Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

3. Г-н Монк и пристига в Трабъл

Монк можеше без проблем да оглежда мъртво тяло, без дори да трепне, но не можеше да преживее мисълта, че на вратата му или в апартамента му може да има петънце кръв. Това беше едно от многото озадачаващи противоречия в характера му.

Той прекара следващите два дни в търкане и дезинфектиране на антрето си, преди да се предаде и да реши, че единственият разумен курс на действие бе да смени входната си врата, да сложи нова настилка на подовете и да пребоядиса стените.

Това беше всъщност компромисът, който го убедих да приеме, вместо да изтърбуши изцяло апартамента или да се изнесе и да си намери ново жилище.

Монк се опитваше да измисли къде да отиде, докато работниците ремонтираха жилището му, а аз му изтъквах всички причини, поради които да отседне при брат си, Амброуз, когато се обади Стотълмайер и каза, че иска да се срещне с нас в управлението веднага.

Докато пътувахме натам с колата, аз продължавах да убеждавам Монк да остане при Амброуз.

— Това е домът, където и двамата сте израсли и можете да спите в познатото, сигурно, чисто обкръжение на старата си спалня — казах. — Бихте могли дори се позанимавате с комплекта си за лъскане на камъни.

— Има само един проблем — отбеляза Монк.

— Какъв е той? — попитах.

— Брат ми е луд — каза Монк. — Не мога да издържа на стреса.

— Сега знаете как се чувствам — казах. Съжалих за думите в мига, в който излязоха от устата ми, и бързо прикрих гафа. — Да живееш с тийнейджър е истински ад. Толкова са непостоянни и непредсказуеми. Понякога ми се струва, че Джули има раздвоение на личността.

Монк кимна. Не само се беше хванал, ами мисля, че думите ми може би дори го накараха да премисли онова, което знаех, че ще последва. Искаше да му предложа да отседне в къщата ми.

Бях му позволила да прекара няколко дни при мен, когато жилищната му сграда беше подложена на дезинфекция, и това не беше преживяване, което исках да повторя.

— И е толкова разхвърляна — казах, като се опитвах да подчертая предишния си довод. — Цялата баня е в косми, от корниза на завесата висят сутиени, и оставя недоядена храна на дивана в дневната.

Монк потръпна. Аз се подсмихнах тайно. Мисията — изпълнена.

Когато влязохме в дежурната стая, Дишър тъкмо се връщаше на бюрото си с чаша кафе. По пътя непрекъснато се блъскаше в бюра и столове, лутайки се наоколо като слепец. Едва след като седна на бюрото си пред кабинета на Стотълмайер, видях защо.

Носеше слънчеви очила с толкова тъмни стъкла, че бяха почти като превръзка на очите.

— Защо носиш слънчеви очила? — попитах го.

— Заради гневния блясък — каза Дишър.

— Тук няма гневен блясък — казах.

— Има на улицата — каза той. — Щеше да разбереш, ако някога беше излизала там.

— Току-що влязохме от улицата — казах.

— Не говоря за тази улица.

— За коя улица говориш?

— Бедняшката, гъмжаща от престъпност улица, лейди, онази мръсна, окървавена ивица асфалт, където прилагам закона — заяви Дишър. — Законът на Дишър.

— О — казах. — Онази улица.

— По нея поне не е имало дъвка — каза Монк. — Доста лесно можеш да отмиеш мръсотията и кръвта от улицата. Но дъвката си е жив ад. Хората, които си плюят дъвката, би трябвало да бъдат хвърляни в затвора до живот.

Дишър изръмжа:

— Там навън едно ченге трябва да присвива очи право към суровия поглед на покварата, мръсотията и отчаянието, и без тъмни очила това направо ще изпече очните ти ябълки и ще изпепели душата ти.

Монк ме погледна:

— Имам нужда от слънчеви очила.

