Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мистър Монк (9)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mr. Monk in Trouble, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
maskara (2017)

Издание:

Автор: Лий Голдбърг

Заглавие: Г-н Монк и златната треска

Преводач: Деница Райкова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: ПК „Димитър Благоев“

Редактор: Стела Арабаджиева

ISBN: 978-954-783-152-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1423

История

  1. — Добавяне

13. Г-н Монк и пропуснатата улика

След броени минути имотът гъмжеше от детективи от Джаксън, криминалисти и хора от кабинета на медицинския експерт на окръг Амадор.

Разследването се водеше от детектив Лидия Уайлдър, която имаше вид, сякаш страда от тежки проблеми с храносмилането. Непрекъснато правеше гримаси, докато обхождаше местопрестъплението и докато разпитваше Келтън, който седеше без риза в задната част на една линейка, докато лекарите от екипа за спешна помощ се грижеха за порезните му рани.

Опитвах се да не зяпам, но не можех да не забележа, че той има хубаво тяло и точно достатъчно косми по гърдите, че да намекват за здравословна мъжественост, но не толкова, че да ми идва да му предложа банан. Наскоро бях прочела в „Космополитън“ че косматите гърди са отново на мода. Що се отнася до мен, никога не бяха излизали от мода.

Тя, изглежда, не забелязваше гърдите му. Колкото по-дълго говореше с него, толкова по-изопната ставаше гримасата й. Ние още не бяхме говорили с нея. Друг детектив взе показанията ни и каза, че не можем да ходим никъде, докато Уайлдър не ни освободи.

Затова се облегнах на една от полицейските коли и загледах кипящата дейност.

Монк се погрижи криминалистът, който измъкна куршума от задната седалка на колата ми, да събере всички счупени стъкла.

След няколко минути Монк се приближи до мен.

— Страхувам се, че колата е напълно съсипана.

— Вие си мислехте така още преди онзи изстрел да разбие прозореца — припомних му.

— Но сега е напълно свършено с нея — каза Монк. — Невъзможно е да пътуваме в нея.

— Ще трябва да се примирим — казах.

— Но липсва един прозорец — каза Монк. — И по колата е полепнала спечена мръсотия и изпражнения на пеперуди.

— Ще запълня дупката с картон и изолирбанд, докато успея да сменя стъклото.

— Това е немислимо — заяви той.

— Не мога да си позволя нова кола, нито пък вие — казах. — Просто ще трябва да се примирим.

— Тогава ще ни трябва тухла — каза Монк. — Или бейзболна бухалка.

— За какво?

— За да махнем другия заден прозорец откъм страната на пътника — каза Монк. — Може би мога да взема назаем една палка от някой полицай.

Той понечи да тръгне към един полицай, но аз го сграбчих за ръката и рязко го дръпнах назад.

— Ако направите нещо на другия прозорец, няма да си мия ръцете до края на това пътуване — заплаших го. — И първото, което ще направя, като се върнем в апартамента ви, е да докосна всичко.

— Не би се осмелила — каза Монк.

Погледнах го в очите:

— Пробвайте ме.

— Бъди разумна — каза той, но прозвуча повече като хленч.

— Първо вие, господин Монк.

— Опитвам се да бъда — каза той. — Но ти не ми позволяваш.

Келтън облече ризата си и се приближи до нас. Уайлдър също идваше към нас, с голяма торба за веществени доказателства под мишница.

— В беда ли сте? — попитах Келтън. — Нямам предвид града. Знам къде сме. Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш — прекъсна ме Келтън. — Имал съм и по-лоши неприятности, макар и не в трезво състояние.

Уайлдър се обърна към нас:

— Това е адска бъркотия.

— Знам — каза Монк. — Може би вие можете да й поговорите и да я вразумите, преди да стане по-лошо.

— За какво говорите? — попита Уайлдър.

Монк посочи с глава към колата:

— Натали не ми позволява да счупя другия прозорец.

— Мислех, че Гейтър Дънсен е прострелял прозореца — каза Уайлдър.

— Простреля го — каза Монк. — Затова сега е наложително някой да счупи другия. Можете да й заповядате да го направи като въпрос, засягащ обществената безопасност.

— Дрогиран ли сте или сте си спрели лекарствата?

— Питайте нея — каза Монк, като посочи към мен. — Защото аз имах същия въпрос.

Уайлдър погледна Келтън:

— Положението само се влошава с всяка изминала минута.

— Съгласен съм — каза Монк.

