Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

4. Г-н Монк се среща с началника

Полицейското управление заемаше първия етаж на кметството на Трабъл — двуетажна сграда с дорийски колони, сводести прозорци, фалшиви кулички и купол върху сводестия покрив. Архитектурните украси, чието предназначение беше да създадат усещане за авторитетност и вечност, може би щяха да свършат работа в един по-голям мащаб, но изглеждаха потискащо върху такава малка сграда и вместо това й придаваха нелепа помпозност.

Не можех да кажа същото за полицейския началник, Харли Келтън, който беше недодялан, спокоен, и непретенциозен във всяко отношение. По бузите му имаше набола брада, а косата му, леко прошарена, беше разчорлена, сякаш току-що се беше изтъркалял от леглото. Носеше дочена риза, джинси и маратонки. Никога не бих предположила, че е ченге, още по-малко пък началникът на полицията, ако не беше значката, закачена на колана му.

Управлението, в което работеше, бе също толкова обикновено и непретенциозно като него. Имаше рецепция вместо гише, заета от секретарка, която изглеждаше достатъчно възрастна, че лично да е била свидетел на златната треска. Зад нея имаше други три бюра, всяко — заето от униформен полицай и оборудвано с компютър, и две килии за арестанти, едната от които беше отворена и вътре имаше мъж който хъркаше.

Бюрото на Келтън беше в далечния заден ъгъл на стаята, така че той имаше изглед към цялото си владение. Седнахме в твърдите дървени столове с лице към него.

— Очаквах ви — каза той, след като се представихме и седнахме. Облегна се назад в скърцащия си стол и вдигна крака върху бюрото си. Монк трепна.

— Това какво означава — попитах, — че се радвате да ни видите, или че сте се ужасявали от пристигането ни?

Той ми се усмихна и изпитах усещане за интимност, все едно ме беше целунал.

— Не мога да си представя някой да е нещастен от това, че ви вижда, госпожице Тийгър, и съм запознат с репутацията на господин Монк като детектив. Но ние не сме неопитните селяндури, за каквито ни смята капитан Стотълмайер. Бях детектив от Отдел „Убийства“ в Бостън.

— Не бива да правите това — каза Монк.

— Да правя какво? — попита Келтън.

— Да си качвате краката на бюрото — каза Монк. — Нехигиенично е.

— Това не е болница и аз не извършвам хирургически операции върху бюрото си.

— По улиците има диви животни и вие разпилявате онова, по което сте стъпвали, върху всичките си папки и книжа, които споделяте с други хора. А от трохите на ръба на попивателната знам също и че се храните на бюрото си. Помислете си какво ли става в устата ви с всяка хапка.

Монк потръпна при тази мисъл.

Келтън си свали краката от бюрото. Монк ми направи знак да му дам кърпичка.

— Защо напуснахте полицията в Бостън? — попитах Келтън, като подавах кърпичката на Монк. Но вместо да почисти с нея ръцете си, Монк започна да бърше бюрото, където се бяха намирали краката на Келтън. За миг Келтън го наблюдаваше предпазливо.

— Уволниха ме за пиянство — каза той. Искреността му ме обезсърчи почти толкова, колкото и усмивката му. Изглежда си даваше сметка за това. — Да признаеш недостатъците си е част от процеса на възстановяването.

— Разбирам — казах. — Как върви?

Той сви рамене:

— Някои дни са по-добри от други.

— А днешният?

— Много по-добър, откакто влязохте — каза той.

Флиртуваше с мен и това ми харесваше. Работата с Монк включваше и определена степен социална изолация. Разбира се, излизах, когато той разследваше случаи, но повечето хора, с които разговаряхме, бяха полицаи, опечалени роднини, възможни заподозрени и хладнокръвни убийци. Разследванията не създаваха особено подходящи за флирт обстоятелства.

Вярно, пак бях в полицейско управление и говорех с ченге, но вече виждах, че Келтън не прилича на никой служител на закона, когото бях срещала преди.

— Всички в този град ли са алкохолици? — Монк пусна използваната кърпичка в кошчето за боклук на Келтън.

— Не — каза Келтън. — Защо бихте си помислили така?

— Защото тогава всичко щеше да е ясно — заяви Монк.

— Всичко?

Монк кимна с глава назад към улицата:

— Там навън има изровени пътища и диви зверове а изглежда, че никой не го е грижа.

— Много са загрижени всъщност — каза Келтън. — Хората тук искат да поддържат оригиналния облик на града. Павирането на улиците ще насърчи увеличаването на автомобилния трафик.

— А дивите животни?

