Метаданни
Данни
- Серия
- Мистър Монк (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mr. Monk in Trouble, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Райкова, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и корекция
- maskara (2017)
Издание:
Автор: Лий Голдбърг
Заглавие: Г-н Монк и златната треска
Преводач: Деница Райкова
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Intense“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: Американска
Печатница: ПК „Димитър Благоев“
Редактор: Стела Арабаджиева
ISBN: 978-954-783-152-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423
История
- — Добавяне
8. Г-н Монк закусва
Почуках на вратата на Монк точно в девет сутринта. Той беше облечен и готов за тръгване, както и очаквах.
— Добро утро — поздрави той.
Погледнах над рамото му. Леглото беше оправено и нищо в стаята нямаше вид да е докосвано.
— Спахте ли нощес?
— Да — каза той. — Много добре, благодаря.
— В леглото ли?
— Къде другаде да съм спал?
— Не знам, но изглежда, сякаш стаята не е била обитавана.
— Именно така би трябвало всички да оставят хотелските си стаи — каза Монк, като излезе и затвори вратата зад гърба си. — Което ми напомня, че е добре да кажем на управителя да не пуска камериерката в моята.
— Защото няма нищо за чистене — казах. Той кимна:
— И не искам да ми се налага да я чистя отново.
— Да не мислите, че тя ще влезе и ще направи бъркотия?
— Всички правят бъркотия.
— Освен вас — казах.
— Нужни са много усилия и концентрация. Аз, изглежда, съм единственият, готов да ги вложи.
— Познавам поне още един човек — казах, когато се запътихме към кабинета на управителя.
— Брат ми?
— Добре, направете ги двама души.
— Със сигурност нямаш предвид себе си — каза Монк.
— Не, не съм аз.
— Защото ти си торнадо от мръсотия.
— Благодаря — казах. — Говоря за Артемис Монк.
— Измислен литературен герой — каза той.
— Действителна личност — казах. — Ваш праотец.
— Моля те, не започвай пак с тази глупост.
— Снощи прочетох още от книгата на Абигейл Гътри. Очевидно сте негов потомък. Мразел е природата и се е страхувал от търкалящи се бели тръни.
— Това е все едно да кажеш, че съм роднина с него, защото ям храна, пия вода и дишам въздух.
— Правел е това — казах и имитирах дзен-танца на Монк. Изопнах плещи, наклоних глава, направих някого пируета и протегнах ръце пред тялото си, сякаш определях границите на филмов кадър.
Монк се втренчи в мен:
— Какво правиш?
— Правя като вас — казах.
— Аз не правя това.
— Да, правите го — казах. — Правел го е и Артемис Монк.
Влязох в кабинета и помолих управителя да каже на камериерката да пропусне стаята на Монк и да отдели допълнително време за моята, тъй като съм истинско торнадо от мръсотия. Той ме измери подозрително с поглед.
— Не се тревожете — казах. — Не крием никаква кръв по стените или телесни органи върху лед във ваната.
— Нищо не съм казал — рече той.
— Но си го помислихте.
— Аз може да си мисля много неща — каза той. — В този бизнес човек вижда всичко.
— Не искам да знам — казах.
— Не — каза той. — Не искате.
След този страховит разговор Монк и аз отидохме до ресторантчето на Дороти за закуска. Две от четирите сепарета бяха заети, но на барплота нямаше никой, макар да имаше чиния с остатъци от две пържени яйца и купчина палачинки.
Седнах на бара, на няколко столчета през мръсната чиния, защото знаех, че Монк ще се разстрои от близостта с нея. Монк остана прав зад мен.
— Бих предпочел сепаре — каза той.
— За сервитьорката ще е по-лесно да говори с нас, ако сме тук.
— За какво ми е да говоря с нея?
— Тя е Кристъл Де Росо, дъщерята на кондуктора на „Голдън Рейл Експрес“.
— Тя може да говори с нас в някое сепаре — каза той.
— Но тогава само три от сепаретата ще са заети — казах. — Равновесието на вселената ще бъде напълно разрушено.
— Права си — съгласи се Монк и веднага седна до мен. — Какво съм си мислел?
— Гладен сте — казах.