Усмихнах се на Дишър, макар че той вероятно не можеше да види усмивката ми, докато беше с тези слънчеви очила. Напомняше ми за Джули като малко момиче. Трябваше й цяла седмица, за да престане да ходи облечена в костюма си за Хелоуин навсякъде. Никак не й се искаше да се откаже от фантазията, че е Малката русалка или Телетъби.

Стотълмайер отвори вратата на кабинета си:

— Ако вие двамата сте свършили да си бъбрите с Мръсния Ранди, бих искал да поговоря с вас.

— Свършихме. — Дишър посегна за чашата си с кафе и вместо това хвана чашата си за моливи. Вдигна я за да отпие и разсипа моливи по лицето си, докато ние последвахме Стотълмайер в кабинета му.

— Открихте ли защо Ленихан е убил съседката ми? — попита Монк.

— Да. Излизали са заедно от два месеца. Убил я, защото му втръснало тя все да му прегаря месото.

— Шегувате се — казах.

— Освен това било твърде солено — каза Стотълмайер. — Той обича пържолите си по определен начин.

— Не разбирам как някой може да прави въпрос на живот и смърт от нещо толкова маловажно — каза Монк.

Двамата със Стотълмайер се втренчихме в него.

— Не е като да му е сервирала храна в нащърбена чиния — казах.

— Или да е допускала зеленчуците да се допират до месото — каза Стотълмайер.

— Точно — каза Монк. — Приоритетите му са напълно объркани.

Стотълмайер разтри слепоочията си и седна зад бюрото си.

— Забрави за Ленихан. Не той е причината, поради която исках да те видя.

— Знам защо ни помолихте да се отбием — каза Монк.

— Така ли? — каза Стотълмайер.

— Искали сте да ни се извините — каза Монк.

— За какво?

— За оскверняването на Коледа — рече Монк.

— Как съм го направил?

— Казахте, че Дядо Коледа казва „хо“ само три пъти.

— Не затова те помолих да дойдеш тук — каза Стотълмайер. — Искам от теб една услуга.

Монк поклати глава:

— Няма дори да обмисля въпроса, докато не се извините.

Капитанът ме погледна. Свих рамене. И двамата знаехме, че Монк никога няма да се откаже от това. Стотълмайер въздъхна.

— Добре, Монк. Съжалявам, задето казах, че Дядо Коледа казва „хо-хо-хо“, а не „хо-хо-хо-хо“. Доволен лиси?

Монк отново поклати глава:

— Какво казва един пират, когато поздравява някого?

— Йо-йо-хо-хо — отговори Стотълмайер с измъчено изражение на лицето.

Монк се усмихна:

— Прощавам ви. Може да продължите.

— Благодаря. Става дума за един мой приятел, Мани Файкема. Може би го помниш.

— Не беше ли пазител на реда в Тендърлойн в продължение на цели десетилетия?

Стотълмайер кимна:

— Същият.

— За последен път го видях на седемнайсети май хиляда деветстотин деветдесет и седма. Имаше петно на вратовръзката — каза Монк. — Беше от сос за спагети.

— Пенсионира се преди около пет години и се премести в Трабъл — малко старо миньорско градче в златоносния район на Калифорния. Отегчи се само след два месеца, затова постъпи на работа като охранител в тамошния исторически музей. Радваше се просто да излезе от къщи и отново да носи униформа.

— Надявам се, че не носи още онази вратовръзка каза Монк.

— Бил е убит преди две вечери, докато правел обиколките си.

— А вратовръзката?

— Забрави за вратовръзката — каза Стотълмайер — Човекът е бил убит.

— Предполагам, че ако го кремират с вратовръзката, това ще реши проблема.

— Не знам как е бил облечен, Монк. Само знам, че Мани е мъртъв и убиецът му, който и да е той, е още на свобода — каза Стотълмайер. — Това е проблемът който ме безпокои.

— Мани е бил обречен от самото начало — каза Монк.

— Заради вратовръзката? — казах.

— Заради мястото, където е живеел — каза Монк. — Градчето се нарича Трабъл. Това е предупредителен знак, който той безгрижно е пренебрегнал на собствен риск.

