Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

20. Г-н Монк изпада в беда в Града на бедите

Около час по-късно Монк и аз седяхме в едно сепаре в заведението на Дороти. Аз си похапвах чийзбургер с пържени картофки и пиех млечен шейк. Той ядеше препечена филийка.

Стотълмайер и Дишър още бяха заети с детектив Уайлдър и щатската полиция. Но знаех, че планират да пренощуват в нашия мотел и че на сутринта Дишър ще откара Монк и мен обратно в Сан Франциско с моята кола.

Двамата седяхме в неловко мълчание, докато се хранехме. Поне се надявам, че беше неловко за Монк. Не бях много доволна от него и исках да съм сигурна, че го знае.

Кристъл Де Росо се приближи до масата и постави между нас цял неразрязан ябълков пай.

— От заведението — каза тя. — Това е малък знак на благодарността ми за това, че разкрихте обира на „Голдън Рейл Експрес“, макар да не мога да кажа, че съм приятно развълнувана да открия, че баща ми в крайна сметка е бил престъпник.

— Няма от какво да се срамувате — каза Монк. — Не сте имали нищо общо с неговите престъпления.

— Но се чувствам глупаво, че го защитавах през всичките тези години — каза тя.

— Вие сте негова дъщеря — казах. — Обичали сте го. Разбира се, че сте го защитавали.

— Също и хората от града — каза тя. — Чувствам се зле и заради тях.

— Не бива — казах. — Щом се разнесе вестта за откриването на златото, бизнесът тук ще започне да процъфтява. Сигурна съм, че до това време утре всички важни телевизионни мрежи ще са изпратили новинарски екипи тук. Трабъл отново ще стане туристическа дестилация.

— Ако сте права, това ще е вторият път, когато обирът на този влак ще подмлади и съживи града — каза тя. — Някак тъжно е.

Коментарът й ми напомни, че трябва да се обадим на Джейк Слоукъм и да му разкажем как е приключило всичко. Щом се разнесеше вестта за откриването на златото и за това, че един от тогавашните участници в обира е още жив, той вероятно щеше да се превърне във важна знаменитост. Можеше да му хареса.

— Просто ще трябва да намерите начин да ограбвате онзи влак на всеки петдесет години — казах.

— Не им давай идеи — каза Монк. — Сега, когато в този влак има цяло състояние в злато, музеят ще трябва да инвестира сериозно в мерки за сигурност. Златото ще се превърне в привлекателна мишена за крадците.

— Как може някой да открадне пещта от онзи влак? — попита Кристъл. — Сигурно тежи цял тон.

Монк сви рамене:

— Никога не подценявайте хитростта на престъпния ум.

— Прав сте — казах. — Може би след петдесет години ще могат да я измъкнат с телепорт.

— Да я измъкнат с телепорт ли? — каза Монк. — Какво значи това?

— Знаете, като „Телепортирай ме, Скоти?“ — казах. — Онзи лъч за транспортиране.

Монк се взираше неразбиращо в мен.

— Това е от „Стар Трек“ — подсказа му Кристъл. Монк се взря неразбиращо в нея.

— Трябва да се приобщите към нашата култура, господин Монк — казах. — Забавно е.

Кристъл се усмихна и отиде да обслужва други клиенти, като остави Монк и мен сами. Започнах да гриза бавно пържените си картофи.

— Беше мило от нейна страна да не нареже пая — каза Монк. — Но сега сме в затруднено положение. Не съм сигурен как ще го направим точно. Надявам се, че това ще те научи никога да не излизаш от къщи без компас, канап, линеал и нивелир.

— Мен ли? — казах.

— Да, теб.

— Защо мен?

— Защото работата ти като моя доверена асистентка е да ми помагаш да съм подготвен за всяка ситуация.

— Доверена? — Оставих в чинията пържения си картоф и приковах Монк с поглед, толкова леден, че го накара да се облегне назад. — Ако ми имате толкова голямо доверие, нямаше да скриете информация и да ме излъжете.

— Това го обсъдихме вече — каза Монк. — Под прицела на оръжие.

— Не всичко — казах. — Не съм толкова дрогирана, че да не забележа как ме използвате.

— За това ти се плаша — каза Монк.

— Не за да бъда използвана така — казах. — Знаехте, че ще тръгна да ви търся и ще взема Келтън със себе си.

— Защо казваш това?

— Защото в противен случай щяхте да арестувате Горман веднага щом е започнал да изстъргва златото от онази пеш — казах. — Но не го направихте. Чакахте Келтън и аз да се появим.