— Това трябва да е — каза той. — Благодарение на теб избягнахме на косъм катастрофата.
— Обзалагам се, че сега съжалявате за онази реплика за торнадото от мръсотия.
— Не — каза той. — Защо да съжалявам?
Чухме шум от тоалетно казанче, а после от една странична врата излезе Боб Горман, охранителят в Музея на златната треска, и седна на бара пред недоядената си закуска. Носеше тениска без ръкави и джинси, които подчертаваха стройното му слабо телосложение.
— Хей, ето ги детективите — каза Горман. — Как е — добре ли виси?
— Какво виси? — Монк скочи светкавично от високото столче и започна трескаво да изтупва дрехите си. — Къде е? Още ли е там?
— Спокойно, приятелче, нищо не виси — каза Горман. — Това е израз, като „здрасти“.
Монк седна и изопна плещи:
— Правилно. Разбира се, че знаех това. На „ти“ съм с този жаргон. Но никога не можеш да си прекалено предпазлив, когато става дума за неща, които висят. Кефи ли ви?
— Разбира се — каза Горман и посегна към вилицата си.
— Спрете! — възкликна Монк.
— Какво? — каза Горман, леко стреснат от избухването на Монк.
— Не вземайте тази вилица — каза Монк.
— Какъв е проблемът с нея?
— Проблемът е с ръцете ви — каза Монк. — Отвратителни са. Не ги измихте.
Вярно беше. Дълбоко около ноктите му и по опакото на ръцете му се беше набила чернилка.
Горман огледа ръцете си:
— Това ли? Това не е нищо. То си върви с работата с „мазните маймуни“[1].
— Пипали сте маймуни? — ужаси се Монк. — И то мазни?
— Проблемът с това да си механик, е че смазката мръсотията и маслото не се отмиват, колкото и усърдно да търкаш. Това е една от причините да се радвам, че имам тази нова работа. Някой ден отново ще имам чисти ръце.
— Нека да е днес — каза Монк и ми направи знак да му дам мокри кърпички. — Опитайте се да търкате със сапун, вода и няколко от тези.
Подадох на Горман някого кърпички.
— Ако това не свърши работа — каза Монк, — пробвайте с тел за миене на съдове.
— Това няма ли да ми смъкне кожата от ръцете? — попита Горман.
— Поне ще бъдете чист — отвърна Монк. — Добре е да вървите сега, преди маймунските микроби да се разпространят. Маймуните страдат от вируса ебола.
Погледнах Горман в очите:
— Няма изобщо да ви остави на мира, ако не го направите.
Горман въздъхна, събра кърпичките и се върна в банята.
Монк поклати отвратено глава:
— Мазни маймуни, диви магарета — това място е истински ад.
Кристъл излезе, понесла някого чинии. Поздрави ни с поглед и занесе чиниите до едно от сепаретата, като остави яйца, бекон, бисквити, сос и палачинки пред две двойки. После се върна зад бара.
— Какво да бъде? — попита тя.
Исках нов чийзбургер и шейк, но се възпрях. Не беше лесно.
— Две палачинки, четири ивици бекон, и малко кафе, моля. И бихте ли ми сложили палачинките и бекона в отделни чинии?
Отправих тази последна молба, за да отбележа няколко точки пред шефа си.
— Разбира се, това просто означава още една чиния за миене без основателна причина — каза тя и се обърна към Монк: — А вие?
— Имате ли зърнена закуска „Чекс“?
— Не — каза тя.
— А „Закуската на капитана“?
— Не — каза тя.
— Тогава ще взема препечена филийка с изрязани корички.
— Това ли ще е всичко?
— Освен това той има няколко въпроса — казах. — Това е Ейдриън Монк, детективът, когото споменах снощи.
— Как виси? — попита Монк. — Имам предвид поздрава, не че от вас висят разни неща.
Тя му отправи унищожителен поглед:
— Нека да предам поръчката ви в кухнята и веднага се връщам.
Кристъл се върна в кухнята. Горман излезе от тоалетната. Ръцете му бяха много по-чисти, но не идеални. Монк се намръщи и се обърна към мен:
— Имаш ли у себе си домакинска тел?
— Не, нямам — казах.
— Шкурка?
— Съжалявам, всичко свърши.
