Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

8. Г-н Монк закусва

Почуках на вратата на Монк точно в девет сутринта. Той беше облечен и готов за тръгване, както и очаквах.

— Добро утро — поздрави той.

Погледнах над рамото му. Леглото беше оправено и нищо в стаята нямаше вид да е докосвано.

— Спахте ли нощес?

— Да — каза той. — Много добре, благодаря.

— В леглото ли?

— Къде другаде да съм спал?

— Не знам, но изглежда, сякаш стаята не е била обитавана.

— Именно така би трябвало всички да оставят хотелските си стаи — каза Монк, като излезе и затвори вратата зад гърба си. — Което ми напомня, че е добре да кажем на управителя да не пуска камериерката в моята.

— Защото няма нищо за чистене — казах. Той кимна:

— И не искам да ми се налага да я чистя отново.

— Да не мислите, че тя ще влезе и ще направи бъркотия?

— Всички правят бъркотия.

— Освен вас — казах.

— Нужни са много усилия и концентрация. Аз, изглежда, съм единственият, готов да ги вложи.

— Познавам поне още един човек — казах, когато се запътихме към кабинета на управителя.

— Брат ми?

— Добре, направете ги двама души.

— Със сигурност нямаш предвид себе си — каза Монк.

— Не, не съм аз.

— Защото ти си торнадо от мръсотия.

— Благодаря — казах. — Говоря за Артемис Монк.

— Измислен литературен герой — каза той.

— Действителна личност — казах. — Ваш праотец.

— Моля те, не започвай пак с тази глупост.

— Снощи прочетох още от книгата на Абигейл Гътри. Очевидно сте негов потомък. Мразел е природата и се е страхувал от търкалящи се бели тръни.

— Това е все едно да кажеш, че съм роднина с него, защото ям храна, пия вода и дишам въздух.

— Правел е това — казах и имитирах дзен-танца на Монк. Изопнах плещи, наклоних глава, направих някого пируета и протегнах ръце пред тялото си, сякаш определях границите на филмов кадър.

Монк се втренчи в мен:

— Какво правиш?

— Правя като вас — казах.

— Аз не правя това.

— Да, правите го — казах. — Правел го е и Артемис Монк.

Влязох в кабинета и помолих управителя да каже на камериерката да пропусне стаята на Монк и да отдели допълнително време за моята, тъй като съм истинско торнадо от мръсотия. Той ме измери подозрително с поглед.

— Не се тревожете — казах. — Не крием никаква кръв по стените или телесни органи върху лед във ваната.

— Нищо не съм казал — рече той.

— Но си го помислихте.

— Аз може да си мисля много неща — каза той. — В този бизнес човек вижда всичко.

— Не искам да знам — казах.

— Не — каза той. — Не искате.

След този страховит разговор Монк и аз отидохме до ресторантчето на Дороти за закуска. Две от четирите сепарета бяха заети, но на барплота нямаше никой, макар да имаше чиния с остатъци от две пържени яйца и купчина палачинки.

Седнах на бара, на няколко столчета през мръсната чиния, защото знаех, че Монк ще се разстрои от близостта с нея. Монк остана прав зад мен.

— Бих предпочел сепаре — каза той.

— За сервитьорката ще е по-лесно да говори с нас, ако сме тук.

— За какво ми е да говоря с нея?

— Тя е Кристъл Де Росо, дъщерята на кондуктора на „Голдън Рейл Експрес“.

— Тя може да говори с нас в някое сепаре — каза той.

— Но тогава само три от сепаретата ще са заети — казах. — Равновесието на вселената ще бъде напълно разрушено.

— Права си — съгласи се Монк и веднага седна до мен. — Какво съм си мислел?

— Гладен сте — казах.

— Това трябва да е — каза той. — Благодарение на теб избягнахме на косъм катастрофата.

— Обзалагам се, че сега съжалявате за онази реплика за торнадото от мръсотия.

— Не — каза той. — Защо да съжалявам?

Чухме шум от тоалетно казанче, а после от една странична врата излезе Боб Горман, охранителят в Музея на златната треска, и седна на бара пред недоядената си закуска. Носеше тениска без ръкави и джинси, които подчертаваха стройното му слабо телосложение.