— Дошли сте тук да разпитвате заподозрян без юрисдикция и без да уведомите местните органи за прилагане на закона — каза тя на Келтън, пренебрегвайки Монк. — Приближили сте се до склонен към насилие заподозрян без подкрепление и сте си разменили изстрели с него. Убили сте заподозрения, а след това сте седнали отвън с двама цивилни граждани, единият от тях — умствено неуравновесен, и сте осквернили неподсигуреното местопрестъпление.

— Не сме цивилни граждани — каза Монк. — А в онзи момент Натали си изглеждаше уравновесена.

— Не сте полицаи — изсъска Уайлдър на Монк.

— Бях такъв — каза Монк. — Сега съм консултант към полицията на Сан Франциско.

— Но не сте консултант към това полицейско управление — каза тя.

— Бих се радвал да бъда — каза Монк.

— Ще ви изпратя карта с броя на разкритите от него случаи — казах.

— Не се интересуваме. — Тя се обърна отново към Келтън. — Безотговорността, която проявихте днес, е смайваща. Как изобщо сте станал началник на полицията?

— Спечелих си работата с пиене — отвърна Келтън.

— Това не е шега — каза тя. — Един човек е мъртъв.

— Убиец на полицаи — каза Келтън. — Той уби Мани Файкема, пенсионирания полицай от Сан Франциско, който го пратил в затвора. Всеки полицай, появил се на вратата на Гейтър, щеше да получи куршум.

— Още по-основателна причина да се свържете с моята канцелария, преди да дойдете тук — каза тя.

— Може да съм се проявил като прекалено старателен — каза той.

— Били сте опасно безразсъден. Имате късмет, че Дънсен е единственият мъртвец днес и че никой друг не е бил сериозно ранен. — Тя измъкна торбата за веществени доказателства изпод мишницата си и я вдигна да я видим: — Имате ли представа какво е това?

Тримата се приближихме и погледнахме снимките.

— Това са снимки на вътрешността на Музея на златната треска в Трабъл — каза Монк.

Повечето снимки бяха направени от различни ъгли на златотърсаческата диорама.

— Там работеше Мани като охранител — каза Келтън. — Нашата теория е, че Гейтър е влязъл в музея през деня, скрил се е някъде и е нападнал Мани по време на обиколките му онази нощ. Струва ми се, че Гейтър си е търсел скривалище някъде из музея и е избрал колибата в диорамата.

Монк изопна плещи, но не каза нищо.

Уайлдър пъхна под мишница торбата за веществени доказателства и погледна Монк и мен:

— Вие двамата сте свободни да си вървите. — Тя хвърли поглед към Келтън. — Но с вас не съм приключила още. Имаме да си говорим за още много неща.

Изрече го така, че прозвуча като заплаха.

 

 

На излизане от Джаксън спрях до един магазин за канцеларски материали и купих картонена кутия, нож за картон и две рула изолирбанд. Изрязах парче картон от кутията и го закрепих върху счупения прозорец. А като проява на благосклонност към огорчения си работодател, залепих едно парче и върху непокътнатия ляв заден прозорец. Това беше компромис и предложение за мир, което Монк прие с признателно кимване.

Бяхме пропуснали обяда и умирах от глад, затова спрях в един супермаркет и купих за двама ни по една кутия „Уийт Финс“ и по една бутилка вода „Съмит Крийк“, за да хапнем набързо. Не съм голяма почитателка на „Уийт Финс“, но знаех, че са квадратни, а ако бях взела нещо таткова непредсказуемо по размер и форма като например картофен чипс. Монк щеше да изпадне в истерия.

Когато потеглихме обратно към Трабъл, Монк мълчеше. Единственият звук в колата беше хрускането на зърнените късчета, докато ги ядяхме, и свиренето на вятъра, който блъскаше картона в десния заден прозорец.

Очаквах Монк да настоява да се върнем на мястото, където бях оставила следи от гуми по магистралата. Но той не го направи. Което означаваше, че нещо не беше наред, нещо не беше наред до такава степен, че отвличаше вниманието му от нередността, която бях извършила.

— Какво ви тревожи, господин Монк?

— Нещо, което началникът Келтън каза на детектив Уайлдър.

— Той каза много неща — отбелязах. — Може ли да бъдете по-конкретен?

— Началник Келтън каза на детектив Уайлдър, че Гейтър Дънсен е убил Мани Файкема.

— Гейтър наистина го е убил — казах. — Не е ли?

— Не — каза Монк. — Не е.

