Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

16. Г-н Монк на път

Той имаше право: не беше свършило. Бяхме живи, но трудностите ни тепърва започваха.

— Не мога да обуя панталоните си — казах. — Дясната ми ръка е изкълчена, а дланта и пръстите на лявата ми ръка са целите в кръв.

Монк отвори очи и ме погледна:

— О, Натали…

Изрече го толкова нежно и с такова тъжно изражение на лицето, че не можах да възпра сълзите си. Но това изглежда го ужасяваше още повече, отколкото голотата или нараняванията ми.

— Отпуснете се, господин Монк — казах. — Сълзите ще спрат след една-две минути. Няма за какво да се тревожите.

Монк вдигна панталоните ми, изтръска мръсотията, а после внимателно нагласи краката ми във всеки от крачолите, като извръщаше поглед, докато го правеше. Бавно започна да нахлузва панталоните на краката ми, но срещаше известни трудности.

— Защо ти е трябвало да си купуваш такива тесни панталони? — попита той.

Аз си задавах същия въпрос, но нямаше да му доставя удоволствието да го разбере.

— Не предвидих възникването на подобна ситуация — казах.

— Все ти повтарям, че трябва да си по-подготвена за спешни случаи.

— Ще имам предвид това другия път, като си купувам панталони — казах.

Преметнах левия си крак през рамото му, така да мога да се повдигна на няколко инча от земята и той да може да издърпа панталоните над хълбоците ми. Операцията не беше лесна за никого от двама ни. Щеше да ми се стори забавно, ако не ме болеше толкова много. Вероятно имаше по-добър начин да го направя, но умът ми не беше много бистър.

Монк изхленчи, като продължаваше да държи очите си затворени, а зъбите — стиснати, докато вдигаше ципа на панталоните ми и закопчаваше копчето.

— Трябваше просто да се пусна от онази скала — каза той. — Или да оставя онзи ужасен паяк да ме докопа.

— Бихте предпочели смъртта пред това, да ми обуете панталоните?

— И да те виждам как изпитваш болка — каза той.

— Очите ви са затворени, господин Монк.

Монк ги отвори. Погледна бузите ми със следи от сълзи по тях, безжизнено отпуснатата ми ръка и окървавената ми длан, и поклати глава.

— Трябва ти мокра кърпичка — каза той.

— Знам — казах. — Ами Клифърд Адамс? Можем ли да направим нещо за него? Как е той?

Монк погледна през рамо в посоката на Адамс и трепна.

— Мъртъв е.

— Как можете да определите оттук?

— Защото го кълват лешояди — каза Монк.

Погледнах назад. Наистина, два едри лешояда го мушкаха с клюновете си. Това обикновено беше съвсем безспорен признак за смърт. Извърнах очи, преди да видя нещо отвратително, макар че и онова, което бях видяла, също не беше приятно.

Монк нахлузи обувките на краката ми, уверявайки се, че връзките са завързани на спретнати, равни панделки. После, като внимаваше да не докосва окървавената ми ръка, той обгърна талията ми с една ръка, преметна лявата си ръка около шията ми, и внимателно ме вдигна на крака.

Незабавно ми призля и ми се повдигна, и трябваше да се вкопча в Монк за опора. Сигурна съм, че изцапах сакото му с кръв и че в резултат вероятно щеше да се наложи то да бъде изгорено, но нямаше как да го избегна.

Отне ми един миг да върна равновесието си и гаденето да отмине, после тръгнахме бавно и предпазливо към колата.

— Какво мислите, че е станало тук?

— Било е капан — каза Монк. — Не ти се е обадил Клифърд Адамс. Бил е убиецът му. Адамс е бил поставен там навън, за да ни подмами да прекосим полето. Убиецът е искал да паднем в някоя от минните шахти. Вероятно има други дупки, скрити под тънък лист от шперплат, покрити с мръсотия.