— Градът дължи съществуването си на тези магарета. Легендата твърди, че един златотърсач се скитал из тези хълмове, когато магарето му избягало с вързопа му и не искало да се върне. Разярен, златотърсачът вдигнал един камък, за да замери животното, и тъкмо се канел да го метне, когато забелязал, че е осеян с петънца злато. Забогатял изведнъж и така се родило градчето Трабъл. Магаретата, които виждате в града, са потомци на магаретата, използвани от златотърсачите и миньорите. Били пуснати на свобода, когато златото свършило и мините били затворени. Те са жива връзка с миналото на Трабъл.

— Това не значи, че е редно да им се позволява да вилнеят из улиците — каза Монк. — Трябва да са затворени някъде на оградено място.

— Те са дружелюбни и безобидни — каза Келтън. — И доста мили.

— Докато някое от тях ви отхапе ръката или зарази всички с бубонна чума — каза Монк. — Като говорим за чума — каква е тази работа с пеперудите?

— Сега е сезонът на годишната им миграция — обясни Келтън. — Един милион пеперуди „монарх“ се отправят на юг към Мексико за зимата. Натъпкали са се с храна за пътуването. Не спират, докато не изгорят мазнините или не се блъснат в нещо. Онова жълто нещо, размазано по колата ви, е мазнина.

— Полезна информация — казах. — Какво можете да ни кажете за Мани Файкема?

— Мани беше ченге в продължение на трийсет години. Още щеше да е, ако не беше остарял и затлъстял твърде много, за да преследва лошите. Беше вдовец без деца. Наистина приятен тип. Повечето сутрини се срещахме на закуска в ресторантчето на Дороти и си разправяхме истории от дните ни като ченгета в големия град. Той ме познаваше по-добре от всеки друг тук, може би дори по-добре, отколкото самият аз се познавам. Наистина ще ми липсва.

— Той имаше ли петно от сос за спагети на вратовръзката, когато загина? — попита Монк.

— Не си спомням такова нещо — каза Келтън. Защо?

— Имаше петно на вратовръзката на 17 май 1997 г.

— Какво ви кара да мислите, че е щяло още да е там? — попита Келтън. — Или че е носел същата вратовръзка в нощта, когато е загинал?

— Абсолютно нищо — каза Монк.

— Тогава защо повдигате въпроса?

— Може да се окаже свързано.

— Не виждам как — каза Келтън.

— Именно затова сте ченге в Трабъл, а не в Бостън.

— Не — каза Келтън с равен тон. — Не затова, а защото съм пияница.

— Може би нямаше да се привържете към бутилката и да станете пияница, ако бяхте обръщали повече внимание на петната около вас.

— Какво? — каза Келтън. — Това звучи напълно лишено от смисъл.

— Нямаше да звучи така, ако бяхте трезвен — каза Монк.

Дотук с плана ми да попреча на Монк да обиди местните служители на закона. Прокашлях се шумно, а след това зададох на Келтън въпрос:

— Мани Файкема имаше ли врагове?

— Не и тук — отвърна Келтън.

— С изключение на онзи, който го е убил — отбеляза Монк. — Защо се е преместил от цивилизацията в тази забравена от бога адска дупка?

— Не искаме да ви обидим — добавих бързо.

— Не съм се обидил — каза Келтън. — Такова беше и моето първо впечатление за това място, но имах нужда от работа, а това бяха единствените хора, достатъчно лекомислени да ме наемат. Мани се премести тук, защото обичаше да лови риба в Отскачащия Джо, но можеш да ловиш риба само известно време, преди да изпиташ нужда от някакво друго занимание.

— Какво е Отскачащия Джо? — попитах.

— Едно езерце, на около миля извън града. Получило името си от някакъв тип, който карал каруцата си, когато конят му се подплашил от една гърмяща змия. Конят хукнал, като повлякъл каруцата зад себе си. Онзи скочил, право в езерото, миг преди каруцата да се преобърне и да се разпадне, убивайки коня.

— Май в Трабъл си има история за всичко — казах.

— Бих искал да науча онази зад убийството на Мани, за да се махна оттук — каза Монк.

— Напълно справедливо. — Келтън се надигна иззад бюрото. — Нека ви заведа до музея, за да видите местопрестъплението лично.

Той ни отведе до вратата, задържа я отворена и ни изведе на тротоара от дървени летви.

— Наоколо има ли склад за старо желязо? — попита Монк.

— Не — каза Келтън. — Защо питате?

— Заради колата на Натали — каза Монк, като посочи към покрития ми със спечена мръсотия и насекоми буик „Люцерн“.

— Има нужда единствено от измиване — казах.

— Дайте ми ключовете от колата си — каза Келтън. Направих го. Той влезе обратно в управлението и подхвърли ключовете ми на един от заместниците. — Били, ако не си твърде зает, ще имаш ли нещо против да измиеш патрулните коли и буика, който е паркиран отпред?

Излезе, преди да получи отговор.

— Много мило от ваша страна — казах, — но не искам да си създавате неприятности заради мен.

— Не ги създавам на себе си — каза Келтън. — А на офицер Крайдър.

