Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

Необикновеният г-н Монк

(Из дневника на Абигейл Гътри)

Трабъл, Калифорния, 1855 г.

Търговията в Трабъл разчиташе почти изключително на златния пясък, който хората носеха в кожени торбички, завързани за коланите си. Една щипка струваше около долар, и кажи-речи всеки, от продавача в смесения магазин до „спортистките“, притежаваше комплект везни.

Обикновено продавачът беше онзи, който отмерваше щипката, и беше обичайно да си послужи с измама, за да се сдобие с още няколко златни зрънца по време на сделката.

Повечето бармани, собственици на магазини, бръснари и „спортистки“ в града поддържаха ноктите си дълги, за да улавят по-добре праха при щипването, а в свободното си време търкаляха късчета чакъл между палците и показалците си, за да образуват вдлъбнатини, където да се задържа повече прах.

Магазинерът в смесения магазин отиде една стъпка по-надалеч. Беше известен с буйната си и лъснала от помада коса, която приглаждаше преди всяка сделка, а след това прокарваше пръстите си през нея, докато клиентът си тръгваше. Според Монк, това беше, защото златото полепваше по мазните му пръсти, докато отмерваше една щипка, а после той го избърсваше в косата си. Всяка вечер собственикът на магазина миеше косата си в съд за промиване на златоносен пясък и изкарваше повече, отколкото успяваха повечето златотърсачи, докато клечаха край някоя река.

Предполагам обаче че в крайна сметка всичко се изравняваше, защото за мнозина златотърсачи и миньори се знаеше, че посипват златото си с пирит и месингови стружки, за да направят кесията си по-обемиста.

Монк не си правеше труда да се занимава с тези дребни престъпления, но наистина залови мнозина от по-изобретателните крадци.

Спомням си една определена ситуация, защото се случи в първите няколко седмици, откакто работех за него, и също защото това по една случайност беше първото убийство, което го видях да разкрива.

Беше топла сутрин през септември и аз правех индекс на някакви образци и попълвах с нови сведения папките му със записки на оценител на злато в предния кабинет на голямата му, напълно квадратна хижа. Монк поддържаше представителен образец от камъните, които му носеха за проби. Слагаше образеца в стъкленица и му поставяше етикет с датата когато беше взета пробата, и индекси, които отговаряха на записките в един тефтер, в който записваше различните участъци, къде са разположени, и кои са собствениците им. Тефтерът съдържаше също и резултатите от оценяванията му. Част от работата ми беше да поддържам тези записи.

По лавиците в предния кабинет бяха спретнато наредени стъкленици с образци, справочници, карти и различни видове камъни. Златотърсаческите му сечива бяха внимателно подредени по големина, форма и функция. Инструментите висяха на закачалки в стената, специално пригодени за отделните инструмента.

Хижата беше разделена на четири равни участъка — предният кабинет, който ни служеше и като кухня и общо жилищно пространство, лабораторията, стаята на Монк и моята стая.

Монк прекарваше по-голямата част от времето си в лабораторията, където работеше на огромно бюро, което някак успяваше да опази чисто от праха, макар че редовно работеше с камъни и пръст. Полиците бяха пълни със специализираните инструменти, химикали, тигели, микроскопи и везни, нужни за занаята му.

Задната част на лабораторията му беше запазена за разбиването на камъни на прах, който той след това възпламеняваше в двуетажната, глинена пещ отзад като част от някакъв сложен процес, който не се преструвам, че разбирам. Знам само, че след като приключеше и разбитите на прах камъни бъдеха разтопени, изсипани в тигани за проби, охладени и почистени, и се добавеха химикалите, той можеше да отдели златото от всичко останало и да ви каже колко богат или беден е вероятно да е участъкът ви.

Монк беше в лабораторията си, когато в предния кабинет влезе млад златотърсач. Веднага го спрях на вратата и го изведох отново навън на верандата.

— Трябва да видя господин Монк — каза той.

— Не може да влезете тук така — казах.

— Как?