— Хей, ето ги детективите — каза Горман. — Как е — добре ли виси?

— Какво виси? — Монк скочи светкавично от високото столче и започна трескаво да изтупва дрехите си. — Къде е? Още ли е там?

— Спокойно, приятелче, нищо не виси — каза Горман. — Това е израз, като „здрасти“.

Монк седна и изопна плещи:

— Правилно. Разбира се, че знаех това. На „ти“ съм с този жаргон. Но никога не можеш да си прекалено предпазлив, когато става дума за неща, които висят. Кефи ли ви?

— Разбира се — каза Горман и посегна към вилицата си.

— Спрете! — възкликна Монк.

— Какво? — каза Горман, леко стреснат от избухването на Монк.

— Не вземайте тази вилица — каза Монк.

— Какъв е проблемът с нея?

— Проблемът е с ръцете ви — каза Монк. — Отвратителни са. Не ги измихте.

Вярно беше. Дълбоко около ноктите му и по опакото на ръцете му се беше набила чернилка.

Горман огледа ръцете си:

— Това ли? Това не е нищо. То си върви с работата с „мазните маймуни“[1].

— Пипали сте маймуни? — ужаси се Монк. — И то мазни?

— Проблемът с това да си механик, е че смазката мръсотията и маслото не се отмиват, колкото и усърдно да търкаш. Това е една от причините да се радвам, че имам тази нова работа. Някой ден отново ще имам чисти ръце.

— Нека да е днес — каза Монк и ми направи знак да му дам мокри кърпички. — Опитайте се да търкате със сапун, вода и няколко от тези.

Подадох на Горман някого кърпички.

— Ако това не свърши работа — каза Монк, — пробвайте с тел за миене на съдове.

— Това няма ли да ми смъкне кожата от ръцете? — попита Горман.

— Поне ще бъдете чист — отвърна Монк. — Добре е да вървите сега, преди маймунските микроби да се разпространят. Маймуните страдат от вируса ебола.

Погледнах Горман в очите:

— Няма изобщо да ви остави на мира, ако не го направите.

Горман въздъхна, събра кърпичките и се върна в банята.

Монк поклати отвратено глава:

— Мазни маймуни, диви магарета — това място е истински ад.

Кристъл излезе, понесла някого чинии. Поздрави ни с поглед и занесе чиниите до едно от сепаретата, като остави яйца, бекон, бисквити, сос и палачинки пред две двойки. После се върна зад бара.

— Какво да бъде? — попита тя.

Исках нов чийзбургер и шейк, но се възпрях. Не беше лесно.

— Две палачинки, четири ивици бекон, и малко кафе, моля. И бихте ли ми сложили палачинките и бекона в отделни чинии?

Отправих тази последна молба, за да отбележа няколко точки пред шефа си.

— Разбира се, това просто означава още една чиния за миене без основателна причина — каза тя и се обърна към Монк: — А вие?

— Имате ли зърнена закуска „Чекс“?

— Не — каза тя.

— А „Закуската на капитана“?

— Не — каза тя.

— Тогава ще взема препечена филийка с изрязани корички.

— Това ли ще е всичко?

— Освен това той има няколко въпроса — казах. — Това е Ейдриън Монк, детективът, когото споменах снощи.

— Как виси? — попита Монк. — Имам предвид поздрава, не че от вас висят разни неща.

Тя му отправи унищожителен поглед:

— Нека да предам поръчката ви в кухнята и веднага се връщам.

Кристъл се върна в кухнята. Горман излезе от тоалетната. Ръцете му бяха много по-чисти, но не идеални. Монк се намръщи и се обърна към мен:

— Имаш ли у себе си домакинска тел?

— Не, нямам — казах.

— Шкурка?

— Съжалявам, всичко свърши.

— Какво ти става? Не бива да рискуваш да излезеш навън в широкия свят без съществено важни запаси. Трябва да си по-добре подготвена. Някой ден оцеляването ни може да зависи от това.

— Домакинска тел и шкурка — казах. — Ще си ги включа в списъка.