— За градовете в Стария Запад е било обичайно да имат колоритни имена — казах. — Например Тумбстоун[1], Кадавър Гап, Градът на костите, Чистилище, или Дедууд. Това не значи нищо.

— Би ли се оттеглила след пенсионирането си на място, наречено Мизъри? — попита Монк.

— Ако е хубаво — казах.

— Какво ще кажеш за място, наречено Филт[2]?

— Не мисля, че съществува място с такова име — казах.

— Защото никой не би живял там — каза Монк, после се обърна към Стотълмайер: — Как научихте за убийството на Мани?

— Тамошният шеф на полицията се свърза с нас за случаите на Мани, за да проучи дали е възможно някой, който има зъб на Мани, да го е проследил; за да си разчисти сметките — каза капитанът. — Наредих на Мръсния Ранди да провери дали някой, който Мани е тикнал в затвора, не е бил освободен наскоро. Но онова, което научавам от запитването, ми казва, че местните селяндури не разполагат с нищо, за което да се захванат.

— Какво са взели крадците? — попита Монк.

— Нищо. Сигурно Мани ги е стреснал, преди да вземат онова, за което са дошли.

— Какво искате от мен да направя?

— Да заловиш кучия син, който го е извършил.

— Не може ли да го направи местната полиция?

— Трабъл има полицейски отряд от едва трима души, без да броим началника. Не разполагат с нужните ресурси или опит да разкрият убийство — каза Стотълмайер. — Мани може и да се е пенсионирал, но що се отнася до мен, той все още беше полицай от Сан Франциско. Дължим му най-доброто. А това си ти, Монк. Бих отишъл там лично, но съм си изразходил всички дни за отпуск. Затова ще съм ти благодарен, ако ми направиш услугата да провериш това.

— Моментът е идеален, капитане — казах. — Г-н Монк и без друго трябва да бъде няколко дни извън къщи.

— Не мога да го направя — каза Монк.

— Защо не? — попитах.

— Заради търкалящите се бели тръни — каза Монк. Той изпитваше ужас от тях.

— Какво общо имат търкалящите се бели тръни каквото и да било? — попита Стотълмайер.

— Това е градче от Стария Запад — каза Монк. — Старият Запад е мястото, където търкалящите се тръни обичат да се търкалят.

— Аз ще ви защитя — казах.

— Как?

— Ако се появят търкалящи се тръни, ще се хвърля пред тях.

— Би направила това за мен? — попита той.

— Точно както направих, когато едва не бяхте ударен от онова залутало се глухарче преди няколко седмици.

— Не е същото — каза Монк. — Търкалящите се тръни са като глухарчета на стероиди.

— Готова съм да поема този риск, ако това означава да заловим един убиец на полицай — казах. — Не мислите ли, че си струва?

Монк въздъхна и погледна капитана:

— Добре, ще го направя.

 

 

Малкото, което знам за златната треска в Калифорния, научих още в началното училище, така че ще трябва да ми простите, ако съм леко повърхностна по отношение на подробностите.

Най-същественото е следното: През 1849 г. работници в дъскорезницата на Сътър на южния завой на река Амерюсън се натъкнали на няколко люспици злато. Случайното откритие подтикнало стотици хиляди хора да се втурнат в Централна Калифорния от всяко ъгълче на света да си търсят късмета. Те станали известни като „авантюристите от четирийсет и девета“.

Всеки път, щом някой откриел люспа злато в съда си за пресяване на пясък, хората се втурвали към същото място като мравки. За една нощ изниквал миньорски лагер. И така продължавали нещата, по цялото протежение на реките в централната долина на Калифорния и западните склонове на планините Сиера Невада, докато вече навсякъде имало лагери. Ако добивът бил добър и постоянен, лагерите се превръщали в процъфтяващи градове.