Началникът ни поведе наляво, като сложи внимателно ръка на кръста ми, за да ме насочва. Беше топла и силна. Ръката му се задържа там само миг, колкото позволяваше вежливостта, но усетих как ми се прииска да беше останала за по-дълго.

Тръгнах до него, а Монк се мъкнеше зад нас, като пристъпваше внимателно от една дъска до следващата.

— Какво прави той? — попита Келтън.

— Предполагам, че внимава да стъпва само върху една дъска едновременно, и че гледа да се увери, че всяка от тях е равна и права.

Подминахме една кръчма, заведение за сладолед, аптека, и малки, безлични магазинчета, в които се продаваха дрехи, железария, бакалски стоки, животинска храна, книги и различни дреболии. Нито един от магазините, които видях, не беше част от известна верига.

— Той е странен тип — отбеляза Келтън.

— Той е човек на равенството — казах. — Мрази всичко странно и нечетно.

— А, значи затова панталоните му имат осем гайки за колан, вместо обичайните седем — каза Келтън.

— Наблюдателен сте — казах. — Впечатлена съм.

— Както казах, едно време бях детектив. — Когато се усмихна, в очите му блесна искра, и аз се опитах да не се изчервявам.

— Как ви харесва Трабъл?

— Мудно е — каза той. — Да бъдеш служител, опазваш тук, наистина означава да пазиш мира. Няма кой знае каква престъпност, за която си струва да се говори, най-вече дребни нарушения, от време на време — пиянство и нарушаване на реда, някоя и друга семейна кавга. Минават седмици без да ни се наложи да арестуваме някого.

— Не се ли отегчавате?

— Изобщо не прилича на вълнението, което имах в Бостън — каза той. — Вероятно затова не пия вече.

— Бягайте, спасявайте се — изкрещя Монк, като ме блъсна силно и забързано притича край мен. Моят герой.

Обърнах се и видях едно магаре да се мъкне бавно зад нас.

Монк махна към Келтън:

— Застреляйте го!

— Не си нося пистолета — каза Келтън.

— Къде е?

— Държа го в чекмеджето на бюрото си — каза той.

— Каква полза имате от него там?

— Нося оръжие само когато мисля, че може да ми се наложи да го използвам — обясни Келтън. — Освен това, не мога да застрелям животното. В Трабъл е незаконно да тормозиш или да нараниш магаре.

— Но няма нищо лошо те да газят хората? — каза Монк. — Всички тук ли са си изгубили ума?

— Не се тревожете — каза Келтън. — Държа нещата под контрол.

— Ако това беше вярно, по улиците нямаше да търчат диви животни — каза Монк. — Това няма да го видите в Сан Франциско или Бостън.

— Бих предпочел няколко магарета пред десетки бездомници, проститутки, гангстери и дилъри на наркотици. — Келтън спря на ъгъла, пъхна ръка в джоба си и измъкна кучешка бисквита, която сложи в протегнатата длан на ръката си.

Магарето се приближи до него, взе бисквитата от ръката му и я погълна. Келтън погали магарето по тавата.

— Тук сме наляво — каза ни Келтън.

Тръгнахме надолу по Втора улица, а магарето продължи по Мейн Стрийт.

— Кърпичка — изиска Монк, като неистово ми правеше знаци. Бръкнах в чантата си, извадих една и му я подадох. Той посочи към полицейския началник Келтън. — Не за мен, за него. Побързай!

Подадох кърпичката на Келтън.

— Благодаря — каза той. — Но не е необходимо.

Монк ахна:

— Да нямате подсъзнателно желание за смърт?

— Не — каза Келтън.

— Пиян ли сте?

— Не в момента — каза Келтън.

— Тогава какво е оправданието ви, задето не почиствате ръцете си, след като едно животно ги е наквасило със заразени с бяс лиги, и сте прокарали пръсти през немитата му, гъмжаща от бълхи козина?

Келтън въздъхна, взе кърпичката от мен и почисти с нея ръцете си.

— По-късно ще ми благодарите — каза Монк, като вървеше пред нас, гледайки внимателно къде стъпва, сякаш прекосяваше минно поле.

Извадих от чантата си херметична найлонова торбичка и я отворих, та Келтън да пусне в нея кърпичката. Той я пусна. Затворих торбичката и я натъпках в чантата си.

— Колко от тези кърпички разнасяте със себе си? — попита Келтън.

— Стотици — казах.

— За колко време стига този запас?

— Ден-два — казах.

Той поклати глава:

— Откога работите за него?

— От безброй години — казах.

— И не сте алкохоличка?

— Не — казах.

— Или наркоманка?

— Не — отвърнах.

— Правила ли сте опит за самоубийство откакто започнахте да работите за него?

— Не.

— А за убийство?

— Не — казах.

— Това е цяло чудо — каза той. Кимнах.