Монк дори не можеше да ме погледне.

— Не знам откъде ти е хрумнала тази идея.

— Вие ми казахте в музея. Казахте, че полицията е обкръжила сградата, след като Келтън влезе — казах. — Нямаше да го чакат да влезе, освен ако не са го очаквали през цялото време.

— О — каза Монк. — Ето откъде ти е хрумнала тази идея.

— Възползвахте се от загрижеността ми за вас, за да подмамите Келтън в капан.

— И от привличането, което ти изпитваше към него — напомни ми Монк.

— Не изпитвах привличане към него — казах, но възражението ми прозвуча неубедително. — Не смейте да се опитвате да смените темата, като ме поставяте в позиция да се защитавам. Вие сте онзи, който има да обясни някои неща.

— Ти изобщо не беше в опасност — каза Монк. — Щатската полиция те държеше под наблюдение от момента, в който излезе от мотела.

— Не е там въпросът, господин Монк. Вие ми свихте номер, излъгахте ме и ме използвахте. Това ли е представата ви за доверие?

— Началник Келтън е убил трима души — каза Монк — Трябваше да го спра в името на висшето благо и за да поправя нещата, дори ако това означаваше да те подразня малко.

— Погледнете ме, господин Монк. Изкълчих си рамото, изтръгнах си ноктите и си изподрах коленете, докато спасявах живота ви. Но никое от тези наранявания не ми причинява толкова болка, колкото това, че предадохте доверието ми към вас.

Монк пъхна ръка в джоба си и остави на масата пакет кърпички „Ует Уанс“.

— Това няма да помогне — казах.

— Какво искаш от мен?

— Вие как мислите?

— Не мога да си позволя повишение — каза той.

Замерих го в лицето с един пържен картоф. Не мисля, че можех да го удивя повече, ако му бях изсипала кофа ледена вода на главата.

— Това пък за какво беше? — възмути се той.

Хвърлих в лицето му още един пържен картоф.

— Колко от онези хапчета взе? — възкликна той.

Този път го замерих с два пържени картофа, за да няма как поне единият да не го цапне, макар че успя да избегне другия.

— Добре, добре. — Той вдигна ръце в знак, че се предава. — Съжалявам. Не биваше да те използвам така.

Вдигнах още един пържен картоф и се приготвих да го метна.

— И обещавам, че няма да го правя никога повече — каза Монк. — Сгреших, много, много сгреших.

Оставих пържения картоф в чинията. Монк въздъхна с облекчение.

Това е добро начало — казах.

Стотълмайер и Дишър влязоха и се приближиха до масата ни.

— Наистина ли току-що те видях да замерваш Монк с пържени картофи? — попита Стотълмайер.

— Да, видяхте ме — казах.

— За какво? — попита Дишър.

— За да го вразумя малко — казах.

— Да те видя да правиш това, си струваше шофирането дотук само по себе си — каза Стотълмайер.

Монк се измъкна от сепарето:

— Извинете ме, трябва да тръгвам.

— Защо? — попита Дишър.

— Погледни ме, подгизнал съм от мазнина — каза Монк. — Да не си сляп? Що за детектив си?

Той се отдалечи намръщено. Стотълмайер и Дишър го проследиха как си отива, после и двамата се плъзнаха на пейката срещу мен, която беше освободил.

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме Стотълмайер.

— На път съм — казах. — Ще отнеме известно време.

— Когато Монк ми се обади днес и ми разказа плана си, го предупредих, че ще се вбесиш — каза Стотълмайер. — Но той смяташе, че залавянето на Келтън е по-важно от твоите чувства.

— Вие какво казахте? — попитах.

— Казах на Монк, че напълно разбирам как се чувства — каза Стотълмайер. — И това вероятно е причината, поради която съпругата ми ме напусна и оттогава не съм имал и една успешна връзка с жена.

— Имахте връзка с онази агентка по недвижими имоти, Линда Фуско — припомни му Дишър, като ядеше един от пържените картофи от масата. — Нещата с нея вървяха страхотно.

— Докато я арестуваха за убийство — каза Стотълмайер.

— Вината не беше ваша — каза Дишър. — Вие спазихте вашата част от връзката.

— Значи може и да имам известни проблеми с връзките си с жени — каза Стотълмайер, — но поне се справях добре с излизането с убийци.

Дишър кимна:

— Трябва да имате позитивна нагласа. Това е ключът.

— Благодаря ти за това полезно прозрение, Ранди — каза Стотълмайер.