Разбрах, че е новак, току-що слязъл от кораба, влака или кервана, и нетърпелив да забогатее в златоносната област. Имаше в очите си същото трескаво изражение като моя Ханк и като стотици други мъже. Но и нещо повече от това.

Вълнената му риза беше във все още лесен за разпознаване нюанс на червеното, панталоните му не бяха кърпени, но и двете бяха покрити с мръсотия. Имаше покритите с мехури ръце и тромавата походка на човек, непривикнал към работата с лопата и търнокоп, нито към дългите часове клечане в студената река, докато пресява чакъл в сито. Беше слаб поради липсата на добра храна и вероятно — от пристъп на скорбут. Бакенбардите му бяха чорлави, но още не прикриваха младежките му черти, а косата му беше дълга, но все още не буйна и сплъстена.

— Твърде мръсен сте — казах. — Господин Монк пуска вътре само хора, които са току-що измити и облечени в чистите си най-хубави дрехи, които пазят само за празници.

— Това не е църква и аз няма да се женя за него. Само искам да ми погледне камъните.

— Как е името ви, сър?

— Нейт Клебин — каза той.

— Може да ми дадете образците си, господин Клебин, а аз ще ги занеса на господин Монк. Може да изчакате тук на верандата, ако искате — казах, като посочих към пейката за посетители. — Или мога да дойда да ви взема от кръчмата, след като господин Монк свърши.

— Ще чакам тук. — Той ми подаде торбата си с камъни и седна на пейката.

Влязох вътре и занесох торбата на Монк, който ме посрещна на прага на лабораторията си.

— Имате нов клиент — казах.

— Знам — каза Монк. — Подуших го от сто метра.

— Казвате това за всички с изключение на мен.

— Защото никой освен теб в този град не се къпе и не носи чисти дрехи всеки ден — каза Монк. — А много от тях редовно възсядат мръсни зверове.

— Имате предвид коне.

— Точно това казах. — Монк взе торбата и се оттегли в лабораторията си, като затвори вратата зад гърба си.

— Щях да яздя кон, ако можех да си го позволя — добавих.

Монк никога не яздеше коне и смяташе, че присъствието им по улиците трябва да се забрани. Ако постигнеше своето, на всички щеше да им се наложи да връзват конете си в оградено място извън града и да почистват след тях.

Той се показа отново няколко часа по-късно с объркано изражение на лицето.

— Да не колят някакво животно на предната ни веранда?

Монк имаше предвид Нейт Клебин, който беше заспал в мига, след като беше седнал на пейката, и оттогава хъркаше шумно.

— Това е човекът, който ви донесе мострата — казах. — Спи на верандата.

— Звучи, сякаш го убиват, и въпреки това мирише, все едно е умрял преди две седмици.

— Сигурна съм, че ще е поласкан да чуе това — казах.

Монк отвори вратата и излезе на верандата, където Клебин хъркаше, та се късаше.

— Господин Клебин?

Мъжът беше твърде дълбоко заспал, за да се размърда само при споменаването на името си. Затова Монк посегна назад в колибата, хвана метлата и сръга Клебин в ребрата с дръжката й.

Клебин се стресна и се събуди:

— Защо ме ръчкате?

— Аз съм Артемис Монк, оценителят на злато. Приключих с изследването на вашата мостра.

Клебин седна изправен, с проблясващи от възбуда очи:

— Намерихте ли злато?

— Да — каза Монк.

— Много ли?

— Достатъчно, за да посочи възможността с усилен труд да се открие още много — каза Монк.

— Еха! — възкликна Клебин.

— Аз още не бих се отдавал на такива възторжени възклицания — каза Монк. — Къде ви е участъкът?

Клебин бръкна в ризата си и извади сгънат лист покрита с петна от пот хартия, който подаде на Монк.

— Ето тук.

Монк отстъпи назад, сякаш му подаваха умрял плъх.

— Искам да кажа, къде се намира парцелът ви?

— В едно тясно и дълбоко дере на запад от Джунипър Крийк — каза Клебин. — Купих го от Клем Джънклоу. Познавате ли го?

