Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

15. Г-н Монк се нуждае от помощ

Пронизителният, дразнещ звън на телефона ми ме събуди от дълбок сън. Замаяна и сънена, посегнах за мобилния си телефон, преди да осъзная, че онова, което чувах, не беше мелодията на мобилния, а гръмкия звън на стария телефон на нощното ми шкафче. Грабнах слушалката:

— Ало?

— Обажда се Клифърд Адамс — каза някои от другата страна на изпълнена със силно прашене телефонна линия. Едва различавах думите му. — Трябва да ви видя веднага.

Примигнах силно и хвърлих поглед към радиочасовника. Беше почти шест сутринта.

— Какво е толкова спешно?

— Знам кой е убил пазача на музея.

Това бързо проясни ума ми. Седнах в леглото.

— Елате тук.

— Не, вие двамата елате при мен, сами. Искам да живея.

И с тази зловеща забележка затвори телефона. Ако животът ми имаше саундтрак — а в ума ми той често имаше, — това беше идеалният момент за зловещ, жесток, музикален тон.

Чух един и той прозвуча като далечна гръмотевица.

 

 

Монк беше вече буден, когато почуках на вратата му в шест и десет сутринта. Беше си легнал точно в 9:50 вечерта, така че беше заспал не по-късно от десет, и си беше нагласил будилника за шест сутринта което му предоставяше осем четни часа сън.

Но не искаше да излезе, когато почуках. Каза, че му трябвали поне още двайсет минути, за да кипне вода в електрическата кафеварка, да дезинфекцира четката си за зъби, да си измие зъбите и да дезинфекцира отново четката си. А после щели да му трябват още два часа да се изкъпе и след това да почисти банята.

— И това е, ако бързам — предупреди ме той.

— Имате двайсет минути — казах. — После влизам.

— Нямаш ключ — каза той.

— Всъщност имам — отвърнах. — Накарах управителя да ми даде, когато ни регистрира.

— Защо?

— За спешни случаи — казах. — Този може да се окаже такъв.

Двайсет минути по-късно Монк излезе, но не беше твърде щастлив от това. Прекара по-голямата част от пътуването като бършеше ръцете, врата и лицето си с кърпички „Ует Уанс“, за да предотврати, както се изрази той, „катастрофално нарушение в работата на органите и смърт от септичен шок“.

Направих остър, бърз завой по черния път към къщата на Клифърд Адамс. Направих го, та Монк да не забележи следите от гуми, които бях оставила предния ден на магистралата и да ме накара да спра и да ги почистя.

Погледът, който ми отправи обаче, ми даде да разбера, че не съм го заблудила.

Карах толкова бързо, че не видях дупката на пътя пред нас и се натресох толкова силно в нея, че щяхме да си ударим главите в покрива, ако не бяхме закопчани с колани.

Дори при това положение бяхме доста разтърсени и вероятно бях разцентровала гумите.

Монк взе по една кърпичка във всяка ръка и притисна длани към арматурното табло.

— Да не храниш тайно желание за смърт? — попита той.

— Тревожа се за господин Адамс — отвърнах. — Не ми хареса начинът, по който каза: „Искам да живея“.

— Аз също бих искал да живея — обърна ми внимание Монк. — Моля те, би ли показала същата загриженост и за мен?

С друсане и дрънчене се спускахме надолу по черния път, докато накрая стигнахме къщата. За голяма моя изненада този път Монк почти изскочи от колата.

Излязох и отидох при него, когато той замарширува към вратата на сглобяемата къщичка.

— Как така днес не се заключвате в колата?

— Тук навън е по-безопасно.

Почуках на вратата:

— Господин Адамс? Ние сме Натали Тийгър и господин Монк.

Не получихме отговор. Почуках отново. Всичко беше тихо. Единственият звук беше ръждивото скърцане на перките на вятърната мелница, които се поклащаха бавно на ветреца. Монк пристъпи от крак на крак.