— Значи Адамс трябва да е знаел нещо — казах.

— Или убиецът е смятал така — предположи Монк.

— Разгадахте ли кой е?

Монк поклати глава:

— Твърде мръсен съм, за да мисля.

Стигнахме до колата. Монк отвори шофьорската врата, затършува из дамската ми чанта и извади мокра кърпичка.

— Седни — каза.

Седнах на една пейка пред сглобяемата къщичка. Монк разкъса пакетчето с кърпичката и внимателно почисти мръсотията от лицето ми. Дясната ми ръка пулсираше от болка, пръстите ми бяха вдървени, а по кожата ми лазеха тръпки, но от допира на дезинфекционната кърпичка по бузите ми някак се почувствах по-добре.

— Ще трябва вие да шофирате на връщане — казах.

— Ти можеш да караш — каза той.

— Дясната ми ръка е изкълчена, а лявата ми китка е цялата в кръв.

— Можем да се обадим за помощ — предложи той.

— Никой не знае, че сме тук — припомних му. — Имам нужда от лекар и голямо количество много силни лекарства.

— Имаме мокри кърпички — успокои ме Монк.

— Това няма да е достатъчно — казах.

Монк кимна, после хвърли поглед към огромната машина на Адамс:

— Това раздробява ли камъни?

— И кафеварки — казах аз.

Монк се приближи до машината, огледа я изучаващо за момент, после свали сакото си и го метна вътре. Натисна някакво копче, машината се разтресе и няколко секунди по-късно парчета раздробен плат се пръснаха от фунията върху купчината чакъл. Той изключи машината, изопна плещи и въздъхна.

— Добре — каза. — Хайде да го направим.

 

 

Монк караше бавно и предпазливо, стиснал волана с две ръце (с по една мокра кърпичка във всяка) и наведен възможно най-плътно към изпоцапаното с изпражнения от пеперуди предно стъкло.

Летаргичното му шофиране беше едновременно хубаво и лошо за мен.

Хубавата страна беше, че всяко друсване по пътя ми причиняваше болка, а той караше толкова бавно, че колата не се разтърсваше твърде силно.

Лошата страна беше, че ни трябваше цяла вечност, за да стигнем където и да е, а болката ми се усилваше с всяка изминала секунда. Пътувахме от петнайсет минути, а бяхме едва на четвърт миля от къщата.

Започвах да си мисля, че ще е по-бързо да се върна сама пеш обратно до магистралата и да изчакам Монк там.

— Можете да карате малко по-бързо — казах.

— Пътят не е павиран и едва виждам през предното стъкло — каза Монк. — Не можем да сме прекалено предпазливи.

— Изпитвам болка — казах.

— Аз също — рече той.

— Моята е различна — казах.

— Да, твоята ще свърши — каза Монк. — Ти имаш надежда. Аз — не.

Стиснах зъби и се стегнах за продължителното пътуване. Сякаш след цели дни най-после стигнахме пресечната точка на непавирания път и магистралата.

— Спрете — казах.

— Добра идея — каза Монк. — Добре е да почистим онези следи от гуми, докато сме тук.

— Не затова ви помолих да спрете. Тук мобилният ми телефон има покритие. Мога да се обадя за помощ.

— Можем да направим и двете — каза той. — Не искаш властите да се появят и да видят вандалската ти постъпка.

Докато се обаждах на 911, за да съобщя в полицията за убийство и да поискам медицинска помощ себе си, Монк излезе и огледа следите от гуми, но спря първо при дупката на пътя, в която се бях натресла преди. Вероятно се опитваше да реши дали да я запълни, или не. Приклекна, вдигна един камък от дупката и го пъхна в джоба си, преди да продължи нататък.

Това беше странна постъпка за него, но всъщност не ми пукаше. Когато свърших да говоря с оператора, се облегнах назад, затворих очи и зачаках да пристигне помощ.