— Какво ти става? Не бива да рискуваш да излезеш навън в широкия свят без съществено важни запаси. Трябва да си по-добре подготвена. Някой ден оцеляването ни може да зависи от това.
— Домакинска тел и шкурка — казах. — Ще си ги включа в списъка.
— Бих искал да видя списъка ти.
— Нямам такъв — казах. — Той също ще влезе в списъка.
— Слагаш списък с отметки на списъка си с отметки.
— Това ще е първото нещо, което ще включа в него — казах. — Това ви го обещавам.
Горман вдигна вилицата си, заби я в палачинките си и прокара залъка през жълтъка на яйцето. Канеше се да го изяде, когато Монк изкрещя:
— Недейте!
Горман замръзна.
— Сега пък какво има?
— Имате жълтък върху палачинките — отбеляза Монк.
— Харесва ми — отвърна Горман.
— Не можете — каза Монк.
— Защо не?
— Защото не е позволено да смесвате ястията — обясни Монк. — Те са отделни цялости. Мислете за тях като за континенти. Какво би станало, ако Северна Америка се сблъска с Европа? Земята ще бъде разкъсана. Това представлява вашата чиния.
— Трябва да го оставите да се нахрани, господин Монк.
— Не мога да стоя безучастно, докато един човек се самоубива — възпротиви се Монк.
— Виж, приятелче, и без друго всичко се смесва в стомаха ти — каза Горман и лапна хапката, набодена на вилицата му. — Това е все едно да сипваш с лопата въглища в локомотива на влак. Там вътре няма отделения.
— Стомахът знае — каза Монк.
Можеха да спорят вечно по въпроса, но точно тогава Кристъл излезе и застана пред нас.
— Какво искате да знаете? — попита тя Монк.
— Как може да сервирате храна на човек, който оставя яйчения жълтък да се допира до палачинките му? — каза Монк, като кимна с глава към охранителя.
Кристъл хвърли поглед към Горман, който този път се погрижи зрелищно да отъркаля парчето палачинка в жълтъка, маслото и кленовия сироп, преди да го изяде. Цялото тяло на Монк се присви отвратено, което накара Горман да се ухили и само го насърчи да продължи.
— Няма закон срещу това — каза тя.
— Бихте ли го оставили да пие и да шофира?
— Тук не сервираме алкохол — каза Кристъл. — За това ли искахте да говорите с мен?
— Любопитен е за баща ви — казах.
— Изобщо не си спомням татко — каза тя. — Познавам го единствено от снимките в един албум и историите, които мама и разни хора в града са ми разказвали през годините. Имал е навика да идва тук и да закусва всяка сутрин преди работа.
Монк изгледа гневно Горман:
— Бас държа, че вземате наркотици.
— Изобщо не докосвам такива неща — каза Горман. — Освен това не пия и не пуша.
— Но така се започва — каза Монк. — Жълтък и палачинки днес, контрабанден алкохол и марихуана утре. Нищо чудно, че не ви е проблем да лудувате с мазни маймуни.
— Господин Монк — казах. — Няма ли да зададете на Кристъл някакви въпроси за баща й?
Монк я погледна:
— Майка ви някога говорила ли е за обира?
— Разбира се, че говореше — каза Кристъл. — Що за глупав въпрос е това?
— Прост въпрос, който да ви накара да се съсредоточите върху конкретната тема, от която се интересувам — поясни Монк. — Може би трябваше да бъда по-директен. Беше ли баща ви един от обирджиите на „Голдън Рейл Експрес“?
Кристъл му отправи гневен поглед:
— Този влак беше животът му. Той обичаше влаковете. Още от дете искал да работи на борда на „Голдън Рейл Експрес“. Започнал от дъното и се издигнал до кондуктор. Носеше униформата така гордо, сякаш беше на генерал с четири звезди. Да работи за тази железница, беше единствената работа, която някога е искал, и единствената, която някога е имал. Така че, не, господин Монк, той не може да е ограбил този влак. Той му се беше посветил, вероятно повече, отколкото на мама и мен.
— Ако е познавал влака толкова добре — каза Монк — как е паднал от него?
