на хора извън града.

— Все пак е страхотно.

— Но е просто телефон. Не е компютър.

— Никой от моите съученици няма мобилен телефон.

— Още си в седми клас. Почакай до другата година. Къде според теб е братовчед ти в момента?

— Нека му звъннем.

Тео се поколеба, но бързо размисли. Не можеше да прекара цялата вечер в чакане. Избра номера и подаде телефона на Хулио. Той се заслуша и след няколко секунди заяви:

— Гласова поща.

В следващия миг на вратата се почука.

 

 

Братовчедът на Хулио все още носеше своята бежова служебна униформа. На гърба на ризата му имаше голям надпис Голф клуб „Уейвърли Крийк“, който беше щампован и на предния джоб, само че с по-дребни букви. Върху бейзболната му шапка също се виждаше името на клуба. Той не беше много по-висок от Тео и определено изглеждаше малък за възрастта си. Тъмните му очи шареха неспокойно наоколо. Още преди да седне, създаде впечатлението, че е готов да си тръгне всеки момент.

Не подаде ръка на Тео и не се представи. Размени набързо няколко реплики на испански с Хулио. Изглеждаше напрегнат.

— Братовчед ми пита защо трябва да ти има доверие — заяви Хулио.

Тео беше благодарен за превода, тъй като не бе разбрал и дума от казаното.

— Виж, Хулио — отвърна той. — Нека не забравяме, че братовчед ти се обърна към теб за помощ, а ти дойде при мен. Не съм го потърсил аз. Ако е решил да си ходи, няма да го задържа. Бих се радвал да се прибера вкъщи.

Думите му прозвучаха доста грубо. Хулио ги преведе на испански, а братовчед му изгледа обидено Тео.

Тео не искаше да си тръгва, въпреки че беше по-добре да не се забърква. Непрекъснато си повтаряше, че е желателно да се оттегли, но в действителност цялата мистериозност му допадаше.

— Обясни му, че може да ми се довери. Няма да разкажа на никого — заяви той на Хулио.

Хулио преведе последното и братовчед му сякаш се успокои.

Тео знаеше, че момчето има сериозни проблеми и се нуждае от помощ. Хулио продължи да говори на испански. Обсипваше с комплименти Тео, който разбра част от думите му.

Братовчедът се усмихна.

Тео бе разпечатал цветна карта на голф игрището, на която бе отбелязал дома на семейство Дъфи. Братовчедът на Хулио, чието име оставаше неизвестно, започна разказа си. Посочи едно място до шестия феъруей и обрисува набързо какво се бе случило. Обядвал сам сред дърветата до пресъхнал поток, когато забелязал някакъв мъж да влиза през задния вход на къщата. След броени минути непознатият излязъл обратно на двора. Хулио превеждаше старателно думите на братовчед си и на моменти го прекъсваше, за да предаде всичко на Тео. Самият Тео започна да разбира все повече, след като свикна с произношението на момчето.

Братовчедът описа суматохата на голф игрището след появата на полицаите и последвалите слухове. Според един от приятелите му — младеж от Хондурас, който работел като сервитьор в ресторанта на клуба — Пийт Дъфи привършвал късния си обяд, когато научил, че съпругата му е намерена мъртва. Той бил поразен от новината, хукнал навън и се отправил към къщи с количката за голф. Носел черен пуловер, бежов панталон и кафява шапка. Изглеждал безупречно. Братовчедът обясни, че мъжът, влязъл в дома на семейство Дъфи, бил със същите дрехи.

Тео извади четири снимки на Пийт Дъфи от своята папка. Беше ги намерил в електронния архив на местния вестник. Изображенията бяха доста големи. Тео ги сложи на масата и зачака. Братовчедът не успя да идентифицира Дъфи. Предположи, че непознатият се е намирал на осемдесет-деветдесет метра от него. Мъжът приличал много на този от снимката, но той не бил напълно сигурен. Братовчедът обаче нямаше колебания относно облеклото му.

Идентифицирането на мъжа щеше да бъде полезно, но не и решаващо. Не беше трудно да се установи какви дрехи е носил Пийт Дъфи въпросния ден, а фактът, че очевидец е забелязал как непознат мъж със същото облекло влиза в къщата минути преди убийството, беше достатъчен за издаването на присъда. Поне така си мислеше Тео.

Докато слушаше как Хулио превежда на испански, той наблюдаваше внимателно братовчед му. Не се съмняваше, че казва истината. Защо би излъгал? Нямаше да спечели нищо. Напротив, щеше само да загуби. Историята му звучеше достоверно и отговаряше напълно на тезата на прокурора за вината на подсъдимия. Обвинението обаче не подозираше за съществуването на свидетеля.

Тео усети, че започва да се притеснява. Как трябваше да действа по-нататък?

Братовчедът започна да говори още по-бързо, сякаш нямаше търпение да се отърве от целия товар на преживяното. Хулио едва смогваше да превежда думите му. Тео тракаше усилено по клавиатурата на лаптопа, за да запише колкото се може повече. Понякога прекъсваше Хулио, молеше го да повтори казаното и историята продължаваше.

