Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

2. Г-н Монк и пиратът

Сложих си чифт гумени ръкавици, преобърнах изпадналия в безсъзнание мъж и завързах ръцете му зад гърба с изолирбанд, докато Монк разстилаше вестници в антрето си.

Завлякох мъжа вътре и го положих върху вестниците точно когато глутница хлапета, тръгнали да събират сладкиши, и родителите им, се появиха на вратата ни.

Те хвърлиха един поглед на онова, което бяхме причинили на последния събирач на сладкиши, и продължиха към следващата къща.

Затворих вратата с ритник и се обърнах с лице към Монк.

— Надявам се, че сте прав за това.

Монк огледа торбата със сладкиши и окървавения нож на мъжа, който беше сложил върху парче вестник на масата в трапезарията.

— Очевидно е — каза той. — Беше покрит с кръв и носеше нож.

— Хелоуин е, господин Монк. По улиците има стотици хора, които са целите в кръв и носят ножове.

— Точно на това е разчитал — каза Монк.

— Откъде знаете? — Задавах този въпрос доста често по време на един типичен ден с Монк.

— Фалшивата кръв е червена — каза Монк.

— Също и истинската кръв — отбелязах.

— Но докато засъхва, тя променя цвета си, като става ръждивокафява — каза Монк. — По него и по съвсем истинския му нож има истинска кръв.

Обърнах се и погледнах мъжа, който започваше да стене, докато се връщаше в съзнание.

— Това не означава, че причината за кръвта е убийство — казах. — Нито дори че е човешка.

— Не познавам много животни, които носят парфюм, макар че ми се ще да го ползват.

Преди да успея да го попитам какво иска да каже с това, на вратата се почука. Отворих я, като очаквах полицията, но вместо това се озовах пред група хлапета в карнавални костюми. Те до едно погледнаха зад мен към окървавеното тяло на пода, докато изричаха: „Шега или почерпка“ в един глас.

— Гогин труп — отбеляза един вампир.

— Трябва да сложите под него локва кръв, вместо вестници — препоръча една злобна вещица.

— Опитвам се да не оставя петна по пода — каза Монк, като вдигна купата и започна да пуска мокри кърпички в торбите им. — Откъде взехте сладкишите с фъстъчено масло?

— Къщата с надгробните камъни отпред — каза един върколак.

— А шоколадчето „Тримата мускетари“? — попита Монк.

— Къщата на ъгъла — отвърна вампирът.

— Редно е да го върнете и да поискате шоколадче „Четиримата мускетари“ — каза Монк.

— Не съществува такова нещо — каза вампирът.

— Тогава не го яж — посъветва го Монк.

— Защо не? — попита вещицата.

— Странно е — каза Мон.

— Не толкова странно, колкото да получиш мокра кърпичка — каза тя.

Монк затвори вратата и остави купата.

— Защо ме ударихте? — изстена мъжът на пода. — Защо съм вързан?

— Защото сте побъркан убиец-психопат — каза Монк.

— Това е карнавален костюм, идиот такъв — каза мъжът. — Пусни ме.

— Покрит сте с истинска кръв — казах.

— Това е пилешка кръв — рече той.

— Заклали сте пиле? — попитах.

— Стремя се към автентичност — каза той. — Развържете ме веднага.

— Полицаите са на път — каза Монк.

— По-добре да ме пуснете, преди да стигнат тук, или ще накарам да арестуват и двама ви за нападение и отвличане.

— Искате да кажете, че не искате да сте тук, когато полицията пристигне — каза Монк.

— Искам да кажа, че на вас няма да ви хареса да съм тук — каза той. — Помислете си за това.

— Помислих — каза Монк. — Знам точно какво се е случило.

Някой почука на вратата. Монк я отвори и се показа живописно издокаран пират, размахващ пластмасова къса сабя над главата си. Носеше тривърха шапка, перука с украсени с мъниста плитчици, набрана риза, сюртук с дълги поли, и торбести панталони, стесняващи се при глезените. Дори в краищата на рунтавите му мустаци имаше няколко мъниста.

— Йо-хо-хо! — рече капитан Стотълмайер.

— Изглеждате страхотно — казах.

— Отивах на парти, когато ми се обади — каза той, като прибра в ножницата пластмасовата си сабя. — Ако побързаме, все още ще успея.

— Помощ! — извика мъжът на пода, като се изви към вратата. — Тези луди хора ме държат за заложник.

Стотълмайер влезе вътре и огледа нашия пленник на пода, сякаш гледката изобщо не беше необичайна. Той приемаше спокойно повечето неща. Мисля, че това беше цялостният му механизъм за справяне със ситуациите. Определено помагаше, когато човек си имаше работа с Монк, но беше умение, което тепърва ми предстоеше да овладявам.

— Изпуснахте едно „йо“ — каза Монк.

— Какво? — каза Стотълмайер, като премести поглед отново към Монк.

— Пиратският поздрав — каза Монк. — Той е „йо-йо-хо-хо“ или „йо-хо“.