— Бих искал да видя списъка ти.

— Нямам такъв — казах. — Той също ще влезе в списъка.

— Слагаш списък с отметки на списъка си с отметки.

— Това ще е първото нещо, което ще включа в него — казах. — Това ви го обещавам.

Горман вдигна вилицата си, заби я в палачинките си и прокара залъка през жълтъка на яйцето. Канеше се да го изяде, когато Монк изкрещя:

— Недейте!

Горман замръзна.

— Сега пък какво има?

— Имате жълтък върху палачинките — отбеляза Монк.

— Харесва ми — отвърна Горман.

— Не можете — каза Монк.

— Защо не?

— Защото не е позволено да смесвате ястията — обясни Монк. — Те са отделни цялости. Мислете за тях като за континенти. Какво би станало, ако Северна Америка се сблъска с Европа? Земята ще бъде разкъсана. Това представлява вашата чиния.

— Трябва да го оставите да се нахрани, господин Монк.

— Не мога да стоя безучастно, докато един човек се самоубива — възпротиви се Монк.

— Виж, приятелче, и без друго всичко се смесва в стомаха ти — каза Горман и лапна хапката, набодена на вилицата му. — Това е все едно да сипваш с лопата въглища в локомотива на влак. Там вътре няма отделения.

— Стомахът знае — каза Монк.

Можеха да спорят вечно по въпроса, но точно тогава Кристъл излезе и застана пред нас.

— Какво искате да знаете? — попита тя Монк.

— Как може да сервирате храна на човек, който оставя яйчения жълтък да се допира до палачинките му? — каза Монк, като кимна с глава към охранителя.

Кристъл хвърли поглед към Горман, който този път се погрижи зрелищно да отъркаля парчето палачинка в жълтъка, маслото и кленовия сироп, преди да го изяде. Цялото тяло на Монк се присви отвратено, което накара Горман да се ухили и само го насърчи да продължи.

— Няма закон срещу това — каза тя.

— Бихте ли го оставили да пие и да шофира?

— Тук не сервираме алкохол — каза Кристъл. — За това ли искахте да говорите с мен?

— Любопитен е за баща ви — казах.

— Изобщо не си спомням татко — каза тя. — Познавам го единствено от снимките в един албум и историите, които мама и разни хора в града са ми разказвали през годините. Имал е навика да идва тук и да закусва всяка сутрин преди работа.

Монк изгледа гневно Горман:

— Бас държа, че вземате наркотици.

— Изобщо не докосвам такива неща — каза Горман. — Освен това не пия и не пуша.

— Но така се започва — каза Монк. — Жълтък и палачинки днес, контрабанден алкохол и марихуана утре. Нищо чудно, че не ви е проблем да лудувате с мазни маймуни.

— Господин Монк — казах. — Няма ли да зададете на Кристъл някакви въпроси за баща й?

Монк я погледна:

— Майка ви някога говорила ли е за обира?

— Разбира се, че говореше — каза Кристъл. — Що за глупав въпрос е това?

— Прост въпрос, който да ви накара да се съсредоточите върху конкретната тема, от която се интересувам — поясни Монк. — Може би трябваше да бъда по-директен. Беше ли баща ви един от обирджиите на „Голдън Рейл Експрес“?

Кристъл му отправи гневен поглед:

— Този влак беше животът му. Той обичаше влаковете. Още от дете искал да работи на борда на „Голдън Рейл Експрес“. Започнал от дъното и се издигнал до кондуктор. Носеше униформата така гордо, сякаш беше на генерал с четири звезди. Да работи за тази железница, беше единствената работа, която някога е искал, и единствената, която някога е имал. Така че, не, господин Монк, той не може да е ограбил този влак. Той му се беше посветил, вероятно повече, отколкото на мама и мен.

— Ако е познавал влака толкова добре — каза Монк — как е паднал от него?

— Не е — каза Кристъл. — Хвърлили са го. Бил е убит при съпротива, точно както онзи нещастен пазач.

— Някой видял ли е да го блъскат? — попита Монк.