По-голямата част от богатството, обаче, в крайна сметка стигнало до Сан Франциско, където в големите си имения на Ноб Хил живеели главните собственици на мини, железопътни магнати и титаните на индустрията.

Десет години по-късно, когато златото станало по-трудно за намиране, а изкопаването му — по-скъпо, повечето миньорски лагери и градчета се изчерпали и били изоставени.

Мнозинството от градчетата, които са останали, са се превърнали в ширнали се общности с много жилищни сгради и твърде малко възможности за развитие, с построени по проект жилищни сгради и търговски центрове, запазили съвсем малко следи от миналото си на селища, възниквали при разширяването на границата.

Но все още има шепа стари миньорски лагери, на сто мили югоизточно от Сакраменто по протежение на магистрала 49, които почти не са се променили през изминалите сто и петдесет години.

Да пътувам с Монк по магистралата, право надолу през центъра на златоносната околност на Калифорния, беше все едно да подминавам един след друг декори за уестърни.

Някои от градчетата не бяха нищо повече от туристически капани, които продаваха тениски и предмети за спомен от времето на Дивия Запад от стари, дървени магазинчета. Други бяха щателно реставрирани и превърнати в скъпи антикварни магазини, френски кафенета и елегантно причудливи хотели, предлагащи легло и закуска, така че градчетата приличаха повече на търговски центрове с мотиви от Стария запад, отколкото на автентичните миньорски лагери от деветнайсети век, каквито някога са били.

Отбихме от магистралата и шофирахме в продължение на мили нагоре по лошо поддържан, двулентов път, който лъкатушеше покрай ферми и изоставени мини, покривайки колата с гъст слой прах.

Изведнъж започна да се сипе нещо, което звучеше като градушка, но покри предното стъкло на колата с нещо, което имаше вид на сурови яйца без черупки. Жълта слуз закапа по стъклото. Монк изпищя:

— Какво става?

— Не знам — казах.

— Това краят на света ли е?

— Съмнявам се.

Отбих колата встрани от пътя и спрях. И точно тогава видях какво ни удряше.

Пеперуди. Десетки хиляди пеперуди, пърхащи през магистралата. И все още улучваха колата, само че не така многобройни, както когато шофирах.

— Това са само пеперуди — казах.

— Има ли начин да ги заобиколим?

— Не мисля — казах. — Това е единственият път за влизане и излизане от Трабъл.

— Тогава ще трябва да обърнем и да се приберем у дома, докато се махнат.

— Не можем да направим това, господин Монк — казах. — Просто ще трябва да стиснете зъби и да го изтърпите.

Погледнах през рамо и излязох отново на магистралата. Почти веднага в стъклото почнаха да се блъскат пеперуди.

Опитах се да напръскам предното стъкло с течност за миене и да пусна чистачките, но това само размаза заедно слузта и мръсотията от насекомите в противна смес.

— Надявам се, че имаш някакви спестени пари — каза Монк.

— Не и от онова, което ми плащате — казах.

— Тогава не знам какво ще правиш.

— За кое?

— Купуването на нова кола — каза той.

— За какво ми е нова кола?

— Съсипа тази.

— Тя върви прекрасно — казах.

— Не е безопасна за шофиране — каза Монк. — Това е истинска чума на колела.

— Ще я закарам на автомивка — казах. — Ще стане като нова.

— Автомивката няма да е достатъчна — каза Монк.

Можехме да продължим да спорим по въпроса, но успяхме да минем през пеперудите, свърнахме зад един завой на пътя, и пред нас се простря Трабъл, който плени вниманието ни.

Градчето беше сгушено в един завой на река Станислаус и разположено на фона на рядка гора и безформени хълмове, по които още личаха пораженията от използваните в миньорството хидравлични машини, които ги бяха раздробили като бучки захар. Гледката беше поразителна. Сякаш току-що бяхме минали през друго времево измерение и бяхме пристигнали в петдесетте години на деветнайсети век.