 

 

Монк намери резервните си почистващи материали в багажника и се зае да търка следите от гуми с насапунисана гъба, когато редицата от полицейски коли и линейки пристигна, покрита с прах и изпражнения от пеперуди, с виещи сирени. Полицейската кола на Келтън беше начело, следвана от друга полицейска кола, камионетка с парамедици и линейка.

Шефът на полицията спря със скърцане на гуми, за огромно и очевидно удивление на Монк, и изхвърча от колата си, като изтича право до мен. Отвори рязко вратата на колата ми и направи гримаса при вида ми.

— Какво ти се е случило?

— Господин Монк падна в една минна шахта и аз го издърпах — казах.

Келтън хвърли поглед към Монк:

— Какво прави той?

— Чисти магистралата — казах. — Адамс беше мъртъв, когато стигнахме там. Отивахме към тялото му, когато Монк падна в ямата.

— С всеки изминал ден става все по-лошо — отбеляза той.

— На мен ли ще ми разправяте — отвърнах.

Двама бледи и неопитни парамедици се приближиха тичешком до мен и ме прегледаха набързо.

— Ще трябва да редуцираме изкълчването — каза най-бледият от парамедиците.

— Какво значи това?

— Да наместим ябълката на раменната ви става обратно в раменната ямка — обясни услужливо той.

— Това не ми звучи особено забавно — казах. Парамедикът се втренчи в мен с празен поглед. — Шегувам се. Колко ще боли?

— Много — каза Келтън. — Но веднага ще се почувстваш по-добре. Поне до утре сутринта, когато ще отправяш благодарност към Бога за изобретяването на обезболяващите.

— Откъде знаете?

— Изкълчвал съм си рамото девет пъти — каза той. — Най-вече при игра на футбол. Веднъж го направих два пъти в един и същи ден.

Монк се приближи бавно до нас, с ръце в гумени ръкавици.

— Е, как се намества ставата обратно вътре? — попитах.

— Мога аз да го направя, ако искаш — предложи Келтън.

Прецених, че ако лично е преживявал това девет пъти, вероятно имаше повече опит от тези двама парамедици. Плюс това с него се чувствах в безопасност.

— Добре — склоних аз.

Парамедиците разстлаха едно одеяло на земята, а после ми помогнаха да легна по гръб върху него.

Келтън застана от дясната ми страна, сложи стъпалото си в подмишницата ми, хвана дясната ми китка и ми каза да пищя колкото мога по-високо и силно.

Направих го.

И в същия този миг той дръпна силно ръката ми право настрани. Почувствах пробождаща болка и пукащо усещане, когато ставата на лявата ми ръка рязко се намести обратно в ямката.

Болката, която усещах, се успокои почти незабавно.

— Добра работа, шефе — каза парамедикът и кимна ободрително.

Келтън ми помогна да се изправя на крака.

— Линейката ще те откара до болницата в града. Монк може да те последва с твоята кола.

— Не мога — каза Монк. — Не шофирам.

— Аз ще откарам колата ви — каза другият парамедик. — Така или иначе трябва да се върнем в болницата.

— Ще се кача в линейката с Натали — каза Монк, после подаде на парамедика ключовете от колата. — Внимавайте да се дезинфекцирате щателно, когато стигнете там. Колата й е направо чума на колела.

Запитах се дали искаше да ме придружи защото се тревожеше за благополучието ми или защото линейката беше по-чиста от колата ми. Всъщност нямаше значение какви са основанията му. Предпочитах да е с мен.

— Сигурен ли сте, че не бихте предпочел да останете тук с мен и да помогнете с разследването? — обърна се Келтън към Монк. — Бих могъл да се възползвам от прозренията ви.

— Имам само едно — каза Монк. — Внимавайте къде стъпвате.

— Не беше ли това съветът, който ви дадох?

— Хората невинаги следват собствените си съвети — каза Монк. — И в следващия момент осъзнавате, че сте се изправили пред съдбата.