— Не е — каза Кристъл. — Хвърлили са го. Бил е убит при съпротива, точно както онзи нещастен пазач.
— Някой видял ли е да го блъскат? — попита Монк.
— Никой не е видял какво е станало с него — каза тя. — Не е бил във влака, когато влакът е пристигнал в Трабъл, затова тръгнаха да го търсят. Намериха тялото му край релсите.
— Може би е умрял, когато е скочил с плячката, и невредимите му съучастници са го изоставили — каза Монк.
— Не намериха никакви монети или банкноти близо до него — каза тя. — Ако падането е било достатъчно силно да го убие, не мислите ли, че при него торбите с пари и злато са щели да се разкъсат? Или поне част от съдържанието им да се разсипе, когато ги е пуснал?
Монк сви рамене:
— Предполагам. Но все още мога да разбера защо хората са подозирали, че е замесен.
— Никой в града не го подозираше, само хора, които не го познаваха — каза Кристъл. — Ленард Макелрой и Клифърд Адамс продължиха да управляват „Голдън Рейл Експрес“ и даваха на майка ми част от заплатите си всяка седмица в продължение на двайсет години. Не биха направили това, ако мислеха, че татко е бил сред крадците, нали?
Горман се обади, докато обираше последните остатъци жълтък и кленов сироп от чинията си с парче препечена филийка:
— И без друго какво значение има сега нещо от това?
— Историята е неразкрита. Неприключена. Недовършена — каза Монк. — Това е липсващо късче история.
— Именно това е всичко: история — каза Кристъл. — А настоящето? А горкият Мани?
— Работя и по това — каза Монк.
Готвачката дрънна с едно звънче в кухнята. Кристъл се върна да вземе храната.
— Тогава защо не ни питате за него? — каза Горман.
— Знаете ли нещо за убийството му?
— Не, но няколко дни преди убийството му някакъв тип се отби до гаража да пита за него — каза Горман.
— Казахте ли на полицейския началник за това? — попитах.
— Началникът никога не ме е питал — каза Горман. — Онзи тип каза, че бил стар приятел, който просто минавал през града и си спомнил, че Мани живее някъде по тия места. Попита дали го познавам и дали мога да го упътя как да стигне до дома му.
— Защо е дошъл при вас? — попита Монк.
— Работех в единствения автосервиз в града — каза Горман. — Това е единственото място, където можете да отидете, ако трябва да ви оправят колата. Така че познавам всички и мен ме познават всички.
— Казахте ли му къде живее Мани?
— Не виждах с какво може да навреди — каза Горман. — Предложих да се обадя на Мани от негово име, но онзи искаше да го изненада.
— Определено е успял — казах. — Представи ли ви се?
— Не, но караше червен „Форд Тъндърбърд“, модел 1964 — каза Горман. — Помня го, защото беше в безупречно състояние. Не виждате много такива наоколо. Знаехте ли, че моделът от шейсет и четвърта има кормилен вал, който позволява на волана да се накланя на девет инча към центъра на колата, така че на шофьора да му е по-лесно да влиза и излиза. Тази отличителна черта обаче така и не се задържа. Имат волани, които се накланят нагоре и надолу, но не и от една страна на друга.
— Това наистина е интересно. Мога да говоря за автомобилни волани цял ден — казах. — Но трябва веднага да се срещнете с началник Келтън и да му дадете описание на човека и неговия „Тъндърбърд“.
— Може би ще се отбия на път за работа. — Горман вдигна чинията си и, като гледаше право към Монк, я облиза до блясък. — Сега имам нужда от малко сън. Бил съм на крак цяла нощ.
— Един човек е мъртъв — напомних му.
Горман остави чинията, избърса уста с голата си ръка, пусна на масата няколко долара и стана от високото си столче.
— Мани няма да стане по-мъртъв, ако подремна малко.
Той излезе точно когато Кристъл се появи от кухнята със закуската ни. Остави чиниите пред нас. Препечената филийка на Монк беше изрязана в съвършена квадратна форма и беше равномерно изпечена до кафяво, но той не забеляза. Взираше се в чинията на Горман.
— Ще желаете ли още нещо? — попита тя.
— Бих искал да отнесете тази чиния, ако обичате — каза той, като я посочи. — И да я унищожите.