— Господин Адамс? — провикнах се. — Там ли сте? Добре ли сте?

Опитах се да отворя вратата, но тя беше заключена.

Погледнах през рамо към външната тоалетна, после обратно към Монк.

— Не ме гледай — каза той. — Няма да отида там.

Въздъхнах и се затътрих към външната тоалетна.

Бях точно в посоката, откъдето духаше вятърът към нея, и когато ветрецът повя, парливата воня беше толкова силна, че трябваше да се преборя с инстинктивния порив да се върна назад. Как можеше Адамс да влиза там всеки ден? Покрих носа си и задишах през устата, но още можех да вкуся миризмата, което беше още по-лошо, отколкото да я усещам с носа си.

Стигнах до външната тоалетна и почуках на вратата. Последното, което исках, беше да изненадам Адамс там вътре.

— Господин Адамс?

Когато той не отговори, бавно отворих вратата. Мирисът ме удари като плесница в лицето и върху мен налетяха мухи. Хвърлих поглед вътре само колкото да се уверя, че Адамс не е там, преди да затръшва вратата.

Почти изтичах обратно при Монк, който не беше помръднал от мястото, където стоеше.

— Може би е заминал — предложи Монк.

— Пикапът му е паркиран тук — казах. — Може би работи в мината.

— Няма да вляза там — каза той.

— Знам това — казах. — Но може би ако се качим до входа и го повикаме по име, той ще ни чуе.

Тръгнахме нагоре по хълма към мината, когато Монк спря, свърна наляво и наклони глава. Нещо беше привлякло погледа му.

— Какво има? — попитах.

— Това Адамс ли е? — той посочи към няколко каменни блока и ниска груба трева на петдесетина ярда от нас. Един мъж седеше с гръб, опрян в един от каменните блокове. Но беше клюмнал напред, сякаш беше заспал.

— Не знам дали е той, или не — казах и се отправих към камъните, като вървях бързо, почти тичах. Монк ме последва, като бързаше да ме настигне.

— Какво ще прави той чак там?

— Не знам — казах. — Но може да се нуждае от помощта ни. Оттук изглежда в безсъзнание.

— Може би просто си подремва.

— В седем и половина сутринта? — казах. — Ами ако се е наранил? Ами ако е ухапан от змия или ужилен от скорпион?

Незабавно ми се прииска да можех да взема думите си назад.

Монк спря:

— Тогава би трябвало да изтичаме обратно в колата и да заключим вратите.

Обърнах се да го погледна:

— Искате да си тръгнем, без да проверим дали господин Адамс е добре?

— Можем да се върнем в града и да доведем помощ. Те могат да го огледат.

— Дотогава може да е твърде късно — казах. — Може би той се нуждае от помощта ни точно сега.

— Но ако е ухапан или ужилен, или и двете, змиите и скорпионът може да дебнат някъде там, и да ни чакат да се появим.

— Тогава какво предлагате да направим?

Монк сви ръцете си като фуния около устата и изкрещя:

— ГОСПОДИН АДАМС? ТОВА ВИЕ ЛИ СТЕ? ДОБРЕ ЛИ СТЕ?

Отговор не последва. Още бяхме твърде далече, за да видя дали това беше Адамс или не. Който и да беше, не помръдна.

— Аз отивам там — казах. — Вие можете да правите каквото искате.

Втурнах се към каменните блокове.

— Чакай — каза Монк, като хукна след мен. — Ако нещо те ухапе, какво ще стане с мен?

Когато се приближих, видях, че човекът, седнал на земята, беше Клифърд Адамс — главата му беше наведена, краката му — тромаво разперени пред тялото. Изпитах много лошо предчувствие. И точно тогава чух пукота зад гърба си. Завъртях се рязко, точно навреме да видя как Монк пропада в пръстта, сякаш под него се беше отворил капак.

В един миг той беше там, а в следващия имаше само облаче пръст във въздуха на мястото, където беше стоял.