Монк познаваше Клем: познаваха го и всички останали в града. Клем беше златотърсач, който свързваше някак двата края, но така и не забогатя, а малкото злато, което все пак откриваше, похарчваше бързо в кръчмата. Беше все разорен и вечно пиян и облекчаваше огромния си пикочен мехур когато и където го завареше нуждата.

Това, разбира се, отвращаваше и вбесяваше Монк, който настояваше шерифът Уийлър да затвори Клем под ключ или да го изхвърли от града. Но Уийлър не проявяваше охота да направи нито едното, нито другото.

— Ако го заключа, тогава просто ще ми опикае целия затвор — казваше Уийлър. — А ако изхвърлям всеки, който пикае на улицата, градът ще опустее. Освен това, Клем не може да се сдържа. Има някаква болест на бъбреците.

— На тая болест й викат уиски — каза Монк.

Клем твърдеше, че ставало дума за нещо повече от това, но че не можел да си позволи лекарството, което да намали нуждата му от алкохол и да облекчи проблема му с бъбреците. Монк разговаря с д-р Слоун, който потвърди думите на Клем и препоръча някакъв еликсир, известен като „Цяра на Грийли“, който се използваше за лекуване на сифилис, алкохолизъм, пристрастяване към опиума и проблеми с храносмилането.

Затова Монк беше сключил сделка с Клем. Щеше да плаща лекарството от собствения си джоб, ако Клем се съгласеше да стои вън от кръчмата и да не се облекчава по улиците.

Оттогава Клем не се беше облекчавал на обществено място нито веднъж и стоеше далече от кръчмата. Бутилките с „Цяра на Грийли“ струваха на Монк по няколко долара на ден, но той смяташе, че това е малка цена, за да спаси живота на един човек и да опази общността чиста.

Сега лицето на Монк започваше да почервенява като цвекло от гняв.

— Защо Клем ви е продал участъка си, ако още е вадел злато оттам, господин Клебин?

— Клем ми каза, че вече е твърде болен и немощен, за да го разработва, но участъкът още не е изчерпан — каза Клебин. — Той има някакъв проблем с бъбреците от прекаляването с контрабандното уиски. Толкова се е влошило, че той пикае денонощно из целия район. Не е за вярване как вони, но нямам нищо против, ако има злато.

Монк потръпна.

— Изиграли са ви, господин Клебин, а също и мен.

— Но вие намерихте злато в ония камъни, нали? — каза Клебин.

— Наистина намерих — каза Монк. — Стойте тук, докато доведа шерифа.

Монк се отдалечи с отсечени крачки, а аз забързах след него към Мейн Стрийт. Той вървеше с наведена глава, наблюдавайки дървените летви на тротоара, докато стъпваше по тях.

— Не разбирам какъв е проблемът, господин Монк. Всичко, което Клем е казал на господин Клебин, е вярно.

— Именно затова е толкова вбесяващо — каза Монк. — Заради дързостта на престъплението.

Монк спря и посочи към една изметнала се дъска. Наведох се и отбелязах върху нея голямо „Х“ с парче тебешир, за да може дъската да бъде сменена по-късно. Носех тебешира със себе си непрекъснато точно за тази цел.

Монк направи още една крачка и посочи друга дъска. Тази беше пропукана.

— Мислех, че бързате — казах.

— Да — каза Монк. — Но нямам намерение да загина, за да стигна дотам.

— Не можете да умрете, защото сте стъпили на изметнала се дъска — казах.

— Можеш да се спънеш и да си счупиш врата. Или пък в палеца ти може да се забие треска и той да се инфектира. И в следващия момент, докато се усетиш, д-р Слоун вече ти реже крака, за да предотврати гангрената, но е твърде късно. Вече си мъртъв.

Белязах дъската и вече бързахме отново по пътя, когато се зададе мъж на кон, слезе и завърза коня си за стълба на няколко ярда пред нас.