Когато изчерпа въпросите, Тео погледна часовника си и се изненада, че е станало толкова късно. Минаваше седем и родителите му щяха да се сърдят, ако закъснееше за вечеря. Ето защо той заяви, че трябва да тръгва. Братовчедът на Хулио го попита какво ще се случи оттук нататък.

— Не съм сигурен — отвърна Тео. — Дай ми малко време. Нека помисля.

— Обещаваш ли, че няма да кажеш на никого? — намеси се Хулио.

— Обещавам, Хулио. Не и докато тримата не обсъдим как да действаме.

— Ако се уплаши, ще изчезне — добави Хулио и кимна по посока на братовчед си. — Не бива да го хващат. Разбираш ли?

— Естествено.

 

 

Пилешкото със зеленчуци беше по-студено от обикновено, но Тео и бездруго нямаше апетит. Той вечеряше с родителите си пред телевизора.

— Защо не се храниш? — попита майка му и размаха китайските клечки във въздуха.

— Храня се.

— Изглеждаш угрижен — заяви баща му, който ядеше с вилица.

— И на мен така ми се струва — съгласи се майка му. — Да не се е случило нещо в приюта?

— Не, просто си мислех за Хулио и семейството му. Сигурно им е ужасно трудно.

— Ти си добро дете, Теди.

Само ако знаехте, помисли си Тео.

В черно-белия епизод на „Пери Мейсън“, който вървеше по телевизията, се разглеждаше поредното важно дело на известния адвокат. Пери беше на път да загуби. На съдията му бе омръзнало да го слуша, а заседателите го наблюдаваха скептично. Прокурорът ставаше все по-самоуверен. Изведнъж защитникът погледна към зрителите в залата и призова един неочакван свидетел. Той зае мястото си и разказа история, която в голяма степен се различаваше от твърденията на прокурора. Новата версия звучеше много по-логично от старата. Свидетелят издържа кръстосания разпит и заседателите оправдаха клиента на Пери Мейсън.

Поредният хепиенд. Адвокатът отново бе победил противниците си.

— Нещата стоят по друг начин в истинския живот — заяви госпожа Буун. Обикновено го казваше поне по три пъти на епизод. — Там няма неочаквани свидетели.

Тео реши да се възползва от ситуацията.

— Но какво ще стане, ако изведнъж се появи очевидец и реши изхода на делото? Човек, за чието съществуване никой не е подозирал?

— Как ще се озове в съдебната зала, щом е бил в анонимност? — попита баща му.

— Не може ли просто да се появи? — продължи Тео. — Нека приемем, че е прочел за процеса във вестника или е гледал репортаж по телевизията. Хората не са знаели, че съществува и че е станал свидетел на престъплението. Как би постъпил съдията в такъв случай?

Рядко се случваше Тео да затрудни другите двама адвокати в семейството. Родителите му се замислиха. Две неща бяха ясни. Първо, господин и госпожа Буун имаха свое мнение по въпроса. И, второ, едва ли щяха да бъдат единодушни.

Майка му отговори първа.

— Прокурорът не може да призове свидетел, ако не го е обявил пред съда и защитата. Правилата го забраняват.

— Но — намеси се бащата, готов за поредния спор — ако не знае за съществуването на даден свидетел, прокурорът няма как да го обяви предварително. Смисълът на всеки процес е да се стигне до истината. Ако откажеш на един очевидец правото да даде показания, ти скриваш истината.

— Такива са правилата.

— Съдията може да ги промени при необходимост.

— Присъдата ще бъде отхвърлена при обжалване.

— Не съм убеден.

Двамата продължиха дискусията, а Тео запази мълчание. Искаше му се да им припомни, че те не са специалисти по наказателно право, но коментарът само би разгорещил словесната битка. Подобни спорове често възникваха в дома на семейство Буун. Тео бе научил много за съдебната система по време на вечеря, докато седеше на верандата или се возеше на задната седалка в колата.

Знаеше например, че в качеството си на адвокати родителите му са служители на съда, т.е. двамата се задължаваха да подкрепят правораздаването. Ако узнаеха, че други адвокати не спазват етичния кодекс, че полицията нарушава законите или някой съдия е надхвърлил правомощията си, те трябваше да предприемат необходимите действия. Според господин и госпожа Буун повечето юристи пренебрегваха тази отговорност, но те се отнасяха сериозно към нея.

Тео се страхуваше да им разкаже за братовчеда на Хулио. Чувството им за дълг вероятно би ги отвело директно при съдия Гантри. Полицията можеше да задържи момчето, да го изпрати в съда и да го принуди да свидетелства. След това щяха да го арестуват като нелегален имигрант и да го хвърлят в затвора или в някое изправително заведение. Там, както твърдеше господин Маунт, братовчедът на Хулио би чакал с месеци да бъде депортиран в Ел Салвадор.

Тео рискуваше да наруши обещанието си и да навреди сериозно на семейството на момчето.

От друга страна, виновникът можеше да получи заслужена присъда. Ако Тео запазеше мълчание, Пийт Дъфи щеше да напусне съда като свободен човек и да не бъде наказан за извършеното убийство.

Тео едва преглътна късче студено пилешко.

Не очакваше да спи добре тази нощ.