— Не, не е. Това е класическа пиратска песен. — Стотълмайер започна да пее и подхвана малък танц, за голямо мое възхищение. — „Петнайсет души в ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо и бутилка ром…“

— На кого му пука? — намеси се мъжът на пода. — Погледнете ме. Нападнаха ме. Имам нужда от помощ.

— Очевидно са били пияни от всичкия този ром, иначе щяха да казват „йо-йо-хо-хо“ — каза Монк. — Всички знаят това.

— Предполагам, че това ме превръща в пиян пират — каза Стотълмайер.

— Да не изпеете два пъти „йо“ ще е все едно Дядо Коледа да не каже четири пъти „хо“, преди да ви пожелае „Весела Коледа“.

— Дядо Коледа казва „хо“ само три пъти. — Стотълмайер затършува в джоба си и извади значката си, която показа на мъжа на пода. — Аз съм капитан Лилънд Стотълмайер от Полицейското управление на Сан Франциско. Кой сте вие?

— Кларънс Ленихан. Приятелят ви е ненормален както очевидно знаете. Ако ме освободите веднага няма да повдигна обвинения и ще можете да му осигурите помощта, от която отчаяно се нуждае.

Стотълмайер се обърна към Монк:

— Ти самият какво имаш да кажеш?

— Хо-хо-хо-хо, Весела Коледа.

— За него — каза Стотълмайер, като кимна към Ленихан.

— Тази вечер е вечерял с някаква жена на „Пайн Стрийт“ 178, а след това я е намушкал смъртоносно.

— Той си е загубил ума! — каза Ленихан. Стотълмайер кимна, извади мобилния си телефон и се обади на лейтенант Ранди Дишър, своя непрекъснато угодничещ подчинен, и го помоли да се отбие на „Пайн Стрийт“ 178 на път за апартамента на Монк.

— Вярвате на този умопобъркан? — обърна се Ленихан към капитана.

— Няма да навреди да проверим — каза Стотълмайер.

— Това е абсурдно! Това, което той казва, е невъзможно — каза Ленихан. — Та той ми хвърли само един поглед, за Бога.

— Вие носите върху себе си признание — каза Монк. — Кръвта покрива дрехите ви във форма на отличителни петна, които показват точно как сте я намушкали.

— Казах ви, това е пилешка кръв — рече Ленихан.

— Кръвта е твърде много, за да е пилешка — каза Монк.

— Пилето не беше само едно — рече Ленихан.

— По вас щеше да има полепнали пера и пух.

— Отскубнах ги — каза Ленихан.

— Не може да имитирате пръски кръв по този начин — каза Монк.

Той обясни, че да намушкаш човек, много прилича на това да разплискаш водата във вана. Водата се разплисква и се получават водни пръски от многобройните капчици. Същото важи, когато намушкате някого. Дори това, къде ги намушквате — например в някоя важна артерия или в сърцето — може да се отрази на това, какви ще бъдат пръските кръв. А когато мушкате продължително, като периодично повдигате и сваляте ножа, разпръсквате кръвта на дълги струи.

Монк посочи пръските и дългите ивици кръв по ризата и панталоните на Ленихан и един частичен кървав отпечатък, който жертвата беше оставила на ръкава му, докато се е опитвала да се защити.

— Като съдя по формата на пръските, и по това, че кръвта е относително влажна — каза Монк — съм сигурен, че преди четирийсет минути този мъж е намушкал смъртоносно една жена дванайсет пъти.

Стотълмайер кимна. Той познаваше формата на пръските и знаеше как да ги разчита, но освен това отдавна се беше научил да не се намесва в обобщенията на Монк на фактите по даден случай. Това беше едно от малкото удоволствия в живота на Монк и капитанът не смяташе да му го отказва.

Освен това, щом Монк му показа формата на пръските кръв, те му станаха ясни. Но на другите често им трябваше много време да видят сами нещата, които незабавно ставаха очевидни за Монк — ако изобщо успееха да ги видят.

Разбирам как това би могло да накара един човек да се почувства сляп и глупав, макар на мен да беше лесно да се отърся от това чувство. Аз не бях ченге. Гениалността на Монк не предизвикваше сравнения със собствените ми детективски умения.

Смятам, че през повечето време възхищението на Стотълмайер от способностите на Монк беше по-силно от чувството му за малоценност, особено в ситуации като тази, в която наоколо нямаше други ченгета за да го накарат да изпита смущение от относителните си неуспехи.

— Откъде знаеш, че жертвата е жена? — попита Стотълмайер.

— Този човек вони на парфюм — поясни Монк.

— Обичам да нося приятен аромат на цветя — каза Ленихан. — Същото важи и за много мъже в Сан Франциско. Това не е престъпление.

— Откъде знаете, че убийството е станало след вечеря? — попитах.

— Намушкал я е с нож за пържоли, който е част от комплект за хранене с шест чифта прибори, и е окапал ризата си със салатен дресинг и масло.

Стотълмайер поклати невярващо глава:

— Покрит е с кръв, а ти пак си в състояние да различиш петната от храна.

— И аз това казвам — заяви Ленихан. — Невъзможно е.

— Може би за вас и мен и кажи-речи всички останали на земята — каза Стотълмайер. — Но не и за Монк.