Беше говедар, не златотърсач. Носеше шапка с широка периферия, басмена риза, протъркано сако, каквито носеха каубоите, украсено със сребрист брокат, и кожени каубойски панталони. Ботушите му бяха кални, а дрехите му бяха прашни и опръскани с катран.

Каубоят изплю малко тютюн на улицата и пристъпи към тротоара пред кръчмата, като изчетка прахта от себе си с шапката.

— Можете направо да преметете това и да го съберете отново с шапката си — предложи Монк. — В този град обичаме да поддържаме чистота.

Каубоят се обърна да погледне Монк:

— Какво ми казахте?

— А като свършите със смитането на праха, може да вдигнете онова отвратително парче сдъвкан тютюн, което оставихте на нашата улица.

Каубоят се усмихна, показвайки жълтите си зъби, и почеса няколко шева на гърдите си. В очите му имаше смъртоносен блясък. Но той носеше колан с пистолет, а Монк — не, което може би беше единственото, което спаси Монк да не бъде застрелян.

— Смятам да вляза в тази кръчма и да изпия едно питие, мистър. Може би вие и красивата дама бихте желали да се присъедините към мен?

— Не и с тези кални ботуши; с тях няма да влезете — заяви Монк. — Хората ядат и пият тук. Защо не ги свалите и не ги оставите до вратата?

— Трябва да си взема от онова, дето го пиеш. — Каубоят се засмя и влезе вътре.

Монк се готвеше да влезе след него, когато конят пръдна и изпусна няколко фъшкии. Монк изпищя и побягна обратно по пътя, от който дойдохме, като внимаваше да стъпва по същите дъски като преди.

Настигнах Монк зад ъгъла на Втора улица, далече от коня и фъшкиите. Дишаше, притиснал носна кърпа към носа и устата си.

— Как ще стигнем сега до шерифа? — попита той.

— Лесно — казах. — Ще тръгнем по тротоара към кабинета му.

— Не можем с това нещо по улицата.

— Освен ако не вървите зад онзи кон, няма опасност да стъпите във фъшкиите.

— Те пак са си там — каза Монк. — Можеш да ги видиш и можеш да ги помиришеш.

— Тогава затворете очите си и запушете носа си.

— Ще умра от задушаване — каза Монк. — Ако първо кожата ми не изгние и не окапе.

— Защо пък да ви изгние и окапе кожата?

— Ти видя ли какво е на улицата? — каза Монк. — Онова, което ми трябва, е собствен телеграф в хижата ми, свързан пряко с кабинета на шерифа.

— Сигурна съм, че той ще е във възторг — казах. — Но тъй като построяването на телеграфна линия може да отнеме известно време, по-добре сама да отида да доведа шериф Уийлър.

Тръгнах обратно към Мейн Стрийт, но както се оказа, не се налагаше да ходя толкова далече. Шерифът минаваше на кон заедно със заместника си, Парли Уийвър. Изтичах на улицата и му помахах да спре.

Шерифът дръпна юздите на коня си и спря до мен. Имаше буйни мустаци, които изглеждаха, сякаш беше одрал някоя миеща мечка и закачил козината на носа си. Бях чувала, че бил бандит, преди да се установи в Трабъл в търсене на спокоен живот. Повечето шерифи имаха подобна история.

Заместникът Уийлър беше слаб като тръстика и мързелив, но се движеше бързо като заек, когато ставаше дума за храна, пиене или за ласките на някоя „спортистка“.

— Какъв е проблемът, госпожо Гътри? — попита ме Уийлър.

— Става дума за господин Монк, шерифе — казах.

— Трябва да арестувате Клем Джънклоу — извика Монк от мястото, където стоеше, на безопасно разстояние от шерифа, заместника Уийвър и конете им.

Уийлър изпъшка:

— Имам си по-големи проблеми от пикаенето на Клем, Монк. Имало е убийство. Някой е убил Барт Спайсър и е откраднал кесията му със златото.

— В мината му ли е станало? — попита Монк.

— Всъщност, да — каза шерифът. — Тъкмо отивам натам.