 

 

Следващите няколко часа прекарах в спешното отделение на болницата. Една сестра ми помогна да се преоблека в болничен халат, после почисти раните ми и превърза пръстите ми. Направиха множество рентгенови снимки и сложиха в здравото рамо цял куп инжекции, които бяха болезнени почти колкото изкълчването на другото.

Докато аз преминавах през всичко това, моят работодател попълни всичките ми формуляри. Радвах се, че Монк прави това. Исках лично да види колко много пари дължа. Имах скапана здравна застраховка, затова знаех, че ще трябва да очаквам голяма сметка за медицинските процедури, които застрахователната полица не покриваше, и неприятен спор с Монк, за да го накарам да я плати.

Задрямах за няколко минути на леглото, докато докторът се върна с рентгеновите ми снимки. Имаше топла усмивка, бели коси и бръчки, които намекваха по-скоро за мъдрост, отколкото за старост.

Съобщи, че рентгеновите снимки не показват признаци за фрактури и че съм претърпяла просто изкълчване. Помогна ми да пъхна ръката си в превръзка през врата, предписа ми обезболяващи и ми каза през следващите двайсет часа да очаквам мускулите и сухожилията да „се оплакват“ болезнено от онова, което им е причинено, особено ако се опитам да движа ръката си. Докторът каза, че ще минат около шест седмици преди ръката ми да се върне към нормалното си състояние, така че да отложа за известно време всички те си планове за състезания по ръкопашен бой.

Докторът си тръгна и няколко мига по-късно влезе Монк, който носеше сини хирургически дрехи и бели чехли за еднократна употреба. Дамската ми чанта беше преметната през рамото му, а в ръцете си носеше друг сгънат комплект сини хирургически дрехи.

— Къде са дрехите и обувките ви? — попитах го.

— На същото място, където и твоите: в контейнера за опасни отпадъци. — Той ми подаде хирургическите дрехи. — Сестрата ще дойде и ще ти помогне да облечеш тези. Докато правиш това, аз ще отида да изпълня рецептите ти, а после един полицай ще ни откара обратно до мотела.

Той излезе преди да успея да възразя — не че имах намерение да го правя. Сестрата ми помогна да се облека, настани ме в инвалидна количка и ме избута навън до чакащата полицейска кола, която ни откара на две пресечки, до мотела.

Монк ме въведе в стаята си, като настоя, че е по-хигиенична от моята, и ме сложи да си легна. Подаде ми бутилка вода „Съмит Крийк“ и придърпа до мен един стол.

— Гладна ли си? — попита.

— Точно в момента — не — отвърнах.

— Тези хапчета трябва да се вземат с храна — каза той.

— Имам още няколко часа дотогава — казах. — Можем да си поръчаме пица. Неразрязана, разбира се.

— Нося си сгъваемия метър, но забравих да донеса връв, компас, линеал и нивелир.

— Ще успеете да нарежете пицата без всичко това — казах.

— Ще бъде рисковано — каза той.

— Били сме и в по-рисковани ситуации — казах.

— Като говорим за това — каза той, — ще се зарадваш да научиш, че не съм прихванал инфекция от панталоните.

— Това е голямо облекчение — казах. — Нямате представа колко много ми тежеше тази мисъл.

Знаех, че изобщо не е доловил сарказма ми, разбира се, и че приемаше думите ми сериозно, но няма лошо да се позабавляваш, когато се чувстваш адски кофти.

— Но настоях за инжекция против тетанус, просто за всеки случай — каза той.

— Разумно мислене — казах. Замълчахме за една дълга минута.

— Благодаря ти, че ми спаси живота — каза Монк. — Правиш го всеки ден, но днес го направи особено добре.

Не знаех какво да кажа, затова не казах нищо. Само кимнах.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.

— Да — казах. — Можете да ми прочетете една история.