Сърцето на Трабъл се състоеше от четири пресичащи се улици, разположени в съвършено равномерна форма, което ме впечатли като странно добре планирано за място, което навремето си трябва да е било разхвърлян и неуправляем миньорски лагер.

Асфалтът на пътя, по който се движехме, се вливаше в главната улица на Трабъл — от утъпкан чакъл — от двете страни на която се редяха очукани от времето дървени магазини и дъсчени тротоари.

Двуетажните сгради и изписаните им с боя табели до една бяха избледнели до един и същи нюанс на избелял от слънцето сив цвят. Диви магарета се шляеха лениво по улиците, а хората ги заобикаляха с небрежна фамилиарност.

Карах бавно: неравният и изровен път леко поклащаше колата. Това ми напомни как татко ме подрусваше на коленете си, когато бях малка. Може би защото докато го правеше, обикновено тананикаше мелодията от „Бонанза“, като ме подрусваше в същия ритъм. Кикотех се, докато едва можех да дишам. Само мисълта за това извика на лицето ми усмивка.

Монк обаче правеше гримаси, вкопчил се в контролното табло, сякаш то беше предпазната облегалка във влакче на ужасите.

Хвърлих поглед надолу по страничните улици, докато ги подминавахме. Видях железопътна гара, няколко величествени викториански къщи, църква и внушителна каменна сграда, която приличаше на банка.

Нямаше да се изненадам ни най-малко, ако бях видяла как в града бързо влиза дилижанс, теглен от конски впряг.

Единствените признаци на модерен живот бяха телефонните стълбове, електрическите жици, уличните лампи, и — в далечния край на града — бензиностанция в стил от петдесетте години на двайсети век, закусвалня и мотел. Няколкото прашни коли, които видях, изглеждаха толкова неуместно сред сградите от деветнайсети век, колкото биха изглеждали и летящите чинии.

Беше истинско чудо, че автентичното, запазило духа на Дивия Запад очарование на града още не беше покварено от заведения за бързо хранене, неонови табели, сувенирни магазини или дори асфалтови пътища. Или градът имаше много строга комисия по планирането, или нямаше никой, който да иска да отвори „Макдоналдс“ или да е готов да плати за построяването на път.

Спрях да пусна едно магаре да пресече пред нас. Животното вдигна очи към нас, сдъвка нещо, после се упъти бавно към дъсчения тротоар и продължи нататък като пешеходец, който зяпа витрините.

Бяхме в Трабъл само от няколко минути, а вече бях напълно очарована от това място.

Монк ме погледна:

— Обърни колата и натисни газта до дупка.

— Защо? — попитах.

— Защото си тръгваме — каза той.

— Но ние току-що пристигнахме.

— И е добре да се измъкнем, докато още можем — каза той.

— Дори още не сме посетили местопрестъплението.

— Целият град е местопрестъпление — заяви Монк.

— За какво говорите?

— Непавирани пътища, бесни животни по улиците мръсотия навсякъде — каза Монк. — Това е пълен срив на цивилизацията.

— Живописно е — казах аз.

— Това е краят на света — каза той. — Целият град трябва да бъде поставен под карантина. Трябва да предупредим властите.

— Можем да ги предупредим, след като откриете убиеца на Мани Файкема.

— Вече знам кой е бил убиецът му — каза Монк.

— Така ли? — попитах.

— Разбрах го в мига, в който влязохме в Трабъл — каза Монк.

— Кой го е направил?

— Трабъл. Именно този град го е убил, точно както ще убие и нас, ако не се махнем оттук.

— Няма да си тръгнем, докато не разкриете убийството — казах. — Затова по-добре да се справите бързо.

— Моли се да се справя — каза Монк.

И точно това и направи, като събра длани, затвори очи, и зашепна молитва към Бог, докато аз карах нататък.

Бележки

[1] Тумбстоун (Tombstone) — Надгробен камък; Кадавър Гап (Cadaver Gap) — Клисурата на труповете. — Б. пр.

[2] На английски Filth (Мръсотия). — Б. пр.