— Обикновено не споря с вас за подобни неща, но доказателствата срещу Гейтър са много убедителни. Мани е изпратил Гейтър в затвора Гейтър е бил в Трабъл преди убийството и е разпитвал всички за Мани. Направил е снимки на златотърсаческата диорама в Музея на златната треска. Предпочете да влезе в кървава престрелка с началник Келтън и да загине, вместо да се остави да бъде арестуван. Всичко това за мен е безспорно доказателство, че е убиец.

— Не е бил в Трабъл — каза Монк.

— Боб Горман го е видял — казах. — Горман е говорил с него.

— Боб Горман ни излъга.

— Откъде знаете?

— Не можеш да влезеш или излезеш от Трабъл, без да минеш през мигриращите пеперуди — каза той. — Но Тъндърбърд-ът на Гейтър е съвършено чист.

Изгледах Монк.

— Не мога да повярвам, че същият човек, който искаше от мен да зарежа колата само защото беше малко мръсна, сега критикува някого за това, че е поддържай колата си искрящо чиста. Този Тъндърбърд е бил най-скъпоценното притежание на Гейтър Дънсен. Вероятно го е миел и лъскат всеки ден. Ето защо по колата няма следи от размазани пеперуди. Освен това, снимките от музея, които детектив Уайлдър е намерила в къщата на Гейтър, доказват, че е бит в Трабъл и е оглеждал музея, за да предвиди по-нататъшните си действия.

— Те доказват, че Гейтър е невинен — каза Монк.

— Не виждам как — казах.

— Защото не си видяла онова, което аз не видях.

— Искате да кажете, онова, което сте видели — казах.

— Не, онова, което не видях.

— Как може да не съм видяла нещо, което вие не сте видели? — казах. — Това въобще не звучи смислено.

— Не видях на снимките в диорамата златотърсаческия търнокоп, с който е убит Мани — каза Монк. — Ако снимките са направени преди да бъде убит, търнокопът би трябвало да е там. Той не беше.

— О — казах. — Не го видях.

— Аз също не го видях.

— Видели сте го — казах. — Но онова, което сте видели, е онова, което не сте виждали. Не видях това, което сте видели, а именно — онова, което не е било там и което би трябвало да видя, ако внимавах какво виждам.

— Точно това казах. Мислиш ли, че ти току-що го каза по-ясно?

— Не — казах, като разтривах челото си с една ръка. — Мисля, че получавам удар.

— Това определено би обяснило днешното ти поведение.

— Защо не казахте на Келтън за това, докато бяхме още в къщата на Гейтър?

— Защото и без друго беше достатъчно загазил с полицията от Джаксън — каза Монк. — Не исках да го унижавам и да влошавам положението.

Усмихнах му се:

— Впечатлена съм, господин Монк. Това е било много деликатно от ваша страна.

— Аз съм много деликатен и чувствителен човек — каза той.

Вярно беше, че бе чувствителен и деликатен по отношение на много неща — безброй, всъщност, — но обикновено чувствата на другите хора не влизаха в това число. Разбира се, не казах това, защото наистина бях чувствителна по отношение на чувствата му и на факта, че да обидиш работодателя си не е най-добрият начин да запазиш работата си.

— Тогава, ако Гейтър Дънсен е бил невинен, защо стреля по нас?

— Бил е невинен за убийството на Мани Файкема, но това не го превръща в невинен човек. Както изтъкна ти, той се казваше Гейтър и имаше татуировка. Трябваше да е виновен за нещо ужасно.

— Какво ще кажете на началник Келтън?

— Нищо, докато не се сдобия с повече доказателства — каза той. — Но това е първият ни истински пробив по случая.

— Защо смятате така?

— Някой е подхвърлил онази папка със снимки в къщата на Гейтър и Горман ни е излъгал — каза Монк. — Не че съм изненадан от безчестието на Горман. Разбрах, че не може да му се има доверие и че най-вероятно е комунист, в мига, когато го видях да взема онази вилица с мръсните си ръце и да си топи палачинките в жълтъка на яйцето.

— Смятате ли да се изправите срещу Горман с онова, което знаете?

— Не съм сигурен, че това е най-добрият ход точно сега. Може да научим повече като се правим на тъпи и чакаме да видим какво ще стане.

— Мислите ли, че можете да се правите на тъп?

— Аз съм гений и хората го знаят — каза Монк. — Но някой там навън ме подценява. Надявам се, че който и да е, ще продължи да го прави, ако си стоя кротко.

— Това няма да е лесно за вас — казах.

Знаех колко много Монк обича да изтъква гениалността си.

— Просто ще трябва да впрегна запасите си от сила на духа — каза той, — ако предположим, че ми е останала някаква, след като отново минем през онези пеперуди в тази кола на смъртта.