— Защо отивате там, когато убиецът е точно тук в града?

Шерифът повдигна вежда:

— Така ли?

— Пие в кръчмата на Бог — каза Монк. — Сега, ако обичате, може ли да отидем да намерим Клем Джънклоу?

Шерифът и заместникът му изглеждаха озадачени, а предполагам, че и аз също. Уийлър зададе въпроса, който се въртеше в ума и на трима ни:

— Откъде може да сте сигурен, че убиецът на Спайсър седи в кръчмата на Бог, когато дори не знаехте, че Спайсър е мъртъв, докато не ви казах?

— Спайсър с парче дърво от мината ли е убит? — попита Монк нетърпеливо.

— Някой пуснал голямо парче дърво върху главата му, докато спял — каза заместникът Уийвър. — Откъде знаехте това? Каза ли ви някой?

— Убиецът — каза Монк.

— Хвалел се е за извършеното? — попита Уийвър.

— Не спомена и дума за това — рече Монк. — Не му се и налагаше. Носеше признанието върху себе си.

— Как се казва този човек? — попита Уийлър.

— Не знам — каза Монк. — Току-що влезе в града и вся бъркотия навсякъде.

Уийлър изпъшка:

— Как го направи?

— Изплю тютюн на улицата, изтръска мръсотия на тротоара, влезе в кръчмата с кални ботуши, а конят му свърши останалото.

— Заради това смятате, че трябва да е и убиец — запита Уийлър.

— Мога да го докажа — каза Монк.

Ако който и да е друг, а не Артемис Монк беше казал това, шерифът щеше да го пренебрегне и да продължи към мината на Спайсър. Но Монк не беше който и да е друг.

Шерифът се обърна към заместника си:

— Иди до кръчмата на Бог и покани каубоя да се присъедини към нас.

Уийвър тръгна. Шерифът Уийлър слезе от коня си и го завърза за един стълб.

— Губим време, шерифе — каза Монк. — Клем може да избяга.

— Никъде няма да отиде, Монк. А дори и да смяташе да го направи, няма да е трудно да го проследим — каза Уийлър, след това се обърна към мен: — Как сте, госпожо Гътри?

— Справям се чудесно, шерифе.

— Монк още ли не ви е подлудил?

— Не, сър — казах, като не забравях кой ми плащаше заплатата и ми даваше храна и подслон.

— Още е рано — каза шерифът точно когато Уийвър се приближи с каубоя до себе си.

— Това тук е Бъд Лоли — каза Уийвър.

Лоли се усмихна, когато видя Монк и мен.

— Пак ли вие? Има ли в този град закон срещу плюенето?

— Не още, но работя по въпроса — каза Монк.

— Повярвай ми, така е — каза шерифът. — Тук обаче имаме закон против убийството.

— Никого не съм убил — каза Лоли.

Монк извади от джоба си носна кърпа, приклекна и махна малко кал от ботуша на Лоли. Всички се втренчихме в него, докато го правеше.

— Ако искате да ми лъснете ботушите, мистър, с радост ще ги сваля да ви е по-лесно — каза Лоли.

— Тази пръст е от имота на Барт Спайсър — каза Монк. — Разпознавам оттенъка, който е показателен за необичайно високото съдържание на силициев двуокис.

— Не съм и чувал за никакъв Барт Спайсър — каза Лоли. — А и да бях, не може да разберете къде съм бил от калта по ботушите ми.

— Всъщност може — казах аз. — Господин Монк е градският оценител на злато. Разбира от пръст.

— Геологията и металното съдържание на всеки имотен парцел е уникално, а също и златото, което излиза от него — каза Монк. — Тази кал определено е дошла от участъка на Барт. Мога да докажа, че съвпада с образеца от камъните на Барт, който запазих. Сигурен съм, че ако видя златния прах в кесията ви, ще разпозная и неговия цвят.

— Това не доказва нищо — каза Лоли. — Може да съм минал през земята му, без дори да разбера. А по тези места се разнася доста златен прах. Нямам представа къде е било моето злато, преди накрая да се озове в кесията ми.

