Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

19. Г-н Монк и изненадата

Почувствах се едновременно шокирана, предадена, глупава и разгневена.

Вие? — обърнах се към него.

— Съжалявам, че те разочаровах — каза Келтън — Ако това е някаква утеха, аз самият също не съм твърде горд със себе си. Изобщо не съм очаквал нещата да излязат стремглаво от контрол по този начин.

— Тогава как изобщо се случи?

— Разполагах с много време, когато най-напред дойдох в тази адска дупка. Отначало просто се опитвах да намеря начин за измъкване от скуката, който не включваше пресушаването на бутилки скоч. Затова започнах да разследвам обира. Доста добър детектив съм, когато съм трезвен.

— Получили сте известна помощ от моя далечен родственик — каза Монк. — Днес говорих с Дорис Търло. Тя ми каза, че сте прочели дневника на Абигейл Гътри преди няколко седмици.

— Да. И скоро след като го прочетох, проумях какво е станало със златото — каза Келтън. — Но ако кажех в музея за това, нямаше да мога да задържа никаква част от него. Не смятах, че това е много честно. Затова измислих начин да получа златото без от музея да разберат, че изобщо е било там.

— Отидохте ли първо при Мани с плана си? — попитах.

— Нямаше смисъл — каза Келтън. — Познавах Мани достатъчно добре, за да знам, че никога няма да се навие. Жалко, защото ако нямаше да ми помогне, това не ми оставяше голям избор.

— Можели сте да се откажете от идеята да задържите златото за себе си — казах.

— Да, нали — каза Горман. — Дрогирана ли сте?

— Всъщност — казах, — да.

Това вероятно беше единствената причина, поради която не бях ужасена, въпреки че убиецът — шеф на полицията бе насочил пистолет към мен.

— Затова сте се заели с осъществяването му — каза Монк. — Но тъй като не сте можел сам да вземете златото, е трябвало да си вербувате съучастник за мръсната работа.

— Не ми е приятно да чувам това — каза Горман. — Не съм ничий човек за мръсна работа. Това е пълноправно партньорство.

— Вярно е — каза Монк. — И двамата сте убийци. Вие сте убили Мани Файкема, а началникът е убил Клифърд Адамс.

— Как стигнахте изведнъж до това заключение? — попита Келтън.

— Намерих това по пътя към къщата на Клифърд Адамс. — Монк пъхна ръка в джоба на сакото си и извади парче бял, декоративен камък, което стискаше между палеца и показалеца си. — Паркирали сте зад колата на Гейтър в чакълената автомобилна алея и това се е заклещило в един от грайферите на гумите ви. Измъкнало се е при удара, когато сте се надънили в онази дупка на пътя, докато сте отивали да убиете Клифърд Адамс.

Почувствах как лицето ми се сгорещява, когато напълно схванах намека, съдържащ се в думите на Монк. Погледнах го гневно, с надеждата, че може да почувства напълно изгарящата ми ярост от изражението в очите ми.

— Още от тази сутрин сте знаел, че Келтън е убиецът, и не ми казахте нищо?

— Всъщност още вчера в къщата на Гейтър Дънсен разбрах, че е виновен в поне едно убийство — каза Монк. — Но не можех да го докажа.

— Това влошава положението още повече! — изкрещях.

Келтън заби пистолета си в гърба ми:

— Успокой се.

— Не просто сте ме държали в неведение — изрекох с най-високия, най-гневен шепот, който успях да докарам. — Излъгахте ме.

Горман се ухили на Келтън:

— Не са ли невероятни тези двамата?

— Знаех, че изпитваш привличане към него — каза Монк. — И не можех да рискувам по време на някоя от интимните ви вечери по невнимание да му намекнеш за подозренията ми.

— Интимни! — Лицето ми беше така сгорещено от гняв, та беше цяло чудо, че не се възпламених спонтанно. — Изядохме по един чийзбургер в заведението на Дороти. Във вечерята ни нямаше дори далечно подобие на интимност и е адски сигурно, че не бях ни най-малко заинтригувана от него.

— Да, беше — каза Келтън.

Извъртях се рязко да го погледна в лицето.

— Ще ви се.

Келтън се усмихна:

— Тогава защо се почувства толкова предадена, когато Монк ти каза, че стоя зад това?

— Защото ви имах доверие — казах.

— Защото ме желаеше — каза Келтън. — Знаех го, Монк го знаеше…

— Аз го знаех — добави Горман. — Кристъл го знаеше.

— Магаретата на улицата го знаеха — каза Келтън.

Вбесяващото бе, че беше прав. Бях привлечена от него, по дяволите. Не че щях да направя нещо по въпроса. Но дори при това положение беше доста унизително да съм била заинтригувана от един убиец, а после да търпя да ми се подиграва.

Погледнах надолу към пистолета, насочен към корема ми, и това върна вниманието ми обратно към важния въпрос. Стоях заедно с убиец, който вероятно нямаше намерение да ни остави да излезем от този музей живи.

Най-добрият ни шанс да оцелеем беше да го накараме да продължава да говори, докато Монк или аз измислехме начин да избягаме. Не можехме наистина да се надяваме, че полицията ще дойде да ни спаси — не и при положение, че поквареният шеф на полицията държеше насочен към нас пистолет. Може би наблизо имаше някой супергерой, който щеше да осъзнае смъртноопасното ни положение и да връхлети с трясък през тавана в подходящия момент.