— Господин Монк! — изкрещях. — Господин Монк! Изтичах обратно до мястото, където беше паднал, и видях огромна яма, все още отчасти покрита с останки от изгнило парче шперплат и пръст.

Смъкнах се на колене, избутах дъската и се наведох над ръба на ямата, като се взирах в чернотата. Ямата изглеждаше бездънна.

— Натали — изхленчи Монк.

Беше на десетина фута под мен и се беше прилепил към стената на ямата, като се държеше за издадената скала.

Опитваше се да намери къде да закрепи пръстите на краката си и съчетанието от движението и от тежестта му клатеше скалата и я разхлабваше. Видях я как се движи, докато частици от нея падаха по рамото на Монк като пясък в пясъчен часовник.

— Не мърдайте — казах му. — Стойте неподвижно.

— Ще падна — изхленчи той.

— Не, няма. — Легнах по корем, плъзнах се над ръба колкото можех, без да падна сама вътре и протегнах дясната си ръка надолу към него. — Хванете ръката ми.

Той посегна нагоре към мен с лявата си ръка, но все още ни разделяха няколко стъпки.

— Ще умра — каза той, като свали лявата си ръка.

— Все така казвате — казах, като се опитвах да поддържам ведро настроение, когато седнах и се огледах отчаяно за нещо, каквото и да е, което да използвам, за да съкратя разстоянието между нас.

— Но сега съм изправен пред сигурна смърт — каза той.

— О, хайде, господин Монк. — Не можех да намеря нищо. Идваше ми да се разплача. — Мислите, че ви чака сигурна смърт всеки път, когато излезете от дома си.

— Това доказва, че съм прав!

Погледнах назад към сглобяемата къщичка, като опитвах да реша дали имам време да изтичам обратно там, за да намеря въже, маркуч, каквото и да е. Нямаше време. Камъкът нямаше да издържи още дълго под тежестта на Монк.

— Значи би трябвало да се чувствате добре — казах — Вие обичате да се оказвате прав.

— Поне веднъж би било хубаво да сгреша — каза той. — Какво правиш?

— Търся нещо, с което да стигна до вас — отвърнах. Какво можех да използвам? Инстинктивно потупах джобовете си, сякаш вътре можеше да има шестфутово въже, което не бях забелязала.

Коланът ми.

Разкопчах колана и го измъкнах от гайките на джинсите си. Промуших колана през токата и го преметнах като клуп около китката си, така че да се изопне под тежестта на Монк, сграбчих кожата в юмрук и отново легнах долу.

Отново протегнах ръка към Монк и му пуснах колана.

— Хванете се за колана ми. Но още докато го казвах, видях, че нямаше да е достатъчно дълъг.

Той вероятно също го знаеше, макар че все пак се опита да улови колана, но той не беше достатъчно дълъг.

Все още оставаха десетина-дванайсет инча между края на колана и свободната ръка на Монк, която се мъчеше да улови въздуха.

— О, Боже мой — изпищя Монк, като рязко дръпна назад свободната си ръка и отново затърси опипом къде да стъпи.

— Какво има? Какво не е наред?

— Паяк — каза Монк. — Виждам паяк.

— Ако не се успокоите, ще паднете.

— Но поне няма да бъда ухапан от отровен паяк.

Седнах и се втренчих в безполезния си колан.

Какво щеше да направи Макгайвър в подобна ситуация? Той щеше да стъкми въже от онова, което имаше в джобовете на джинсите си, та дори то да беше само платнен мъх и ментов бонбон за освежаване на дъха.

Джинсите.

Денимът можеше да издържа на напрежение. Може би щяха да удържат тежестта на Монк.

— Имам идея — казах. — Не мърдайте.

— Това го кажи на отровния паяк — каза Монк.

Изправих се, изритах обувките си и смъкнах джинсите си. Метнах колана на земята, увих здраво края на единия крачол около китката си, хванах здраво джинсовия плат в юмрука си и отново се смъкнах долу по корем.