Бях виждала Монк да разкрива поне сто убийства и никога не спирах да се удивявам на детективските му умения, голяма част от които можеха да бъдат приписани на странностите, предизвикани от натрапчиво-обсесивното му разстройство. Нуждата, която изпитваше да организира всичко, и да избягва мръсотията и микробите, му даваха набито око за подробностите.

— Откъде знаеш коя къща е била? — обърна се Стотълмайер към Монк.

— Проследих сладкишите в торбата му — каза Монк.

— Знаеш какви сладкиши раздават всички в квартала?

— Няколко злодеи се отбиха вече и видях какво имаха в торбите си — каза Монк. — Знам къде живеят и по кой път са минали, за да стигнат дотук. Попитах злодеите за сладкишите, които не разпознах.

— Злодеи — каза Стотълмайер.

— И терористи — каза Монк.

На вратата се почука. Отворих я и открих застанал там лейтенант Ранди Дишър, с двама униформени полицаи зад него. Дишър носеше обичайното си сако от конфекция, и вратовръзката, но по някаква причина носеше и слънчеви очила.

— Монк беше прав — каза Дишър, като пристъпи вътре. — В онази къща има мъртва жена. Казва се Моника Тайлър и живее сама. Намерих я до масата в трапезарията. Трябва да е била намушкана поне дванайсет пъти.

— Точно дванайсет — каза Монк.

Стотълмайер погледна надолу към Ленихан:

— Искате ли да ни разкажете какво се е случило?

Ленихан само го изгледа гневно.

— И аз така си помислих — каза Стотълмайер. — Давай, Монк.

— Не е било предумишлено убийство. Ленихан е бил на вечеря в къщата на Тайлър и между тях избухнала кавга — каза Монк. — Той я намушкал с ножа за пържоли в пристъп на ярост, после излязъл, залитайки, от къщата, целият в кръв. Из цялата улица имало хора. Той не искал да се откроява, затова се опитал да се слее с тълпата от окървавени събирачи на сладкиши, да се скрие така, че хем да го видят, хем да не го познаят.

— Можело е и да свърши работа — каза Стотълмайер, — ако не беше почукал на вратата ти.

Дишър се ухили саркастично на Ленихан:

— Чувстваш ли се късметлия днес, смотаняк?

Ленихан не продума. Стотълмайер се втренчи в Дишър и поклати глава.

— Какво? — каза Дишър.

— Просто му прочети правата и го разкарай оттук — каза Стотълмайер.

Дишър прочете правата на Ленихан. Стотълмайер сложи окървавения нож в херметична торбичка за веществени доказателства и я подаде, заедно с торбичката със сладкиши, на един от двамата униформени полицаи. Другият полицай вдигна Ленихан на крака и го отведе.

Бях свикнала с факта, че Монк не може да отиде където и да било, без да се натъкне на убийци и мъртви тела по пътя. Но сега дори не му се беше наложило да излезе от собствения си дом, та това да се случи. Убийците буквално чукаха на вратата му.

Намирах това за много разстройващо развитие на нещата, но единственото, което, изглежда безпокоеше Монк в тази ситуация, бяха окървавените вестници на пода.

— Трябва да почистя — каза той и се втурна в кухнята да си вземе нещата за чистене.

Дишър кимна:

— Човек трябва да си знае границите.

— Господин Монк определено ги знае — казах. Стотълмайер хвърли поглед към часовника си:

— Мисля, че все още можем да успеем да стигнем на партито, ако побързаме. В теб ли е костюмът ти, Ранди?

— Облечен съм с него — каза той с приглушено сумтене.

— Кой се предполага, че си? — попитах. Знаех, разбира се, защото той цитираше реплики от тази роля, откакто беше влязъл в апартамента на Монк, но ми харесваше да го дразня.

Дишър пристъпи към мен, стисна зъби и изръмжа:

— Хайде, давай, оправи ми деня.

— Джордж Буш?

— Не. — Дишър направи гримаса.

— Шрек?

— Не. — Дишър направи гримаса.

— Елмър Фъд? — каза Стотълмайер.

— Мръсния Хари Калахан — рече Дишър. Стотълмайер го погледна със съмнение:

— Мислиш, че всичко, което трябва да направиш, е да си сложиш едни слънчеви очила, и се превръщаш в Мръсния Хари?

— Вече имам значката, пистолета, излъчването и застрашителното физическо присъствие — заяви Дишър. — Всичко, от което всъщност имам нужда, е собствена характерна фраза, и съм негово олицетворение в истинския живот. Вече ме бъркат с него през цялото време.

Изгледах го скептично:

— Наистина ли?

— Туристите все искат да се снимат с мен — каза Дишър.

— Мръсния Ранди — каза Стотълмайер и се отправи към вратата. — Това си ти.

— Така ми казват на улицата — каза Дишър, като го последва.

— Коя улица? — попита Стотълмайер.

— Моята улица — рече Дишър.

— Не съм го чувал на твоята улица.

— Аз съм го чувал — каза Дишър.

— Това, което казва майка ти, не се брои. — Стотълмайер се обърна и ми намигна, докато затваряше вратата зад гърба си.