— Доводите му са разумни — каза Уийлър. — Не мога да обеся някого, защото има кал по ботушите и злато в кесията.

Монк погледна Лоли в очите:

— Заклевате ли се, че никога не сте били в мината на Барт Спайсър?

— Никога не съм бил в ничия мина — каза Лоли. — Аз съм каубой, не златотърсач. Печеля честно парите си.

— Дрехите ви говорят друго.

— За какво говорите? — попита Лоли.

— Мините се поддържат с подпорни греди, покрити с кора и трески. Бодливи са като кактус и са покрити с въглищен катран — обясни Монк. — Така че ако никога не сте били в мина, или не сте хващали миньорска подпорна греда, може би бихте могли да ни кажете как сте се сдобили с тези трески в гърдите и този катран по ризата си?

Лоли не можеше. Поколеба се за миг, после се хвърли към пистолета си. Но не беше така бърз като Уийлър, който беше извадил пистолета си и се беше прицелил, още преди ръката на Лоли да стигне до кобура.

— Хайде, давай, Лоли, това ще спести на града труда да те беси — каза Уийлър.

Лоли вдигна ръце и отправи изпълнен с омраза поглед към Монк:

— Трябваше да последвам инстинкта си и да те убия, когато се срещнахме. Но не стрелям по невъоръжени хора.

— Само им размазвате черепите, докато спят, и им отмъквате златото — казах. — Това е много по-благородно.

— Парли, отведи Лоли в кабинета и го заключи — заповяда шерифът.

Заместник Уийвър взе пистолета на Лоли и го насочи към него:

— Да тръгваме. Върви пред мен. Без чудати изпълнения или ще те направя на решето.

— А мръсотията, която конят му направи на улицата? — обърна се Монк към шерифа.

— Парли — каза Уийлър, като привлече вниманието на заместника си. — Накарай Лоли да събере фъшкиите на коня си по пътя.

— Слушам, сър — каза Уийвър. — Вие къде ще бъдете, шерифе?

Уийлър хвърли поглед към Монк:

— Право по горещата следа на оня разбойник, Клем Джънклоу.

Намерихме Клем Джънклоу няколко минути по-късно, седнал на една пейка пред смесения магазин, заобиколен от торби с продукти. Кървясалите му очи надничаха от лице, обрасло с раздърпани бакенбарди и рошава коса, и той вонеше от многото дни потене на горещото слънце в дрехи, непрани от седмици, ако не и месеци. Червената някога вълнена риза беше избеляла до противно виолетово и беше покрита с тънък слой мръсотия. Раздърпаните му панталони висяха от разръфани тиранти на раменете, гамашите бяха пъхнати в покритите му със спечена кал ботуши.

Той лапаше шумно сардини от консерва, които ядеше с пръсти: в острата му брада бяха заседнали парченца риба. Когато миньорите забогатееха изведнъж, побързваха да похарчат златото за консервирани стриди, маслини, супа от костенурка и други деликатеси и така подсилени, продължаваха с шампанско, уиски и „спортистки“.

— Арестуван си, Клем — каза Монк.

— Ти не можеш да арестуваш никого, Монк — каза шерифът. — Това е моя работа.

— Нищо лошо не съм направил — каза Клем. — Аз съм спазващ законите гражданин.

— Измами ме така, че изгубих сто долара, а не знам колко си взел от Нейт Клебин.

— Никога не съм взел дори пробита петцентова монета от вас, господин Монк, и продадох участъка си на Нейт честно и почтено.

— Отиде ли при д-р Слоун за нова доза от двухлоридното тонизиращо лекарство на Грийли, докато беше в града днес? — попита Монк.

— Вече нямам нужда от него — каза Клем. — Чувствам се много по-добре и ви благодаря от сърце за това, господин Монк.

— Защото без мен нямаше да можеш да извършиш измамата си — каза Монк. — Облекчаваше се из целия град, знаейки, че няма да мога да търпя това, че д-р Слоун ще ти предпише „Цяра на Грийли“.