Посегнах над ръба и пуснах джинсите си на Монк.

— Какво очакваш да направя с това? — попита той.

— Хванете се за него.

— Това са нечии мръсни джинси.

— Тези панталони са мои и бяха чисти, когато ги обух тази сутрин.

— Но после си ги обула — каза Монк. — И са се допрели до тялото ти. Взе ли си душ, преди да тръгнем?

— Да — казах.

— Лъжеш — обвини ме той.

— Няма значение дали съм взела душ, или не — казах. — Държите се едва-едва за нестабилна скала.

— Тялото ти е покрито със засъхнала пот и пластове мръсотия — каза Монк. — И сега е заразило дрехите ти. Ами ако имам открита рана на ръката? Мога да получа ужасна инфекция.

— Поне още ще сте жив — казах.

— Само за да умра от бавна, отвратителна, удавена в лиги смърт от инфекция, прихваната от панталони.

Виждах, че камъкът, за който се държеше, се разхлабва. След секунди щеше да изскочи и Монк щеше да падне и да загине.

— Хванете се за панталоните ми веднага — заповядах му.

— Не би ли могла да използваш нещо друго? — попита умолително Монк. — Например въже, верига или стълба?

— Мислите ли, че ако имах някое от тези неща, щях да използвам панталоните си?

— Ще почакам — каза той.

— Хванете се за джинсите, господин Монк.

— По-скоро бих умрял — каза той.

— Наистина ще умрете! — изкрещях.

— Но поне отровният паяк няма да ме докопа и няма да получа инфекция от панталоните ти, да се наложи да ампутират гангренясалите ми крайници и да умра като останал без крайници, жалък нещастник, покрит с отворени възпалени рани.

— Ако умрете в тази яма днес, кълна се в Бога, че ще ви погреба с различни чорапи, разгащена риза и сако с липсващо копче.

— Няма да го направиш — каза той.

— Ще изглеждате ужасно — казах. — За цяла вечност.

Монк стисна зъби, затвори очи и сграбчи панталоните ми с лявата си ръка. В същия миг камъкът, за който се държеше, поддаде и той увисна над бездната, стиснал панталоните ми. Инертната му тежест ме дърпаше над ръба.

Изпищях от болка и гняв, като забих свободната си ръка и голите си колене в твърдата пръст, за да не се хлъзна.

— Изкатерете се! — изкрещях.

Монк се закатери по джинсите ми като по въже, като се издърпваше нагоре, поставяйки едната си ръка над другата.

Протегнатата ми ръка изгаряше от болка и усещах как се плъзгам по ръба, а чакълът дращи голите ми крака и се впива в ноктите ми.

А после усетих изпукване в ръката и изгаряща болка, която ме накара отново да изпищя. През мъчителната болка усетих как пръстите ми се вдървяват. С усилие на волята се заставих да не се пускам, да продължавам да се държа.

Монк сграбчи лявото ми рамо и едва не изтръгна ръката ми от земята.

— Пуснете ме! — казах. — Пречите ми да се държа!

Той преметна единия си крак, прехвърли коляно над ръба, повдигна се и се измъкна от ямата, като се приземи почти по лице върху задника ми.

Лежах там, със сълзи, щипещи очите ми, с пламнала от болка ръка и все още надвесена отстрани над ямата.

Мъчително се надигнах и седнах, подпирайки се на дланта на здравата си ръка, която беше покрита с кръв. Два от ноктите ми се бяха счупили, докато дращех по земята. Коленете ми бяха ожулени до кръв. Изкълчената ми дясна ръка висеше безполезна отстрани до тялото. Сигурно съм изглеждала като героинята в края на някой лош филм на ужасите.

Монк тъкмо се изправяше до седнало положение, дишайки тежко, със затворени очи.

— Можете да отворите очи, господин Монк. Всичко свърши.

— С панталони ли си?

— В момента не — казах.

— Тогава не е свършило.