Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

14. Г-н Монк получава телефонно обаждане

Стъмваше се, когато пристигнахме в Трабъл, и трябваше да спра заради едно диво магаре, което пресичаше пътя между Мейн стрийт и Втора улица.

Магарето вървеше бавно, като спря точно пред колата ни, за да сдъвче нещо и да се втренчи в Монк.

Случайно хвърлих поглед наляво, към Музея на златната треска, и видях от сградата да излиза някой, когото познах.

— Господин Монк — казах. — Това не е ли Клифърд Адамс?

Монк проследи погледа ми, докато Адамс се качваше в стар пикал, в сравнение с който моята кола изглеждаше като нов мерцедес.

— Да, той е — каза Монк. — Питам се защо ли е решил да посети музея днес.

— Може би разговорът с нас го е накарал да изпита носталгия — казах.

Когато пикапът пресече лъча на фаровете ни, блесналата за кратко светлина освети гневната намръщена гримаса на лицето на Адамс, докато ни подминаваше.

Монк изопна плещи:

— Може би.

Щом камионът на Адамс излезе от пресечката белязах на ъгъла да стои Боб Горман. Той проследи как Адамс се отдалечава, а после погледът му се спря върху нас.

Насилих се да се усмихна и помахах на лъжеца. Той се усмихна, помаха в отговор и продължи към музея.

Монк го наблюдаваше също толкова предпазливо, колкото бе наблюдавал и магарето.

— Има си основателна причина да наричат този град Трабъл.

Магарето най-после продължи по пътя си и ние изминахме няколкото пресечки надолу до мотела. Оставих Монк и продължих към бензиностанцията, където напълних резервоара и направих всичко по силите си да изчистя насекомите и мръсотията от предната стъкло с мокра, насапунисана гумена миялка. Нужно беше здраво жулене, за да махна изпражненията на пеперудите. Все едно бях карала през буря от слуз.

Намерих маркуч зад бензиностанцията и напръсках с вода останалата част от колата, но това беше повърхностно изплакване, в най-добрия случай. Щеше да свърши работа, докато сменя счупения прозорец.

Върнах се в мотела и почуках на вратата на Монк да разбера дали проявява интерес да вечеря набързо с мен в ресторанта на Дороти.

— Добре съм си с кутията „Уийт Финс“ — каза Монк.

— Какво ще правите през остатъка от вечерта?

— Ще си лъскам обувките — каза той.

— Това звучи вълнуващо — отбелязах.

— Днес се промъквах покрай свистящи куршуми, пеперуди камикадзе и беснеещи магарета — каза Монк. — Имам нужда да си отдъхна.

— Разбирам — казах. — Приятна вечер, господин Монк.

— И на теб, Натали — каза той и затвори вратата.

Върнах се в стаята си и се обадих на Джули да видя как я кара. Зарадвах се, че я хващам вкъщи вечерта в учебен ден, да учи за тест по история. Поне това ми каза, че прави. Можеше да прави какво ли не.

Сега Джули беше твърде голяма, за да се отнасям с нея като с дете, но твърде малка, за да я третирам като възрастна. Беше доста сложно в такъв момент да си майка, особено самотен родител. Но й имах доверие. Никога не ми беше давала повод да й нямам.

— Как ти харесва ваканцията с господин Монк? — попита тя дяволито.

— Не е ваканция — казах. — Това е делово пътуване.

— Така каза и за Германия и Франция.

— Онези пътувания се превърнаха в разследвания — казах. — Това започна като такова. Но сега разследванията станаха две.

— Не съм изненадана — каза Джули. — Господин Монк е като Ангела на смъртта. Определено няма да е сред поканените на дипломирането ми от гимназията.

— Трябва да го поканиш — казах. — Но ще измислим начин да го накараме сам да реши да отклони любезно поканата.

— Можеш да му кажеш, че някои от учениците са болни от дребна шарка — каза тя. — Или че нарочно носят различни чорапи.

— Всяко от двете ще свърши работа — съгласих се.

— Тогава ще направим и двете, просто за да се подсигурим.

— Добре — казах, а след това я осведомих за всичко, което се беше случило, откакто пристигнахме в Трабъл, особено откритието, че Монк има занимавал се с разкриване на престъпления праотец, притежаващ същата гениалност и странности на характера.

— Няма ли да е страхотно, ако Абигейл Гътри се окаже твоя роднина? Трябва да се поразровиш по въпроса.

— Не искам да знам — казах.

— Сега звучиш като господин Монк — каза тя.

— Не звуча — казах. — Изобщо не съм като него.

— Той не иска и да чуе, че има роднинска връзка с Артемис Монк, а ти не искаш да знаеш дали имаш роднинска връзка с Абигейл Гътри.

— Но той е роднина с Артемис Монк — казах. — Не бих имала нищо против да имам роднинска връзка с Абигейл Гътри, ако тя нямаше нищо общо с някой си Монк. Но ако съм нейна роднина, съвпадението просто би било твърде ужасяващо, за да го обмислям.

— Какво щеше да му е толкова стряскащото?