Нямаше особена надежда за нас, но въпреки това щях да продължавам с опитите да забавя нещата.

— Защо убихте Адамс? — попитах.

— След като вие двамата говорихте с него, той е станал мнителен — каза Келтън. — Затова дошъл в музея да си напъха главата в пещта и да провери златото си. Видял, че някой е започнал да изстъргва златото и сглобил цялата история. Поне това мисля, че се е случило. Когато Боб го видя да си тръгва от музея снощи, трябваше да предположа най-лошото и да попреча на стария глупак да направи някоя глупост.

— За началника не е било трудно да убие Клифърд Адамс — каза Монк. — Дотогава вече бил опитен убиец. Току-що бил убил Гейтър Дънсен и се опитал да го натопи за убийството на Мани Файкема.

— Щеше да проработи. — Келтън хвърли поглед към Горман. — Ако някой не беше оплескал работата със снимките и не беше оставил търнокопа извън диорамата.

— О — каза Горман, осъзнавайки грешката си. — Е, вие сте детективът. Трябваше да забележите, че търнокопът не е там, когато разглеждахте снимките. Вие сте виновен, не аз.

За миг изглеждаше, че Келтън може да застреля Горман вместо мен и цялото това шикалкавене и бавене щеше да си е струвало. Но моментът отмина.

— Сега няма значение — каза Келтън. — Никой освен Монк не забеляза грешката, а той няма да е тук, за да разкаже на някого каквото и да било за това.

— Как подхвърлихте папката със снимките в къщата на Гейтър? — попитах.

— Не го е направил той — каза Монк. — Горман е бил. Вече е бил в къщата, когато пристигнахме.

— Така ли? — казах.

— Бил е там от известно време — каза Монк. — Предам че като го е заплашил с оръжие, Горман е принудил Гейтър да се напие до вцепенение, а после го е овързал с изолирбанд. Именно Горман е прострелял предната врата. След като ние се скрихме, а Келтън влезе в къщата, всички изстрели, които чухме с изключение на онзи, който уби Гейтър, са били само за преструвка. Използвали са времето да инсценират постановката, да свалят изолирбанда от Гейтър и да прикрият бягството на Горман през входната врата.

— Кървящите устни на Гейтър — казах. — Така сте разбрали, че устата му е била залепена.

Монк кимна.

— Имаше напукани устни. Когато са дръпнали рязко лепенката от устата му, това е откъснало изсъхналата кожа.

— Ето, сега разполагате със заключение — каза Келтън. — Това ви оставя една тревога по-малко в последните ви мигове, които ще настъпят съвсем скоро.

— Ще ни застреляте още тук? — казах. — Трудно ще ви бъде да скалъпите обяснение за това.

Келтън поклати глава:

— Ще умрете в ужасна автомобилна катастрофа тази вечер на връщане към Сан Франциско. Изобщо не биваше да оставяш Монк да кара, Натали. Поне това ще казват всички на погребението. Но аз ще говоря от твое име и ще напомня на всички в каква ужасна физическа и умствена форма си била.

— Колко деликатно и добре обмислено — казах.

— Не се тревожи, Натали — каза Монк. — Няма да пострадаме.

— Откъде вадите това заключение? — каза Горман.

— Защото и момент, когато началник Келтън влезе в музея, специален въоръжен и тактически отряд от щатската полиции на Калифорния зае позиции — каза Монк. — Обкръжили са сградата.

Келтън се ухили:

— Сигурен ли сте, че само щатската полиция на Калифорния. Може би са дошли също ФБР и Националната гвардии?

— Не успяха да дойда! — изрече един познат глас, изпълвайки ме с облекчение. — Но полицията на Сан Франциско се появи.

Лампите и музея светнаха и видях капитан Стотълмайер в дилижанса зад Келтън, насочил пистолета си към началника.

— И имаме всичко на запис — каза лейтенант Ранди Дишър, като се втурна от задната канцелария заедно с детектив Лидия Уайлдър и няколко офицери от щатската полиция на Калифорния. Всички бяха извадили оръжията си и ги държаха насочени към Келтън и Горман.

Разбира се, така Монк и аз попадахме под прицела на кръстосания огън, но не се замислих много за това. В напрегнатия миг, който последва, си спомних за разговорите, които Монк беше провел от мобилния ми телефон с музея и капитан Стотълмайер. Сега разбрах каква е била целта им и защо не можах да се свържа с капитана, когато се опитах да му се обадя. Бил е зает да се спотайва в музея с Монк.

Трябваше да знам, че Монк никога не би се опитал да нападне Горман сам. Винях обезболяващите, че бяха замъглили обикновено трезвата ми преценки.

Келтън пусна пистолета и сложи ръце на главата си. Горман също вдигна ръце. Стотълмайер излезе от дилижанса и извади белезниците.

— И двамата сте арестувани за убийствата на Мани Файкема, Гейтър Дънсен и Клифърд Адамс — каза капитанът.

— Искам да сключа споразумение — каза Горман.

Келтън се подсмихна печално:

— Това трябва да е нов рекорд по бързина, с която един престъпник издава друг.

— Ще се погрижа да уведомя хората от „Гинес“ — каза Стотълмайер и сложи белезници на полицейския началник Келтън.