— Няма проблем — каза Дишър и ме погледна, като кимна с глава към пая. — Смяташ ли да изядеш всичко това?

— Планирах да го поделя с приятели — казах с усмивка. — И те току-що пристигнаха.

Монк щеше да е потресен да ни наблюдава как ядем пая. Не си направихме труда да си отрежем отделни парчета. Забихме вилиците си в него и започнахме да го поглъщаме. Той щеше да намери това за нецивилизовано, нехигиенично, небалансирано и вероятно неморално.

Докато ядяхме, разказах на Стотълмайер и Дишър за приключенията ни в Трабъл и как те съвпадаха с преживяванията на Артемис Монк, което доведе до това, Ейдриън Монк да разкрие обир с петдесетгодишна давност и три убийства.

— Сякаш има двама Монк — каза Дишър. — Нашият Монк и еднояйчният му близнак в една алтернативна вселена от времето на Дивия Запад.

— Изобщо не е така — каза Стотълмайер. — Артемис Монк наистина е съществувал преди сто и петдесет години.

— Но какво, ако миналото и настоящето не следват едно след друго? — каза Дишър. — Ако съществуваха едновременно?

— Не съществуват — каза Стотълмайер. — Настоящето нямаше да съществува без миналото. Настоящето е резултат от минали събития.

— А ако грешите? — предположи Дишър.

— Не греша — отсече Стотълмайер.

Все едно слушах някой от разговорите, които водех, когато се бях надрусала с марихуана в колежа. Ние не бяхме дрогирани, но определено бяхме поели доста захар.

— Ами ако този град е разположен в пропастта между две измерения, както Сънидейл[1] спрямо Хелмаут[2]?

— Къде е Сънидейл? — попита Стотълмайер. Тримата кръстосвахме вилиците си като саби на тепих за фехтовка, докато се опитвахме да се доберем до последните парченца хрупкава коричка и няколкото останали капчици от захарния пълнеж.

— Това е градчето в Калифорния, където живее Бъфи, убийцата на вампири — каза Дишър. — Трабъл може да е като Хелмаут за Монк.

— За Монк всяко място е като Хелмаут — казах.

— Е, какво станало с Артемис Монк и асистентката му? — попита ме Стотълмайер.

— Не знам — казах.

— Ако бях на твое място, нямаше да напусна града, докато не открия — каза Стотълмайер.

— Тръгваме си утре сутринта, каквото ще да става — казах, като се облегнах назад и пуснах вилицата си. Бях приключила, а тавичката беше празна.

— Не трябва ли първо да върнеш тази книга? — Попита Дишър, като вдигна тавичката, за да обере последните няколко трохи с навлажнен палец.

— Да — казах. — Смятах само да я оставя и да бягам.

— Изобщо не си във форма да бягаш — отбеляза Дишър.

— Разговорът ти с местната историчка сигурно ще е интересен — каза Стотълмайер.

— Кой е казал, че ще разговаряме?

— Може би мога да се присламча — каза той.

— Аз също — рече Дишър, като остави тавичката.

— На теб ще ти се наложи — казах. — Нали ще караш.

— Това ми напомня — каза Стотълмайер. — Историята за това как си издърпала Монк от онази яма и какво си причинила на себе си, докато го правиш, е направо удивителна. Жилава жена си.

— Не се чувствам толкова жилава.

— Изглеждаш като такава — каза Дишър.

— Ще приема това като комплимент — казах.

— Имам обаче един въпрос — каза Дишър. — Как си обу отново панталоните с ръка с изтръгнати нокти и изкълчено рамо?

— Да не задълбаваме в това — казах.

— Не знам дали мога да избия от главата си представата как лежиш там по бельо — каза Дишър.

Вдигнах чашата си с ледена вода и плиснах съдържанието й в лицето му.

— Това помага ли?

Кристъл ме погледна строго иззад бара. Хвърлях повече храна и напитки от тригодишно дете, изпаднало в истерия, и приличах на бездомна алкохоличка.

Съмнявах се, че отново ще съм добре дошла в заведението на Дороти скоро, независимо колко благодарна бе Кристъл на Монк за разкриването на мистерията с „Голдън Рейл Експрес“.

— Да — каза Дишър, като попиваше подгизналото си лице със салфетка. — Благодаря.

Стотълмайер се ухили.

— Толкова се радвам, че дойдох в Трабъл.

Бележки

[2] Сънидейл (Sunnydale) — Слънчевата долина. — Б. пр.

[2] Хелмаут (Hellmouth) — Пастта на Ада. — Б. пр.