— Той лекува желанието за уиски и успокоява бъбреците, затова докторът каза, че трябва да го вземам — каза Клем. — Но не можех да си позволя собственото си спасение, което е и причината, поради която съм ви задължен за добрината.

Шерифът въздъхна:

— Монк, ако тук има престъпление, то аз не го виждам.

— Знаете ли от какво се прави двухлоридният тонизиращ „Цяр на Грийли“, шерифе? — попита Монк.

— Не — каза Уийлър.

Аз също не знаех.

— Това е смес от натриев двухлорид, глицерин, стрихнин, хининова кора и златен хлорид, освен другите неща — каза Монк. — Тоникът, в съчетание с инжекции, широко се използва при лечението на различни пристрастявания. Трябва да се пие по един грам от него на всеки два часа в продължение на месец.

— Не виждам накъде биете — каза Уийлър.

Аз също не виждах.

— Златото в този тоник и в инжекциите минава право през тялото — каза Монк. — Клем излиза да се облекчава из целия си имот в продължение на седмици, като го напоява със злато, за да може да го продаде на първия новак, който се появи. И ме принуди да финансирам престъплението му.

— Как ви принуди да го направите? — попита Уийлър.

— Ако не платях за лекарството му, щеше да продължи да пие и да уринира където му падне — каза Монк. — Знаеше, че не бих могъл да понеса това. Но всичко е било един хитър план да продаде почти негодния си участък.

Сега, когато Монк го беше обяснил, видях последните събития в съвсем различна светлина и разбрах, че беше напълно прав.

Клем облиза мазните си пръсти:

— Нямах представа, че като пикая, ръся златен пясък из участъка си, а вие не можете да докажете че не е така.

— Мен ме убеди — каза Уийлър. — Ще върнеш продуктите, които не си изял и изпил вече, както и всичките пари на господин Клебин и ще му позволиш да задържи безплатно участъка ти, ако го иска. А после ще се отплатиш на Монк, като се пръждосаш от града и не се връщаш никога повече. Защото ако отново видя лицето ти в Трабъл, ще го пронижа с куршум.

— Не можете да направите това — каза Клем.

— Аз съм законът — рече Уийлър. — Може да си бил твърде пиян, за да забележиш, но тук нямаме съдии или съдилища. Така че ако бях на твое място, Клем, щях да офейкам, преди да размисля и да реша да те застрелям още сега.

Клем събра торбите си и се затътри обратно в смесения магазин, без да каже и дума повече. Уийлър се обърна към Монк:

— Доволен ли си?

— Всичко това можеше да бъде избегнато, ако имахме закон срещу пикаенето на публично място — каза Монк. — И срещу плюенето.

— Какво общо има плюенето с това?

— Така започва всичко — каза Монк. — Това ти се разминава безнаказано и преди да се усетиш, вече се облекчаваш където ти падне, обираш влакове и убиваш стари дами.

— Разбирам — каза Уийлър. — Значи ако обявим плюенето извън закона, в крайна сметка можем да сложим край на цялото непристойно и престъпно поведение в Запада.

— Едва ли ще навреди — каза Монк. — Какво имаме да губим, като опитаме?

— Аз бих загубил много — каза Уийлър. — Бих останал без работа.

— Значи твърдите, че трябва да допускаме престъпленията, та да продължите вие да си изкарвате прехраната?

— Не всичките. Може би само плюенето. — Уийлър ми намигна и се отдалечи.

Монк въздъхна уморено:

— Ще прекарам остатъка от деня, като си мия ръцете. Докато правя това, ти можеш да наемеш за нас две стаи в хотела.

— За какво?

— Защото след като изгоря хижата си до основи, ще ни трябва място за живеене, докато строят новата.

— Господин Монк, бъдете разумен — казах. — Не можете да изгорите до основи дома си само защото сте внесли вътре няколко камъка, върху които някой се е изпикал.

Монк се втренчи в мен:

— Сещаш ли се за по-основателна причина?