— Това би означавало, че всъщност никога не съм имала контрол над живота си. Винаги съм била обречена на тази съдба.

— Дори и да не си роднина с Абигейл Гътри, какво те кара да смяташ, че не си била орисана да работиш за господин Монк?

— Иска ми се да мисля, че имам свободна воля — казах. — На теб не ти ли се ще?

— Да — каза тя. — Но мама не ми позволява.

— Сега имаш собствени права, нали? — казах. — Доколкото знам, в момента си гола в компанията на три момчета и смъркаш кока.

Тя ахна:

— О, Боже мой, как разбра?

— Много смешно — казах.

— Защо според теб господин Монк отказва да допусне, че Артемис Монк е негов прадядо?

— Може би се страхува, че ако проблемите му са наследствени, няма начин състоянието му някога да се подобри.

— Господин Монк не смята, че има проблеми — каза тя. — Той мисли, че откачалките са всички останали.

— Той знае, че има проблеми. Затова ходи на психоаналитик.

— Мамо, той ходи на психоаналитик, защото това му харесва. Приятно му е да хленчи и да бъде център на внимание.

— Забравяш, че е преживял пълен умствен срив след като съпругата му е загинала. Изхвърлили са го от полицията, защото е бил психологически негоден за служба и с години е имал нужда от медицинска сестра на пълен работен ден до себе си, само за да е в състояние да живее.

— Това е било в миналото. Той се е променил — каза Джули. — Ако още имаше нужда от професионална медицинска сестра, ти нямаше да имаш работа. Д-р Крогър и капитан Стотълмайер са наели Шарона, но господин Монк те нае лично. Защото работата вече не касаеше умственото му здраве. Господин Монк не смята, че има проблеми, но съм сигурна, че според него ти имаш.

Това беше добър довод. Бяха минали години, откакто бях чула за последен път Монк да говори за това, как иска да бъде върнат на работа в полицията. Изглеждаше доволен да прави точно онова, което правеше. И вечно ме критикуваше, че имам нездравословно поведение, като например да нося измачкана блуза, да ям салати, разбърквани с ръце, да милвам кучета и да не изплаквам четката си за зъб вряла вода преди и след употреба.

Стигнах до плашещото осъзнаване, че може би Монк и аз си приличахме повече, отколкото смятах. Никой не преследваше така ревностно идеята да контролира себе си и околната си среда по-ожесточено от Ейдриън Монк. Може би признаването на роднинската връзка с Артемис Монк, човек, толкова удивително подобен на самия него, означаваше да приеме неизбежността на съдбата и факта, че е безсилен да формира посоката на собствения си живот.

Аз също не бях готова за това, а аз не бях и наполовина така раздразнителна като него.

До такава степен се бях настроила към различията между нас, че бях станала сляпа за всички неща, които споделяхме, общите аспекти на характерите ни, които можеха да ни сближат, вместо да ни отдалечават един от друг.

Вината за това беше отчасти на Монк. Той беше онзи, който направи списъци на фобиите и правилата си и направи моя работа задължението да правя заобикалящата го среда възможно най-удобна за него. Бях насърчавана — не, тренирана да внимавам и да следя за нещата, които той намира за дразнещи или неуместни, повечето от които изобщо не биха ме притеснили, и да ги смекчавам, преди да са му причинили неприятности. Бях се нагодила към различията ни като начин да забелязвам нещата, от които той трябва да бъде защитаван.

Няколко минути по-рано бях казала на Джули, че изобщо не приличам на Монк. Но може би, някъде дълбоко, Монк и аз си приличахме много повече, отколкото някога преди си бях мислила.

Ако това беше вярно, може би той в крайна сметка не беше толкова сложен за разбиране. Или може би аз бях толкова объркана, колкото и той, само че по свой собствен начин.

Това вече беше плашеща мисъл.

Обещах си да започна да обръщам повече внимание на важните неща, които споделяхме, отколкото на десетте хиляди незначителни неща, които ни разделяха. Това можеше само да ме направи малко по-разбираща, а също и работата ми не толкова изпълнена със стрес.

— Кога си станала толкова умна? — попитах Джули.

— Винаги съм била — каза тя. — Просто на теб ти трябваха седемнайсет години да забележиш.

— Обичам те — казах. — Винаги съм го забелязвала.

— Знам, че си — каза тя. — И аз те обичам. Обещай ми, че ще внимаваш.

— Ще внимавам — казах. — Но ако това не е достатъчно, аз съм заедно с най-внимателния човек на земята.

— Той е чудат — каза тя. — Но понякога е чудат по хубав начин.

Затворих, прибрах телефона в чантата си и тръгнах бавно към ресторанта на Дороти да вечерям.

Тази вечер Кристъл Де Росо не беше на работа и в заведението нямаше никой, когото познавах, затова успях да погълна два чийзбургера и един шейк в пълна анонимност и без да се почувствам ни най-малко смутена от това.

Върнах се в стаята си, пъхнах се в леглото и отворих дневника на Абигейл Гътри, за да прочета още за Артемис Монк, преди да заспя.