— Никой не е видял какво е станало с него — каза тя. — Не е бил във влака, когато влакът е пристигнал в Трабъл, затова тръгнаха да го търсят. Намериха тялото му край релсите.

— Може би е умрял, когато е скочил с плячката, и невредимите му съучастници са го изоставили — каза Монк.

— Не намериха никакви монети или банкноти близо до него — каза тя. — Ако падането е било достатъчно силно да го убие, не мислите ли, че при него торбите с пари и злато са щели да се разкъсат? Или поне част от съдържанието им да се разсипе, когато ги е пуснал?

Монк сви рамене:

— Предполагам. Но все още мога да разбера защо хората са подозирали, че е замесен.

— Никой в града не го подозираше, само хора, които не го познаваха — каза Кристъл. — Ленард Макелрой и Клифърд Адамс продължиха да управляват „Голдън Рейл Експрес“ и даваха на майка ми част от заплатите си всяка седмица в продължение на двайсет години. Не биха направили това, ако мислеха, че татко е бил сред крадците, нали?

Горман се обади, докато обираше последните остатъци жълтък и кленов сироп от чинията си с парче препечена филийка:

— И без друго какво значение има сега нещо от това?

— Историята е неразкрита. Неприключена. Недовършена — каза Монк. — Това е липсващо късче история.

— Именно това е всичко: история — каза Кристъл. — А настоящето? А горкият Мани?

— Работя и по това — каза Монк.

Готвачката дрънна с едно звънче в кухнята. Кристъл се върна да вземе храната.

— Тогава защо не ни питате за него? — каза Горман.

— Знаете ли нещо за убийството му?

— Не, но няколко дни преди убийството му някакъв тип се отби до гаража да пита за него — каза Горман.

— Казахте ли на полицейския началник за това? — попитах.

— Началникът никога не ме е питал — каза Горман. — Онзи тип каза, че бил стар приятел, който просто минавал през града и си спомнил, че Мани живее някъде по тия места. Попита дали го познавам и дали мога да го упътя как да стигне до дома му.

— Защо е дошъл при вас? — попита Монк.

— Работех в единствения автосервиз в града — каза Горман. — Това е единственото място, където можете да отидете, ако трябва да ви оправят колата. Така че познавам всички и мен ме познават всички.

— Казахте ли му къде живее Мани?

— Не виждах с какво може да навреди — каза Горман. — Предложих да се обадя на Мани от негово име, но онзи искаше да го изненада.

— Определено е успял — казах. — Представи ли ви се?

— Не, но караше червен „Форд Тъндърбърд“, модел 1964 — каза Горман. — Помня го, защото беше в безупречно състояние. Не виждате много такива наоколо. Знаехте ли, че моделът от шейсет и четвърта има кормилен вал, който позволява на волана да се накланя на девет инча към центъра на колата, така че на шофьора да му е по-лесно да влиза и излиза. Тази отличителна черта обаче така и не се задържа. Имат волани, които се накланят нагоре и надолу, но не и от една страна на друга.

— Това наистина е интересно. Мога да говоря за автомобилни волани цял ден — казах. — Но трябва веднага да се срещнете с началник Келтън и да му дадете описание на човека и неговия „Тъндърбърд“.

— Може би ще се отбия на път за работа. — Горман вдигна чинията си и, като гледаше право към Монк, я облиза до блясък. — Сега имам нужда от малко сън. Бил съм на крак цяла нощ.

— Един човек е мъртъв — напомних му.

Горман остави чинията, избърса уста с голата си ръка, пусна на масата няколко долара и стана от високото си столче.

— Мани няма да стане по-мъртъв, ако подремна малко.

Той излезе точно когато Кристъл се появи от кухнята със закуската ни. Остави чиниите пред нас. Препечената филийка на Монк беше изрязана в съвършена квадратна форма и беше равномерно изпечена до кафяво, но той не забеляза. Взираше се в чинията на Горман.

— Ще желаете ли още нещо? — попита тя.

— Бих искал да отнесете тази чиния, ако обичате — каза той, като я посочи. — И да я унищожите.

Бележки

[1] На англ. „Grease monkeys“ (жарг.) — автомонтьори. — Б. пр.